Джойленд

♥

После позадрямахме, Ани беше отпуснала глава на рамото ми. По едно време промърмори:

— Добре ли си?

— Толкова добре, че чак не ми се вярва.

Не я видях да се усмихва, но го почувствах.

— След толкова години тази стая да бъде използвана за нещо друго освен за спане.

— Баща ти никога ли не идва във вилата?

— Понякога се отбива, но за кратко, а и аз започнах да идвам отново само защото на Майк много му харесва. Понякога приемам, че той почти със сигурност ще умре, но в повечето случаи не успявам. Правя сделки със себе си. „Ако не го заведа в Джойленд, няма да умре. Ако не се сдобря с баща ми и той не дойде да го види, няма да умре. Ако останем тук, няма да умре.“ Преди две седмици, когато за пръв път го накарах да облече яке, за да отидем на брега, се разплаках. Попита защо плача, а пък аз му отговорих, че съм в месечния си цикъл. Той знае какво е това.

Спомних си как на паркинга на болницата Майк й беше казал: „Не е речено, че ще е последното хубаво нещо.“ Но рано или късно щеше да дойде и последното хубаво нещо. Идва за всички ни.

Тя седна на леглото и се загърна с чаршафа.

— Помниш ли думите ми, че Майк е моето бъдеще? Моята блестяща кариера?

— Да.

— Не мога да си помисля за друго. Всичко извън него ми е… бяло петно. Кой беше казал, че в Америка второ действие няма?

Хванах ръката й:

— Не се тревожи за второто действие, преди да е приключило първото.

Ани издърпа дланта си и ме помилва по лицето:

— Млад си, но не си съвсем глупав.

Беше трогателно, обаче аз наистина се чувствах като кръгъл глупак. Заради Уенди, ала не само заради нея. Усетих как мислите ми пак се отплесват към проклетите снимки в папката на Ерин. Имаше нещо в тях… нещо, което…

Ани отново легна. Чаршафът се плъзна надолу и откри зърната на гърдите й. Усетих, че отново се възбуждам. В известно отношение беше чудесно да си на двайсет и една.

— Голяма забава беше на стрелбището. Понякога забравям какво удоволствие е синхронът между окото и ръката. Първата си пушка получих на шест години. Подари ми я татко. Беше най-обикновена въздушна еднозарядна пушка, но аз се влюбих в нея.

— Сериозно?

Ани се усмихна:

— Да. Само в това отношение с него имахме допирни точки. — Опря се на лакът и добави: — От юноша е започнал да пробутва като стока версията за адските мъки, които очакват грешниците, и не опира само до парите. Техните са му напълнили главата с нестандартни тълкувания на Евангелието и той искрено вярва на всяка дума. От друга страна, си остава на първо място южняк, а проповедничеството е на втори план. Притежава изработен по поръчка пикап, който му струва петдесет хиляди долара, но пикапът си е пикап. Още обича бисквитите в „Шонис“, които топи в сос от печено месо. Харесва кънтри. И обожава пушките си. Не ми е притрябвал неговият Христос, нито пикапът му, но пушките… любовта си към тях успя да ми предаде. Като погърмя, ми става по-добре. Гадничко наследство, а?

Не продумах, само станах от леглото, отворих двете бутилки с кока-кола и подадох едната на Ани.

— Държи около петдесет пушки в къщата си в Савана — повечето са ценни антики — и още половин дузина в сейф тук. Аз имам две пушки в жилището си в Чикаго, само дето от две години не съм стреляла по мишена… до днес де. Ако Майк умре… — Тя допря бутилката до челото си, сякаш за да облекчи главоболието си. — Когато Майк умре, първата ми работа ще е да се отърва от тях. Изкушението ще е прекалено голямо.

— Майк не би искал…

— Не, разбира се, но не всичко опира до него. Друго щеше да е, ако като моя баща, светеца, вярвах, че ще заваря Майк да ме чака отвъд златните порти, за да ме поведе в отвъдното. Само че аз не вярвам. Като малка много се старах, обаче не се получи. Продължих да вярвам в Бог и в рая четири години след като „отписах“ Феята на зъбките, но в крайна сметка реших, че тези две понятия не съществуват. Според мен отвъд има само мрак. Няма мисъл, спомен или любов. Само мрак. Забрава. Ето защо ми е толкова трудно да приема онова, което се случва с детето ми.

— Майк знае, че има нещо повече от забрава — промълвих.

— Какво? Защо мислиш така?

„Защото жената беше там. Майк я видя, видя я и как си отива. Чу как ни благодари. А пък аз видях диадемата, а и Том навремето зърна призрака на мъртвата.“

— Попитай го — отвърнах. — Само не днес.

Тя остави бутилката и ме изгледа. Отново се усмихваше и в ъгълчетата на устните й пак се бяха вдълбали очарователни трапчинки.

— Вече повтори. Предполагам, не ти се иска да потретиш.

Оставих моята бутилка до леглото.

— Ами, честно казано…

Ани протегна ръце към мен.