Джойленд

♥

Всичките ми смени на Четвърти юли бяха десетминутни, което не беше зле, макар повечето да прерастваха в петнайсетминутни, само дето жегата беше убийствена. „Трийсет и пет градуса на сянка“ беше казала Рози, но до обед термометърът, окачен пред караваната „Команден център на парка“, вече показваше трийсет и девет градуса. За мой късмет Доти Ласън вече беше поправила и другия XL костюм на Хауи, та можех да ги редувам. Докато носех единия, Доти обръщаше другия наопаки и го провесваше пред три вентилатора, за да го изсуши от потта.

Поне вече можех сам да събличам костюма, открил бях тайната. Дясната лапа на Хауи беше всъщност ръкавица и когато човек беше наясно с фокуса, можеше лесно да дръпне ципа до врата на костюма. Щом главата бъдеше свалена, останалото беше фасулска работа. Което беше добре, тъй като можех да се преобличам сам зад дръпната завеса. Не беше нужно да демонстрирам потните си полупрозрачни боксерки пред гардеробиерките.

Докато празничният следобед на Четвърти юли навлизаше в късните си часове, аз бях освободен от всички други задължения. Изпълнявах си номера, отивах в стаята за почивка и се просвах за малко на опърпания стар диван сред блажения хлад от климатика. Щом се почувствах съживен, минавах по подземните проходи, водещи към гардеробната, и сменях костюма с другия. Между изпълненията изпивах безброй литри вода и големи количества неподсладен студен чай. Няма да повярвате, че се забавлявах, но така беше. Дори и вкиснатите хлапета ме харесваха през този ден.

И тъй, четири без петнайсет е. Фръцкам се по Джойленд Авеню — централната ни алея — докато от високоговорителите гърми песента на Дади Дюдроп „Чикабум, чикабум, супер е, дум-дум!“ Раздавам на децата прегръдки, а на възрастните — купони за „Страхотният август“, тъй като бизнесът на Джойленд неизменно замираше в края на лятото. Позирам за снимки (някои правени от Холивудските момичета, но повечето — от орди плувнали в пот и загорели родители папараци), подобен на ярка комета с опашката възхитени дечица, извиваща се зад гърба ми. Също така се оглеждам за най-близката врата към Подземен Джойленд, защото съм грохнал. По график имам само още една смяна като Хауи, защото Щастливата хрътка никога не показва след залез сините си очи и щръкналите си уши. Не знам защо, така си беше по традиция.

Дали забелязах малката с червената шапка, преди да падне и да се загърчи на нажежения асфалт на Джойленд Авеню? Май да, но не съм съвсем сигурен, защото изминалото време добавя фалшиви спомени и видоизменя истинските. Със сигурност не бих обърнал внимание на хотдога от „Сочни Бау-бау“, който размахваше, нито на яркочервената й кучеглавка „Хауи“; дете с хотдог в увеселителен парк не е изненадваща гледка, а сигурно бяхме продали хиляда шапки „Хауи“ през този ден. Ако съм я забелязал, то е било заради куклата, която притискаше до себе си със свободната си ръка, която не държеше омазания с горчица хотдог. Беше голяма стара Ана Парцалана. Само преди два дни мадам Фортуна ми беше казала да се оглеждам за момиченце с кукла, така че може би съм забелязал малката. А може и само да съм си мислел как да се махна от главната алея, преди да припадна. Във всеки случай не куклата беше причинила припадъка. Хотдогът го беше предизвикал.