Джойленд

♥

Всички ръководители на екипи бяха отдавнашни служители на Джойленд, които извън сезона работеха като организатори и водещи на всевъзможни развлекателни събития. Повечето бяха и в Комисията по парковете, което означаваше, че се занимаваха с щатските и федералните разпоредби (много либерални през 1973 година), както и с жалби на клиенти. През това лято повечето жалби бяха свързани със забраната на тютюнопушенето.

Шефът на нашия екип беше седемдесетинагодишен весел и енергичен дребосък на име Гари Алан, който беше и управител на стрелбището „Ани Оукли“. Само дето никой от нас не използваше тези имена след първия ден. Според дъра-бъра стрелбището беше бам-бумаджийницата, а Гари беше бам-бумаджийският шеф. Ние, седмината от екип „Бигъл“, се срещнахме с него в бам-бумаджийницата, където той строяваше пушките на стойките. Първата ми официална задача в Джойленд — както и за Ерин, Том и останалите четирима от екипа — беше да се подредят наградите по рафтовете. Най-видното място беше за големите плюшени животинчета, които рядко някой печелеше… макар Гари да каза, че гледа да дава поне едно на вечер, когато приходите са добри.

— Обичам си клиентите — заяви той. — Така си е. Най обичам бройките, което ще рече готините гаджета, а от тях най-любими са ми ония с големите деколтета, дето се навеждат ей-така да стрелят. — Взе 22-калиброва въздушна пушка със сачми (модифицирана да издава силен и ефектен гърмеж при всяко дърпане на спусъка) и се наведе да ни демонстрира. — Когато стреля мъж, му казвам, че е прекрачил фауллинията. Бройките не ги закачам.

Рони Хюстън, очилат младеж с бейзболна шапка с надпис „Щатски университет — Флорида“, се обади:

— Не виждам фауллиния, господин Алан.

Гари го изгледа, опрял юмруци в несъществуващите си хълбоци. Джинсите му сякаш се крепяха напук на земното притегляне.

— Чуй ме, синко, три неща ще ти кажа. Слушаш ли внимателно?

Рони кимна. Изглеждаше така, сякаш му се искаше да си води бележки. А също и сякаш му се щеше да се скрие зад нас.

— Първо, можеш да ми викаш Гари, или Татенце, или дърти негоднико, обаче не съм учител, тъй че зарежи „господина“. Второ, да не съм видял повече на главата ти тъпата университетска шапка. Трето, фауллинията е, където кажа. Аз я определям, защото тя е ей-тук. — И той се почука по хлътналото, прорязано от изпъкнала вена слепоочие, за да илюстрира думите си. После махна към наградите, мишените и плота, на който чинчилите — лапнишараните — „полагаха муцунки“. — Всичко туй ми е в акъла. Бам-бумаджийницата е във въображението ми. Схващаш ли?

Рони не схващаше, но закима енергично.

— Разкарай я сега тази шапка, че ми прилича на фъшкия. Сложи козирка на Джойленд или кучеглавка с Хауи Щастливата хрътка. Туй да ти е първата работа.

Рони веднага свали шапката и я натика в задния си джоб. По-късно — в рамките на час, ако не се лъжа — я смени с цилиндър, който според дъра-бъра се наричаше кучеглавка. След като три дни търпя да го поднасят и да му викат новак, занесе новата си шапка на паркинга и я овъргаля в праха. Когато я нахлупи отново, вече изглеждаше както трябва. Или почти. Рони Хюстън така и не заприлича на стара пушка; на някои им е писано вечно да си останат новаци. Помня как Том веднъж му подхвърли, че трябвало да я препикае, та да й придаде най-важния финален щрих. Когато видя, че Рони се кани да изпълни съвета му, Том побърза да добави, че ако я топне в Атлантическия океан, ще постигне същия ефект.

Междувременно татенцето ни оглеждаше.

— Като стана дума за хубавелки, виждам, че и ние си имаме.

Ерин се усмихна скромно.

— Холивудско момиче ще си, а, миличка?

— Да, така каза господин Дийн.

— Тогава трябва да идеш при Бренда Рафърти. Тя е втора по ранг в лунапарка, а също така е Майче на момичетата. Ще те премени в една от онези сладки зелени роклички. Кажи й, че я искаш по-къса.

— Как ли пък не, дърти сладострастнико — възкликна Ерин и мигом се присъедини към гръмогласния му смях.

— Нахакана! Дръзка! Ох, как ги обичам такива! Когато не снимаш чинчилите, идвай при Татенцето, ще ти намеря какво да правиш. Но първо ще си сменяш роклята, та да не я изцапаш. Ясно?

— Да — потвърди Ерин.

Татенцето Алан погледна часовника си.

— Паркът отваря след един час, малките, и тогава започвате да се учите в крачка. Като начало ще ви разпределя по обекти. — Той ни запосочва един по един, като назоваваше съоръженията. На мен се падна виенското колело „Каролайна“, което ме зарадва. — Имаме време за един-два въпроса, но не повече. Някой ще пита ли нещо, или ще се хващате за работа?

Вдигнах ръка. Той ми кимна и попита как се казвам.

— Девин Джоунс, сър.

— Още веднъж ми речи сър, и си уволнен, момко.

— Девин Джоунс, Татенце. — За нищо на света нямаше да се обърна към него с думите „дърти негоднико“, поне засега. Може би като се поопознаехме по-добре…

— Ха така — кимна той. — Какво се мъти в главата под тая червена коса?

— Какво означава троен панаирджия?

— Такъв е старият Истърбрук. Баща му е работил в лунапарк през времето на Прашните бури3 през трийсетте, а преди него и дядо му още когато го е имало индианското шоу с участието на Големия вожд Йоулача. Вие, учените младежи, бихте казали, че Истърбрук е потомствен панаирджия.

— Ама вие май ни поднасяте! — възкликна Том едва ли не победоносно.

Татенцето го стрелна с такъв леден поглед, че той престана да хитрее и посърна — нещо невиждано досега.

— Синко, знаеш ли какво е история?

— Ами… разни неща, ставали в миналото.

— Не — отсече той, докато си запасваше платнения патрондаш. — Историята представлява натрупаните вехтории на човешката раса — огромна и непрекъснато увеличаваща се купчина. В момента сме на върха й, но много скоро ще бъдем затрупани под боклуците на идните поколения. Едно примерче: запитали ли сте се защо дрехите на роднините ви на старите снимки ви изглеждат толкова смешни? И понеже сте обречени да сте заровени под боклуците на децата и на внуците си, редно е да проявявате повече разбиране.

Том отвори уста, вероятно да пусне поредната си духовитост, но размисли и мъдро си премълча.

Джордж Престън, друг член на екип „Бигъл“, попита:

— А вие троен панаирджия ли сте?

— Не. Тате имаше ранчо за добитък в Орегон; сега братята ми са го поели. Аз съм черната овца на семейството и съм дяволски горд с това. Е, ако няма друго, да не се халосваме повече, а да действаме.

— Може ли още един въпрос? — обади се Ерин.

— Само защото си хубавелка.

— Какво означава „да носиш козината“?

Татенцето се усмихна и сложи ръце на тезгяха на своята бам-бумаджийница.

— Я кажи, млада госпожице, имаш ли идея какво би могло да значи?

— Ами… да.

Усмивката на новия ни началник стана по-широка и ни даде възможност да се полюбуваме на пожълтелите му зъби.

— На прав път си тогава.