Джойленд

♥

В събота пак бях с козината, когато се качих на импровизираната платформа в центъра на парка. Беше ми хубаво да прегърна Холи, а и тя очевидно се чувстваше добре. Сигурно отидоха петнайсет километра фотолента, за да се улови моментът, в който тя обяви обичта си към своето любимо кученце и ме целуна няколко пъти пред обективите.

Известно време Ерин беше най-отпред, ала фоторепортерите бяха по-едри и все мъже. Скоро я избутаха назад и познайте какво искаха. Нещо, което тя вече беше направила — да ме заснеме със свалената глава на Хауи. Това бе единственото, което не желаех да сторя, и съм сигурен, че нито Фред, нито Лейн, нито самият господин Истърбрук щяха да ме укорят. Не исках да го направя, защото щеше да е в разрез с традициите на парка. Хауи никога не сваляше козината пред публика: все едно феята на зъбките да излезе на показ. Бях го сторил, когато Холи Стансфийлд се давеше, но положението беше извънредно и се налагаха крайни мерки. Не бих нарушил правилото преднамерено. Излизаше, че все пак нося в себе си духа на лунапарка (макар и да не бях трето поколение панаирджия).

По-късно се преоблякох и се срещнах с Холи и родителите й в Центъра за обслужване на клиенти. Отблизо установих, че мама е бременна, макар че вероятно й предстояха още три-четири месеца ядене на туршия и сладолед. Тя ме прегърна и поплака още малко. Холи не изглеждаше много впечатлена. Седеше на един от пластмасовите столове, размахваше крака и преглеждаше стари броеве на „Скрийн Тайм“, като декламираше имената на разните знаменитости с тона на дворцов паж, възвестяващ пристигането на кралски особи. Потупах по гърба майка й и избъбрих нещо успокоително. Бащата не се разплака, но очите му бяха пълни със сълзи, когато се приближи към мен и ми връчи чек за петстотин долара. На въпроса ми какво работи той отговори, че преди година основал строителна фирма — малка засега, но вече уверено стъпила на крака. Обмислих този факт, прибавих наличното дете и второто, което беше на път, и скъсах чека. Обясних му, че не мога да взема пари за нещо, което ми влиза в служебните задължения.

Не бива да забравяте, че бях само на двайсет и една.