Джойленд

♥

Предишния ден се бяхме уговорили и когато в осем и половина завих с моята таратайка по алеята за коли пред голямата викторианска къща, Ани и Майк бяха готови за път. Също и Майло.

— Сигурен ли си, че няма да ни се скарат, ако вземем и него? — попита ме Майк в понеделник. — Не искам да си имаш неприятности.

— В Джойленд се допускат кучета-водачи — отбелязах. — А Майло ще бъде куче-водач, нали, Майло?

Майло наклони глава, явно не беше чувал за кучета-водачи.

Майк беше сложил големите, потракващи метални шини. Понечих да му помогна да се настани във вана, но той ми направи знак да се отдръпна и се качи сам. Направи го с усилие и аз очаквах да се закашля, но се оказа, че притесненията ми са били напразни. Беше толкова радостен, че ако можеше, щеше да заподскача. Ани (с джинси „Лий Райдърс“, в които краката й сякаш започваха от глътката) ми подаде ключовете от вана:

— Ти карай. — Понижи глас, за да не я чуе Майк, и добави: — Прекалено нервна съм, за да шофирам.

И аз бях нервен. В крайна сметка моя беше заслугата за тази рискована авантюра. Да, Майк ми беше помогнал, обаче аз бях възрастният и отговорността падаше върху мен. Не бях религиозен, но докато качвах в багажника патериците и инвалидната количка на Майк, наум помолих Всевишния да помогне нещо да не се обърка. Излязох на заден ход и подкарах по Бийч Драйв покрай билборда с надпис „ДОВЕДЕТЕ ДЕЦАТА СИ В ДЖОЙЛЕНД ЗА ЕДНО НЕЗАБРАВИМО ИЗКАРВАНЕ!“ Изпод око погледнах Ани, която седеше до мен, и си помислих, че никога не е изглеждала толкова красива, въпреки небрежното облекло — избелели джинси и тънък пуловер, и въпреки че косата й беше вързана на опашка с най-обикновен вълнен конец.

— Благодаря ти, Дев — промълви тя. — Дано постъпваме правилно.

— Няма страшно — казах, като се опитвах да говоря уверено. Защото сега, когато нямаше връщане назад, започваше да ме хваща шубето.