Джойленд

♥

Петъкът ми беше натоварен. Тръгнах си рано от парка, отидох с колата до Уилмингтън и вече чаках на гарата, когато Том и Ерин слязоха от влака. Ерин изтича по перона, хвърли се в обятията ми и ме целуна по двете бузи и по носа. Беше ми много приятно да я държа, но нямаше как да объркам сестринските целувки с нещо друго. Пуснах я, за да дам възможност на Том да ме прегърне по мъжки и да ме потупа по гърба. Сякаш не се бяхме виждали пет години, а не пет седмици. Вече бях бачкатор и изглеждах като такъв, макар да се бях изтупал с най-хубавия си панталон и със спортна риза. Омазаните ми с грес джинси и избелялата от слънцето кучеглавка бяха в гардероба ми в пансиона на госпожа Шопло, обаче пак си личеше какъв съм.

— Много се радвам, че те виждам! — възкликна Ерин. — Боже мой, какъв тен!

Свих рамене:

— Знаеш как е. Работя в най-северния район на Бачкаторската ривиера.

— Верен избор направи — отбеляза Том. — Не повярвах, когато съобщи, че няма да се върнеш в университета, но взе правилно решение. Май и аз трябваше да остана в Джойленд.

Отправи ми типичната си дяволита усмивка, с която можеше да омагьоса и птичките по дърветата, ала тя не разпръсна докрай сянката, преминала по лицето му. Не можеше да остане в Джойленд, не и след возенето на еднорелсовото влакче.

Взеха си стая за уикенда в моя пансион (госпожа Шопло беше възхитена да ги подслони, а Тина Акърли беше възхитена да ги види) и петимата си устроихме весел полупиянски пикник на брега около голям огън, за да се топлим. Ала в събота следобед, когато дойде време Ерин да сподели с мен тревожната си информация, Том обяви намерението си да срази на скрабъл Тина и госпожа Шопло и ни остави да поговорим насаме. Хрумна ми, че ако Майк и Ани са на брега, ще ги запозная с Ерин. Но денят беше хладен, а вятърът откъм океана беше направо студен и масата за пикник в края на дъсчената пътека беше празна. Дори и чадърът го нямаше, явно беше прибран за през зимата.

На паркингите в Джойленд се виждаха само няколко служебни автомобила. Ерин, която носеше дебело поло, вълнен панталони и много делово на вид куфарче с нейните инициали, повдигна вежди, когато извадих връзката си с ключове и използвах най-големия да отворя портала.

— И тъй, вече си един от тях — промълви.

Това ме смути — не се ли смущаваме винаги (дори без да знаем защо), когато ни кажат, че сме от тях?

— Не бих казал… Нося ключ за портала, защото понякога идвам пръв или си отивам последен, но само Фред и Лейн държат всички ключове за Царството небесно.

Тя се засмя, сякаш бях казал нещо глупаво, после стана сериозна и ме измери с поглед.

— Изглеждаш по-възрастен, Девин. Помислих си го преди още да сме слезли от влака, като те видях на перона. Сега знам защо. Започна работа, докато ние се върнахме в Ничията страна да си играем с изгубените момченца и момиченца. Онези, които в крайна сметка ще се разхождат с костюми от „Брукс Брадърс“ и университетски дипломи в джоба.

Посочих куфарчето й.

— Ще върви с костюм от „Брукс Брадърс“, стига да шият и за жени де.

Тя въздъхна.

— Подарък е от нашите. Баща ми настоява да завърша право като него. Засега не съм събрала кураж да му кажа, че искам да съм фотограф на свободна практика. Знам, че ще побеснее.

Закрачихме по Джойленд Авеню сред тишина, нарушавана само от призрачното шумолене на нападалите листа. Тя погледна покритите съоръжения, безводния фонтан, застиналите кончета на въртележката, празната сцена на приказките в пустото селце „Шушу-мушу“.

— Малко ме натъжава, като го гледам така. Навява ми мисли за това, че човек е смъртен. — Погледна ме с уважение. — Видяхме вестника. Госпожа Шопло се беше погрижила да го остави в стаята ни. Направил си го отново.

— За спасяването на Еди ли говориш? Не беше кой знае какво, просто се оказах до него. — Стигнали бяхме до шатрата на Мадам Фортуна. Шезлонгите още си бяха там, опрени на нея. Разгънах два и подканих с жест Ерин да седне. Настаних се до нея и извадих половинлитрова бутилка „Олд Лог Кабин“ от джоба на якето си. — Евтино уиски е, но помага да се стоплиш.

Развеселена, тя отпи малка глътка. Аз също пих, завинтих капачето и прибрах бутилката в джоба си. На петдесет метра по-нататък по Джойленд Авеню — централната ни алея — виждах високата фалшива фасада на „Къщата на ужасите“ и разчитах размазаните зелени букви „ВЛЕЗ, АКО ТИ СТИСКА“.

Малката й ръка стисна рамото ми с изненадваща сила.

— Ти си спасил стария негодник. Наистина си го сторил. Приеми, че заслугата е твоя.

Усмихнах се, припомнил си забележката на Лейн, че нося значка за скромност. Може би да се гордея със заслугите си не ми беше присъщо по онова време.

— Ще отърве ли кожата той?

— Вероятно. Фреди Дийн е говорил с лекари, които заявили, че пациентът трябва да откаже цигарите, дрън-дрън, да престане да се тъпче с пържени картофки, дрън-дрън, редовно да прави физически упражнения.

— Вече си представям как Еди Паркс тича за здраве — подхвърли Ерин.

— Да, бе, с цигара в едната ръка и пликче свински пръжки в другата.

Тя се изкиска. Нов повей на вятъра разроши косата й. С дебелия пуловер и със строгия тъмносив панталон не приличаше на румената американска красавица със секси зелена рокличка, търчаща из Джойленд, усмихваща се чаровно и приканваща хората да позират пред старомодния й фотоапарат.

— Какво ми носиш? Какво откри?

Тя отвори куфарчето и извади папка.

— Сигурен ли си, че искаш да задълбаеш в това? Защото не мисля, че ще ме изслушаш, ще подхвърлиш стил Шерлок Холмс „Елементарно, Ерин“ и ще кажеш името на престъпника.

Ако исках доказателство, че не съм Шерлок Холмс, вече го имах: шантавата ми идея, че Еди Паркс е убиецът от „Къщата на ужасите“. Мислех си да й кажа, че повече искам жертвата да намери покой, отколкото убиецът да бъде заловен, но щеше да прозвучи налудничаво въпреки преживяването на Том.

— Няма такава опасност — промърморих.

— Впрочем дължиш ми почти четирийсет долара такси за библиотеката.

— Ще си ги получиш.

Тя ме смушка в ребрата:

— Дано. Не работя за удоволствие, нали знаеш?

Пъхна куфарчето между краката си и отвори папката. Вътре имаше фотокопия на няколко страници напечатани на машина бележки, както и лъскави снимки като онези, които получаваха чинчилите, вързали се на подканянията на Холивудските момичета.

— Добре, ето какво имаме. Започнах със статията в чарлстънския „Нюз енд Къриър“, за която ми каза. — Тя ми подаде едно от фотокопията. — Статията е типична за неделен брой: пет хиляди думи предположения и около осемстотин — актуална информация. Прочети я после, сега ще обобщя основните точки. Четири момичета. Пет, ако броим и нея. — Тя посочи „Къщата на ужасите“. — Първата е Дилайт Мобрей, наричана Диди от приятелите си. От Уейкрос, Джорджия. Бяла, двайсет и една годишна. Два-три дни, преди да бъде убита, казала на добрата си приятелка Джасмин Уидърс, че има нов приятел — по-възрастен и много красив. Била открита до железопътната линия край тресавището „Окифеноки“ на трийсет и първи август 1961, девет дни след изчезването й. Ако онзи я беше бутнал в тресавището, още дълго време е щяла да остане в неизвестност.

— Или завинаги — вметнах. — До двайсет минути алигаторите са щели да погълнат трупа.

— Гадно, но вярно. — Тя ми подаде друго копие. — Статия от уейкроския „Джърнъл Хералд“. — Материалът беше придружен от снимка на намръщен полицай, който държеше гипсова отливка от следи на автомобилни гуми. — Смята се, че я е изхвърлил там, където й е прерязал гърлото. Пише, че следите са от камион.

— Изхвърлил я е като боклук — процедих.

— Също гадно, но вярно. — Подаде ми поредната фотокопирана изрезка от вестник. — Номер две. Клодин Шарп от Роки Маунт, Северна Каролина. Бяла, двайсет и три годишна. Открита е мъртва в местно кино. На втори август 1963. Прожектираният филм бил „Лорънс Арабски“, който е безкрайно дълъг. Авторът на статията цитира „неназован източник от полицията“, твърдящ, че убиецът вероятно е прерязал гърлото й по време на една от баталните сцени. Предположение, естествено. Оставил окървавена риза и ръкавици, после вероятно излязъл преспокойно, защото по ризата, която носел отдолу, нямало кръв.

— Май същият е убил и Линда Грей. Не мислиш ли?

— Фактите подкрепят предположението ти. От полицията разпитали всичките приятели на Клодин, но тя не била споменала да има ново гадже.

— Нито дори с кого ще ходи на кино през онази вечер ли? И на техните ли не е казала?

Ерин ме изгледа, сякаш да каже, че ще изтърпи глупавите ми забележки.

— Била е на двайсет и три, Дев, не на четиринайсет. Живеела отделно от родителите си в другия край на града. Работела в дрогерия и държала малък апартамент над магазина.

— И всичко това научи от статията във вестника ли?

— Не, разбира се. Обадих се тук-там. По-точно, контузих си показалеца от въртене на телефонната шайба, ако държиш да знаеш истината. Дължиш ми и за междуградски разговори. Повече за Клодин Шарп след малко. А сега да вървим нататък. Жертва номер три — според статията в „Нюз енд Къриър“ — е момиче от Сентий, Южна Каролина. Стигнахме до 1965. Ив Лонгботъм, на деветнайсет години. Чернокожа. Изчезнала на четвърти юли. Трупът й е открит девет дни по-късно от рибари на северния бряг на река Сентий. Била изнасилена и прободена в сърцето. Другите жертви не са чернокожи, нито изнасилени. Ако искаш, пиши я на сметката на убиеца от „Къщата на ужасите“, но аз имам известни съмнения. Жертвата преди Линда Грей е тази.

Тя ми подаде снимка, вероятно от гимназиален годишник, на красиво златокосо момиче. От онези, дето са главни мажоретки, кралици на бала, гаджета на куотърбекове… и при все това са всеобщи любимки.

— Дарлийн Стамнакър. Вероятно щеше да промени фамилното си име, ако беше станала филмова звезда, каквато е била мечтата й. Бяла, деветнайсетгодишна. От Макстън, Северна Каролина. Изчезнала на двайсет и девети юни 1967 година. Провели мащабно издирване и след два дни я намерили в крайпътен заслон в гъстата борова гора южно от Елрод. С прерязано гърло.

— Божичко, колко е красива! Не е ли имала постоянно гадже?

— Що за въпрос? Може ли да си няма приятел момиче с нейната външност? Полицията потърсила първо него, но го нямало вкъщи. Отишъл с трима приятели на къмпинг в Блу Ридж, после те потвърдили, че е бил с тях. Не е бил той… освен ако не е долетял обратно.

— След нея убиецът е очистил Линда Грей — промълвих. — Номер пет. Ако приемем, че всичките са жертви на един и същ човек.

Ерин наставнически вдигна пръст.

— И че са само пет. Възможно е да е имало и други в началото на шейсетте.

Усилилият се вятър застена между кабинките на виенското колело.

— А сега за нещата, които ме тревожат — продължи Ерин… сякаш пет мъртви момичета не бяха достатъчен повод за тревога. Извади от папката си друго фотокопие. Беше листовка — „врясък“ на езика дъра-бъра, — рекламираща панаира „Хилядата чудеса на Манли Уелман“. На листовката бяха изобразени двама клоуни с пергамент, на който бяха изредени някои „чудеса“, включително „НАЙ-БОГАТАТА АМЕРИКАНСКА КОЛЕКЦИЯ ОТ ИЗРОДИ! И ЧУДАТОСТИ“. На посетителите се предлагаха и игри, забавления за децата и „НАЙ-СТРАХОВИТАТА КЪЩА НА УЖАСИТЕ В ЦЕЛИЯ СВЯТ“. „Влез, ако ти стиска“ — помислих си.

— Това от библиотечния обмен ли го получи? — попитах.

— Да. Открих, че можеш да получиш всичко чрез библиотечния обмен, стига да не те мързи да се ровиш. А може би е по-точно да се каже: „Защото това е най-големият световен клюкарник.“ Тази реклама се е появила в „Джърнал Хералд“, издаван в Уейкрос. Вървяла е през първата седмица на август 1961.

— Панаирът „Уелман“ е бил в Уейкрос при изчезването на първото момиче, така ли?

— Първата жертва се казва Диди Мобрей. Не, по това време вече е бил отпътувал. Но още е бил там, когато Диди казала на приятелката си, че има ново гадже. Погледни това. То е от „Телеграм“, издаван в Роки Маунт. Публикували са я цяла седмица в средата на юли 1963. Стандартната предварителна реклама. Вероятно не е нужно да ти го казвам.

Същите два клоуна държаха същия пергамент, но две години след пребиваването на панаира в Уейкрос обещаваха нова хазартна игра с награден фонд десет хиляди долара и думата изроди липсваше.

— Било ли е шоуто в града, когато онази Шарп е била убита в киното?

— Заминали са си предишния ден. — Тя посочи нещо, написано най-отдолу на листа. — Обърни внимание на датите, Дев.

Не бях ориентиран в хронологията колкото нея, но не си направих труда да се оправдавам.

— А третото момиче? Лонгботъм?

— Не открих информация за панаир в района на Сентий и нямаше как да намеря сведения за шоуто на Уелман, защото е фалирало през есента на 1964. Това го прочетох в „Аутдор Трейд енд Индъстри“. Както установихме с многото ми помагачи библиотекари, това е единственото списание за панаири и увеселителни паркове.

— Господи, Ерин, откажи се от фотографията и си намери богат писател или филмов продуцент. Веднага ще те назначи да му правиш проучванията.

— Предпочитам да снимам. Проучването твърде много прилича на работа. Но не изпускай нишката, Девин. Вярно, не е имало панаир в района на Сентий, но и без това убийството на Ив Лонгботъм не прилича на останалите. Поне според мен. Другите жертви не са били изнасилени.

— Не се знае. Такива думи не се пишат във вестниците.

— Така е, наричат го гавра или сексуален тормоз, вместо изнасилване, но все пак успяват да внушат идеята, повярвай ми.

— Ами Дарлийн Шумейкър? Там имало ли е…

— Стамнакър. Тези момичета са убити, Девин. Най-малкото, което можеш да сториш в тяхна памет, е да запомниш имената им.

— Ще ги запомня. Дай ми време.

Тя докосна ръката ми:

— Извинявай. Изсипах ти всичко наведнъж. А аз имах на разположение няколко седмици да си блъскам главата.

— Това ли прави?

— Нещо такова, да. Ужасно е.

Тя имаше право. Ако четеш криминале или гледаш филм с купища трупове, може да си свиркаш и да те вълнува само дали престъпникът е икономът или злата мащеха. Но тези млади жени са били… истински. Навярно врани са кълвали плътта им; червеи влизали в очите и в носовете им, прояждали са мозъците им.

— Имало ли е панаир в района на Макстън, когато Стамнакър е била убита?

— Не, но след няколко дни откривали окръжния панаир в Лъмбъртън, най-близкия по-голям град.

Тя ми подаде поредното фотокопие на реклама за летния панаир и отново посочи нещо: този път текст, гласящ „50 БЕЗОПАСНИ СЪОРЪЖЕНИЯ, ОСИГУРЕНИ ОТ «СЪДЪРН СТАР».“

— Издирих и „Съдърн Стар“ в „Аутдор Трейд енд Индъстри“. Компанията е основана малко след края на Втората световна война. Седалището им е в Бирмингам, но пътуват из всички южни щати, за да инсталират съоръжения. Осигуряват и хоп-троп атракциони и оператори за тях.

Усмихнах се. Явно тя не беше забравила съвсем дъра-бъра. Хоп-троп бяха съоръжения, които лесно се монтират и демонтират. Ако сте се возили на „Шашавите чашки“ или на „Полска мишка“, значи сте били на хоп-троп съоръжение.

— Обадих се на завеждащия съоръженията в „Съдърн Стар“. Казах му, че през лятото съм работила в Джойленд и че пиша курсова работа по социология за увеселителната индустрия. Което като нищо мога да направя. При толкова насъбран материал ще е фасулска работа. Обясни ми, както се досещах вече, че в тяхната работа има голямо текучество. Не помнеше дали са наемали някого от шоуто на Уелман, но твърдеше, че е напълно възможно да са взели някой и друг общ работник или оператор. Така че онзи, който е убил Диди и Клодин, може да е бил на панаира и Дарлийн Стамнакър да го е срещнала. Панаирът не е бил официално открит, но много хора отиват да гледат как се подготвят съоръженията. — Тя ме погледна в очите. — Според мен тъкмо това се е случило.

— Ерин, спомената ли е връзката с панаирите в статията в „Нюз енд Къриър“, публикувана след убийството на Линда Грей? Или може би трябва да я нарека „връзката с увеселителните паркове“?

— Не. Може ли още една глътка от бутилката ти? Втресе ме.

— Ако искаш, ще влезем в…

— Не. Втриса ме всеки път, като преглеждам материалите за убийствата.

Подадох й бутилката, изчаках я да отпие и аз сторих същото, после подхвърлих:

— Може би ти си Шерлок Холмс. Ами ченгетата? Мислиш ли, че са пропуснали тази връзка?

— Не съм сигурна, но предполагам, че се е случило тъкмо това. Ако беше детективски сериал по телевизията, щеше да има едно умно старо ченге, тип лейтенант Коломбо, който щеше да види общото между случаите и да сглоби парченцата от пъзела. Но в реалния живот тези ченгета са рядкост. Пък и в случая е трудно да се види общата картина, защото убийствата са били извършени в три щата и в разстояние на осем години. В едно можеш да си сигурен: ако престъпникът някога е работил в Джойленд, отдавна е напуснал. Разбира се, текучеството в увеселителен парк не е толкова голямо като при пътуващите компании като „Съдърн Стар“, но все пак много хора напускат и постъпват нови.

Знаех го от първа ръка. Операторите на съоръжения и обслужващите павилионите не са най-уседналите хора на света, а потръчковците идваха и си отиваха, когато им скимне.

— Още нещо ме тревожи — добави тя и ми подаде десетина снимки. На бялото поле на всяка беше написано: „ФОТОГРАФИЯ, ЗАСНЕТА ОТ ВАШЕТО ХОЛИВУДСКО МОМИЧЕ В ДЖОЙЛЕНД.“

Прегледах ги и ми се прииска още една глътка алкохол — бяха снимки на Линда Грей с убиеца й.

— Боже мой, Ерин, тези не са от вестниците. Откъде ги взе?

— От Бренда Рафърти. Подмазах й се мъничко: колко съм й благодарна, задето беше като майка за нас, Холивудските момичета, — но си струваше, защото ми свърши работа. Това са нови копия, направени от негативи, които тя държи в личната си картотека. Ето нещо интересно, Дев. Виждаш ли какво има на главата на Грей?

— Да. — Диадема, беше казала госпожа Шопло. Синя диадема.

— Бренда каза, че диадемата е била заличена на снимките, дадени на вестниците от полицията. Смятали, че ще им помогне да заловят убиеца, но ударили на камък.

— И какво те тревожи?

Бог ми е свидетел, че всички снимки ме тревожеха, дори онези, при които Грей и кавалерът й бяха на заден план и се разпознаваха само по нейната блузка без ръкави и диадемата й и по неговата бейзболна шапка и тъмните му очила. Само на две двамата се виждаха ясно. На първата бяха при въртележката „Летящи чашки“ и той беше сложил длан на задника на „дамата“ си. На другата — най-качествената от всички — бяха на стрелбището „Ани Оукли“. Само че на нито една лицето на мъжа не се виждаше добре. Можех да се размина с него на улицата и да не го позная.

Ерин взе снимката, направена при въртележките.

— Виж му ръката.

— Да, татуировката. Виждам я, госпожа Шопло ми каза за нея. Какво е според теб? Ястреб или орел?

— Мисля, че е орел, но това няма значение.

— Наистина ли?

— Наистина. Помниш ли как ти казах, че пак ще се върнем към Клодин Шарп? Млада жена, чието гърло е прерязано в местния киносалон по време на прожекцията на „Лорънс Арабски“ — било е голяма новина за градче като Роки Маунт. В „Телеграм“ пишат почти месец на тази тема. Полицията стига само до една следа, Дев. Съученичка на Клодин от гимназията я видяла в снекбара и се поздравили. До Клодин седял човек с бейзболна шапка, но тя не си помислила, че са заедно, защото онзи бил доста по-възрастен от съученичката й. Забелязала го само защото бил с тъмни очила в киносалона… и защото имал татуировка на ръката.

— Птицата.

— Не, Дев. Коптски кръст. Ето такъв. — Тя извади още едно фотокопие и ми показа. — Казала на полицията, че отначало го помислила за хитлеристки символ.

Загледах се в татуировката. Беше изящна, но нарисуваното не приличаше на птица.

— Имал е татуировки и на двете ръце — казах накрая. — На едната — птица, на другата — кръст.

Тя поклати глава и отново ми подаде снимката при „Летящите чашки“.

— На коя ръка е птицата?

Онзи стоеше отляво на Линда Грей и я прегръщаше през кръста. Ръката му на задника й…

— На дясната.

— Точно така. Но момичето, което го е видяло в киното, твърди, че кръстът е бил татуиран на дясната му ръка.

Позамислих се и заявих:

— Момичето се е объркало. Свидетелите често грешат.

— Така е. Баща ми може да изнесе цяла лекция по въпроса. Но погледни тук, Дев.

Подаде ми снимката от стрелбището, най-добрата от всичките, защото тук жертвата и убиецът не бяха в далечината, а се виждаха чудесно. Напористо Холивудско момиче беше забелязало интересната поза на двамата и ги беше заснело с надеждата да им продаде снимката. Ала мъжът я отпратил. При това твърде грубо, както беше казала госпожа Шопло. Спомних си и нейното описание на снимката. „Той я е притиснал плътно към себе си и й показва как да държи пушката, както мъжете винаги правят.“ Госпожа Шопло беше видяла само размазаната снимка във вестника. Аз гледах оригинала, толкова ясен и отчетлив, та ми се струваше, че мога да пристъпя до Грей и да я предупредя какво я чака. Непознатият наистина се беше притиснал до Линда, ръката му беше върху нейната на цевта на 22-калибровата пушка.

Лявата му ръка. Без татуировка.

— Виждаш я, нали? — обади се Ерин.

— Няма какво да се види.

— Тъкмо в това е работата, Дев.

— Твърдиш, че убийците са различни, така ли? Онзи с татуирания кръст е заклал Клодин Шарп, а другият с татуираната птица е убил Линда Грей? Съмнявам се, честно казано.

— И с основание.

— Какво е обяснението ти?

— Стори ми се, че зърнах нещо на една от снимките, но не бях сигурна, затова занесох копието и негатива на един студент на име Фил Хендрън. Смятат го за гений на тъмната стаичка, практически живее във фотографския факултет на „Бард“. Нали помниш нашите фотоапарати за черно-бели снимки, с които тичахме из Джойленд?

— Разбира се.

— Бяха предимно за ефект: хубавки момичета със старомодни фотоапарати, но Фил твърди, че са страхотни. Може много да се работи по негативите. Така например…

Тя ми подаде увеличено копие на снимката при „Летящите чашки“. Холивудското момиче беше фотографирало младо семейство с малко дете, но при увеличението на преден план излизаха Линда Грей и придружителят й.

— Виж му ръката, Дев. Погледни татуировката.

Взрях се и се намръщих.

— Ръката не се вижда ясно.

— Грешиш. Погледни по-внимателно.

Доближих снимката до очите си.

— Но тя… Господи! Не се ли е разтекъл тушът?

Ерин победоносно се усмихна.

— Юли 1969. Горещ южняшки ден. Почти всички са плувнали в пот. Ако не ми вярваш, погледни другите снимки и ще видиш петна от пот по дрехите. А той е имал и друга причина да се поти, нали така? Замислил е убийство. При това много дръзко.

— Мамка му! „Пит Пирата“! — изпъшках.

Тя насочи показалец към мен:

— Бинго!

„Пит Пирата“ беше сувенирно магазинче до водната пързалка „Пляс-тряс“ и на покрива му гордо се вееше пиратски флаг. Предлагаха се обичайните тениски, чаши за кафе, плажни кърпи, дори бански (ако детето ви е забравило да си вземе), и всички стоки бяха с логото на Джойленд. Имаше и щанд с богат асортимент от фалшиви татуировки-стикери. Ако човек не можеше да се справи сам, Пит Пирата (или някой негов помощник) залепваше стикера срещу скромно заплащане.

— Съмнявам се да я е купил оттам, щеше да е прекалено тъпо, а този тип никак не е глупав, но съм убедена, че не е истинска татуировка, нито пък онази с коптския кръст, която момичето е видяло в киното на Роки Маунт. — Ерин се приведе и стисна ръката ми. — Знаеш ли какво си мисля? Че ги е слагал, защото привличат вниманието. Хората забелязват татуировката и всичко друго, но не и… — Тя почука по лицето на човека на снимката, увеличена от приятеля й от „Бард“.

— Всичко друго, свързано с него, избледнява в спомените на свидетелите.

— Именно. След като си „свърши работата“, убиецът измива татуировката.

— Ченгетата знаят ли?

— Нямам представа. Аз бях дотук, връщам се в университета. Съобщи им, ако решиш. Макар да се съмнявам, че ще проявят интерес. Все пак са минали много години.

Отново разгледах снимките. Несъмнено Ерин беше попаднала на важна улика, но не вярвах, че откритието й ще помогне за залавянето на убиеца от „Къщата на ужасите“. Ала имаше и още нещо в тези снимки. Нещо. Знаете как понякога думата ви е на върха на езика, а не иска да излезе. Тъкмо това чувствах.

— Имало ли е след Линда Грей подобни убийства освен тези пет (или четири, ако изключим Ива Лонгботъм)? Провери ли?

— Опитах се. Май не е имало, но не съм сигурна. Изчетох материалите за най-малко петдесет убийства на момичета и на млади жени, но не открих следните съвпадения. — Тя ги изреди на пръсти: — Винаги през лятото. Винаги в резултат на интимна среща с по-възрастен непознат мъж. Винаги с прерязано гърло. И винаги имат някаква връзка с панаири или с…

— Привет, хлапета.

Стреснахме се и вдигнахме глави. Беше Фред Дийн. Днес носеше памучна блуза за голф, яркочервен панталон с ниска талия като на скейтърите, плюс шапка с козирка и с надпис, извезан със златен конец — „Кънтри клуб «Хевънс Бей»“. Бях свикнал да го виждам с костюм (понякога си позволяваше само да разхлаби вратовръзката си и да разкопчае яката на ризата си „Ван Хойзен“, за да изрази нехайност). Със спортното облекло изглеждаше абсурдно млад. Само косата му, прошарена на слепоочията, издаваше понапредналата му възраст.

— Здравейте, господин Дийн — каза Ерин и се изправи. В едната си ръка още стискаше повечето листове и няколко снимки. В другата държеше папката. — Не знам дали ме помните…

— Помня те, разбира се — каза той и се приближи. — Никога не забравям Холивудско момиче. Само имената бъркам. Ти Ашли ли беше или Джери?

Тя се усмихна, прибра всичко в папката и ми я подаде. Добавих вътре снимките, които държах.

— Аз съм Ерин.

— Разбира се. Ерин Кук. — Той ми намигна, което ми се видя още по-странно от смешния младежки панталон. — Имаш отличен вкус за млади дами, Джоунси.

— Такъв съм си аз — отвърнах. Твърде сложно ми се видя да му обяснявам, че Ерин всъщност е гадже на Том Кенеди. Той вероятно не помнеше Том, тъй като никога не го беше виждал със секси зелена рокличка и с обувки с висок ток.

— Отбих се да взема счетоводните книги. Наближава срокът за данъците за тримесечието. Голяма досада. Приятно ли е да погостуваш по старите места, Ерин?

— Да, много.

— Ще работиш ли тук другото лято?

Тя се почувства малко неловко, но все пак отговори искрено:

— Вероятно не.

— Разбирам, но ако размислиш, не се съмнявам, че Бренда Рафърти ще ти намери място. — Той прехвърли вниманието си към мен. — По повод момчето, което искаш да доведеш в парка, Джоунси. Уговори ли вече ден с майка му?

— Вторник. Ако вали, в сряда или в четвъртък. Детето не бива да е на открито, когато времето е влажно.

Ерин любопитно ме изгледа.

— Съветвам те да го заковеш за вторник — каза той. — Задава се буря по крайбрежието. Не ураган, слава богу, но се очакват обилни валежи и силни ветрове. Около сряда преди обед.

— Добре — отвърнах. — Благодаря, че ме предупредихте.

— Радвам се, че те видях, Ерин. — Той докосна шапката си и тръгна към паркинга.

Ерин изчака, докато той се изгуби от поглед, след което се разкиска неудържимо.

— Видя ли му панталона?

— Да. Събра ми очите.

Ала за нищо на света нямаше да се присмея на панталона му. Или на него. Лейн твърдеше, че Фред Дийн крепи Джойленд благодарение на здравата си ръка и на счетоводния си гений. Мислех, че при това положение има право да се прави на скейтър, щом му харесва. Слава богу, поне панталонът не беше кариран.

— Кое е това дете, дето ще водиш в парка?

— Дълга история — отговорих. — Ще ти я разкажа на връщане.

Така и направих, като се правех на бойскаут със значка за скромност и пропуснах голямата разправия в болницата. Ерин ме изслуша, без да ме прекъсне, но като се заизкачвахме по стъпалата към шосето, промърмори:

— Кажи ми истината, Дев. Мамчето хваща ли окото?

Всички все това ме питаха.