Джойленд

♥

Разполагах с повече от час, преди отново да се срещна с Фред Дийн, затова минах по „Следата на хрътката“ и се запътих към каравана за закуски, чийто бизнес очевидно процъфтяваше. Не всичко в Джойленд беше на тема кучета, но повечето наименования бяха свързани с тези симпатични животни, включително и названието на този павилион, наречен „Сочни бау-бау“. Портфейлът ми беше бая отънял, но реших, че мога да дам два долара за хотдог с чили и порцийка пържени картофи. Като минах шатрата за гледане на ръка, мадам Фортуна препречи пътя ми. Само дето не беше точно Фортуна, защото влизаше в този образ само между петнайсети май и Деня на труда. През тези шестнайсет седмици се издокарваше с дълги поли, широки тюлени блузи и шалове, украсени с кабалистични символи. Златните й обици-халки бяха толкова тежки, че опъваха ушите й, тя говореше със силен цигански акцент като героиня от филм на ужасите от трийсетте години — от онези със забулени в мъгла замъци и виещи вълци.

През останалото време беше бездетна вдовица от Бруклин, която колекционираше порцеланови фигурки „Хумел“ и си падаше по филми (особено по сълзливи, в които девойката се разболява от рак и умира красиво). През този ден носеше елегантен черен костюм с панталон и ниски обувки. Розовото шалче придаваше цветен акцент на иначе строгия тоалет, Фортуна имаше буйна, къдрава прошарена коса, но това беше перука, която вдовицата държеше под стъклен похлупак в къщичката си в Хевънс Бей. Иначе косата й беше късо подстригана и боядисана в черно. Поклонничката на „Любовна история“ от Бруклин и Фортуна Пророчицата си приличаха само по едно: и двете си въобразяваха, че са екстрасенси.

— Сянка е надвиснала над теб, млади човече — обяви тя.

Огледах се и видях, че е абсолютно права. Стоях в сянката на виенското колело „Каролайна“. И двамата бяхме в сянка.

— Не тази сянка, глупчо. Над бъдещето ти. Ще изпиташ глад.

Вече го изпитвах, но големият хотдог скоро щеше да го утоли.

— Много интересно, госпожо… мм…

— Розалинд Голд — представи се тя и ми подаде ръка. — Но можеш да ме наричаш Рози. Всички ми викат така. Само че през сезона… — Тя влезе в образ, което означаваше, че заговори като женски вариант на Бела Лугоши. — Приз зезона съм… Фортуна!

Стиснах дланта й. Ако беше с цигански костюм, на китката й щяха да дрънчат половин дузина златни гривни.

— Много ми е приятно. — И като се опитах да подражавам на акцента й, добавих: — Драгу ми е, гуспожу… Девин!

Тя дори не се усмихна на опита ми за шега, а подхвърли:

— Ирландско име, а?

— Да.

— Ирландците са тъжни хора и мнозина са прорицатели. Не знам дали спадаш към тях, но ще срещнеш човек, който вижда в бъдещето.

Всъщност в момента изобщо не бях тъжен, а изпълнен с щастие… и с непреодолимо желание да отхапя от сочния хотдог (сервиран с много чили по желание на клиента). Да, работата тук щеше да е вълнуваща. Вероятно нямаше да е толкова вълнуваща, когато ми се наложеше да мия тоалетните в края на натоварен ден или да чистя повръщано от седалките на въртележката, но засега всичко беше съвършено.

— Тренираш за ролята на пророчица ли? — подхвърлих.

Тя се изправи в цял ръст, който едва ли надвишаваше метър и петдесет и седем.

— Не е роля, млади момко — произнесе, придържайки се към натруфената реч на панаирджийска гадателка. — Всеизвестно е, че евреите са най-способните медиуми. — Изостави маниерниченето и добави: — Пък работата ми в Джойленд е за предпочитане пред гледане на ръка на тротоара на Второ Авеню. Тъжен или не, харесвам те. Излъчваш добри вибрации.

— Една от любимите ми песни на „Бийч Бойс“.

— Но те очаква голяма мъка. — Замълча, което бе изпитан трик за по-голям ефект. — И може би опасност.

— Виждаш ли красива тъмнокоса жена в бъдещето ми?

Уенди беше красива и тъмнокоса.

— Не — отсече Рози, а следващите й думи ме втрещиха. — Тя е в миналото ти.

„Виж я ти дъртата откачалка!“ — помислих си ядно.

Заобиколих я, като внимавах да не се допра до нея, и продължих към караваната. Госпожата несъмнено беше шарлатанка, но все пак физическият контакт с нея не беше за препоръчване.

Само че от Фортуна нямаше отърване — закрачи редом с мен и продължи да дърдори:

— В бъдещето ти виждам момиченце и момченце. Момченцето има куче.

— Щастлива хрътка, обзалагам се. И сигурно се казва Хауи.

Тя не обърна внимание на нескопосаната ми шега.

— Момичето е с червена шапка и носи кукла. Едното хлапе е надарено с прозрение. Не знам кое. Скрито е от мен.

Почти не чух тази порция от излиянията й. Мислех си за предишното й послание: „Тя е в миналото ти.“

По-късно установих, че предсказанието на мадам Фортуна не е съвсем точно, но тя наистина притежаваше дарбата да вижда бъдещето и в деня, в който се явих на интервю за работа, тази дарба работеше на пълни обороти.