Джойленд

♥

Джойленд не беше голям колкото Сикс Флагс и беше много по-малък от Дисни Уърлд, но изглеждаше внушителен особено сега, когато главната алея Джойленд Авеню и второстепенната, наречена „Следата на хрътката“, бяха почти празни и приличаха на осемлентови магистрали. Чувах виенето на електрически триони и видях много работници — най-многобройният екип се трудеше на „Мълнията“, едно от двете увеселителни влакчета, — но посетители нямаше, тъй като паркът отваряше врати чак на петнайсети май. Все пак няколко павилиона за храна работеха, за да обслужват работниците, а пред шатрата за предсказване на бъдещето седеше някаква жена, която ме изгледа недоверчиво. Съоръженията не работеха, с изключение на едно — виенското колело „Каролайна“. Беше високо петдесет метра (научих го по-късно) и се въртеше много бавно.

Наблизо стоеше мускулест тип с избелели джинси, вехти велурени ботуши, изцапани със смазка, и с потник. Гарвановочерната му коса беше почти скрита под накривената широкопола шапка. Зад ухото си беше затъкнал цигара без филтър. Приличаше на панаирджийски глашатай от старовремски вестникарски комикс. До него стояха отворено сандъче с инструменти и портативно радио върху оранжева щайга. „Фейсис“ пееха „Остани с мен“. Мъжът беше пъхнал ръце в задните си джобове и се поклащаше в ритъм с музиката. Хрумна ми мисъл, която беше абсурдна, но съвършено ясна: „Когато стана по-възрастен, искам да съм като този тип.“

Той посочи пропуска ми:

— Фреди Дийн те праща, а? Казал ти е, че всичко друго е затворено, но можеш да се повозиш на голямото колело.

— Да, точно така.

— Возенето на колелото означава, че си назначен. Фреди иска малцината избрани да се порадват на парка от птичи поглед. Ще приемеш ли работата?

— Май да.

Той ми подаде ръка:

— Аз съм Лейн Харди. Добре дошъл при нас, хлапе.

Здрависахме се.

— Девин Джоунс.

— Приятно ми е.

Лейн се изкачи по наклонената дървена пътека, водеща към плавно въртящото се колело, хвана дълъг лост и го дръпна назад. Колелото бавно спря и една от изрисуваните кабинки (всяка с образа на хрътката Хауи) се люшна край пасажерската платформа.

— Качвай се, Джоунси. Ще те пратя на горния етаж, където въздухът е разреден и гледката е незабравима.

Влязох в кабинката и затворих вратата. Лейн я разтърси, за да се увери, че е добре залостена, спусна предпазния прът и се върна при първобитния си механизъм.

— Готов ли си за излитане, капитане?

— Май да.

— Очаква те страхотен полет.

Намигна ми и дръпна контролния лост. Колелото отново се завъртя и внезапно той се озова под мен. Също и старицата пред шатрата за предсказания, която беше извила шия и засенчваше с длан очите си, за да ме наблюдава. Помахах й. Не ми отвърна.

После всичко престана да съществува, реално беше само виенското колело, което ме издигаше все по-високо сред мразовития въздух на ранната пролет; изпълни ме усещането — нелепо, но вярно, — че всичките ми грижи и тревоги са останали долу.

Джойленд не беше тематичен парк, което означаваше, че предлага (по малко) от всички атракциони: второ увеселително влакче, наречено „Друсам до забрава“, и водна пързалка на име „Капитан Немо пляс-тряс“. В най-западния край на парка беше секторът за малчуганите, наречен „Селцето Скок подскок“. Имаше също и концертна зала, където (това също го научих по-късно) гостуваха предимно второстепенни кънтризвезди или рокпевци, прочули се през петдесетте и шейсетте. Помня, че Джони Отис и Биг Джо Търнър веднъж пяха там заедно. Не ги знаех и попитах за тях Бренда Рафърти, главната счетоводителка, която беше нещо като отговорничка на Холивудските момичета. Брен вероятно си каза, че съм задръстен, аз мислено я нарекох дъртачка; вероятно и двамата бяхме прави.

Лейн Харди ме качи до върха и спря колелото. Седях в поклащащата се кабинка, уловен за предпазния прът, вперил поглед към един съвършено нов свят. На север се простираше равнината на Северна Каролина, която ми изглеждаше невероятно зелена, защото като човек, израснал в Нова Англия, бях свикнал да приемам март само като студен и кален предвестник на пролетта. На изток беше океанът — млечнобели вълни бележеха края на металносинята водна шир и се разбиваха в брега, по който през следващите месеци щях да се разхождам и да търся лек за изтерзаното си сърце. Точно под мен беше симпатичният хаос на Джойленд — големите и малките атракционни съоръжения, концертната зала и прилежащите постройки, магазинчетата за сувенири и минивлакчето „Щастливата хрътка“, което превозваше посетителите до близките мотели и до плажа. На север беше Хевънс Бей. От височината, на която се намирах („втория етаж, където въздухът е разреден“) градът изглеждаше като сътворен от детски блокчета, сред които заострените кули на четири църкви бележеха основните посоки на компаса.

Колелото отново се завъртя. Спускането ме накара да се почувствам като момчето от разказа на Ръдиард Киплинг „Тумай — водачът на слонове“. Лейн Харди спря съоръжението, но не си направи труда да ми отвори вратата на кабинката; все пак вече бях почти негов колега.

— Хареса ли ти?

— Върхът! — отвърнах.

— Да, не вози зле за такъв старчок, а? — Килна на другата страна широкополата си шапка и изпитателно ме огледа. — Колко си висок? Метър и деветдесет?

— Метър и деветдесет и три.

— Аха. Не ти завиждам, братле, като си представя дългуч като теб на колелото в средата на юли, навлечен в козината и пеещ „Честит рожден ден“ на някой глезен сополанко със захарен памук в едната ръка и топящ се сладолед в другата.

— Навлечен ли? Каква козина?

Той обаче вървеше към сандъчето с инструментите си и не ми отговори. Може би не ме чу заради радиото, от което сега гърмеше „Крокодайл Рок“. А може би искаше бъдещите ми задължения да бъдат приятна изненада.