Джойленд

♥

Стартерът на форда се закашля, но не запали. Цяло лято си повтарях, че ми трябва нов акумулатор, и цяло лято си харчех парите за други неща.

Чух гласа на баща ми: „Задавяш мотора, Девин!“

Отместих крака си от педала за газта и останах да седя в тъмното. Времето сякаш препускаше. Нещо ме подтикваше да изтичам обратно в пансиона и да позвъня на полицията. Не можех да се обадя на Ани, защото нямах номера й, а заради прочутия й баща надали го имаше в указателя. Дали гнусният убиец знаеше това? Вероятно не, но имаше дяволски късмет. Колкото и нагъл да беше, вече трябваше да е заловен, обаче още беше на свобода. Защото го съпровождаше късметът на дявола.

„Ще се опита да влезе с взлом, Ани ще го чуе и ще го застреля.“

Само че пушките бяха в сейф, така ми беше казала. Дори да извадеше една, вероятно щеше да завари мръсника, опрял бръснач в гърлото на Майк.

Превъртях отново ключа и понеже не натисках съединителя, карбураторът се напълни с гориво и фордът запали. Минах на заден ход по алеята и потеглих към Джойленд. Виенското колело и „Мълния“, обрамчени с червени и със сини неонови светлини, се открояваха на фона на ниските, препускащи облаци. Тези две съоръжения винаги бяха осветени през бурни нощи — отчасти като ориентир за корабите в океана, отчасти да са като маяк за самолетите, снижаващи се към летището на окръг Париш.

Бийч Роу беше пуст. Над него се издигаха вихрушки пясък с всеки порив на вятъра, който понякога бе толкова силен, че разтърсваше колата ми. По асфалта вече се образуваха малки дюни. На светлината на фаровете ми изглеждаха като пръсти на скелет.

Като стигнах до редицата магазини, зърнах човек на паркинга до един от служебните пикапи на Джойленд. Вдигна ръка, когато минах покрай него, аз му махнах.

Следващата сграда откъм брега беше голямата викторианска къща. В кухнята светеше. Реших, че е флуоресцентната лампа над умивалника. Спомних си как Ани влезе без пуловер в кухнята. И сутиена й с цвят, подобен на цвета на избелелите й джинси. „Искаш ли да те заведа в стаята си, Девин?“

В огледалото за обратно виждане се появиха ярки петна и се приближиха. Беше включил на дълги светлини и не виждах колата, която ме следваше, но не беше нужно. Знаех, че е служебният пикап, също както знаех, че мръсникът ме излъга, като обеща да не ме убие. Бележката за госпожа Шопло щеше да си е там сутринта. Тя щеше да прочете името, което бях написал. Въпросът беше колко време щеше да й отнеме, за да повярва. Той беше такъв чаровник с вечните стихотворни подмятания, подкупващата усмивка и накривената широкопола шапка. Всички жени си падаха по Лейн Харди.