Джойленд

♥

Започнахме със „Залата на загадъчните огледала“, като поспряхме за кратко да се насладим на отраженията си: издължени като върлини или сплескани и тантурести. След като отметнахме това незначително увеселение, последвахме червените точки в долната част на някои от огледалата. Те ни отведоха право в „Музея на восъчните фигури“. С помощта на тази секретна карта успяхме да изпреварим основната група посетители, които се лутаха, смееха се и се блъскаха в различните ъгловати огледала.

За разочарование на Том в музея нямаше фигури на убийци, само на политици и на знаменитости. От двете страни на входа стояха усмихнат Джон Кенеди и Елвис Пресли с лъскав гащеризон. Без да обръща внимание на табелата с надпис „МОЛЯ, НЕ ПИПАЙТЕ“, Ерин прокара пръсти по китарата на Елвис.

— Разстроена е… — понечи да каже и отскочи назад, когато Елвис внезапно „оживя“ и запя „Няма как да не се влюбя в теб“.

— Аха, стресна те! — възкликна победоносно Том и я прегърна.

Отвъд музея имаше врата към помещението с мостовете и въртящите се варели, пълно с опасни наглед механизми (не бяха обаче) и осветявана от стрелкащи се разноцветни прожектори. Ерин прекоси тресящото се извито Мостче на Били козлето, докато ние, мачовците, се насочихме към въртящия се варел. Преминах по него, олюлявайки се като пиян, но паднах само веднъж. Том спря по средата, разпери ръце и крака, при което заприлича на хартиена кукла, и се завъртя на триста и шейсет градуса в тази поза.

— Престани, глупчо, ще си счупиш врата! — извика му Ерин.

— Няма, дори и да падне — успокоих я, — омекотено е.

Том дойде при нас — хилеше се и лицето му беше червено като домат.

— Това изпитание събуди мозъчните ми клетки, заспали още от времето, когато бях на три.

— Ами другите ти клетки, които е убило? — парира го Ерин.

Минахме и през Наклонената стая, отвъд която имаше игрални автомати, окупирани от тийнейджъри, забавляващи се с флипер и скайбол. Ерин скръсти ръце на гърдите си и намръщено се загледа в тях, после промърмори:

— Тези не вдяват ли, че това подтиква към агресия?

— Хората идват тук да упражняват и да търпят агресия — отбелязах. — Това е елемент от атракцията.

— А пък аз мислех, че Том е циник — въздъхна тя.

Отвъд залата с игралните автомати под светещ в зелено череп имаше табела с надпис: „СЛЕДВА «КЪЩАТА НА УЖАСИТЕ». ВНИМАНИЕ! БРЕМЕННИТЕ И РОДИТЕЛИТЕ С МАЛКИ ДЕЦА МОГАТ ДА НАПУСНАТ ПРЕЗ ИЗХОДА ВЛЯВО.“

Влязохме в преддверието, в което отекваха писъци и кикот (на запис, естествено). Под пулсиращата червена светлина се виждаше релса, водеща към входа на черен тунел. От дълбините му се чуваха бучене и още писъци (тези не бяха на запис). Не ми се сториха писъци от възторг, но може и да бяха. Някои поне.

Еди Паркс, шефът на „Къщата на ужасите“ и на екип „Доберман“, се приближи към нас. Носеше кожени работни ръкавици и кучеглавка, толкова избеляла, та съвсем се бе обезцветила (макар че ставаше кървавочервена при всяко проблясване на пулсиращата светлина).

— Май адски ви е доскучало през почивния ден, та сте цъфнали тук — изсумтя той.

— Решихме да се направим на лапнишарани — рече Том.

Ерин възнагради Еди с най-сияйната си усмивка, обаче онзи не реагира, само промърмори:

— Сигурно искате да сте тримата в едно вагонче, а?

— Да — потвърдих.

— Бива. Само помнете, че правилата важат и за вас, хлапета. Да не сте си подали ръцете навън, ясно?

— Тъй вярно! — Том му козирува. Еди го изгледа, сякаш наблюдаваше под микроскоп непознат вид насекомо, после се върна към механизмите за управление — три лоста, монтирани на колонка, висока около метър, плюс няколко бутона, осветявани от настолна лампа, наведена към тях, та призрачната й бяла светлина да не разсейва мрака в помещението.

— Чаровник — промърмори Том.

Ерин ни хвана под ръка, придърпа ни към себе си и прошепна:

— Има някой, дето харесва този тип?

— Не — отвърна Том. — Дори хората от екипа му го недолюбват. Вече е уволнил двама.

Другите любители на силни усещания надойдоха тъкмо когато пристигна влакче, пълно със смеещи се чинчили (плюс няколко разревани деца, чиито родители би трябвало да се съобразят с предупреждението и да завият към изхода вляво). Ерин попита едно момиче дали е било страшно.

— Страшно беше да му удържам палавите ръце — отвърна тя и се изкиска, когато гаджето й я целуна по врата и я поведе към залата с игралните автомати.

Натоварихме се във вагонче, предвидено за двама, и, естествено, ни беше тясно. Усещах как бедрото на Ерин се притиска към моето и как гърдата й допира ръката ми. Усетих доста приятна тръпка в слабините. Тук е мястото да кажа, че според мен (като оставим настрана идеалистичните измишльотини) повечето мъже са моногамни от шията нагоре. От кръста надолу обаче живее щука, която не признава моногамията.

— Ръцете във вагончитуу! — провикна се Еди Паркс с отегчен монотонен глас, пълна противоположност на бодряшкото подканяне на Лейн Харди. — Ръцете във вагончитуу! Ако детето ви е по-ниско от метър, вземете го в скута си или слезте от вагончитуу! Дръжте се здраво, спускаме лостовитеее!

Предпазните лостове се спуснаха с изтракване и няколко момичета изпищяха в аванс. Все едно се разпяваха за предстоящите арии при возенето в тъмното.

Последва разтърсване и ние потеглихме към „Къщата на ужасите“.