Джойленд

♥

Следобед вятърът бе поутихнал, но все още се усещаше топъл полъх, когато тръгнах по брега. Често на връщане в града наблюдавах дългата си сянка по водата, но тази вечер си гледах най-вече в краката. Бях уморен. Мечтаех за сандвич с шунка и сирене от „Пекарната на Бети“ и за две бири от съседния супермаркет „Севън-илевън“. Щях да се прибера в пансиона, да се настаня на креслото до прозореца и да почета Толкин, докато се храня. Преполовил бях „Двете кули“ и ми беше много интересно.

Вдигнах поглед заради гласа на момчето. Вятърът духаше към мен и го чух ясно:

— По-бързо, мамо. Още малко и ще… — Тук бе прекъснат от пристъп на кашлица. После хлапакът довърши: — Още малко и ще успееш!

Тази вечер майката на Майк бе на плажа вместо под чадъра си. Тичаше към мен, но не ме виждаше, защото гледаше нагоре към хвърчилото, което държеше. Връвта стигаше до момчето, седнало в инвалидната си количка на края на дъсчената пътека.

„Грешна посока, мамче“ — помислих си.

Тя пусна хвърчилото, което се издигна на две-три педи, поклати се палаво и се заби в пясъка.

— Още веднъж! — извика Майк. — Този път… — Отново силно се закашля. — Този път за жалко да го вдигнеш!

— Не, нищо не става — извика тя — явно беше уморена и ядосана. — Проклетото чудо ме мрази. Да се приберем и да вече…

Майло клечеше до количката на Майк, лъскавите му очички не пропускаха нищо. Щом ме зърна, се спусна към мен като стрела и залая. Докато го гледах, си спомних предсказанието на мадам фортуна при първата ни среща: „В бъдещето ти има момиченце и момченце. Момчето има куче.“

— Майло, върни се! — извика жената. Косата й, вероятно прибрана в началото на вечерта, след няколко летателни експеримента беше разпиляна около лицето й. Тя уморено я отметна с опакото на дланите си.

Майло не й обърна внимание. Спря рязко пред мен (лапите му заораха в пясъка) и направи номера с протегнатите предни лапи. Разсмях се и го погалих по главата.

— От мен само толкова, приятелче. Тази вечер няма кроасани.

Той излая веднъж, после припна обратно към мама, която стоеше със заровени в пясъка стъпала, дишаше тежко и ме наблюдаваше недоверчиво.

— Видяхте ли? — каза ми. — Ето защо не исках да го храните. Ужасен просяк е и смята за приятел всеки, който му дава храна.

— Ами… аз съм приятелски настроен по рождение.

— Радвам се — измънка тя. — Моля ви само повече да не храните кучето.

Носеше три-четвърти клин и вехта синя тениска с избеляла щампа отпред. Ако се съдеше по петната от пот по фланелката, от доста време се бе мъчила да пусне хвърчилото. Вложила беше всичките си сили и защо не? Ако аз имах дете, приковано към инвалидна количка, сигурно също щях да искам да му дам нещо, което може да лети.

— Подходът ви е неправилен — отбелязах. — Също така не е нужно да тичате с хвърчилото. Не знам защо всички решават, че така е редно.

— Несъмнено сте голям експерт — сряза ме тя, — но вече е късно и трябва да дам на Майк да вечеря.

— Мамо, позволи му да опита — обади се хлапето. — Може ли?

Тя постоя няколко секунди с наведена глава — виждах как изплъзналите се кичури коса — също мокри от пот — са залепнали за тила й. После въздъхна и ми подаде хвърчилото. Едва сега разчетох надписа на тениската й: „Стрелба с пушка от лежанка «Камп Пери», 1959 г.“ Щампата на хвърчилото беше много по-забавна и аз неволно се засмях, като я видях. Беше образът на Исус.

— Наша си шега — промърмори тя. — Не ме разпитвайте.

— Добре.

— Имате право на един опит, господин Джойленд, после прибирам Майк да вечеря. Не бива да се простуди. Миналата година много боледува и още не се е съвзел напълно, макар да си въобразява, че е излекуван.

На брега температурата още беше около двайсет и четири градуса, но не исках да противореча на госпожата — очевидно не беше в настроение за спорове. Вместо това повторих, че името ми е Девин Джоунс. Тя повдигна ръце и ги отпусна: „Както кажеш, мърляч.“

Погледнах момчето:

— Майк?

— Да?

— Навий връвчицата. Ще ти кажа кога да спреш.

Хлапакът се подчини. Последвах хвърчилото и когато приближих до инвалидната количка, погледнах Исус.

— Ще полетите ли този път, господин Христос?

Майк се засмя. Майка му — не, но ми се стори, че устните й потрепнаха.

— Каза, че ще го стори — уведомих Майк.

— Хубаво, защото… — Отново се закашля. Майка му беше права, не се беше възстановил още. От каквото и да е боледувал. — Защото дотук не направи нищо, освен да гълта пясък.

Вдигнах хвърчилото над главата си, като се обърнах с лице към Хевънс Бей. Усетих как вятърът мигом го подхвана. Пластмасата изплющя.

— Щом го пусна, Майк, започни отново да намотаваш връвчицата.

— Но то само ще…

— Не, няма. Само че действай бързо и внимавай. — Представих пускането по-трудно, отколкото беше, защото исках Майк да се почувства пълноценен и успял, когато хвърчилото се вдигнеше. А то щеше да се вдигне, стига ветрецът да не ни изиграеше номер и да затихнеше. Много се надявах да не се случи, защото мама май беше сериозна, като заяви, че ми дава само един шанс. — Ще полети, не бой се. Тогава развивай връвчицата. Важното е да я държиш опъната. Ако хвърчилото започне да пада…

— Ще дърпам по-силно, разбрах.

— Добре. Готов ли си?

— Да!

Майло седна между мен и мама и се загледа в хвърчилото.

— И така… Три… две… едно… старт!

Момчето се беше привело напред и макар краката му да бяха недъгави, ръцете му си бяха наред, а и то умееше да следва команди. Занавива макарата и хвърчилото рязко се издигна. После Майк отпусна връвчицата — отначало твърде много и хвърчилото полетя надолу, но хлапакът бързо се поправи и отново го вдигна. Разсмя се.

— Чувствам го! Чувствам го с ръцете си!

— Чувстваш вятъра — обясних му. — Продължавай, Майк. Щом се вдигне по-високо, вятърът ще го понесе. Тогава не бива да го изпускаш.

Той отпусна връвчицата и хвърчилото полетя — първо над брега, после над океана, като се извисяваше все повече в синевата на превалящия септемврийски ден. Наблюдавах го известно време, сетне се осмелих да погледна жената. Тя не се наежи, защото не усети погледа ми. Цялото й внимание беше съсредоточено в сина й. Не бях виждал такава обич и щастие, изписани по нечие лице. Защото Майк беше щастлив. Очите му блестяха и кашлицата бе престанала.

— Мамо, усещам го, сякаш е живо!

„Наистина е живо — помислих си и си спомних как татко ме беше учил да пускам хвърчило в градския парк. Бях на възрастта на Майк, но със здрави крака. — Докато е в небето, за което е създадено, наистина е живо.“

— Ела и ще го усетиш!

Тя изкачи ниското баирче от брега към дъсчената пътека и застана до сина си. Гледаше нагоре, но ръката й галеше гъстата му тъмнокестенява коса.

— Сигурен ли си, миличък? Това си е твоето хвърчило.

— Да, но искам и ти да го пробваш. Невероятно е!

Тя хвана макарата, вече доста размотана, след като хвърчилото се бе вдигнало нависоко (сега беше само черен ромб и лицето на Исус не се различаваше) и я задържа пред себе си. За миг изглеждаше притеснена. После се усмихна. Когато по-силен повей подхвана хвърчилото и го люшна първо наляво, а после надясно над прииждащите вълни, усмивката й стана още по-широка.

След като подържа известно време хвърчилото, Майк нареди:

— Дай го сега на него.

— Не, няма нужда — възразих.

Ала тя ми подаде макарата.

— Настояваме, господин Джоунс. Все пак вие сте повелителят на хвърчилата.

Хванах макарата и усетих познатото вълнение от миналото. Връвчицата се опъваше като рибарска корда, когато едра пъстърва захапе кукичката, но хубавото при пускането на хвърчила е, че никой не е убит.

— Колко високо ще се вдигне? — попита Майк.

— Не знам, но може би тази вечер не бива да експериментираме. Високо горе вятърът е силен и може да го разкъса. А и на вас ви е време да се прибирате.

— Може ли господин Джоунс да вечеря с нас, мамо?

Тя се постъписа — очевидно й беше неприятно. И все пак знаех, че ще се съгласи, защото бях пуснал хвърчилото.

— Няма да мога — казах. — Благодаря за поканата, но имах много работа в парка. Зазимяваме го и здравата съм се изцапал.

— Може да се измиете у дома — предложи Майк. — Имаме към седемдесет бани.

— Майкъл Рос, не е вярно!

— Е, може и седемдесет и пет да са и във всяка има джакузи.

Той прихна. Беше прекрасен, заразителен смях, поне докато не премина в кашлица. Неудържима кашлица. И тъкмо когато майка му се разтревожи (аз отдавна бях на нокти), Майк я овладя.

— Друг път — казах и му подадох ролката с връвчицата. — Много ми хареса хвърчилото ти с Христос. И кучето ти си го бива.

Наведох се и погалих Майло по главата.

— О… Ами, добре, друг път. Но не отлагайте твърде дълго, защото…

Жената побърза да се намеси:

— Може ли да тръгнете за работа малко по-рано утре, господин Джоунс?

— Да, защо не?

— Можем да пийнем нещо разхладително тук, ако времето е хубаво. Приготвям страхотен плодов шейк.

Вярвах й. А и така нямаше да е принудена да кани непознат у дома си.

— Ще дойдете ли наистина? — попита Майк. — Ще е чудесно.

— Ще дойда на драго сърце. Ще донеса сладкиши от „Пекарната на Бети“.

— О, не си правете… — подхвана тя.

— За мен ще е удоволствие, мадам.

— О! — стресна се тя. — Аз така и не се представих. Казвам се Ан Рос. — И ми подаде ръка.

— На драго сърце щях да се здрависам с вас, госпожо Рос, но наистина съм много мръсен. — Показах й ръцете си. — Сигурно и хвърчилото съм изцапал.

— Трябваше да нарисуваш мустаци на Исус — викна Майк, разсмя се и отново се закашля.

— Много отпускаш връвта, Майк — предупредих го. — Навий макарата.

Той се подчини, а аз погалих за последен път Майло и си тръгнах.

— Господин Джоунс! — извика ме жената.

Обърнах се. Стоеше с изпънати рамене и с вирната брадичка. От потта тениската бе прилепнала към тялото й — имаше великолепни гърди.

— Не съм госпожа, а госпожица Рос. Но след като вече официално се запознахме, може ли да ми казвате Ани? И да си говорим на ти, ако не възразявате.

— Дадено — отвърнах. — Посочих тениската й. — Явно те бива с пушката.

— Не съм стреляла от години — рече тя и тонът й ми подсказа, че не желае да говори на тази тема.

Устройваше ме. Помахах за довиждане на Майк и той мигом ми отвърна. Усмихваше се. Имаше неповторима усмивка.

Изминах четирийсет-петдесет метра по брега и се обърнах. Хвърчилото се спускаше надолу, но засега още бе във владение на вятъра. Майката и синът го гледаха, тя беше сложила ръка на рамото на хлапето.

„Госпожица — казах си. — Госпожица, а не госпожа. А дали има господин с тях в голямата стара викторианска къща със седемдесет бани?“ Никога не бях виждал мъж с тях, което не означаваше, че го няма, но някак не ми се вярваше. Мислех си, че са само двамата. Сами на света.