Джойленд

♥

Открих голямата метална кутия с надпис „Осветл.“ на стената между „Музеят на восъчните фигури“ и залата с въртящите се варели. Отворих я и с длан натиснах всички ключове.

„Къщата на ужасите“ би трябвало да загуби злокобната си и загадъчна атмосфера при запалени лампи, но някак си това не се получи. В ъглите все още се таяха сенки, чувах вятърът — доста силен тази сутрин — да свири зад тънките дървени стени и да разтърсва някаква разхлабена дъска. Отбелязах си наум да открия къде е и да я прикова.

Носех метална кошница, в която имаше чисти парцали и голяма кутия с паста за полиране. Минах през „Накланящата се стая“ — сега застинала в наклон надясно, — а после през залата с игралните автомати. Огледах машините за скайбол и се сетих за неодобрението на Ерин: „Тези не вдяват ли, че това подтиква към агресия?“ Усмихнах се при спомена, но сърцето ми биеше до пръсване. Защото знаех какво ще направя, като изпълнех задачата си.

Вагончетата, двайсет на брой, бяха строени на изходната точка. Напред тунелът, водещ към недрата на „Къщата на ужасите“, беше осветен от две ярки работни лампи с бяла светлина вместо с кръстосващи се лъчи. Така изглеждаше много по-прозаичен.

Сигурен бях, че Еди нито веднъж през цялото лято не беше забърсал с влажен парцал вагончетата, а това означаваше, че първо трябва да ги измия. Означаваше също, че се налага да донеса сапун на прах от склада и да мъкна кофи с вода от най-близкия работещ кран. Додето измия и изплакна всички вагончета, вече бе дошло време за почивка, но реших да продължа, вместо да отида в задния двор или да пия кафе в кльопарницата. И на двете места можех да срещна Еди, а за днес се бях наслушал на злобните му глупости. Ето защо се залових за работа, като полагах дебел слой полираща паста, а после я разтърквах. Минавах от едно вагонче към друго, докато те заблестяха като нови под светлината на лампите. Не че следващата тълпа от търсачи на силни усещания щеше да го забележи, докато се тъпчеше в тях за деветминутната си обиколка. Когато привърших, ръкавиците ми бяха съсипани. Щеше да се наложи да си купя нови от железарията в града, а хубавите бяха скъпи. За миг се повеселих с фантазията как би реагирал Еди, ако го накарам да плати за тях.

Натиках мръсните парцали и почти празната кутия с полираща паста в кошницата и я оставих до изхода в залата с игралните автомати. Вече беше дванайсет и десет, но тъкмо сега не изпитвах глад за храна. Протегнах се, да се освободя от болката и изтръпването в крайниците си и се върнах при мястото, откъдето тръгваше влакчето. Спрях да се полюбувам на излъсканите вагончета, после бавно тръгнах покрай релсата към вътрешността на „Къщата на ужасите“.

Наведох се, когато минавах под Пищящия череп, макар сега да беше вдигнат и закрепен неподвижно. Отвъд беше Тъмницата, където домораслите таланти от екип „Доберман“ на Еди се бяха опитвали (и до голяма степен успявали) да наплашат със своите стенания и воя си децата от всички възрасти. Тук отново можех да се движа изправен, защото тунелът беше висок.

Стъпките ми отекваха по дървения под, боядисан така, че да прилича на каменен. Чувах дишането си — задавено и на пресекулки. Страхувах се, признавам. Том ми беше заръчал да стоя далеч от това място, но той вече не управляваше живота ми, както не го управляваше и Еди Паркс. Имах си „Доорс“ и „Пинк Флойд“, но исках още — исках Линда Грей.

Между Тъмницата и Камерата за изтезания релсата се спускаше надолу и на два пъти правеше остър завой — там вагончетата набираха скорост, при което хората в тях политаха напред-назад. В „Къщата на ужасите“ обиколката се правеше в полумрак, само тази отсечка беше напълно неосветена. Сигурно тук убиецът е прерязал гърлото на Линда Грей и е изхвърлил трупа й. Колко бърз е бил и колко самоуверен! След последния завой в очите на хората във вагончетата блясваха заслепяващи, пресичащи се многоцветни светлинни лъчи. Макар Том да не беше дал подробно описание, бях сигурен, че тъкмо тук е видял… онова.

Вървях бавно по линията и си мислех, че ако Еди ме чуе, като нищо ще изключи осветлението, за да ме остави опипом да търся пътя си покрай местопрестъплението, придружаван само от звука на вятъра и на потракващата дъска. Ами ако… ако да речем, ръката на мъртвата се протегнеше в мрака и хванеше моята, както Ерин я беше хванала онази вечер на брега?

Лампите не угаснаха. Край релсата не се появиха окървавена риза и ръкавици, облени в призрачна светлина. И когато стигнах до мястото, за което бях сигурен, че е точното, малко преди входа към Камерата за изтезания, нямаше призрак на жена, която протяга ръце към мен.

И все пак там имаше нещо. Знаех го тогава, знам го и сега. Въздухът бе по-студен. Не толкова, че да виждам дъха си, но усетих хлад. Кожата по крайниците и слабините ми се накокошини, косъмчетата на тила ми настръхнаха.

— Покажи се — прошепнах, чувствайки се нелепо и изпитвайки ужас. Исках да се случи, надявах се да не стане.

Чух звук. Протяжна въздишка, но не на човек. Сякаш някой бе отворил невидим изпускателен клапан. След миг стихна. Не я чух повече. Не и през този ден.