Джойленд

♥

Перспективата да прекарам още едно лято в миене на подове в мензата и в зареждане на овехтелите миялни с мръсни съдове не ме очароваше, не и когато Уенди беше на сто и десет километра на юг и си живееше живота в Бостън, само че беше сигурна работа, която не биваше да изпусна, а и на хоризонта не се задаваха други възможности. После в края на февруари прекрасна възможност ми беше поднесена на тепсия, по-точно пристигна на конвейера с мръсни чинии.

Някой беше чел „Каролайна Ливинг“, докато беше хапвал „специалитета на деня“, в този случай мексикански бургер с пържени картофки, и списанието беше останало на подноса. Той или тя бе оставил списанието на подноса. За малко да го хвърля в боклука, но се отказах. Все пак беше безплатно четиво. (Нали помните, че бях беден студент?) Пъхнах го в задния си джоб и го забравих, докато не отидох в стаята си в общежитието. То падна на пода, докато си сменях панталона, и се отвори на страницата с обявите.

Онзи, който беше чел списанието, беше отбелязал няколко възможности за работа, но явно накрая бе преценил, че никоя от тях не го устройва, иначе списанието нямаше да се озове на конвейера с мръсните съдове. Погледът ми беше привлечен от обява в долната част на страницата, макар да не беше маркирана. На първия ред с удебелен шрифт пишеше: РАБОТА БЛИЗО ДО ХЕВЪН. Кой студент по английска литература не би се възхитил от каламбура? И кой меланхоличен двайсет и една годишен младеж, обсебен от страхове, че е на път да изгуби гаджето си, не би се зарадвал на възможността да работи в увеселителен парк, наречен „Джойленд“2?

Импулсивно набрах посочения телефонен номер. Седмица по-късно в пощенската си кутия намерих формуляр за кандидатстване. В придружаващото писмо се упоменаваше, че ако искам да ме назначат на пълен работен ден за през лятото (тъкмо това исках), ще изпълнявам различни задължения, повечето от които, но не всички, типични за чистач. Трябваше да притежавам редовна шофьорска книжка и да се явя на интервю. Можех да свърша това през едноседмичната пролетна ваканция, вместо да си ида у дома в Мейн. Само дето бях планирал да прекарам поне част от въпросната седмица с Уенди. Можеше дори да стигнем до „онова“.

— Яви се на интервюто — отсече Уенди, когато се видяхме в Бостън и аз споделих намеренията си. Изобщо не се поколеба. — Ще е вълнуващо.

— Вълнуващо ще е да съм с теб — поправих я.

— Ще имаме достатъчно време следващата година.

Повдигна се на пръсти и ме целуна. (Вечно се повдигаше на пръсти.) Дали още тогава се виждаше с другия? Вероятно не, но се обзалагам, че го беше забелязала, защото беше в курса й по социология. Рене Сейнт Клеър сигурно знаеше и щеше да ми каже, ако я бях попитал — умираше да показва колко е осведомена и бас ловя, че изтощаваше горкия свещеник по време на изповед, — но някои неща човек не иска да узнае. Като например защо момичето, което обичаш с цялото си сърце, упорито ти се дърпа, но ляга с новото си гадже едва ли не при първа възможност. Не съм много сигурен дали някой напълно забравя първата любов. Дълбоко в себе си още искам да разбера какво не ми беше наред. Какво ми липсваше. Вече съм прехвърлил шейсетте, косата ми е побеляла, оцелях от рак на простатата, но още искам да знам защо не бях достоен за Уенди Кигън.