Диалози на мъртвите

Глава дванадесета

Хубавото у Паскоу бе, че не затаяваше злоба в себе си или поне така изглеждаше, което пък от своя страна, разбира се, би могло да бъде лошото.

Хат доброволно се бе нагърбил да отиде и да говори с Рут за посещението му в „Таверната“, но детектив главния инспектор не му разреши, след което — нещо обичайно за него, но доста необичайно за много други полицейски служители — мотивира отказа си.

— Рут не те познава по физиономия… освен ако не си се разкрил.

— В никакъв случай, сър — уверено отвърна Хат.

— Тогава нека си остане така. Ще изпратя сержант Уийлд да говори с него. От всички нас, той е най- … как да го нарека… най-непроницаем. Ако някой изобщо може да убеди Рут, че той е просто един вероятен свидетел като всички останали гости на „Таверната“, то това е Уийлд. Разбира се, той може би е именно това. Вероятен свидетел.

„Да бе, да — помисли си Хат. — Обаче ти се надяваш да е нещо далеч повече от това, нали?“

— Междувременно — продължи Паскоу, — ти вземи да отскочиш до Газет. Рипли е била убита късно снощи. Освен ако Диалога не е бил написан предварително, а той изобщо не звучи така, той може да е попаднал в торбата някъде през десетте часа преди девет часа тази сутрин, когато е бил открит. Искам да знам как е станало това. А аз през това време ще проверя в библиотеката. Като свършиш, ела там. И Хат, давай го по-спокойно, а? Ще ни сбръчкат, когато тази работа стигне до пресата. Дай малко да си поразширим времето на спокойна работа, става ли?

Посещението на Хат в Газет не трая дълго. Надеждите на Паскоу за малко спокойствие, не се оправдаха. Новината за последния Диалог вече бе стигнала дотук и вместо да даде информация, Мери Егню гледаше как да я измъкне. Стараейки се да не се поддаде, Хат упорито шикалкавеше, докато най-накрая постигна онова, за което бе дошъл. То беше много полезно. Петък вечерта винаги била адски претоварена за подготовката на съботното издание, а предаването на Джакс Рипли я направило още по-натоварена, давайки на Мери Егню материал за водеща статия, който тя не можела да пренебрегне. Това означаваше, че никой не е забелязал вторичния ефект, предизвикан от разкритията на Рипли, който беше, че поради някаква причина, те като че ли са подсилили напомнянето й за крайния срок на подаване на ръкописите за конкурса. Рано на другата сутрин момчето, отговарящо за пощата, което прекарало вечерта в занимания, по-полезни от гледането на телевизия и поради това останало в блажено неведение относно цялата тази бъркотия, открило дузината и отгоре ръкописа, пристигнали последни късно предната вечер, ги пъхнало в торбата при останалите, пристигнали през целия петъчен ден и доволен, че най-сетне вижда края на този неприятен конкурс, ги доставил моментално в Центъра. Мери Егню, която, разбира се, започнала да проверява всичко в торбата след предаването на Джакс, побесня като разбра, че по-късно са пристигнали още работи и Хат побърза да се измъкне тихомълком под прикритието на огъня и жупела, изсипан от нея върху нищо неразбиращата глава на момчето, отговарящо за пощата.

Приближавайки Центъра, който беше само на две минути пеш от Газет, той видя длъгнестата и суха фигура на детектив главния инспектор да влиза през стъклените врати и побърза да я настигне.

— Нещо много бързо — изръмжа недоволно Паскоу.

Хат, който очакваше да го поздравят за бързото изпълнение на задачата, представи нещо, което на него му се струваше много професионален, почти а-ла Уийлд отчет за свършената работа, но към първото разочарование се прибави още едно, когато Паскоу изрази своята хипотеза, че редакторката сигурно го е изиграла. Той енергично започна да се защитава, но това се оказа излишно, защото доказателството, че Мери Егню е знаела вече всичко, стоеше там, пред очите им, под формата на гърчавата и сгърбена, пропита с никотин фигура на Сами Ръдълсдин — старши репортер от Газет.

Той тъкмо бе потънал в нещо, което отдалече приличаше на разгорещени дебати с Пърси Фолоус и още един, дребен и набит мъж, с кариран костюм, толкова ярък, че би могъл да смути и индиански вожд, и опашка, висяща като магарешки пенис от главата му. От двете им страни бяха застанали, сериозни като арбитри в научен спор, Дик Дий и Рай.

Дий, забелязал пристигането им, каза: „Посетител“, с тих глас, който все пак по някакъв начин бе успял да запази достатъчно сила, за да прекъсне спора им. Тримата мъже извърнаха погледи към новодошлите. Усмивката на Фолоус се разтегна до такава степен, че още малко щеше да излезе от лицето му. Той разтърси златна грива като кон и тръгна право към Паскоу, отбивайки успешно опитите на конската опашка да му попречи със собственото си тяло, но неспособен да му попречи да използва гласа си, който се оказа дълбок и резониращ, излизащ сякаш из пещера.

— Детектив главен инспектор Паскоу, нали? Имам удоволствието да се познавам със съпругата ви, сър. Амброуз Бърд. Това е ужасно събитие! Ужасно!

Значи това беше Амброуз Бърд, Последния актьор-директор. Хат си спомни какво му бе разказвала за съперничеството между Бърд и Фолоус, по повод открилото се място за директор на Центъра. Това, както стана ясно, бе причината на неговото присъствие. Тъй като новината за убийството бе обиколила сградата (няма нужда от награда за да познаеш от кого е тръгнала, помисли си Хат, загледан в суетливо чуруликащия около тях библиотекар), Бърд бе решил, че самоназначаването му на поста Наследник-Директор, ако не и Избран-Директор, ще укрепне, ако се появи като говорител на Центъра пред медиите. Вероятно той е бил този, който е вдигнал телефона и е уведомил Газет.

Паскоу, с дипломатичност, на която Хат можеше само да се възхищава и да се надява, че и той би могъл да изучи, бързо избута триото към читалнята, докато Хат въведе Рай Помона и Дик Дий в офиса.

Паскоу дойде при тях, затвори вратата, погледна към триото през стъклото, после тихо прошепна на Хат:

— Дръж тая група там под око. Ако някой само се опита да се доближи, особено Сами, излизаш навън и му чупиш краката.

В офиса витаеше усещане за обживяно място. Кафе машина, кутия бисквити, едно старо кресло, което явно не спадаше към инвентара на общината, квадратен ориенталски килим, спадащ към същата категория и стени, затрупани от картини, графики, снимки — всички на мъже. Може би Дий е гей, помисли си Хат с надежда. Но нямаше излъчване на гей, макар това да бе опасен за прилагане довод от човек, работещ рамо до рамо с Едгар Уийлд. Търсейки доказателство, че библиотекаря е семеен, той забеляза сложената на бюрото снимка в сребърна рамка на трима ученици. Този отдясно приличаше на Дий-младши. Или, разбира се, може би на Дий-старши, когато е бил младши. Освен това на бюрото имаше кутия с малки пластмасови плочки с букви и цифри по тях, плюс три дървени поставки, щръкнали на голяма сгъваема плоскост. Това май беше паро… не знам си какво, откачената игра на думи, за която Рай му бе разправяла.

Той улови погледа й и рискува да й се усмихне, но тя не отвърна на усмивката му.

Паскоу въведе Рай и Дий в течението на събитията от сутринта с хирургическа точност, докато Хат си водеше бележки, поглеждайки отвреме-навреме през прозореца да види дали журналиста спазва прилична дистанция.

Когато тя каза, че първото нещо, което извадила от отворената торба било превода на Чарли Пен на стихове от Хайне, Хат отново усети бодването на онази глупава ревност.

— Значи господин Пен вече е бил в библиотеката, когато пристигнахте?

— О, да.

— И е видял всичко?

— Господин Пен рядко изпуска нещо — отвърна Рай внимателно.

— Аз не го забелязах, когато пристигнахме преди малко — каза Паскоу.

— Така е — намеси се Дий. — Чарли каза, че в библиотеката сега сигурно щял да се вдигне голям шум, затова било по-добре да отиде да поработи у дома.

От едва забележимата усмивка, с която Дий придружи обяснението си, Хат заключи, че това е перифраза на думите, употребени в действителност от Пен.

— Къде е това у дома?

Дий не можа да си спомни целия адрес, Рай се намеси и го каза без да се запъне. Означава ли това, че е ходила там запита се Хат, усещайки как ревността отново се надига в него и надявайки се все пак да не му личи. Тя вече бе успяла да долови признаците на ревност към Дий. Остави у нея впечатлението, че си с маниакално развито чувство за собственост и можеш спокойно да й изгледаш гърба.

Накрая Паскоу бе удовлетворен. Като двамата библиотекари в офиса, той излезе навън, придружен от Хат. Застанали близо до вратата на читалнята, Бърд и Фолоус продължаваха кавгата си, Ръдълсдин, задъвкал незапалена цигара, ги гледаше с безразличието на уморен от света бонвиван. Спорът незабавно се прекрати, щом Паскоу извика: „Господа!“, и тримата забързаха към него.

Той се дръпна встрани, за да им даде възможност да влязат в офиса.

— Аз тук приключих — каза им той. — Благодаря ви за проявеното търпение.

После, за голямо удоволствие и възхищение на Хат, внимателно притвори вратата зад тях и се отдалечи по посока на изхода с крачка, съвсем близка до бегом.

Ръдълсдин ги настигна точно преди вратите на асансьора за паркинга да се затворят.

— Две думи, Пит! — задъхано каза той. — Дай ми само две думи.

— Пушенето сериозно уврежда здравето — отвърна Паскоу.

— Къде отиваме, сър? — попита Хат, когато двамата седнаха в колата.

— Да говорим с Чарли Пен, разбира се — отговори Паскоу.

Апартаментът на Пен се намираше на най-горния етаж на преустроена стара къща, обгърната отвсякъде със скеле и тресяща се от удари, викове, дрънчене и музика — обичайния шум, с който британския работник обявява на света, че си заработва надницата.

Хванаха Пен тъкмо когато излизаше. Със сърдит поглед, той само се обърна и ги въведе в апартамента си с думите:

— Бихте ли повярвали, мамка му? Избягах от библиотеката, мислейки си, че скоро цялата сграда ще започне да гърми от тежките стъпки на полицейските ботуши и няма да може да се работи, само за да попадна в този ад.

— Но вие сигурно сте знаели, че тук се извършват ремонтни работи — забеляза Паскоу.

— Когато тръгнах, още не бяха започнали и аз си помислих, че все пак е събота сутринта и тъпанарите няма да изпълзят от дупките, освен ако не им обещаят четворна надница.

— Какво все пак правят?

— Хазяинът ми решил малко да понатруфи сградата и смята, че ще я продаде пет пъти по-скъпо, отколкото я купил преди две години, ако я преустрои в еднофамилно жилище. — Писателят показа неравните си зъби в злобна усмивка. — Но първо трябва да се отърве от мен, нали така?

Докато си разменяха тези любезности, Хат се огледа. Апартаментът, доколкото можеше да види без да направи впечатление, че се оглежда, се състоеше от спалня, баня, кухня и стаята, в която се намираха. С високите тавани и дълбоки прозорци, от които се откриваше изглед (въпреки скелето) към покривите на старата част от града, той създаваше впечатление за обемност и пространство, които дори усилията на такъв любител на книгите не биха могли да скрият. В нишата зад портала имаше огромно бюро, чийто плот бе напълно скрит от книги, които преливаха на пода около него, пръскайки се във всички посоки на два-три метра в диаметър. В другия край на стаята се виждаше тапицирана със зелено сукно маса за карти с въртящ се плот, върху който много точно разположена, лежеше огромна плоскост във формата на петолъчка, разграфена на квадрати — някои цветни, някои със странни символи — до която бе оставена купа, пълна с буквени плочки и три дървени поставки.

„На тези двамата — каза си Хат, имайки предвид Пен и Дий — май наистина им харесва да играят на тази игра. Че и по една на всеки! А може би има и още. Например в дома на Дий и Бог знае къде още.“

После вниманието му бе привлечено към стената точно зад масата, където висеше сложена в рамка снимка. На нея бяха снимани три момчета, плътно притиснали се едно към друго, прехвърлили ръце през раменете. Бе същата снимка, която бе видял на бюрото на Дик Дий, само дето тази бе много по-голяма. Увеличаването бе подсилило замъгляването, дължащо се на лошия фокус и придаваше странен извънземен ефект, като че ли момчетата бяха фигури, видени насън. Бяха застанали на тревисто място, а на заден план се виждаха дървета и висока, начупена сграда, като замък в потънала в утринна мъглица гора. Момчетата от двете страни бяха горе-долу еднакви на ръст — единият може би три-четири сантиметра по-висок от другия — но бяха поне с петнайсет-двайсет сантиметра по високи от момчето в средата. То бе с къдрава, руса коса и кръгло ангелско лице, усмихващо се с нескрито удоволствие към обектива. По-ниското момче от първите двама, онова, което приличаше на Дий, също се усмихваше, но с някаква вътрешна усмивка, отправена като че ли по-скоро към някакво известно само нему преживяване, докато третия хлапак съвсем недвусмислено се бе намръщил мрачно — израз, който Хат видя отново, щом чу зад гърба си: „Какво си се зазяпал такъв?“ и се извърна, за да се озове лице в лице с Пен.

— Извинявайте, исках да видя играта — отвърна той, кимайки към масата. — Рай… госпожица Помона ми спомена за нея… беше някакво трудно име… пара нещо си…

— Парономания — каза Пен, загледан отблизо в него. — Значи госпожица Помона ви е споменавала, а? Да, спомням си, че прояви интерес, когато ни видя веднъж да играем с Дик. Но аз й казах, че както всички върховни игри, тя може да се играе само от двама.

— Нещо като главоблъсканица, нали? — обади се и Паскоу.

— Да бе, също като „Не се сърди човече“ или дама — озъби се Пен.

— Очарователно. Моята дъщеря страшно обича настолните игри — промърмори Паскоу. — Но не бива да ви бавим повече, отколкото е необходимо, господин Пен. Само няколко въпроса искаме…

Прекъсна го остро чукане по входната врата.

Пен ги остави и само миг след това откъм вратата избухна гръмка и все по-жлъчна разправия между писателя и бригадира на работниците, комуто трябваше достъп до прозорците на Пен и който изглежда си мислеше, че някаква си надраскана на лист заповед от началника му, му дава законно право да нахлува у хората.

Паскоу се приближи към една лавица с книги до бюрото и започна да ги разглежда. Сериите с Хари Хакър до една бяха там.

— Чел ли си нещо от тях, Хат? — запита Паскоу.

— Не, сър. Имам си друга работа.

Паскоу го изгледа с любопитство, после каза:

— А може би трябва. Можеш да научиш много неща за един писател като просто му четеш книгите.

Той се пресегна и свали от лавицата не книга, а едната от общо двете папки там, маркирани „СКЪЛКЪР“. Отваряйки я, той видя, че вътре има подвързани списания със същото име. Бе явно аматьорска работа, макар и с добра организация и дизайн. Той отвори, където му попадна пръста.

Хат надничаше през рамото му.

— Гатанка — каза той развълнувано. — Също като във втория Диалог.

— Не изпадай в патос — охлади ентусиазма му Паскоу. — Това е друг вид гатанка, макар да е от вида, от който ти се струва на пръв поглед. Звучи така, сякаш трябва да е от онези прости правописни игрословици. Обаче не е.

— Тогава какво е?

— Дай първо да видим отговора.

— Какво означава това, по дяволите? — попита Хат.

— Бих казал, че това е ученически тъпизъм — отвърна Паскоу.

Но преди да успее да развие предположението си, Пен се върна.

— Ама моля ви се, чувствайте се като у дома си — озъби се той. — Частната ми кореспонденция се намира ей в това шкафче.

— Естествено, точно затова не очаквах да намеря нищо от нея на лавиците — каза Паскоу с изискан тон. — Но се извинявам.

Той върна папката на мястото й и продължи:

— А сега… въпросите.

Пен бързо си възвърна равновесието и с готовност потвърди описаната от Рай последователност на събитията. Обясни, добавяйки излишни подробности, че при пристигането в читалнята, той се отправил право към рецепцията да разбере къде е господин Дий, но като видял, че има работа в офиса, се върнал на мястото, по невнимание оставяйки част от работата си на плота, където госпожица Помона я намерила. Той дори извади преведените стихове и им ги даде да ги прочетат.

— Останах с впечатлението — добави той, вперил сардонически поглед в Хат, — че тя го сбърка с някаква любовна лиготия. От онези лиготии, дето ученичките обичат да получават, нали се сещате? В тия модерни времена е трудно човек да намери нещо от едновремешния романтизъм, нали?

Хат едва успя да потисне негодуванието да избликне от него под формата на подигравателно изхъмкване и би продължил разпита по определено по-враждебен начин, ако Паскоу не бе казал:

— Много ни помогнахте, господин Пен. Според мен няма да има нужда от писмени показания. Не ни изпращайте, знаем пътя.

На улицата той продължи:

— Хат, никак не е полезно да позволиш на личната си неприязън към свидетеля да блесне по такъв неоспорим начин, но за да смекча малко упрека, ще добавя: „Знам го от собствен опит“.

— Да, сър. Съжалявам. Но той наистина се заяжда с мен. Знам, че това не е улика, но не мога да сдържа усещането си, че в него като че ли има нещо не наред. Може би защото е писател ли, не знам.

— Разбирам. Писателите трябва да са малко не наред, нали? — отвърна Паскоу леко развеселен.

Хат внезапно си спомни за Ели Паскоу.

— Ох, мамка му! Съжалявам, нямах предвид…

— Разбира се, че не си. Ти имаш предвид само някои попрехвърлили годините писатели, подхвърлящи романтични стихове на красиви млади момичета, разбрах те много добре.

Смеейки се, той се качи в колата.

„Е, щом мога да поддържам весело настроение у началството, значи правя нещо както трябва — помисли си Хат.“

Първите няколко дни от всяко следствие за убийство, особено такова, което се очертаваше да се окаже със сложност, каквато бе залавянето на Уърдман, винаги бяха плътно запълнени с работа. На този етап от нея бе невъзможно да се каже коя работа ще даде резултат и коя ще се окаже пълна загуба на време и енергия, така че всичко се върши с времеемко внимание, отделяно и на най-малката подробност. Единственото хубаво нещо, което излезе, бе частичния отпечатък от палец — не от този на Рипли — на единия от пантофите й. У Далзийл изобщо не можеше да се открие и следа от самодоволство, това поне трябваше да му се признае, но това вероятно се дължеше на факта, че специалистите му казаха, че дори и да намерят подобен отпечатък във файловете на компютрите, той ще бъде доста далеч от шестнадесетте точки на сравнение, необходими да превърнат отпечатъка в улика пред съда. Компютризацията позволяваше да се прави много по-бърза проверка, отколкото едно време, но засега нямаше никакви резултати.

Аутопсията бе потвърдила причината за смъртта — една-единствена прободна рана, направена с дълъг и тънък нож. Изказаното от съдебномедицинския експерт мнение при предварителния оглед на място, че няма никакви следи от сексуално насилие, също се потвърдиха. Може би по някое време през деня на смъртта си тя е имала сексуален контакт с предпазни средства, но ако е бил против желанието й, била е твърде изплашена, за да се съпротивява.

Така че предварителния доклад от аутопсията не помогна кой знае колко, но патологът по-късно бе позвънил, за да им съобщи, че при повторния подробен оглед, на лявото бедро отзад, са открити следи от ухапване. Било трудно да се види първия път, защото се намирало в зоната на най-силна хипостаза или с други думи, следсмъртно посиняване. Намекът в обаждането бе, че ако не е била всеотдайната и предана работа на патолога, белегът може би е щял да остане неоткрит.

— Най-вероятно е направен от моргаджията или чистачката му — бе циничния коментар на Далзийл.

Направиха снимки и ги показаха на професор Хенри Мълър, съдебномедицински стоматолог, известен както всред студентите си, така и всред полицията под името мистър Молар. Заключението на професора бе също така мъгляво, както заключението на специалистите по пръстовите отпечатъци. Да, би могъл да каже определено чии зъби не са направили тези белези, но се съмняваше дали би могъл да отиде отвъд границата на „голяма вероятност, ако му представят зъби, които сякаш съвпадат.“

— Специалисти — сумтеше презрително Далзийл. — Притрябвали са ми. За да хванем тоя боклук, просто трябва кръв, пот и честно и здраво бачкане.

Още от началото, Хат се оказа един здравите бачкатори. През първата неделя, той с удивление откри, че едвам успя да намери време, за да звънне на Рай и да потвърди онова, за което се бе досетил още като видя трупа на Джакс, а именно, че свободната му неделя вече не е свободна и екскурзията им до Стангдейл трябва да се отложи.

Бе приятно изненадан, когато тя каза:

— Няма страшно. До другата неделя птичките едва ли ще тръгнат да мигрират нанякъде, нали?

— По дяволите, така е — засмя се той. — Но за всеки случай ще им драсна един ред да ни изчакат малко.

— Няма да е зле.

След това започнаха да говорят по делото, докато накрая Хат долови с крайчеца на окото си грамадната фигура на Далзийл да изпълва вратата на офиса и набързо приключи разговора.

— Свидетел? — погледна го въпросително Дебелака.

— Да, сър — отвърна Хат.

— Нещата явно са се променили. Едно време разговорите със свидетели обикновено не бяха никак смешни… Търся сержант Уийлд.

— Той също говори със свидетел, сър.

— Дано тогава и той да не се смее — каза Далзийл. — Не че някой би забелязал.

Едгар Уийлд определено не се смееше.

Свидетелят, с който разговаряше, беше Франи Рут и по лицето на Уийлд не можеше да се прочете и най-малката следа от каквато и да било емоция. Нямаше намерение да дава и най-незначителния повод на Рут да си помисли, че е плътно следен. Според Уийлд, неговия приятел Питър Паскоу бе стеснил кръга здраво около Рут. След събитията, довели до така наречения опит за самоубийство на младия мъж, срещу Паскоу не бяха повдигнати никакви официални обвинения, но в пресата се появиха някои намеци за натиск и от отдела на полицията, следящ изявленията на медиите, сигурно вече си бяха взели бележка. И още един „инцидент“ вероятно би предизвикал много по-директна реакция и от двете институции. Така че Уийлд бе много внимателен в подхода си към „Таверната“. Трябваше да намери убедително оправдание откъде знае, че Рут е бил в ресторанта през въпросната вечер и с облекчение откри, че сметката му е била платена с кредитна карта. Прегледът на сметката също потвърди, че е бил сам, но сервитьорите не можаха да си го спомнят дори и когато им го показа на снимка.

Тогава Уийлд се захвана да разпитва всички, които бяха разпознати като гости на ресторанта през онази вечер, като сложи Рут далеч в дъното на списъка.

И въпреки всички тези мерки, той бе посрещнат от една много слаба и много разбираща усмивка, сякаш човека срещу него бе запознат с всеки сантиметър от пътя, утъпкан до неговата врата.

Той отговори на всички въпроси сърдечно.

Да, бил в „Таверната“, но само този път, не му харесала храната. Да, спомнял си момчето с бузукито. Не, не може да си спомни да е виждал някой да говори с него.

— А вие, сър, вие говорихте ли с момъка? — попита Уийлд. — Да му поръчате да изсвири нещо, например?

— Не, тази музика не ми харесва.

— Не харесвате музиката. Не харесвате храната. Ако нямате нищо против, сър, тогава защо въобще сте дошли тук?

Това накара Рут да отговори със стеснителна усмивка.

— Всъщност, не знам. Доколкото си спомням, май някой ми го препоръча. Да, точно така беше. По препоръка.

— О, разбирам. И сигурно ще си спомните от кого?

— Не съвсем — отвърна Рут. — Просто от някой, с когото сме разменили две думи и сме си тръгнали.

И толкоз. Уийлд се върна да докладва на Паскоу, който извика Хат да слуша.

— И нито един от останалите гости не можа да си спомни да е виждал Дейвид Питман да говори с някой самотен гост? — попита Паскоу.

— Нито един — отвърна Уийлд. — Съжалявам. Задънена улица. Да има някакъв резултат от частичния отпечатък върху пантофа на Рипли?

— В банката не са открили нищо, сардж — каза Хат.

„Което означава — помисли си Уийлд, — че отпечатъка не е на Рут — като съден престъпник, отпечатъците му би трябвало да се намират в информационната банка.“

С наближаването на уикенда скоростта малко намаля, което не бе добре за атмосферата в следствено управление, но вдъхна у Хат надеждата, че може би ще успее да осъществи отменената среща. Освен това бе решен да отиде и на съботната изложба, страхувайки се, че ако не го направи, Рай можеше да се откаже от неделната екскурзия до Стангдейл.

В петък сутринта той представи седмичния си доклад за Рут на Паскоу. Всякаква надежда, че следствието по убийството на Рипли ще го откъсне от това убийствено скучно следене, се изпариха, когато детектив главния инспектор използва посещението на Рут в „Таверната“, за да направи работата вече съвсем официална. Далзийл обаче не бе проявил особен ентусиазъм и доклада на Уийлд, плюс отрицателния резултат от отпечатъците, дадоха повод на Хат да се надява, че тази работа няма да продължи вечно.

— И си сигурен, че не те е пасъл? — попита Паскоу, все още търсейки причина за невинното държане на Рут.

— Залагам си живота, сър — отвърна Хат уверено. — Ако бях се опитал да бъда по-дискретен, сигурно нямаше да мога да се видя сутринта в огледалото.

Това изявление накара Паскоу да се усмихне. След това въздъхна примирено:

— Добре. Мисля, че можем да приключваме за днес. Благодаря ти за упоритата работа. Добре се справи.

Което накара Хат да помисли, че Дебелака най-сетне е затапил здраво следенето.

Но гледаше мислите му да не го издадат, особено след като, набрал смелост след похвалата, той се реши да попита дали може да разчита на малко свободно време, за да посети изложбата.

— Защо не? — отвърна детектив главния инспектор. — Май и без това всички се канят да отидат. И кой съм аз, за да застана на пътя на истинската любов?

— Благодаря, сър — кимна признателно Хат. И тъй като не желаеше да го помислят за твърде млад и фриволен, добави: — Сър, дойде ми на ум, че щом Уърдман използва библиотеката, за да забележат Диалозите му, а и изложбата се провежда в Центъра, мислите ли, че той може също да дойде на нея?

Паскоу се изсмя и каза:

— Искаш да кажеш, че ако ние двамата с теб си отваряме очите на четирийсет и четири и сме готови във всеки един момент да скочим върху всеки, който ни се стори, че се кани да извърши убийство, може случайно да ударим джакпота? Сериозно, Хат, ти май не си почиваш както трябва след работа. Моят съвет е: Забрави всичко и почивай. Няма причина нашия Уърдман да е там и дори да бъде, няма да прави нищо различно от нас, останалите, което е да гледат каквото има за гледане и да му се радват. Прав ли съм?

— Абсолютно прав, сър — закима усърдно Хат. — Съжалявам. Глупаво беше от моя страна.

— Не глупаво, а просто извън сферата на дълга ти. Забрави Уърдман. Както вече ти казах, отпусни се и се радвай на изложбата.