Диалози на мъртвите

Глава деветнадесета

Чарли Пен каза: „Да“ в мобилния си телефон за втори път, затвори го и го сложи отново в джоба си.

— Интересно — каза Сам Джонсън.

— Кое?

— Отговаряш на телефона без онова изражение или поне гримаса на извинение, с което повечето цивилизовани мъже на дадена възраст предхождат неговата употреба, след това водиш разговор или по-добре трябва да кажа извършваш действие, към което единствения ти принос е да кажеш „Да“, употребено веднъж като встъпително-въпросително възклицание и веднъж като прощално-утвърдително.

— И намираш това за интересно? Твоите студенти сигурно умират от скука. Наздраве, момко.

Франи Рут, току-що върнал се от бара, сложи пинта битър пред Пен и голям скоч пред Джонсън, после извади бутилка „Пилз“ от джоба на якето си, махна й капачката и пи направо от нея.

— Защо, пич, правиш така? — попита го Пен.

— Най-елементарна хигиена — отвърна Рут. — Нямаш представа къде е била чашата, преди да дойде на масата ти.

— Да, но знам къде не е била — продължи Пен вече през пяната на пивото си. — Няма тази форма.

Рут и Джонсън се спогледаха и се усмихнаха. Бяха обсъждали самоопределянето на Пен като корав северняк и бяха дошли до заключението, че това е само защитен вал, който му дава възможност да пише романтичните си романи и да води поетическите си проучвания с минимална намеса от страна на винаги готовия да даде ценните си напътствия външен свят, както в лицето на литературните, така и в това на научните заведения.

— От друга страна — бе казал Джонсън, — той може би е прекалил с това. Точно в това се крие опасността от криенето. В края на краищата можем да станем такива, каквито се преструваме, че сме.

Което представлява онзи тип дълбокомислени сентенции, които университетските преподаватели толкова много обичат да казват на публични места. Самият той бе получил такова лустро и не се съмняваше, че когато дойде време да смени икономически неустойчивата свобода на студентския живот с удобните ограничения на академичната работа, щяха да го приемат като свой собствен син.

А междувременно имаше и по-лоши неща за вършене от това да седиш в неделя сутринта с питие в ръка заедно с тази двама толкова различни по своему, но иначе забавни и потенциално полезни мъже, както имаше и по-лоши места, където да ги вършиш, от бара „Кучето и патето“.

— И така, Чарли, стигнахте ли до задоволително споразумение за хонорара със страховитата Егню?

— С журналист не може да се стигне до нищо, ако не е написано черно на бяло и заверено от нотариус — отвърна Пен. — Но ще стигнем. И не защото в преговорите много ми помогна готовността на Ели Паскоу, както и твоята собствена, да се пуснете безплатно.

— Строго погледнато, това може да се каже, че е част от моята работа — каза Джонсън. — И, разбира се, Ели все още е в онова щастливо състояние на духа, задето я третират като истински писател, че вероятно е готова дори да плати за привилегията. Мисля, че ни се събраха някъде около петдесетина работи. Не се познавам много добре с господин Дий и неговата очарователна сътрудничка, за да изкажа мнение относно преценката им, но останах с впечатлението, че задачата им е била възложена не защото са квалифицирани за нея, а защото са били там и не е имало на кого.

— С Дик Дий се познаваме от деца и той вероятно е забравил повече неща за употребата на езика, отколкото вие, тъпанарите от факултета по английска литература, сте успели изобщо да научите — тросна се Пен.

— Което, доколкото разбирам, означава, че определено нямаш намерение да четеш работите, отхвърлени от него — засмя се Джонсън.

— Не мога да кажа, че чакам с нетърпение да чета и онова, което той вече е прегледал — поклати глава Пен. — Избираш най-доброто от боклука, но то пак си остава боклук, не е ли така?

— Внимавай — промърмори Джонсън. — Никога не говори лоши неща за човек, чието питие пиеш.

— А? — Погледа на Пен се обърна към Рут. — Да не участваш в конкурса?

Франи Рут отново си смукна от бутилката, усмихна се с тайнствената си усмивка и каза:

— Отказвам да коментирам на основание, че по този начин мога да бъда дисквалифициран.

— Моля?

— Ами да предположим, че съм взел участие и да предположим, че спечеля, и след това се разбере, че са ме видели да черпя двама известни членове на журито, това как ще изглежда?

— Едва ли ще го отразят на първа страница на Сън. Или в Лондон Ривю ъв Бук.

— Няма значение. — Рут се извърна към Дгонсън. — А теб какво те кара да мислиш, че съм взел участие?

— Просто си спомних, че когато преди две седмици дойдох у вас да пием по едно кафе, видях на дивана Газет, отворен на страницата с обявата за конкурса — обясни Джонсън. — Най-обикновен навик да обръщам внимание на всичко печатно, както ще потвърди и Чарли, а както може би вече усещаш и ти. Очите ти неустоимо се насочват към всичко, върху което пише нещо.

— Да, като например към ей онази помпа там, на която пише Най-добрият битър — каза Пен, тръшвайки празната си чаша на масата с многозначителен жест.

Джонсън ливна остатъка от скоча в гърлото си, взе халбата и се запъти към бара.

— Значи ти имаш литературни амбиции, а, Франи? — каза Пен.

— Може би. И ако имах, какъв съвет ще ми дадеш?

— Единствения съвет, който давам на млади надежди — отвърна Пен. — Не си ли под шестнадесет години и дете-чудо, забрави. Стани политик, провали се с гръм и трясък или поне се оттегли шумно и чак тогава напиши книга. Така издателите ще се избият да те купят, вестниците — да пишат за теб, а телевизиите — да те интервюират. Алтернативата — освен ако не изкараш дяволски късмет — е да се катериш цял живот по висок и стръмен връх и когато най-накрая го изкачиш, да видиш, че там няма нищо особено за гледане.

— Какво е това? — каза Джонсън, връщайки се от бара. — Философия?

— Просто казвам на младия Фран, че най-късия път към литературната слава е най-напред да станеш известен с нещо друго — отвърна Пен. — Ще ида да пусна една вода.

Той стана и се запъти към тоалетната.

— Съжалявам за това — каза Джонсън.

— Съжаляваш, че съм постигнал блажена анонимност? — усмихна се Рут. — Винаги съм се надявал да бъда. Имай предвид, че едва се сдържах да не стана и да кажа, това че не ме знаеш, значи, че сам си неизвестен, но той можеше да го изтълкува погрешно.

— Не неизвестен. Полуизвестен, което е може би още по-лошо. Ни риба, ни рак, както би се изразил Чарли, страдайки едновременно от прекалената фамилиарност на абсолютно непознати хора, когато те познаят и от пълното безразличие по лицата им, когато не те познаят. Така че се подготви да се преструваш, че нито едно от двете не те интересува.

Рут смукна от новата си бутилка и каза:

— Все пак говорим за Чарли Пен, нали? А не за някой дребен поет, чието име не мога да си спомня?

— Каква малка умна мишка е то — каза Джонсън с широка усмивка. — Както казал човека, мъката обича да вижда чертите си по лицата на другите.

— Искаш да кажеш, че спокойните води на академичния живот са по-бурни, отколкото в реалния живот?

— Боже Господи, да. Униженията, които Чарли трябва да претърпи са, най-общо казано, инцидентни, докато при мен златните кули на всяко ниво са тъпкани с копелета, които само мислят как да залеят с вряло масло ония отдолу. Понякога е само леко плисване. Като например да подмятат на някое заседание дали мисля някой ден и аз да напиша нещо смислено. Но понякога ти изсипват цял варел. Това лайно Албъкор от Кембридж, оня, дето ми плати за помощта ми върху неговата книга за романтизма като ми открадна идеята за биографията на Бедоуз по случай двестната му годишнина. Е, в петък чух, че дръпнал датата за публикуването с цели шест месеца, само и само да ме изпревари.

— Трудно нещо е живота — философски отбеляза Рут. — Трябва да се захванеш с градинарство.

— Какво? О, извинявай. Занимавам те тук с моите грижи, а забравям, че и ти си имаш твоите. Сериозно, как върви работата?

— Прекрасно. Здравословен живот сред природата. Много време за мислене. Като споменах за мислене, та се сетих. Имам няколко идеи, които бих искал да опитам върху теб. Можем ли да си определим време?

— Разбира се. Може и сега. Като свършим с пиенето тука, защо да не отидем у нас? Ще си купим някой и друг сандвич по пътя… Какво има, Чарли? Да не получи предложение в тая тоалетна.

Пен седна на мястото си, клатейки глава.

— Отде тоя късмет. Знаете ли, че вътре има машина, която ти продава чисто нови кондоми с дъх на бекон?

— Съвременната кръчма трябва да бъде подготвена за всякакви вкусове — каза Джонсън.

— Да, и тази трябва да се специализира в свинското… Как сте със съвестта? Мисля, че един от нас след малко ще бъде арестуван.

Далзийл и Боулър току-що бяха влезли в бара и стояха до вратата, загледани към тяхната маса. Дебелакът каза нещо на ухото на младия детектив констъбъл, после започна да си проправя път през претъпканата зала. Изглеждаше, че човек с неговите габарити би трябвало да минава направо през масите, столовете и хората като булдозер, но хората някакси се стапяха пред него и той продължаваше напред, плъзгайки се покрай масите и столовете с лекотата на професионален скиор, спускащ се по писта за начинаещи.

— Е, ето ни и нас — каза той весело. — Господин Пен, Доктор Джонсън, господин Рут. Нищо чудно, че черквите са празни, когато светилата на литературата и науката, предпочитат стола в кръчмата пред църковната пейка.

— Добрутро, Анди — каза Пен. — Щях да те черпя едно, но видях, че телохранителя ти е добре трениран.

Боулър се задаваше от бара, понесъл пинта битър и бутилка бира.

— Да, новобранец е малко, но с тях можеш да направиш чудеса, ако ги хванеш млади.

— И така, суперинтендант — каза Джонсън. — По професионално задължение ли сте тук?

— А има ли причина да бъда?

— Мислех, че посещението ви е свързано с онази неприятна работа вчера…

— Бедния Сирил ли имаш предвид? Да, както сам казваш, неприятна работа. Тия пиянгури, напоследък почна да не им пука докъде могат да стигнат, особено ако са друсани.

— Така ли мислите, че е било? — попита Джонсън. — Друсани пиянгури?

— А какво друго? — каза Далзийл и погледа му ги обгърна като слънчев лъч през бурно небе. — Благодаря, момко.

Той пое пинтата от Боулър и я намали с една трета.

— Не мога да те поканя да седнеш, Анди — обади се Пин. — Малко е пълничко днес.

— Виждам. Жалко, щото исках да си подумам малко с теб, Чарли?

Доловил намека светкавично, Джонсън каза:

— Седнете на нашите места, суперинтендант. Ние тъкмо си тръгвахме.

— Не, не бързайте сега заради нас.

— Не, имаме уговорена работа, а атмосферата тук едва ли може да се нарече подходяща за рационален диалог.

— Работа, а? О, да. Ти си наставник на господин Рут, разбрах.

Той за първи път спря погледа си само на Франи Рут, който му отвърна по подобен начин.

— Старомодна дума — засмя се Джонсън.

— Най-добрата за старомодни неща — отвърна Далзийл.

— Искате да кажете като например за учение, образование, литература?

— Да, и за тях. Но аз имах предвид и по-други неща, като например убийство, нападение, предателство на приятел, такива неща.

Рут стана толкова рязко, че масата се заклати и Пен едва успя да спаси чашата си.

— По-внимателно, Фран — каза той спокойно. — Малко остана да я обърнеш.

— О, господин Рут винаги се е отнасял с неуважение към пиячката на другите — каза Далзийл. — Той може да си е платил дълга към обществото, но все още ми дължи една бутилка скоч.

— Дълг, който чакам с нетърпение да изплатя, суперинтендант — каза Рут, възвърнал си самообладанието. — Готов ли си, Сам?

И без да дочака отговор, тръгна към вратата.

Джонсън гледа известно време Далзийл, после каза тихо:

— Има още едно старомодно нещо и то се нарича тормоз, суперинтендант. Предлагам ви да си освежите паметта относно законите в тази страна. Довиждане, Чарли.

Той последва Рут.

Далзийл довърши пинтата си, подаде чашата на Боулър и седна.

— От същото ли, сър? — попита Хат.

— Я по добре ми донеси едно „Бейбичам“ с черешка вътре — отвърна Далзийл.

Боулър се запъти отново към бара и Чарли Пен каза:

— Е, това беше нещо като японско порно. Интересно, забавно, а не разбираш нито дума.

— Така ли? Мислех, че вие драскачите си водите бележки за всичко. Не си ли спомняш за оная работа в школата за обучение на преподаватели преди няколко години?

— Смътно. Очистиха директорката май, така ли беше?

— Аха, и още един-двама. Е, нашето момче Рут беше един от главните виновници.

— Господи, наистина ли?

Пен се разсмя.

— Какво?

— Тъкмо го съветвах, че най-добрия начин да продаде книга, не е да я напише добре, а преди това да се прочуе за нещо друго.

— Така ли? Голям дипломат си, а, Чарли? Значи има литературни амбиции, а?

— Не знам. Говорехме за конкурса, който аз, Сам Джонсън и вашата Ели Паскоу бяхме мобилизирани да журираме и в който младия Рут изглежда участва.

Боулър, който тъкмо се върна с втората пинта (след като бе открил, както и много други преди него, че да си обслужващ на Анди Далзийл може и да ти излезе скъпо, но ни най-малко не ти дава право на по-добро обслужване), хвана края на разговора и отвори уста развълнувано, но тежкия като мокър камшик поглед на Дебелака спря готовите да изскочат навън думи и той надигна бутилката бира да ги натика обратно навътре.

— И каква беше тая работа с бутилката уиски? — попита Пен.

— Тоя пич счупи една моя бутилка в главата ми — отвърна Далзийл.

— И е още жив? Какво ти става, Анди? Да не си религиозен?

— Ти ме познаваш, Чарли. Никакво насилие, освен при самозащита. Което ме навежда на мисълта за Джакс Рипли. Ти се самозащитаваше, когато я нападна в Лийдс, нали?

Пен се прозя и каза:

— А-а, за това ли става дума?

— Не си изненадан май, а?

— А ти какво очакваше? Да скоча като луд с див поглед и да хукна към улицата, където твоите снайперисти от близките покриви да ме очистят? Не, не съм изненадан. Може би разочарован. Когато входната ми врата не беше избита от твоите диви орди още първия ден след убийството на бедното момиче, си помислих, че случката е или забравена, или делото се води от някой, който има поне малко разум.

— Това бе доста засукано за мен, Чарли.

— Означава следното. Какво общо има това, че й нахлупих една торта на главата преди пет години, с това, че миналата седмица някой я намушка с нож? Обзалагам се, че ако се върнете още няколко години назад, няма начин да не откриете още някой арестуван за това, че я е дърпал за косата. Ще го привикате ли за разпит?

— Искаш да кажеш, че си се държал като инфантил? Да, и на мен ми изглежда така. Но инфантилното поведение у един мъж на средна възраст може да има и друго име, Чарли.

— Което е?

— Е, не, ти си играеш с думите, ти ми кажи.

Пен си довърши питието и каза:

— Добре де, глупаво постъпих, просто трябваше да не обръщам внимание на писанията й, но бях отишъл в Лийдс да обядвам с един представител на издателя, бях обърнал някоя и друга чашка и изведнъж сервитьора мина с количката сладкиши край мен и като видях тая торта, идеята тогава ми се стори добра.

— А след това? Не мога да си представя, че сте станали неразделни приятели.

По устните на Пен пробяга лукава усмивка.

— Странно, че го казвате. Дадох си сметка какъв глупак съм бил, затова след това й изпратих голяма бутилка шампанско с бележка: „Съжалявам, надявам се да се целунем и да се оправим.“ На другия ден тя цъфна у нас с бутилката. Отначало си помислих, че я носи да ми каже да си я набутам отзад, но тя се усмихна сладко и каза: „Здравейте, господин Пен. Дойдох да се целунем и да се оправим.“

— И?

— Целунахме се, отворихме бутилката, изпихме я и след това… ами… оправихме се.

Далзийл впери в него смаян поглед.

— Искаш да кажеш, че го направихте?

— Само веднъж. Този път — отвърна Пен със съжаление в гласа. — Но това бетонира всяка дружба и след това бяхме в чудесни отношения. Което е било, както по-късно разбрах, и единствената цел на занятието. Такава си беше нашата Джакс — винаги нагоре и винаги напред. Виждахме се отвреме-навреме, тя след това се премести от онзи лъскав парцал Газет и веднъж ми каза: „За едно амбициозно момиче е много по-важно да си създава приятели, отколкото врагове. Не трябва да се плашиш от това да си създаваш врагове, но не трябва да го правиш без да е необходимо, в противен случай някой ден ще се окажеш с коса, пълна с крем и глазура.“

— Или с нож в сърцето — добави Далзийл.

— Да, и това също. Не, ние запушихме всички дупки в оградата и тя дори започна да пише хубави неща за книгите ми. Ако си гледал последното й предаване, сигурно си видял интервюто с мен.

— Да, само цветя и рози. Тия неща, дето ги приказвахте, да си на две места едновременно, ми дойдоха малко нанагорно, но…

— Пак ли се правиш на дръвник, Анди? Ще ти пратя екземпляр от книгата ми за Хайне като я довърша. Там има цяла глава, посветена на неговите doppelgänger поеми. Мисля, че би придала на романите ми известна доза мистика.

— Повече разбирам от doppel28 — уискита — каза Далзийл, — но доколкото разбрах, ако се сблъскаш с едно от тия неща, умираш.

— Всички умираме — отвърна Пен. — Според мен, ние непрекъснато се сблъскваме с нашите. Номерът е doppelgänger да ги разпознаеш. Да се върнем пак на Джакс. Аз наистина я харесвах, Анди и ми стана много мъчно, когато разбрах какво се е случило. Надявам се да имаш някоя по добра идея от тази, която те доведе до мен, щото ако нямаш, значи си вехтошар, а аз наистина искам да видя как ще пипнеш копелето, дето я е убило… Ето, момко. Направи ми услуга, изприпкай до бара и ни донеси по още едно питие.

Той побутна една петдесетпаундова банкнота към Боулър, който вдигна въпросителен поглед към Далзийл.

— Господин Боулър е мой детектив констъбъл, а не твое момче за всичко — назидателно изрече Дебелака. После издърпа банкнотата изпод ръката на Пен и добави: — Но ние сме тук да служим на обществото, така че отивай, момко. Пак същото и може би ще позволя на издателите на господин Пен да ме черпят един чейзър29. ХП.

— Хюлит Пакард? — попита го озадачено Боулър.

— Хайланд Парк, по дяволите — изпъшка отчаян Далзийл.

— Нов, а? — каза Пен, когато детектив констъбъла си запроправя път към бара.

— Чисто нов. Още е на изпитателен срок. Та така, Чарли, разлайваш кучетата насам-натам, а от другата седмица почват и телевизионните ти серии. Добре се справяш.

— Аха. Адски добре, мамка му.

— Извинявай, че го казвам, с кучета или без кучета, не ми приличаш на човек, който е доволен от работата си.

— Така ли? Кажи ми Анди, ти искаше ли да станеш ченге?

Далзийл помисли за миг, после кимна и каза:

— Да. Не исках да бъда фурнаджия кат’ тате и да си ида от тоя свят с брашно и в задника. Затова се насочих към закона. И забележи, хвърлях ези и тура да реша от коя страна!

— Брей, какъв късмет сме извадили — поклати глава Пен. — Е, аз пък не съм искал да ме натикат в конвейра за производство на телевизионни серии, дето се разправя само за големи цици и разбити сърца.

— Чакай малко, ти си натресъл тортата на главата на Рипли за това, че тя е казала горе-долу същото за теб.

— Едно нещо е да го кажа аз, а съвсем друго — някаква си деветнадесетгодишна пикла — отвърна Пен.

— Дума да няма. Но това не променя нещата, нали. Искам да кажа, някой ден ще смаеш света с произведението си за оня краут30, когото спомена. Хайнц ли беше, как?

— Стига, Анди. Не се прави на такъв, какъвто не си. Хайне.

— Да де, същия. Рипли споменава за него в оная статия, дето ти е дигнала кръвното. Случайно е у мен. — Той измъкна факса от джоба си. — Пише добре… тоест пишеше добре момичето — продължи Дебелака с тона на човек, прекарал най-малко три-четири часа в задълбочен стилистичен анализ, а не трийсет секунди повърхностен преглед в колата, докато идваха насам с Боулър. — Да, ето го. Прав си. Хайне, а не Хайнц. Тя като че ли е смятала, че ти имаш шанса да завършиш Великата си творба, горе-долу колкото шанса на Англия да спечели Световната купа. Дали не точно това й е спечелило тортата на главата, а не майтапите с книгите ти? Накарала те е да се замислиш дали не е права. И кога го е писала това викаш? Преди пет години? Готов ли си вече да напишеш „Край“, Чарли?

— Горе-долу — каза Пен. — Преди пет години, да, може би изпитвах някои съмнения. Но не и сега, Анди. Не и сега.

Той улови и задържа въпросителния поглед на Далзийл и именно Дебелака бе този, който пръв отмести очи.

Боулър се бе върнал по някое време без да му обърнат внимание и двамата мъже сведоха погледи към новите си питиета, като че ли те бяха висша проява на божа милост, което не им попречи да ги вдигнат към устните си със синхрона на професионални балетисти.

— Да оставим Рипли — каза Далзийл. — Какво ще кажеш за съветника Стийл?

— Гладника ли? Който и да е спрял дъха му, е извършил услуга на обществеността — отвърна Пен.

— Това е малко силно. Господи, какво е това?

Далзийл бе забил свиреп поглед в уискито си.

— Нямаха Хайланд Парк, сър — обясни Боулър. — Това е Глен… нещо си.

— Гленфидих. Знам, че е Гленфидих, нали така познах, че не е Хайланд Парк.

— Да, сър. Бармана каза, че вероятно няма да забележите разликата — добави Боулър, ловко отбивайки гнева на Дебелака в друга посока.

— Така ли каза? — насочи гневен поглед към бара Далзийл. — Стандарти, а, Чарли? Такъв човек няма да си намери работа в чужбина… Значи не ти пука за съветника, а?

— Той си беше човек на каузите, нашия Сирил, все пестеше обществени пари.

— На мен ли го казваш? — закима Далзийл. — Казваше, че да харчат пари за полицията, все едно да ги хвърлят на вятъра. Колите например. „Дайте да им дадем на тия тъпанари да разберат. Чифт подметки излизат по-евтино от бензина, а и тогава поне хората ще има кого да питат колко е часа.“

— Точно такъв беше. И в изкуството беше така. Пари за библиотека. Субсидии за театъра. И за жалките подаяния, дето ми ги подхвърляха за литературния кръжок, човек би си помислил, че ще стигнат за изплащане на националния дълг.

— Имаш мотив, значи?

— Браво на теб, Шерлок. Да, и двамата с теб имаме, Анди. Мотив да го наритаме едно хубаво в задника, но не и да го убием тоя стар тъпак.

— Добре, хайде тогава да не говорим за мъртвите, а? — каза Далзийл, малко късничко според Хат. — Но едно нещо трябва да му се признае — правеше онова, за което проповядваше. Нито веднъж не похарчи и пени за такива глупави неща, като например да почерпи някого или поне да си плати собственото пиене. Сърцето му обаче си беше на мястото.

— Сега е на мястото си — уточни Пен. — Хареса ми как ловко се прехвърли от Рипли на Гладника. Мислиш ли, че има връзка между убийствата им?

Далзийл пресуши злополучното уиски без признак на неудоволствие и отвърна:

— Единствената връзка, която в момента гледам, изглежда си ти, Чарли.

Пен се ухили и каза:

— Старите методи са си все още най-добрите, а? Когато нямаш ни най-малка представа по кой път да хванеш, ръчкай всекиго със сопата и след това хуквай след оня, който побегне най-бързо.

— От тебе бихме могли да направим добро ченге, Чарли, ако те бяхме взели преди да почнеш да късаш корсети. А сега по-сериозно. Дал си показания за изложбата вчера, но не си спомням някой да те е питал къде си бил и какво си правил през нощта, когато е била убита Рипли.

— Не е имало причина някой да ме пита, нали?

— Тогава не.

— А сега?

Далзийл размаха факса със статията на Рипли.

— Остъргваме нощвите, Чарли. Ама ти знаеш какъв е господин Тримбъл. Роден е на югозапад човека, а там живеят само със стърганото от нощвите. Та…?

— Виж какво ще ти кажа, Анди — отвърна Пен. — Сега ще си тръгна и добре ще си помисля, и ако се сетя нещо за онази вечер, ще го надраскам набързо на лист хартия и ще ти го дам.

— Нее, не бързай толкова сега заради мен — поклати глава Далзийл. — Стой още малко, младият Боулър сега ще ни черпи още по едно. Всъщност даже си мисля дали да не обядвам тука. Правят страхотен пудинг. Аз черпя.

— Тц-тц — цъкна с език Пен. — Не знам как е обратното на сладкоедец, но аз съм точно това. Като съм бил малък са ме тъпчели насила с такива неща. Което ми напомни, Анди. С удоволствие бих останал, но неделите са време за семейството, поне за ония от нас, които имат семейство, искам да кажа.

Това ми прозвуча като убождане, помисли си Хат.

— О, да. Майка ти е добре, нали — полюбопитства Далзийл. — Още ли се грижи за трите К-та там?

А това, колкото и неразбираемо да е, е отговора на убождането.

Пен за момент замря така, сякаш бе готов всеки момент да обърне ейла си върху огромната глава на Дебелака, но след това напрегнатостта му се изрази в озъбена усмивка и той каза:

— Да, Анди, старата ми майка е все още жива и рита и именно мен ще нарита, ако не мина да й се обадя в неделя. Така че трябва да отклоня тази чаша, която толкова любезно, макар и от чуждо име, ми предложихте, суперинетндънт. Чао. Ще се видим утре, надявам се.

— Утре? — изгледа го озадачено Далзийл.

— Да не си забравил? Какво е това? Алцхаймер или ти се натрупаха толкова много трупове, че вече не можеш и да мислиш? Ами да ти припомня тогава. Сега, след като следствието приключи и демоните престанаха да ръфат крехкото й телце, утре бедната Джакс ще бъде погребана. Книгите не ни ли казваха непрекъснато, че убийците винаги обичали да присъстват на погребението на жертвите си. Чао.

Той изпразни чашата си, загреба рестото си, което Боулър му бе оставил на масата, изправи се и се отправи към изхода.

— Сър? — каза Хат, загледан в него. — Ще го пуснем просто така да си отиде?

— А какво искаш да правим? — изръмжа Далзийл. — Да се хвърлим върху му и да щракнем белезниците?

— Не, сигурно сте прав. Сър, а какво беше това за трите К-та?

— Kinder, Küche, Kirche. Децата, кухнята и църквата. Трите основни неща, за които всяка германка е длъжна да се грижи. Не ви ли учат на тези неща в училище?

Хат обмисли чутото.

— Но господин Пен е местен, нали? Звучи ми като истински йоркширец.

— Звучи, да. Тук е израсъл, ама не и роден. Майка му и баща му се измъкнали от Източен Берлин само на няколко крачки пред Щази малко след като Стената била построена. Помниш ли Стената, момко?

— Помня как падна. Голям шум дигнаха.

— Така е, винаги има шум — кимна Дебелака. — Много пъти в живота си съм запявал „Щастливите дни отново са тук“… но те никога не са идвали, защото може би никога не ги е имало…

Той погледна в чашата си с нещо, което приличаше на меланхолия, но може би това бе просто намек, че е полупразна.

— Значи родителите му са дошли и са се заселили в Йоркшир, така ли?

— Довели са ги в Йоркшир. Лорд Партридж, големия политик от партията на торите, той ги спонсорираше. Малък жест, с който да покаже, че и той дава своя принос в борбата с червената опасност, предполагам. Но тъй или иначе, той се погрижи за тях. Тя се грижеше за къщата, той — за конете. И Чарли получи добро образование. Ънтанк Колидж. По-добро от моето. Май нямаше да е зле и аз да съм политически емигрант.

— Ънтанк Колидж? Но това не е ли частно училище? С пансионат и всичко останало?

— Е, и какво от това? Да не си някое от онези снобчета, дето не понасят такива неща?

— Не. Исках да кажа, не звучи на такъв, който е учил в такова място. Звучи повече на човек…

Гласът му заглъхна, явно го бе страх да продължи, но Далзийл продължи мисълта му със спокоен глас:

— … като мен, искаш да кажеш, нали? Каквото и да са му правили на Чарли там, не са успели да го накарат да говори така, като че ли си е тикнал сребърна лъжица в задника. Интересно, как ли е станало?

Добил смелост, Хат продължи:

— И двамата му родители ли са живи?

— Не знам за тях повече от това, дет’ ти го казах. Всъщност, сега като стана дума, никога не съм чувал Чарли да споменава за тях, чак до днес, когато каза, че отива да навести майка си.

— Доста възрастна трябва да е. Пен и той е на години.

— Нее, Чарли не е толкова стар, колкото изглежда — каза Далзийл. — Континентален десен, разбираш ли. Изглежда по-дърт от нас, туземците. Обича да си мисли, че минава за местен, но се познава. Това обаче не значи да изпитваш расови предразсъдъци, момко. Може да прилича на старовремски злодей с брадва в ръцете, но никъде не виждам мотив, нито дори с прожектор да си светя. Ти го чу какво каза за Рипли. Целунали се и се оправили.

— Да, сър. Но все пак, нали… искам да кажа, точно това ще каже, ако е я убил, нали?

Далзийл се засмя и каза:

— Е, сега вече мислиш като истинско ченге, момко. Не, дори и да лъжеше за това, той пак трябва да има по-добър мотив от този, дето плюела книгите му преди пет години. Не че си мисля, че това е било истинската причина да я плесне с тортата. Както му казах, според мен се е вкиснал заради нейното подмятане, че никога няма да завърши оная книга, дето я пише за Хайнц.

— Хайне — поправи го Боулър.

— Няма значение, и за двамата да е — каза Далзийл. — Както и да е, сега ми каза, че работата вървяла добре, така че мотива отива по дяволите, ако изобщо е бил мотив.

— Не съм сигурен, че ви разбирам…

— Например някой ти дигне кръвното, като ти каже, че никога няма да свършиш нещо, което си захванал и ти му го набиваш отзад като го свършиш, а не като го пречукаш. Побесняваш само поради една причина — ако си помислиш, че ония, дето ти го казват, са прави. Което именно е накарало Чарли да посегне към тортата. Но сега вече мисли, че е прекалил, а и мирът е бил подписан и подпечатан с едно здраво чукане, така че какъв е бил смисъла?

— Но нали стигнахме до заключението, че такива като Уърдман нямат нужда от мотив, не и в прекия смисъл на думата. Той си има други мотиви, спускани му свише — продължи да възразява Боулър, все още отказвайки да се пусне от Пен.

— Верно? Изобщо не трябваше да ти позволявам да слушаш ония двама загубеняци от университета — каза Далзийл със съжаление в гласа. — Още малко и ще почнеш да правиш психологически профили. Хайде тогава да те видим как ще го вместиш в картинката, а?

Тонът на Дебелака бе скептичен и подигравателен, но въпреки това на Боулър му се стори, че във въпроса му има истинско желание да го изпита, да изпробва мисловните му способности.

Той си спомни какво му бе разказала Рай за Пен и каза:

— Той е човек, който смята, че през последните двадесет, двадесет и нещо години, е бил отклонен от истинската си цел в живота, като е започнал да си изкарва хляба от някакви измислени исторически фантазии.

— И това го прави злодей номер едно? Тогава ще излезе, че на всички писатели им хлопа малко дъската, нали така? Е, тук може би наистина има частица истина.

— Така е, сър. Но истинската цел, от която Пен е бил отклонен, не е била да се впише в реалния свят, а да пише за такива неща, за каквито друг писател е писал в онзи исторически свят, който той използва за декор в романите си. Искам да кажа, виждам как се налага като директен и земен, дори малко циничен, като типичен йоркширски хулиган… — Тук той забеляза как Далзийл се взира в него с дяволита усмивка и побърза нататък: — … но дори и това е преструвка, нали? Той не е йоркширски хулиган, ходил е на частно училище, той дори не е англичанин. И ако погледнем къде прекарва вътрешния си живот, ще видим, че е много далеч от реалността, или поне така ми се струва. Точно в това се състои работата ни, нали, сър? Поне през известна част от времето. Да разберем какво всъщност става вътре в онзи човек, който се мъчи всячески да го скрие. А всеки от нас, смятам аз, през цялото време се мъчи да скрие нещо и е много трудно да се разбере какво наистина чувства или мисли човек. Но един писател, художник, трябва да изложи вътрешния си живот много повече от останалите хора, щото именно това се опитва да ни продаде.

Той млъкна задъхан, чувствайки че си е отпуснал езика повече, отколкото трябва и вероятно е обезличил и малкото напредък, който бе постигнал в реабилитирането си в очите на Дебелака, чиито кръвясали очи го гледаха в момента така, сякаш бе излязъл от летяща чиния.

— Ти май прекарваш доста време в компанията на господин Паскоу, момко — каза той най-накрая. — Лично аз не мога да се примиря с вътрешния си живот на празен стомах, а както ми се струва от дрънканиците ти, май и ти не си хапвал както трябва. Добре де, не ме гледай така, сякаш току-що съм седнал на хамстера ти. В Чарли Пен наистина има нещо странно, това поне мога да ти призная. Но тогава можеш да кажеш, че има нещо странно и в Чарли Уиндзър31, обаче нямам намерение да го погвам. А сега сериозно. Спомням си, че едно време тука правеха чудесен шотландски пай и пюре от грах. Но ще ти кажа нещо…

— Какво, сър?

— Ако оня барман ми сервира корнуолски гювеч и ми каже, че няма да забележа разликата, ще го стисна тоя тъпанар за гушата и ще го накарам да избълва всичкия си вътрешен живот из целия бар!