Диалози на мъртвите

Глава четвърта Втори диалог

Здрасти.

Пак съм аз. Как е?

Спомняш ли си нашите гатанки? Ето ти още една.

Разбра ли вече? Винаги си бил добър в гатанките!

Напоследък много мисля за пътища — пътищата на живите, пътищата на мъртвите и как може би има само един път, и как съм стъпил на него.

Имах доста работа през няколкото дни след началото на моето Велико приключение, така че нямах възможност да го отпразнувам по подобаващ начин. Но с наближаването на уикенда почувствах нужда да направя нещо различно, нещо по-специално. И си спомних как онзи весел човек от „Автомобилна асоциация“ ми разказа колко доволен бил при завръщането си от Корфу, когато открил, че в града има нов гръцки ресторант.

„На Крейдъл стрийт, казва се «Таверна» — каза ми той тогава. — Добра манджа и имат малък двор, където изкарват масите под чадъри. Разбира се, не е същото като да седиш навън в Корфу, но при хубава вечер — слънцето грее топло, сервитьорите щъкат наоколо в националните си носии и оня тип тихичко подрънква на банджото — можеш да си затвориш очите и да си представиш, че си още на брега на Средиземно море.“

Наистина е много приятно да чуеш човек да говори с такъв ентусиазъм за пътуване из чужбина, за храната им и за всичко. Повечето британци излизат в чужбина само за да затвърдят чувството си за превъзходство над целия останал свят.

И там ли е така?

Човешката природа не се променя.

Както и да е, реших да я пробвам тая „Таверна“. Храната не беше лоша и виното бе добро, макар да изоставих експеримента с рицината още след първата чаша. Отначало ми бе хладно да седя навън на двора под фалшивите маслинови дръвчета, но храната скоро ме стопли и като запалиха свещите по масите, обстановката стана съвсем живописна. Вътре в ресторанта пееше млад мъж, акомпанирайки си сам. Не виждах инструмента, но имаше автентично гръцко звучене и ми се стори, че свиренето му е доста по-добро от пеенето. По едно време той излезе на двора и тръгна да обикаля масите, правейки серенада на гостите. Някои от тях отправиха молби да им изсвири нещо. Повечето желания бяха за нещо британско или най-много италианско, но той се опита да угоди на всички. Когато се приближи към моята маса, изведнъж радарите ми се включиха на пълна мощност, един глас ми каза: „Сега ще има малко Зорба!“, докато двама от сервитьорите затанцуваха този ужасен гръцки танц. Видях как младия музикант се стресна, после улови погледа ми и се усмихна смутено.

Отвърнах на усмивката му с усмивка, посочих инструмента му и го попитах как се казва — изведнъж ми се прииска да разбера дали гласа, с който говори, е толкова гръцки, колкото гласа, с който пее. Казвало се бузуки, отвърна той с ясен мидйоркширски акцент.

— О, но вие не сте грък тогава — възкликнах аз разочаровано, опитвайки се да скрия екзалтацията, която ме бе обхванала.

Той се засмя и съвсем спокойно призна, че е местен, роден и израсъл в Каркър. Следвал музика в университета, открил, както всички останали студенти, че е невъзможно да се живее с това подаяние, наречено стипендия и си докарвал по нещо отгоре като идвал да свири в „Таверната“ през повечето вечери. Но докато той не бил грък, увери ме той, инструмента му бил абсолютно гръцки — оригинално бузуки, донесено от дядо му от Крит, който се бил там срещу германците през Втората световна война — така че музиката, извлечена от него за първи път, била чута под истински маслинови дървета в топлата и пълна с ухания средиземноморска нощ.

В гласа му усетих затаен копнеж по тази далечна действителност, точно както бях усетил неприязънта му към тази цирк, в който бе принуден да взима участие. Може да е роден и израсъл в Йоркшир, но душата му копнееше за нещо, което си бе внушил, че може все още да се намери под друго, по-малко хладно небе. Бедното момче. Имаше откритото и вярващо изражение на човек, роден да бъде разочарован цял живот. У мен се появи силно желание да го спася от рухването на илюзиите му.

Музиката от тонколоните гърмеше все по-силно и танцуващите сервитьори, които канеха все повече и повече гости да се хванат на хорото, наближаваха масата ми. Пуснах няколко монети в кожената кесийка, висяща от колана на момчето, платих си сметката и си тръгнах.

Ресторантът затваряше след полунощ, но аз нямах нищо против да стоя в колата и да чакам. Има нещо много приятно в това да наблюдаваш без да бъдеш наблюдаван, да стоиш в сянката и да гледаш как нощните създания се захващат за работа. Видях няколко котки да се насочват с делова крачка към малката пресечка, където бяха разположени боклукчийските кофи на „Таверната“. Между комините прелетя кукумявка, безмълвна и далечна като спътник. Успях да зърна и нещо, което ми се стори рунтавата опашка на лисица, промъкнала се в града по работа. Интересувах се повече обаче от човешките създания, от последните гости, измъкващи се, олюлявайки се, от заведението, качващи се в колите си и потъващи в нощта — гласове подвикваха, стъпки тропаха, врати се блъскаха, двигатели се форсираха. После всички тези шумове постепенно бяха погълнати от великата симфония на нощта, без да накърнят тъмната й музика.

След това идва дълга пауза — не във време, а на време — не знам колко дълга, тъй като часовниците вече са без циферблати, докато накрая откъм края на уличката долита рев на мотоциклет и моето момче се появява — музикант, излизащ в тъмната сцена на нощната музика. Знам, че е той въпреки каската — щях да го позная и без бузукито, стърчащо на гърба му.

Той спира за миг да провери дали пътя е чист. После тръгва и поема нататък.

Аз го следвам. Лесно е. Той кара далеч под разрешената скорост, вероятно знаещ от опит как се радва полицията на такива млади мотоциклетисти, особено толкова късно през нощта. Разбирайки със сигурност, че той се отправя право към къщи в Каркър, аз го задминавам и продължавам.

Нямам никакъв план, но от надигащата се в мен радост разбирам, че план има и след като минавам знака „Край на ограниченията“ в края на града и се озовавам на стария римски път, оня път, дето се точи осем километра до Каркър прав като стрела всред букова гора, аз разбирам какво трябва да правя.

Оставям светлините на града зад мен и давам газ. След два-три километра правя обратен завой, спирам край пътя и угасям фаровете, но не и двигателя.

Тъмнината ме поглъща отвсякъде като черна вода. Нямам нищо против. Аз съм неин жител. Това е моята стихия.

Вече го виждам. Най-напред като едва блещукащо огънче, а след това като ярко блестящо петно, носещо се срещу мен. Кой млад мъж, независимо колко наплашен е от полицията, може да устои на изкушението на такъв прав път, по който очевидно няма никакво движение?

О-о-о, този вятър, блъскащ те в лицето, този влудяващ рев на машината между краката ти и тази долавяна с периферното зрение замъглена завеса от бягащите назад дървета, наредени като езически богове, готови да аплодират смелото ти префучаване между тях!

Чувствам радостта му, споделям неговата екзалтация. Всъщност те ме изпълват до такава степен, че едва не пропускам да изиграя ролята си.

Но аз също разговарям с езическите богове и без никаква команда от мозъка, кракът ми настъпва газта и пръста ми включва дългите светлини.

За част от секундата като че ли летим точно един срещу друг. След това неговите мускули се подчиняват на команда, твърде бърза, за да е дадена от мозъка и той кривва встрани, поднася и отчаяно се бори да не изпусне управлението.

За миг ми минава през ума, че ще успее. Изпитвам разочарование, но и облекчение.

Добре, знам, но трябва да бъда честен. Каква тежест би се вдигнала от душата ми, ако това в края на краищата не се окажеше моя път.

Но момчето вече усеща, че губи борбата. Въпреки това, в такъв момент на върховен стрес, сърцето му сигурно пее от адреналина, от рязко скочилата възбуда. После мотоциклета се изплъзва изпод него, те се разделят и човек и машина се понасят по пътя плътно един до друг, но без да се докосват.

Спирам и извръщам глава, за да гледам. Във времето за това отиват сигурно няколко секунди. В моето безвремие обаче аз регистрирам и най-малката подробност. Виждам как мотора стига пръв до дървото, забива се в него и избухва в пламъци — не много наистина, резервоарът му сигурно е бил полупразен, но достатъчно, за да хвърли светлина на последните му мигове.

Той се удря в големия бук, сякаш се старае да го прегърне с цялото си тяло, впивайки се в него, като че ли иска да проникне през кората и да се влее в живителните му сокове. После се хлъзга надолу и остава да лежи в корените му, самият той приличен на корен, по гръб, абсолютно неподвижен.

Давам назад и слизам от колата. От удара козирката на каската е смазана, но като по чудо е оставила топлите му кафяви очи непокътнати. Забелязвам, че калъфа на бузукито се е откъснал от гърба му и е паднал съвсем наблизо. Калъфът се е отворил, но на самия инструмент като че ли му няма нищо. Изваждам го и го слагам до протегнатата му ръка. Сега вече музиканта е част от тъмната нощна музика и аз нямам място тук.

Потеглям бавно, оставяйки го на лисиците и кукумявките с широко отворени очи, които скоро ще видят, надявам се, не студените звезди на английската нощ, а богатата, топла синева на средиземноморското небе.

Ето там иска да бъде той. Знам го. Питах го и знам.

Много съм уморен да разказвам още.

До скоро.