Диалози на мъртвите

Глава двадесет и втора

Зрелостта е всичко, както ще ви каже всеки психолог и онова, което наблюдателят вижда, е обикновено това, което той очаква да види.

А всъщност погледа на Питър Паскоу изразяваше облекчение, а не гняв и махането му бе по-скоро императивно, отколкото гневно.

Той се бе запътил към Центъра за наследство и изкуство, когато телефона му иззвъня и именно гласа, който прозвуча от апаратчето, го накара да се спре като закован по средата на пътя.

— Рут? Откъде, по дяволите, си взел този номер?

— Всъщност, не мога да си спомня, главен инспектор. Съжалявам, че ви безпокоя, но не знаех към кого друг да се обърна. Искам да кажа, бих могъл да звънна на 999, но докато им обясня, особено след като не знам какво точно да обясня… та си помислих, че вие ще знаете най-добре.

Звучеше необичайно развълнувано. При всичките им срещи, дори в моменти на голяма криза, Паскоу не го видя в никакво друго състояние, освен в това на хладно самообладание.

— За какво става дума? — попита той.

— Става дума за Сам. Доктор Джонсън. Вчера след погребението отидох в кабинета му в университета, за да взема една книга, която бе обещал да ми заеме, но го нямаше. Помислих си, че просто е забравил. Опитах отново по-късно, но пак не го намерих. Затова снощи му звъннах в апартамента, но никой не отговори. Преди малко пак опитах да го потърся в кабинета му по време на сутрешната ми почивка, но той пак бе заключен. Наоколо се въртяха няколко студенти, чакащи за колоквиум и те ми казаха, че и вчера не бил на лекции, затова пак му звънях в апартамента, но пак никой не отговори. Започнах наистина да се притеснявам и си помислих, че трябва да споделя това с някой отговорен човек, и си казах, че вие сте най-подходящ, тъй като сте приятел, негов искам да кажа, и ще знаете какво да направите.

— Къде си в момента? — попита Паскоу.

— В университета. Факултет по английска литература.

Паскоу мислеше усилено. Знаеше, че е глупаво, но в присъствието на Рут, макар и по телефона, винаги бе готов да изгуби самообладание. Опита се да намери нещо нередно тук, но не успя.

И точно в този момент видя Боулър.

— Стой там. Идвам — заповяда му той, махайки на детектив констъбъла.

Хат побърза да слезе, репетирайки наум обясненията, задето го хванаха да се шляе в кафенето на Центъра в разгара на работния ден.

— С кола ли си? — попита го Паскоу.

— Да, на паркинга е.

— Чудесно. Ще ме закараш. Дойдох пеша от управлението.

— И искате да ви върна?

— Не. Ще ме закараш до университета. Ще спестя малко време.

Извинението бе слабо, но не му се искаше да обяснява, че всъщност иска на всичките му срещи с Рут да присъства и свидетел.

Двамата изминаха в мълчание пътя до паркинга.

— О, Боже! — изпъшка Паскоу. — Бях го забравил това MG.

Допотопното двуместно MG се бе сгушило на паркинга между един дискавъри и един джип като пинчер между два санбернара.

— Ама ще ви пренесе между две точки, нали, сър? — забеляза гордо Боулър.

— Не искам да ме пренася, а да ме вози — отвърна кисело Паскоу и се вмъкна, както му се стори, с лекота на атлет, на лявата седалка. — Дано не си возил и супера в това нещо, а?

— Не съм, сър. Нямам необходимата застраховка — засмя се Боулър. — Има ли специална причина да ходим в университета?

Паскоу обясни причината, но като че ли без да отдава кой знае какво значение на предполагаемото изчезване на Джонсън и резултата, както би могло да се очаква, бе, че Боулър остана още по-изненадан отпреди.

— Тогава за какво бързаме така, сър? Този Джонсън сигурно е решил да си удължи малко уикенда. Искам да кажа, когато бях студент, понякога ми се струваше, че е по-лесно да хвана Мадона, отколкото преподавателя си. Да не би разликата да се състои в това, че ви е позвънял Рут?

„Умно копеле — помисли Паскоу. — Напомня ми за самия мен.“

А на глас каза:

— Какво, по дяволите, правеше в онова кафе?

Формата на въпроса би изненадала малко Боулър, ако съдържанието не го бе притеснило толкова много.

— Отбих се да изпия едно кафе, сър. — Дойде му на ум, че няма представа откога е попаднал в полезрението на Паскоу и в какъв момент го е заварил и побърза да добави: — Всъщност, в компанията на госпожица Помона. Исках да я питам нещо и тя предложи да се видим извън библиотеката.

— О! — усмихна се Паскоу. — Дискретността в такъв случай, е неразделна част от amour, а?

Френският на Хат стигаше дотук и той енергично поклати глава.

— Не, сър. Това бе чисто посещение по работа.

— В такъв случай е и моя работа, нали? Да чуем тогава.

За миг Хат изпита желанието да изплюе всичко за Джордж Хедингли, но отърването от този проблем като че ли малко нагарчаше и едва ли би му донесъл червени точки, затова вместо това, той разказа за притесненията си по отношение на Чарли Пен.

— Нещо си му вдигнал мерника ти на Чарли — забеляза Паскоу. — Най-напред с Джакс Рипли, сега със Сирил Стийл. Нищо лично, надявам се?

— Нищо лично, сър. Просто непрекъснато ми се набива в очите. — След това, като че ли да нанесе довършващия удар, добави: — Също като Рут.

Паскоу рязко изви глава към него, но по лицето му нямаше нищо друго, освен почтително уважение.

„Е, ама ти наистина ми напомняш за мен, наперено копеле такова — помисли си той.“

Останалата част от пътуването мина в мълчание.

Огромните прозорци на Айвъри Тауър, където се помещаваше факултета по английска литература, проблясваха като светлинен сигнал на SOS, тъй като бързо пробягващите по есенното небе облаци, ту ги осветяваше, те ги засенчваше. Завариха Рут във фоайето да говори с един човек по поддръжката, който не искаше да отваря кабинета на когото и да било от преподавателския състав, само защото някакъв си студент искал.

— Ето сега аз искам — намеси се Паскоу, показвайки служебната си карта.

Възкачването нагоре не мина без „Отче наш“, наречено така по мнението на Паскоу, защото дори и заклет атеист (особено такъв, страдащ от клаустрофобия) не би се натикал в такова чудо без да потърси утеха в молитвата.

Човека по поддръжката стъпи първи на малката платформа и бе възнесен. Дойде следващата платформа и Паскоу подкани Боулър с жест да мине преди него, докато му дойде куража. След него минаха още две платформи, но куража му все още не се виждаше никакъв. Той пое дълбоко дъх, усети лекия натиск в лакътя и двамата с Франи Рут пристъпиха напред в съвършен синхрон. Натискът веднага изчезна. Той рязко извърна поглед към младия мъж да потърси признаци на весело настроение или още по-лошо — на съчувствие. Но очите на Рут не изразяваха нищо, освен вътрешна съсредоточеност и Паскоу се запита дали този натиск в лакътя не е бил плод на въображението му. Изведнъж пред тях се появиха краката на Боулър.

— Ето че пристигнахме — каза Рут и Паскоу, твърдо решил да избегне каквато и да било помощ, изхвръкна навън с излишно пресилен атлетичен скок.

Само след няколко секунди се разбра, че в кабинета на Джонсън няма никой и съдейки по бележките, тикнати под вратата от студенти, опитвали се напразно да се видят с него, в него не бе стъпвал никой от уикенда насам.

— Казваш, че си ходил до апартамента му? — каза Паскоу.

— Да — отвърна Рут. — Звъннах на звънеца. Никой не отговори. По телефона също. Телефонния му секретар не е включен. А той винаги си го включва като излиза.

— Винаги? — обади се Хат. — Малко пресилено ми се струва.

— Доколкото знам — поправи се Рут, мъчейки се да си спомни.

— Тогава да отидем и да видим — предложи Паскоу.

Връщайки се отново на „Отче наш“, той се хвърли върху първата пристигнала платформа. По този начин поне на излизане нямаше да има кой да го гледа.

Навън обаче възникна проблем, защото нямаше как да се намърдат тримата в MG-то на Боулър без да нарушат правилника.

Рут каза:

— Ще дойда с моята кола. Искате ли да ми правите компания, господин Паскоу? Сигурно ще ви бъде по-удобно.

Паскоу се поколеба за миг и каза:

— Защо не?

Колата му се оказа кортина от кажи-речи по-миналия век. В нея обаче бе далеч по-лесно да се влезе, отколкото в MG-то и двигателя сякаш работеше като часовник.

— А разправяше, че била стара таратайка — забеляза Паскоу.

Рут го погледна и се усмихна с тайнствената си усмивка.

— Дадох да ми регулират двигателя — каза той.

Той подкара с подчертаното внимание на човек, явяващ се на изпит за шофьорска книжка. Паскоу почти усещаше нетърпението на Боулър, влачещ се подир тях. Освен това усети, че в подчертано внимателното каране на Рут има още нещо, освен шега. Караше бавно, защото просто не му се искаше да отиде там, за където бяха тръгнали.

Апартаментът се намираше на най-горния етаж на един ремонтиран блок в квартал, който бе позападнал по-рано, но сега отново се намираше във възход. Получиха достъп след като звъняха на всички звънци поред, докато най-накрая един от обитателите им отвори. Паскоу се представи и всички влязоха. Нямаше асансьор и стръмните стълби почти го накараха да съжалява за „Отче наш“. Той натисна звънеца пред вратата на Джонсън и долови отекването му вътре. После почука няколко пъти, давайки си сметка, че вратата изглежда достатъчно масивна, за да се поддаде на рамото дори и на по-млад мъж.

Той подвикна на възрастния мъж, който им отвори вратата и който се бе спрял малко по-надолу по стълбите, извърнат любопитно към тях и го попита към коя агенция са апартаментите в този блок. Оказа се известна фирма, чийто офис се намираше само на километър и половина оттук. Той набра номера им на телефона си. Отговори му момиче, което не прояви кой знае каква услужливост, затова той я посъветва да изпрати дърводелец и ключар, които да оправят положението, обикновено създаващо се след отваряне на врата с боен чук, след което момичето веднага го свърза с директора, който от своя страна веднага го увери, че ще бъде там след десет минути.

Успя обаче да дойде за пет.

Паскоу взе ключа от него, пъхна го в ключалката и го завъртя.

Отвори вратата съвсем малко, подуши въздуха и отново я затвори.

— Ще вляза сам — каза той. — Боулър, ти през това време се погрижи никой да не влиза след мен.

— Да, сър — отвърна Боулър.

Той отвори вратата колкото да се промуши и веднага я затвори след себе си.

Тук бе идвала смъртта, той го усети още като отвори вратата. Топлият въздух, който го лъхна отвътре, носеше миризмата й, все още не едва поносима, но въпреки това без грешка доловима за човек, бил толкова често край трупове, колкото Питър Паскоу.

Ако не беше това, той би си помислил, че Сам Джонсън просто е заспал. Ученият седеше в креслото, опрял крака на решетката на камина, облицована във викториански стил, също като човек, налегнат от дрямка, предизвикана от честите дръпвания от бутилката уиски, намираща се до ръката му и от приспивните куплети в книгата, разтворена в скута му.

Паскоу се спря, за да запомни разположението в стаята. Първите впечатления бяха най-важни. Старата чугунена решетка бе заменена от съвременна газова горелка, която даваше топлината. До часовника се виждаше нещо, което Паскоу замалко не взе за лайно, но при по-внимателно взиране установи, че е полуразтопен шоколад. На ниската масичка до креслото, заедно с бутилката уиски и празната чаша, стърчеше кафеварка и чаша за кафе. От другата страна на камината бе разположен малък диван със счупен крак, „поправен“ с помощта на дебела книга и още една масичка с празна кана върху нея.

Той насочи вниманието си върху трупа и докосвайки го с пръсти, се увери в това, в което отдавна вече се бе уверил.

Нищо не подсказваше как е умрял Джонсън. Може би накрая щеше да се окаже, че е чисто и просто сърдечен удар.

Той впери поглед в отворената книга без да я пипа. Бе отворена на стихотворение, наречено „Сергия за мечти“. Той се наведе и прочете първия куплет.

Мечти за продан. Очите му се овлажниха.

„Детективите не плачат — каза си той. — Те просто си вършат работата.“

Той заотстъпва към вратата по същия внимателен начин, по който влезе. Отвън на площадката се вдигаше голям шум, гласът на Рут се извиси сърдито над всички, отговори му гласа на Боулър, отначало успокоителен, а след това строг. По-добре първо да задейства машината, а после да въдворява ред. Той извади телефона и набра.

Тъкмо бе стигнал до половината на инструктажа, когато децибелите отвън достигнаха най-високата си стойност и вратата изведнъж се отвори с трясък, блъскайки го по гърба и тласвайки го напред в стаята.

— Сам! Сам! — изпищя Франи Рут. — Боже мой! С-а-а-а-а-м!

Той се спусна напред и като нищо щеше да се хвърли върху трупа, ако Паскоу не бе успял да докачи единия му крак и да го просне на пода, след което вътре влетя засилен Хат Боулър, препъна се в тях и тримата се затъркаляха в псуваща и ругаеща купчина на пода.

Минаха още няколко минути, докато двамата извлекат разстроения мъж от стаята, но още щом вратата се затвори, цялата сила и емоции сякаш напуснаха Рут и подпрял гръб на стената, той се свлече надолу и остана така със сведена между коленете глава като изваяно на кулата на някоя катедрала дяволче.

— Съжалявам, сър — прошепна Боулър на Паскоу. — Той просто избухна. И е много по-силен, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Знам — отвърна Паскоу.

Той се взираше с немигащ поглед в сведената глава на Рут. Очите му не се виждаха — ако бяха отворени, нямаше да виждат нищо друго, освен пода.

Защо тогава имам чувството, че копелето ме гледа, запита се Паскоу.