Диалози на мъртвите

Глава четиридесет и осма Последен диалог

Дик Дий: Къде съм?

Джеф Пайк-Стренглър: Дик Дий, да пукна, това е прекрасно! Как си, стари приятелю?

Дик: Ами… не съм сигурен как съм. Джефри, това ти ли си? Толкова съжалявам…

Джеф: За какво, за Бога? Ти не си виновен за това, че сме тук.

Дик: Не е ли? Мислех, че… какво всъщност е това място…?

Джеф: Трудно е за обяснение, старо момче. Дори не е място, ако разбираш какво искам да кажа. А ти как се озова тук?

Дик: Всичко е толкова объркано… видях тунел с много ярка светлина в края…

Сам Джонсън: Колко конвенционално. Аз пък чух камбани, експлозии и чуруликане на птички… оперетна работа.

Дик: Доктор Джонсън… и вие също… съжалявам.

Сам: И ще съжаляваш. О, да, ще съжаляваш.

Джеф: Не му обръщай внимание. Нещо е скапан. Онази работа с тунела е само впечатление от процеса, по който идваш тук. Доста популярен, както излиза. Но аз исках да кажа, какво стана, за да започне този процес?

Дик: Не мога да си спомня… всъщност… Не, нищо не помня.

Джеф: Нека това не те притеснява. Обикновено минава известно време преди паметта да се върне.

Сам: Радвай се докато можеш. Защото болката започва именно когато започнеш да си спомняш. О Боже, ето че отново започва. Може да сме напуснали сцената, но още имаме фантомни болки.

Пърси Фолоус и Амброуз Бърд: Здрасти, Дик.

Пърси: Как са нещата там? Кой седна на моето място? Очаквах да си ти.

Броуз: Едва ли ще е той, когато е тук с нас, нали?

Пърси: Знаеш какво искам да кажа.

Броуз: Само защото способностите ми да интерпретирам надвишават твоите да се изразяваш. Какъв библиотекар си бил, за Бога, не мога да си представя?

Пърси: По същия начин, по който такъв некадърник като теб е станал Последния актьор-директор, смея да кажа. Къде отиваме?

Броуз: На разходка край реката.

Пърси: Ама сутринта нали бяхме на разходка покрай реката?

Броуз: Тогава това беше твой избор. А сега е мой и аз избирам да се разходим отново там. Пък и без това няма къде другаде. Хайде, какво се дърпаш?

Пърси: Не ме ръчкай. Ако пак почнеш да ме ръчкаш, обещавам че аз пък ще се дърпам.

Дик: Исках да кажа нещо, но те не ми дадоха възможност. И защо ходят така близо един до друг?

Джеф: Ами те така дойдоха, нещо като съединени. И по какъвто начин дойдеш, по такъв ще си останеш, както изглежда, поне докато не прекосиш реката. Например, сигурно вече си забелязал, че се налага да си придържам главата.

Дик: Да, извинявай много…

Джеф: Лош навик е това, непрекъснато да се извиняваш.

Дик: Но бедната ти глава…

Джеф: Знам. Но виж какво, стари приятелю, ти си целия в кръв и аз не ти се извинявам, нали?

Андрю Айнстъбъл: ’Звинете господа, но търся мост. Не бихте ли ме упътили дали е надолу или нагоре по реката? Имам домашно повикване и трябваше да съм там… не си спомням точно кога, но знам, че ме чакат.

Джеф: Опитай нагоре, старо момче.

Дик: Кой, за Бога, беше този.

Джеф: На земята този работеше в АА. Още е нещо объркан, макар че дошъл тук най-рано от всички нас. През цялото време търси мост.

Дик: Мост ли? Тъй като го гледам е готов направо да я преплува.

Джеф: Не става, старо момче. Не, всъщност той така е дошъл — мокър. Иска да намери този мост, защото там си е оставил камионетката.

Дик: Доста смущаващо. И отнякъде непрекъснато се носи музика…

Джеф: О, да, това е младия Питман. Лежи по цял ден на брега и свири на бузуки. Изглежда напълно доволен и не може да изплаши рибата, защото май изобщо няма никаква риба. Неприятно. Знам, че всичко това не е истинско — не в реалния смисъл — но след като си направил не-истинска река, погрижи се да я напълниш с не-истинска риба. А вместо това имаме тази странно оцветена мъгла. Нещо като пурпур. Прилича ми на смог, сякаш някъде наблизо има голям завод с големи комини. А това означава замърсяване с голямо З. Точно това ми харесваше в езерото. Потока се вливаше в него директно от планините. Няма какво да ти бълва химикали и изпражнения във водата. Липсва ми, знаеш. Надявам се, че ако минем оттатък, може би ще успея да намеря някое местенце да заметна кордата и да хвана нещо различно от някой стар чепик.

Сам: Боже Господи, чуйте го само! Всичко свърши, старо момче. Всичко това принадлежи към някакво друго измерение. Тук всичко е край, финито, капут. Ще видиш това езеро, за което непрекъснато дрънкаш, само ако тръгнеш по течението нагоре, но без гребла… Ох, мамка му, тая пак идва. Аз изчезвам.

Джеф: Бедното момче, много лошо му понася. Никога не можеш да бъдеш сигурен как ще го приемат хората. Лично мен ме крепи да си спомням как бяха нещата. А той полудява като ги чуе. Затова не може да понася Джакс. Тя иска да говори само за миналото и за нищо друго. Джакс, скъпа, как си? Я виж кой е дошъл!

Джакс Рипли: Дик, това ти ли си? Много се радвам да те видя. Моята новина за Уърдман още върви ли? А права за филмиране? Или поне телевизионни сериали. За това поне става. Коя са избрали да играе мен? Божичко, дано да не е оная, дето играе в Ийст Ендърс, онова момиче с косата. Знам, че на ръст е колкото мен, но за всичко останало е абсолютна нула. Тази уста…

Дик: Не мога да кажа. Джакс… какво стана… съжалявам.

Джакс: Съжаляваш? Не е кой знае какъв комплимент. Спомням си, че го харесвах едно време.

Джеф: Той е още малко объркан.

Джакс: Не ми трябва тогава. Освен ако не си успял да прекараш някой мобилен телефон. Не? Така си и мислех. Господи, какво не бих дала за един мобилен телефон? Ще се видим по-късно, Дик. Чао.

Джеф: Прекрасно момиче. Тя, знаеш, веднъж ме интервюира. Помислих си защо да не опитам с нея след това и нещата бяха тръгнали много добре, когато тоя шибан телефон изведнъж иззвъня. А ти? Тя май много ти се зарадва. Да не би да си я…

Дик: Не съм сигурен… Май си спомням нещо… но не съм сигурен…

Джеф: Нещо май не става при теб, а?

Дик: Опитвам се да схвана всичко това. Ние сме мъртви, нали?

Джеф: Позна от първия път, стари приятелю. Да, няма как да се скрием от това. Точно такива сме. Мъртви.

Дик: И това място тук…

Джеф: Мислил съм много по това. Заключение — това не е място, а по-скоро някакъв вид състояние.80 Не като Мисисипи… макар че човек като гледа тая шибана огромна река… но както вече ти казах, и тя не е истинска река… по-скоро нещо като визуална метафора… пфу, и аз започнах да говоря като критик… но разбираш какво искам да кажа… това помага на нашето съзнание да възприема нещата… като онзи тунел, дето си го видял като си умирал… отначало е малко трудно да го схванеш…

Дик: Но на мен ми се струва, че ти си го схванал по-добре от всички останали, Джеф. Защо е така?

Джеф: Вродено ми е, предполагам.

Дик: Искаш да кажеш, защото си благородник?

Джеф: Боже Господи, не. Това са пълни глупости. Просто защото, как да ти кажа, аз съм свързан, знаеш. Нещо като божествена връзка.

Дик: Искаш да кажеш, че си Бог?

Джеф: Разбира се, че не. Не говори такива неща. Един от прадедите ми е пострадал здравата за такива думи едно време. Не, но аз съм семейство, така да се каже. Нещо като четвърти братовчед. Става дума за падналите ангели, разбираш ли? Някои от тях избрали да се превърнат в хора, вместо да прекарат цяла вечност в ада. Труден избор, бих казал. На земята тази връзка не ти помага кой знае колко, но тук изглежда дава възможност на нас, потомците, да хващаме вътрешната същност на нещата. Не че знам нещо повече от това, че съм тук и тук ще остана докато всички сме тук, а след това ще прекосим оттатък.

Дик: Кои са тия всички? Къде е това оттатък? И колко време трябва да чакаме?

Джеф: Забрави това „колко време“, старо момче. Тук време няма. Времето е някъде далече, далече оттук. Нямам представа откъде знам това, може би едно време съм го учил в училище, но е вярно. Колкото до това „всички“, искам да кажа всички ония, които Уърдман убива.

Дик: Уърдман… но не съм ли аз Уърдман?

Джеф: Ти? Боже Господи, Дик! Откъде можа да ти хрумне тази идея?

Дик: Не знам… нещо като че ли… ме кара да се чувствам виновен…

Джеф: А-а, значи затова се извиняваш наляво и надясно! Скъпи мой приятелю, бъди спокоен! Ти не би могъл да убиеш и муха. Спомням си, когато за първи път ти дадох две пъстърви и ти разбра, че трябва да ги чистиш сам. Ти направо пребледня! Не, ти също като нас тук — жертва. Я се виж на какво приличаш — накълцан си като пържола. Съветник, елате да му кажете.

Стийл Гладника: Какво да му кажа?

Джеф: Бедното момче си мисли, че той е Уърдман.

Гладника: И е такъв. Всички ония некадърници в Центъра, всичките до един са уърдмани81, а не вършат и за една стотинка истинска работа.

Джеф: Може ли да кажа нещо, съветник? Аз имам предвид Уърдман с главно У, оня, дето извърши всички тези убийства.

Гладника: О, тоя тъпанар ли? Не, господин Дий, вие може да сте много неща, повечето от тях безполезни, но вие определено не сте Уърдман, не и ако това е тъпанара, който ме уби.

Дик: Слава Богу, слава Богу! Но ако не съм аз, тогава кой е? Кой ви уби вас, господин съветник?

Гладника: Наистина ли не знаеш? Ами да, откъде ще знаеш? И аз самият доста време се чудих като дойдох тук. Искам да кажа, стоиш си ти в мъжката тоалетна и си миеш в ръцете, вдигаш поглед и в огледалото виждаш младо и гиздаво девойче. Е, първата ти мисъл едва ли ще бъде, че е дошла специално в мъжката тоалетна, за да те очисти.

Дик: Младо девойче… О, Боже…

Гладника: Започвате да си спомняте, нали? Та така, гледам я аз в огледалото и тя ме гледа с онази нейна успокояваща усмивка на лице. Питам я аз какво, по дявалите прави тука, а тя вика: „Просто исках да ви кажа, че съм ви приготвила оня голям обед, който поискахте. Телешки шол, йоркширски пудинг и много, много печени картофчета.“ И аз си помислих: „Брей, това е чудесна работа.“ После усетих как нещо става на врата ми и изведнъж се оказах на пода, и започна да притъмнява. После изведнъж дойде онова младо момче, наведе се над мен и почна да ме пита дали съм добре, а аз знаех, че не съм, знаех, че съм пътник, и нямах представа защо… това беше всичко, за което си мислех.

Дик: И сте му казали розова пъпка. Защо сте му казали розова пъпка?

Гладника: Не се сещам какво съм казал, но ако съм казал нещо, то едва ли е било розова пъпка! Не, това трябва до е било печени компири!82 Разбираш ли, това, което не можах да разбера, бе защо ми говори за яденето ми. Но по-късно ми дойде на ума защо. Тя е искала да умра радостен, само за това трябва да е било. Не е искала да умра, мислейки: „О, Боже, тази иска да ме убие!“ Тя е искала да си отида, мислейки че всичко е наред с яденето. Не че тук има надежда да получа нещо такова, но трябва да призная, че беше много любезно от нейна страна.

Дик: И това определено е била Рай? Госпожица Помона ли беше?

Джеф: Знаеш, че е била тя, Дик. Започваш да си спомняш вече, нали? Както казва съветника, трябва малко да се понапънеш. Когато я видях да насочва пушката срещу мен, просто й казах: „Внимавай, мойто момиче. Пушка не бива да се насочва така срещу човек, защото може да гръмне“. И тя гръмна. Продължавах да си мисля, че това е нещастен случай, когато изведнъж се озовах тук, но след като поприказвах с останалите… Какво да ти кажа? Трябваше да се сетя — младо и хубаво момиче като нея, трепка с клепачите и ми казва със сладко гласче, че се интересува много от нощен риболов, а отнякъде вече беше чула, че имам лодка на Станг Крийк — сигурно от теб го е чула, Дик — не, не ми изглежда вероятно, помислих си аз тогава, не и ако не си е паднала по мен. Не че и това звучи кой знае колко вероятно, но едно време си падаха по мен и един кавалерийски кон не обръща внимание на нищо, освен на маршовата музика! Та ми свирна малко маршова музика и аз като кон вирнах главата! Кой знае — сред природата, хващаме две-три пъстърви, печем ги на огъня, бутилка вино, всичко може да стане. И стана!

Дик: Вярно, че всичко започва да ми се връща, но пак не мога да повярвам. Бяхме пламнали и двамата. Тя ми пращаше всички сигнали. И те просто не могат да бъдат сбъркани с нищо, но въпреки това, аз исках да съм абсолютно сигурен. В никакъв случай не исках да рискувам да си развалим работните отношения, като й дам повод да си мисли, че се възползвам от положението си на шеф. Затова я оставих за малко сама да си помисли, да поизстине, ако това иска, но когато надникнах през вратата, тя бе застанала до прозореца и се събличаше. Е, за това ставаше дума. По-ясно от това не може да бъде, казах си тогава аз. За секунди се съблякох и аз, после, за да бъде всичко леко и непринудено, взех един хляб и един нож… преди това си говорехме, че няма да е зле да си препечем малко хляб на огъня… влязох вътре и казах, че хляб ще си препечем после. Но тя ме гледаше така, сякаш не ме слуша… ъ-ъ, да си кажа правичката, тя май гледаше ерекцията ми… е, бях се възбудил много и тя като че ли гледаше право в него… доста ласкателно, наистина… и тръгна към мен, усетих я как ми измъква ножа от ръката и изведнъж усетих нещо в стомаха си, но, странно, това не беше болка, поне не в началото, а просто много странно и съвсем не неприятно чувство, което се смеси по някакъв начин с желанието ми да я имам, и ме бе притиснала плътно до себе си, и аз усетих как започвам да си отивам. Бях чел в книгите на Чарли Пен за млади жени, които губели съзнание от желание и си спомням как си помислих: „Трябва да кажа на Чарли, че това се случва не само на жени, но и на мъже“, и Рай започна да пищи от страст, поне аз си помислих, че е от това, макар да ми звучеше като че ли малко по-пронизително, после изведнъж като че ли някой ме сграби изотзад и ме дръпна на пода, и след това вече нямам представа какво е станало…

Джеф: Тъй като те гледам, бил си мишена за някой касапин. Хей, какъв е тоя шум край реката?

Гладника: Ще ида да видя.

Джеф: Забеляза ли нещо у съветника?

Дик: Освен дупката на врата му ли? Не.

Джеф: Дъха му. Никаква воня. Едно от п_редимствата на това място. Много сензори се изключват. Всички тези рани, няма болка. Няма мирис. Освен това гледаш как онова адски хубаво момиче от телевизията се разкарва почти по нищо и не се дървиш, макар че това сигурно няма да ти се стори като предимство… Ама там наистина се вдига глъчка. Сигурно нещо става. Хайде да отидем и да видим за какво става въпрос.

Дик: Не, още не мога да повярвам. Рай Помона. Но защо…?

Джеф: Без съмнение ще научим всичко едно по едно. Съветник, какво става?

Гладника: Тия двамата дигат аларма. Разправят, че видели нещо в реката. Макар че през тая мъгла…

Пърси и Броуз: Видяхме, видяхме. Това беше лодка, това беше лодка, и в нея имаше някой. Идват да ни спасят. Ура! Ура!

Сам: Прави са, знаете. Ето вижте, как се мержелее през мъглата. Но дайте да не бързаме да привличаме внимание. Не знаем какви планове има за нас оня тип там.

Джакс: Какво ме интересува, ако има мобилен телефон? Ехо-о-о-о! Ехо-о-о-о! Насам, насам!

Андрю: Идва ли някой? Може да ми е виждал камионетката. О, да, и аз го виждам. Но дали е той? Не вярвам. Май е онова девойче, дето му оправих колата. Тя сигурно знае къде е моста. Госпожице! Госпожице! Насам!

Дик: Боже Всемогъщи, прав е. Това е тя. Това е Рай, Рай Помона. Ето, видяхте ли, тя не може да е Уърдман, иначе нямаше да е тук. Рай! Рай! Насам!

Гладника: Аха, мръдни насам малко, моето момиче, искам да си поприказвам малко с теб.

Джеф: Чакайте малко. Много е трудно да се види през тази мъгла. Това наистина изглежда като да е госпожица Помона, но не мога да видя нищо като… такова… като издути гърди. И къде й е онова странно бяло кичурче в косата?

Серджиус Помона: Помона да, но не Рай. Серджиус от същата фамилия. Близнака на Райна.

Сам: Серджиус… Райна… ох, мамка му.

Гладника: Тоя пък какво се смее?

Джеф: Не знам, но е хубаво, че го виждаме малко по-жив. Господин Помона, да не идвате да ни пренесете оттатък?

Серджиус: Да, но преди да акостирам на брега и вие да се качите, може ли да очистим малко от тоя глупав антагонизъм у вас? Лодката не е много голяма, а вие сте доста, така че тя ще нагази дълбоко и никак не ми се иска някой от вас да я залюлее. Повярвайте ми, на никой от вас няма да му е приятно да свърши в тази река. Така че ако имате въпроси, задавайте ги сега.

Дик: Да, аз имам въпрос. Действията на Рай, да убива хора наляво и надясно, имат ли нещо общо с тази катастрофа, в която вие сте загинали?

Серджиус: Тя ли ви разказа за това?

Дик: Да. Всичко започна от косата й. Не съм я питал, но може би е забелязала, че ще ми е интересно да науча, затова тя ми разправи всичко сама, как сте блъснали колата в насрещното движение, как са загинали двама души… и вие, разбира се…

Серджиус: А, значи това е нейната версия, така ли? В нея има няколко дребни неточности. Първо, не карах аз. Караше Рай. Толкова много й се искаше да стигне до театъра заради тази никаква роля, че би направила всичко. Когато разбрах, че се кани да тръгва с колата на мама, хукнах подире й и тъй като тя не можа да обърне бързо, успях да скоча на лявата седалка. Тя предизвика катастрофата. Тя уби мен и другите двама. Но сте прав за едно нещо. Оттук започна всичко.

Сам: Искаш да кажеш, че тъй като тя се чувства виновна за това, че е убила трима души в катастрофа преди толкова години, започва да ни очиства един по един? Надявам се, че Бедоуз е някъде из тия места. Страшно ще му хареса. Истинска готика!

Серджиус: Малко по-сложно е. Ние бяхме много близки, истински близнаци, близки до степен да обменяме мисли и когато не сме заедно. Каквото ставаше с единия, другия го чувстваше. Затова тя бе наистина съкрушена, когато умрях, особено поради факта, че тя бе виновна за това и когато ми поиска прошка, се опита да влезе във връзка с мен посредством телепатия, както правехме докато бях жив. Е, подхванахме един диалог в нейното съзнание, но тя изобщо не бе сигурна дали е истински или просто си го измисля.

Джеф: А истински ли беше?

Серджиус: Откъде да знам? Не бях сигурен дали и диалога, който мислех, че водя с нея, е истински или моя измислица. Искам да кажа, когато и двамата сте живи и след това можете да се видите и да обмените мнения, можете да проверите, нали? Но тъй като аз бях тук долу, а тя — там горе, никой от двама ни не може да каже. Освен, разбира се, ако не получим знак.

Сам: Знак? Боже опази от знаци!

Гладника: Аха, едно нещо съм научил от политиката и то е, че тръгне ли някой да търси знаци, сигурно е, че ще ги намери, ама оттам нататък му нямай никакво доверие.

Серджиус: Може и да сте прав, съветник. Още щом започна да ги търси, те й се явиха тлъсти и ясни. Но в интерес на истината, трябва да разберете психологическото й състояние. Изкривяването на мисленето й не се дължеше само на чувството за вина за смъртта ми, а на начина, по който се преобърна целия й живот. Преди катастрофата, тя не мислеше за нищо друго, освен за кариера на актриса, но след като се възстанови, тя изцяло се отказа от нея. Онова, което е казала на хората — всъщност то е и това, което е казала сама на себе си — е, че изпитвала вече отвращение към преструването и изкуствеността на сцената. Всъщност причината беше съвсем друга. Тя вече не можеше да помни думите!

Дик: Но тя имаше превъзходна памет за цитати.

Серджиус: Извън сцената всичко бе наред, съвършена памет. Но стъпеше ли веднъж на сцената, всичко изчезваше.

Броуз: Колко ужасно! Спомням си веднъж как играх Мирабел…

Пърси: О, я млъквай, Броуз, и остави човека да завърши. Колкото по-скоро минем през тази река, толкова по-скоро ще бъдем освободени от тази ужасна поза.

Серджиус: Благодаря ви, господин Фолоус. Трябва да разберете, господин Бърд, че когато излезеше на сцената, тя забравяше не само репликите, а целия си речник. Можете ли да си представите какво е да се намираш в свят без думи? Свят, в който нито едно нещо няма етикет? Нищо от онова, което чувствате, не може да бъде изразено. Нищо от онова, което мислите… пардон, всъщност вие не можете да мислите! Ето какво означаваше за нея да се качи на сцената. Ето затова стана библиотекарка, за да прекара остатъка от живота си на място, където думите са на почит и където се съхраняват за употреба на идните поколения. Но през цялото време искаше прошката ми. Тя си изгради и спомен за цялата катастрофа — аз я вдигам от шофьорското място на смачканата кола, слагам я на тротоара, после се пресягам, откъсвам една цъфнала клонка от надвисналите клони на дърветата от църковния двор, слагам я на гърдите й и й шептя окуражителни и обични думи на ухото, след което падам до шофьорската врата така, че все едно аз съм карал — да не обвинят нея за катастрофата.

Дик: Това ми напомня на нещо…

Серджиус: Разбира се. Според мен се сещате за един от преводите на вашия приятел, господин Пен, който той остави да се подмята из рецепцията с напразната надежда да привлече благосклонността на Рай. То е от едно стихотворение, което започва така: „Насъне всяка нощ те виждам…“

Дик: Точно така. А как беше последния стих?

Серджиус: Добре сте го запомнили. Жалко, че паметта на Рай не работеше така добре. Тя излетя от колата, а аз изобщо не бях в състояние да я последвам. Просто се проснах встрани на шофьорската седалка и умрях. И не бяхме край църковен двор, а край стената на някакъв парк и наоколо имаше само голи храсти. Но Рай имаше толкова мощна фалшива памет, че когато прочете този стих, резултат от усилията на господин Пен, тя веднага видя в него един от знаците, които винаги бе търсила. Имаше и още много други. Вие също имате известна вина за това, господин Дий. Вие я запознахте с тази ваша игра, парономанията, и тя далеч преди вие да й кажете за третата стойка с името на Джони, осъзна значението й. Пред нея, или поне така й се струваше, се намираше съвършен пример за това, как можеш да върнеш някого към живота със силата на думите.

Дик: Но ние никога не сме били така с Джони… Отказвам да поема каквато и да било вина по този въпрос… това е само игра… беше.

Серджиус: Разбира се, че беше. За Рай също беше игра, с която да започне. Но преди да оставим вашата игра, господин Дий, трябва да разберете, че онова, което предизвика всичките нейни по-нататъшни действия, бе именно името на играта. В началото бе словото, спомняте ли си? И словото в тоя случай бе ПАРОНОМАНИЯ.

Дик: Не разбирам. Как може едно име… О-о, да…

Серджиус: Май се сетихте. В края на краищата вие също сте Уърдман. Точно така. Опитайте се да преподредите буквите.

Дик: О, Боже… Парономания… Райна Помона! Но не можете да ме вините за някаква си анаграма!

Серджиус: Защо? Вие сте черпили сила от думите и тяхната конструкция, деструкция и реконструкция цял живот. Човекът, който разбива атома също трябва да носи известна вина за всички последици от това, нали? Милата Рай видя в тези и още много други дребни знаци доказателство, че аз се опитвам да й посоча път, който ще я доведе до пряка връзка с мен.

Джеф: Като убива хора? Нещо не ми е ясно, старо момче.

Серджиус: Това идва после. Най-ясния и недвусмислен знак за нея е бил денят, в който лавицата се обърнала, по време на обиколката в библиотеката. Повечето от вас сте били там, което разбира се, по-късно се оказало от значение. Помните ли случката, господин Дий?

Дик: Разбира се. Бе доста комична ситуация. Всички се пръснаха като пилци, а книгите се пръснаха по пода.

Пърси: Не виждам нищо комично. Мен лично никога не ме е било толкова срам през живота ми.

Броуз: Дори и сега ли, мойто момче?

Пърси: Това едва ли може да се нарече живот, нали? Карай нататък.

Дик: Но какво… о, да. Става дума за OED. Всичките двайсет тома. Как само се срутиха! И това ли е…?

Серджиус: Да. В това Рай не е видяла злополука. Тя е видяла как всички думи в езика се срутват върху елита на Мид-Йоркшир и ги кара да се пръскат като пилци. „В началото бе словото и словото бе у Бог, и словото бе Бог.“ Пътят към връзка с мен трябва — както тя чувства нещата — да води през всички тези думи, но как? Толкова много са, безброй почти… как да прекоси такава огромна дистанция… за такова нещо на нея й трябва карта, която да й посочи пътя… и тогава се сеща как… ами ако именно Английския оксфордски речник е тази карта… ами ако първата и крайната дума от всеки том са нещо като пътеуказатели…? От А до Bazouki, от BBC до Chalipsography, да, но как? И сега, вече си казва тя или си представя, че аз й казвам, тези послания към и от мъртвия имат нужда от пратеници и за да могат тези пратеници да свършат работата, те трябва да тръгват от нея живи и да пристигат при мен мъртви. Всички тези идеи се въртяха в главата й като бесен вихър и може би от тях нямаше да излезе нищо, ако не бе излязла да се поразходи онази фатална сутрин. Колата й се счупи и тя видя камионетката ви да се подмята весело като топка за боулинг по пътя, господин Айнстъбъл.

Андрю: Нищо не мога да разбера. Камионетката ми от другата страна ли е, приятел?

Серджиус: Разбира се, че е. Всичко, което ви трябва е там. След вашата смърт, господин Айнстъбъл, както тя с радост забелязва, тя е почти сто на сто убедена. А след злополуката с господин Питман, за която тя спомогна, но не знаеше дали ще завърши фатално — в края на краищата той можеше да възстанови контрол над мотора си и да си продължи към къщи, псувайки всички шофьорки на света — тя вече бе сигурна, че това е пътя, който съм очертал за нея. И когато вие, уважаема госпожице, излязохте с онази новина по телевизията и практически я подканихте да напише още един Диалог, всичко става съвсем ясно.

Джакс: Какъв материал само! Казахте, че всичко, което ни трябва, го има от другата страна. Компютри! Факсове? Мобилни телефони? Супер! Хайде стига вече сме си губили времето. Да вървим!

Гладника: Стойте! Аз искам да знам какво е имала предвид като е драскала по бедната ми стара глава. Не й ли е достатъчно да ме убие, ами ще иска и да ми се подиграва?

Серджиус: О, да. Това наистина е доста забавно. Трябваше да ви маркира, за да въведе чувство за гравиране върху стомана. Обаче консултантите на полицията го интерпретираха като опит да се напише RIP на кирилица. За кирилицата бяха прави — малко черен хумор от страна на сестра ми — но всъщност тя написа инициалите си, Р. П., както един художник би подписал своя шедьовър. Това бе част от желанието й за потвърждаване на моята защита, за уверение на нейната неуязвимост. Да каже на света, че е тя; дори във вашия случай, Боже Господи, заведи полицията при трупа. Нямаше значение какво прави — тя знаеше, че няма да я хванат, каквито и подсказки да остави.

Сам: И това я оправдава, а? И какви подсказки остави тая крава, след като оправи мен?

Серджиус: Остави книгата отворена на стихотворението за обичаното и изгубено момче. Имала е предвид мен, разбира се. Освен това и шоколада…

Сам: Какъв шоколад, за Бога?

Серджиус: Шоколада беше „Yorkie“. И марката му е отпечатана на всяко парче от шоколада. Тя го е счупила и подредила буквите на полицата над камината. Ако някой бе намерил трупа ви преди шоколада да се стопи, щял е да прочете съобщението.

Сам: Съобщение? Какво съобщение? Някакъв далечен намек за „Шоколадовия войник“? Страшно умно!

Серджиус: О, не! Много по-ясно. Подредените букви образуваха I RYE OK83. Това би го разбрал всеки йоркширски корифей на науката. А може би не. Искам да кажа, никой от тях не забеляза, че стилизираното Р в началото на Първия диалог представлява дърво и всред купчината букви, струпани в корените му, има и ябълки. Помона, богиня на плодните дръвчета, спомняте ли си? Още от началото ви е казвала коя е. По-късно вие дори изнесохте цяла лекция на онзи млад констъбъл за това защо man в думата chairman не бива да има род, а изобщо не приложихте това правило към думата уърдман. Но защо трябва да се изненадваме? Дори когато полицията я хвана на място, когато уби вас, господин Дий, пак й се размина. Разбира се, любовта е сляпа и когато онзи млад констъбъл връхлетя в стаята, той виждаше само как вие нападате неговата любима. За щастие на Рай, когато той падна по гръб, издърпвайки ви от нея, си удари така силно главата, че вече не усещаше почти нищо — състояние, което тя подсили като счупи една бутилка в главата му и го ослепи с виното. И след това вече й бе лесно да направи така, че ръката му да намери ножа, който той започна да забива във вас с такова велико усърдие. Не че това бе необходимо. Щяхте да умрете и от първия удар на Рай в стомаха.

Дик: Но защо? Защо го е направила? Щяхме да се любим. Тя се чувстваше така, както се чувствах и аз, сигурен съм в това.

Серджиус: Прав сте. Тя ви харесваше и бе изключително възбудена и тъй като е съвременна млада жена, не виждаше причина да не се възползва от случая. Но естествено, виждайки приближаването на младия мъж, когото наистина обича, тя реши друго. Не е толкова съвременна все пак! После ви видя гол и това бе достатъчно. Но се опасявам, че не вашата вирната карачка, господин Дий, е привлякла погледа й, а големия червеносив белег по рождение, който пресича корема ви към чатала. По-белязан мъж човек от вас едва ли би могла да намери. Това е знак от Серж, каза си тогава тя. Времето за нея спря. Което, разбира се, за нея означаваше, че и за вас скоро ще спре. Не го взимайте лично. Приемете като утешение факта — ако искате, разбира се — че вашата смърт я съкруши повече, отколкото всяка друга. И, разбира се, в нея имаше премия — следствено управление получаваше извършител, заловен на местопрестъплението, смъртта на когото им спестява неудобството и разходите по един процес.

Дик: О, Боже! Искате да кажете, че бъда запомнен с това? Че съм сериен убиец?

Серджиус: Е, винаги сте искали да оставите своя следа като Уърдман, нали? А и вие сам допринесохте за падението си. Тя нямаше да дойде в къщата край езерото, ако не бяхте я помолили. И не би видяла белега ви по рождение, ако не се бяхте канили да я прелъстите. И полицията никога не би ви вкарала с такава сигурност в схемата, ако бяхте си признали, че сте били в леглото на госпожица Рипли в същия ден, в който е била убита. Това е наистина една забавна ирония. Рай фактически прикрива вашето присъствие там като маха часовника ви, който вие сте пъхнали под възглавницата! Направила го е, защото ви харесва. Но ако полицията го беше намерила и след това ви бе разпитала какво общо имате с госпожица Рипли, кой знае? Може би хода на последвалите събития щеше да бъде съвсем друг. Е, това се нарича съдба… А сега, освен ако няма още въпроси, да започнем качването на борда. Вие сте първи, господа Бърд и Фолоус, тъй като сте в доста неловко положение…

Пърси: От другата страна ще ни разделят, нали?

Серджиус: О, да. Там където отиваме няма нищо Дантевско. А сега вие, госпожице Рипли… чудесно… Господин Айнстъбъл, може би ще помогнете на господин Питман… той е малко натрошен… ще ви хареса там, господин Питман. Много прилича на Гърция. Господин Стийл…

Гладника: А каква е манджата там, приятел?

Серджиус: Амброзия. С чипс… Доктор Джонсън…

Сам: Не знам какво е това…

Серджиус: Просто мислете за него като за полет към скалата, понесени от древния потоп, докторе. Освен това там има един ваш млад приятел, който ви чака. Да. И вероятно има да ви казва някои неща, които може да ви изненадат… Точно така. А сега вие, господин Дий…

Дик: Да разбирам ли, че оттатък ще имаме възможността да се видим с хора, които едно време сме познавали…?

Серджиус: Не се безпокойте. Младия Джони знае, че идвате. И е много развълнуван. Последен, но не на последно място, вие, милорд.

Джеф: О, Боже, хайде стига с тия милордове, а? Доколкото разбирам, тук не му е мястото да се правим на велики.

Серджиус: Може би ще се изненадате каква йерархия цари тук. И разбира се, след като сте свързан…

Джеф: Щом има с какво човек да спортува. Да отблъсквам ли? А така. Тръгваме. Само още едно нещо ме притеснява, както казват в криминалните романи. Всичко това свърши ли работа на Рай? Искам да кажа, през цялото това време вие ли сте я водили? И ако мотива й е бил да се свърже с вас, защо не я чуваме? Или трябва първо да прекара всичките двайсет тома на OED? И в такъв случай не й ли предстои дълъг път? И полицията няма ли да заподозре нещо, след като убийствата Уърдман продължат, макар Дик вече да е тук? Дръж малко по-вляво, старо момче. Не искам да се блъсна в ония скали или каквото и да е там… в тази мъгла нищо не се вижда… о, да, виж… Мъглата сякаш се вдига… сега е… това е… О Господи Боже мой…

И така техните гласове заглъхват в мъглата или по-точно казано в главата ми, което е едно и също, и на въпроса на Джеф никой не отговаря.

Тишина. Същата тишина, която се възцари, когато се върнах обратно във времето и сведох поглед към разкъсания и кървав труп на скъпия Дик и бледото и потънало в кръв лице на още по-скъпия Хат.

О, Серж, Серж, защо ме изостави? Във всички други диалози аз те чувах, понякога едва-едва, понякога ясно и високо, но това винаги беше ти. В този аз съм измислила думи — за теб, за всички тях, надявайки се като медицинска сестра, даряваща целувката на живота, че някога моя дъх ще ти даде сила още веднъж да поемеш свой собствен.

Но ето че седя тук на онова, което по-рано беше стола на Дик, и всеки един Уърдман от стената е вперил поглед в мен, и знам че съм сама. С изключение на спомените.

Такива спомени.

Как да живея с тях?

Аз, разбира се, съм луда по всички нормални стандарти за измерване на здравия разум.

И сега ще бъда луда и по мои собствени измерения, ако заключа, че всичко това е било илюзия, всичко е било за нищо.

На въпросите, които сложих в устата на Джеф, трябва да се отговори.

Може би някой друг ще отговори вместо мен. Дори ако полицията е толкова сляпа, че да ме остави да ми се размине, не само от техните очи трябва да се страхувам.

През отворената врата на офиса в читалнята, виждам Чарли Пен, седнал на мястото си, вдигнал поглед към мен с очи замислени и скептични, и обвиняващи, и винаги сърдити.

До него е седнал този странен млад мъж, Франи Рут, който винаги когато ми улови погледа, ми се усмихва с лека, почти съучастническа усмивка.

А може би вината ме кара да си представям тези неща.

През отворената врата виждам и нещо друго, което е много по-реално.

Двадесетте тома на Оксфордския английски речник, гордо изправени един до друг на лавицата.

Бях очертала път, обозначен от четиридесетте думи на тези двадесет тома.

Haswed ме доведе до края на том VІ.

Ами останалите четиринадесет? Трябва ли наистина да продължа да изнемогвам по този дълъг и мъчителен път, за да открия истината за него? Трябва ли да продължа и да поема по том VІІ?

Или тези шест вече са ме довели до края му?

Да считам ли тази тишина за твое последно съобщение към мен, любими мой Серж, с която да ми казваш, че вече няма нужда да напрягам слух, за да водя диалог с мъртвите, защото вече имам достатъчен диалог с един от живите?

Това е много важно да се знае. И не само заради мен.

Хвърлям поглед на първата от двете думи, обозначаващи началото и края на том VІІ и сърцето ми се свива от любов и страх.

Защото много скоро трябва да реша дали тези три малки буквички ми указват посока или краен пункт.

Hat Hat Hat Hat

Дали това е началото на нова игра?

Или е просто Край?