Диалози на мъртвите

Глава двадесет и шеста

Паскоу, наистина бе в кисело настроение. Уийлд се бе свързал с Шефилд, както го бе помолил и бе разровил кокалите на мъртвия студент.

— Изглежда, това момче не вървяло много добре. Джонсън бил негов главен наставник и нему се падало да го предупреди, че ако не се оправи, изхвърча. Имало много важна работа за вършене, някаква курсова ли, какво, която трябвало да бъде предадена в началото на семестъра, но момчето не се явило и два дни по-късно го намерили мъртво в стаята му. Лекарствена свръхдоза. Нямало прощално писмо. Всъщност цялата му курсова работа била пръсната по пода и изглеждало, че се е мъчел да се поддържа с лекарства, за да се вмести в срока и се е престарал. Следствието приключило със заключение нещастен случай. Но Джонсън бил убеден, че това било самоубийство и приел това толкова навътре, че пожелал да се премести на всяка цена и накрая получил работата в Мидйоркширския университет.

— И това ли е всичко? — вдигна вежди Паскоу. — Нито дума за Рут.

— Щом те не го споменаха и аз нямаше защо да го споменавам, нали?

— Би могъл да се разровиш по-надълбоко — недоволно каза Паскоу. — И още можеш.

— Виж какво, Пит, казаха ми всичко, което знаеха хората. Тук ставаше дума за възможно състояние на духа при едно възможно самоубийство, нали така? Горе-долу бе правдоподобно, признавам. Но сега, след като знаем със сигурност, че Джонсън е убит от Уърдман, състоянието на духа няма нищо общо с това. Ако намериш нещо, с което да вържеш Рут към всички тези убийства, супера ще ти окачи медал. Но не трябва да се самонавиваш. В болницата също нищо не излезе. Ако са губили Мидазолам, те са потулили загубата и все още я държат потулена. Така че моя съвет е: забрави Шефилд.

В гърлото на Паскоу се надигна рязък упрек, основан на разликата в чиновете им, но за щастие успя да се сдържи. Приятелството с Уийлд бе важно за него и той много добре знаеше колко внимаваше сержанта да не престъпва полицейската йерархия на публични места. Неговата част от това негласно споразумение бе никога да не държи на нея, когато бяха само двамата, иначе нещо между тях щеше да си отиде завинаги.

Независимо от това, настроението му си остана кисело и когато Боулър се върна, му каза:

— Оправи си личната работа със сестрата на Рипли, а?

— Да, сър. Търсела ме да ми каже, че в края на седмицата отлитала за Щатите и искала да ми каже довиждане.

— Ти си й направил страхотно впечатление, като се има предвид, че за пръв път се видяхте на погребението — забеляза Паскоу.

— Само защото се познавах с Джакс много… доста добре — поправи се Хат, мислейки си: „Господи, това само потвърждава подозренията им, че аз съм дрънкалото“.

Май бе време да проговори.

Вратата се отвори и влезе Джордж Хедингли. Изглеждаше много по-спокоен, отколкото през последно време. „Тъй като му остават още само няколко дни, той е започнал да си мисли, че светлината в края на тунела вече се вижда, че в края на краищата му се е разминало — помисли си Хат. — Е, може би тепърва му предстои малко шокова терапия!“

Но гледайки как тези естествено добродушни черти са започнали да връщат стария си цвят и форма, той разбра, че не може да бъде човека, който да надуе свирката по него.

— Напоследък доста мислих за тия Диалози — каза Хедингли.

— Много любезно от твоя страна, че си отделил време, Джордж — отвърна Паскоу, на чието бюро се бе струпала повечето част от работата на отсъстващия детектив инспектор, както физическа, така и умствена. — И?

— Те продължават да се получават в библиотеката, въпреки че конкурса приключи. Може би дори и първия да не е бил заедно с разказите, изпратени от Газет. Може някой, който работи там или често ходи в читалнята, да ги слага в торбата с пощата. Искам да кажа, по-добро място от това за Уърдман едва ли може да се намери.

Звукът като от раздирано от вятъра платно, накара всички да се обърнат към вратата, където бе застанал Далзийл и ръкопляскаше.

— Браво, Джордж. Радвам се, че главата ти не е излязла в пенсия преди тялото ти. — И обръщайки се към Хат, той настави: — Нека това ти бъде за урок, момко. Добрия детектив никога не почива, той ти е или в кръвта, или никъде.

На Хат не можа да му стане ясно имаше ли нотка на ирония в това или не, но тъй като другите го взимаха за чиста монета, той кимна и се опита да си придаде благодарен вид.

— И така, Джордж, всичко е готово за голямото изпращане, а? Другия вторник беше, нали? С малко късмет, ще се постараем първите двадесет и четири часа от пенсията да ги прекараш в безсъзнание!

— Значи няма да има никаква промяна — промърмори Паскоу, докато Хедингли, леко изчервен от толкова много внимание, излизаше от стаята.

— А сега, главен инспектор — каза строго Далзийл, — къде ти е бил ума? В това, дето го казва Джордж, има много верни неща. Уърдман, библиотека — двете неща вървят заедно.

— Като игла и купа сено — каза Паскоу.

— Твоя човек, Рут искам да кажа, сигурно доста често кисне в читалнята — изръмжа Далзийл.

— Повече в университетската, отколкото в Центъра — призна Паскоу неохотно.

— Същата работа — каза Дебелака. — Човек само да иска, ще му намери цаката. Чарли Пен и той е същата стока. С библиотеките, искам да кажа. Ами персонала? Може би трябва да ги поогледаме по-отблизо. Тъкмо работа за теб, млади момко — обърна се той към Боулър. — Не ти ли се ще да ги поогледаш малко по-отблизо, а?

Дебелака млясна с устни похотливо и Хат усети как се изчервява както от неудобство, така и от яд.

— Добре ли си, млади момко? — впери поглед в него Далзийл. — Малко трескав като че ли ми се гледаш. Не си пипнал тоя гаден грип, надявам се?

— Добре съм, сър — каза Хат. — Казвате персонала на библиотеката… Да имате някого предвид?

— Аха, оня Фолоус. Мъж, дето губи толкоз време да си фризира косата, сигурно има нещо сбъркано в него. После идва оня пич Дий. Името му да ти напомня нещо?

— Може би имате предвид доктор Дий, който бе прибран за некромантия35 — каза Паскоу.

— Възможно е — кимна Далзийл. — Провери и него, Боулър и виж дали има някаква връзка. И ако можеш да мислиш съсредоточено и същевременно да правиш чай, с удоволствие бих изпил една чаша.

— Сър… — обади се колебливо Хат.

Той се спря поотделно на трите лица пред него. За негова изненада, именно по това на Уийлд — най-безизразното от трите — той забеляза лекото свиване на веждата, означаващо че го отпращат. Което бе все едно да го запращат на майната си.

Ако му бе хрумнал някой добър и ядосан отговор, Хат може би щеше да го каже. Но да изтърси „А бе аз да не съм ти скапан слуга тука. Иди и си направи сам“ не бе никак умно, затова той промърмори:

— Отивам.

И излезе.

— Хат.

Той се извърна. Уийлд го беше последвал навън в коридора.

— Това, че са ядосани, не означава, че не те взимат насериозно.

— Да, сардж.

— И това, че ти си ядосан, не означава, че не бива да ги взимаш насериозно.

— Да, сардж — повтори той, чувствайки се малко по-ободрен.

В компютъра имаше няколко души с името Фолоус, но нито един от тях не се казваше Пърси и нито един не приличаше дори слабо на библиотекаря. Имаше няколко души Дий, но нямаше Ричард, нямаше библиотекар. Нито пък доктор. Това бе подмятане от страна на Паскоу, което означаваше, че е вероятно от онези неща, които Далзийл наричаше префърцунковщини. Струва си да се погледне какво означава, само за да покаже на детектив главния инспектор, че и той не си е губил времето в училище.

Но по-напред по-важните неща.

Първо се налагаше да направи впечатление на Дебелака с умението си да приготвя чай.

Когато си тръгна същата вечер от работа, Хат бе успял да възвърне напълно обичайния си бодър дух и да си внуши, че като цяло, нещата вървят добре. През първия месец след неговото пристигане, докато звездата му бързо залязваше, той със завист гледаше как тази на детектив констъбъл Шърли Новело стремително изгрява. Обаче част от този изгрев, доколкото си спомняше, включваше такива неща като донеси-отнеси, леки шеговити подмятания и други неща от този род, така че защо трябва да се обижда от такова отношение, на което по-рано сам е завиждал? Освен това бе на път да види Рай, а това бе перспектива, която автоматично повдигаше духа му.

В този живот мъжките видения и фантазии много рядко се превръщат в действителност и когато това стане, шока от това често е с обратен знак.

Така стана и сега, когато вратата на Рай се отвори и тя застана на прага току-що станала от леглото, с хлабаво завързана хавлия, през чиито пролуки проблясваха изкусителни гледки на гладка, закръглена плът като затоплен от слънцето плод, готов за бране.

Той стоя пред нея онемял, без да помръдва, по-скоро приличащ на човек, изправен пред Медуза, отколкото пред обекта на своите сънища и мечти, докато тя най-накрая каза:

— От тази твоя уста излизат ли и понякога думи или тя се отваря само за да пусне мухите да се крият от дъжда в нея?

— Извинявай… просто не… казаха ми, че си болна и аз… съжалявам, че те накарах да станеш от леглото…

— Не си. Чувствам се по-добре и току-що излизам от банята, както вероятно човек с твоята работа и проницателност вече отдавна е установил.

Докато говореше, тя стегна хавлията плътно и чак тогава Хат вдигна поглед към главата й и видя капещата от косата й вода. Както бе мокра, косата й бе потъмняла почти до черна, на фона на която посребреното кичурче проблясваше като слънчев лъч.

— Тия неща за мен ли са или са веществени доказателства от поредния ти голям случай.

Бе забравил, че в едната си ръка държи букет карамфили, а в другата — кутия белгийски шоколадови бонбони.

— Извинявай, да. Заповядай.

Той й ги подаде, но тя не протегна ръце да ги вземе, само се усмихна широко и каза:

— Ако този номер е измислен, за да ме накараш да си пусна хавлията, ще трябва дълбоко да те разочаровам. Влез и ги остави някъде, докато аз се приведа в приличен вид.

— Хей, няма какво да се притесняваш за приличието — подвикна Хат след нея. — Аз съм ченге. Обучени сме за всякакви ситуации.

Той сложи подаръците на кафе-масичката и огледа стаята. Не беше голяма, но бе толкова подредена и непретрупана, че на човек му се струваше по-просторна, отколкото всъщност бе. Две малки кресла, добре подредена библиотечка, стандартен лампион и кафе-масичка — това бе всичко.

Хат се приближи към библиотеката. Човек може да научи много за хората от книгите, които четат или поне така бе чел някъде. Но само ако знаеш много за книгите, а той не знаеше. Едно нещо което забеляза, бе че тук има много пиеси, нещо, което му напомни, че Рай е родена в семейство на театрали. Той измъкна един том от пълните издания на Шекспир и го отвори на първата страница след корицата. На листа имаше дата, 1.5.91, и посвещение — На Райна, честит петнадесети рожден ден на Кралицата от Принцът клоун, с любов от Серж хххххххххххххх.

Петнайсет целувки. Бодване на ревност ли беше това, което почувства? От някой, когото не познаваше, който би могъл да бъде на всякаква възраст и който бе подарил книга на Рай, когато тя е била още хлапе? „Вземи се стегни, мой човек“, укори се той. Както вече бе разбрал, всеки признак на собственически стремеж, щеше да отблъсне Рай от него.

— Ограмотяваш ли се? — попита тя зад него.

Той се извърна. Тя се бе облякла в тениска и дънки и още подсушаваше косата си с кърпа.

— На Рейна? Бях ти забравил цялото име.

— Райна — поправи го тя. — Ако бях Рейна, щяха да ми викат Рей.

— Рай е по-добре — увери я той.

— По-добре уиски, отколкото слънчев лъч?

— По-добре ръжен хляб, отколкото риба36 — ухили се той.

Тя помисли малко, после кимна одобрително.

— За бавен реотан като теб не е зле.

— Благодаря ти за топлите думи. Откъде все пак идва, не си ми казвала.

— Не си ме питал. От една пиеса.

— Шекспир? — претегли той на ръка тежкия том.

— Следващия до него — отвърна тя.

Тя отиде до библиотеката и измъкна един том. Хат остави Шекспир на мястото му и пое книгата от ръката й.

— Оръжията и човека от Дж. Б. Шоу — прочете той.

— Познаваш ли Шоу?

— Натупах брат му едно време. Дж. Б. Н. Шоу май беше.

— Моля?

— Полицейски майтап. Странно заглавие. Защо я е нарекъл така?

— Защото е живял във време, когато е можел да предположи, че повечето от читателите му няма нужда да го питат защо я е нарекъл така.

— Аха. И това е било така, защото…?

— Защото заможната класа е гледала на класическото образование все още като на педагогически summum bonum37. И ако не си прочел поне първия ред от Вергилиевата38 Енеида39, значи си проспал младостта си. Arma virumque cano, който Драйдън превежда като „Оръжието и човека възпявам аз“. Тогава е било добро заглавие. Но за да пробва такова нещо сега, човек трябва да е абсолютно сигурен, че ще има работа с висококултурна, високоинтелигентна и внимателна публика.

— Нещо много носталгично ми прозвуча. Смяташ, че времената тогава са били по-добри?

— Разбира се. Първо на първо тогава още не сме били родени. Съня е хубаво нещо, смъртта — още по-добро, а най-добре е да не си се раждал изобщо.

— Господи! — възкликна той. — Мрачна работа. Да не е пак някоя от остроумията на Вергилий?

— Не. Хайне.

— Оня краут, дето Чарли Пен работи върху него ли?

В главата му звънна някакво звънче — това му напомняше нещо, но не можеше да се сети какво точно.

— В цивилизованите кръгове те са известни под името германци — каза тя сериозно. — Не си длъжен да ги харесваш, но това не е причина да се отнасяш към тях като дивак.

— Извинявай. Но същото се отнася и за Пен, нали?

— Естествено. Всъщност у него има и хубави неща. Дори очевидната му склонност към скромната ми персона може да бъде сметната от някои за не съвсем неразбираема. Именно един от неговите преводи ти цитирах, който той представи на вниманието ми, когато моят отказ да участвам в номера му, особено го сломи.

Хат вече бе започнал да разбира тънката стратегия в насмешките на Рай. Оставяше леко отворени вратички зад себе, подканващи всеки дърдорко да пристъпи прага им, само за да бъде полят със студен душ или да се сгромоляса в зейнала под него асансьорна шахта.

Той каза:

— Добре де, какво означава цялата тази работа за сън и тъй нататък?

— Означава, че едно време, ние всички сме имали щастието да се намираме в най-доброто възможно състояние, тоест да не сме били родени. Но в един даден момент нашите родители са се вкопчили в някоя купа сено или на задната седалка на някоя кола, или зад кулисите в антракта между две действия на Шоу в театър „Олдхам“, и са взели решението вместо нас, принудили са ни без всякакво предупреждение, да излезем, пищейки и ритайки, на тази очукана стара сцена. Кафе?

— Защо не? — отвърна той и я последва в миниатюрната кухня, която бе също така подредена, както и хола. — Хей, да не би затова да са те нарекли Райна? Защото са играли в тази пиеса, когато са те… Ето на това викам аз романтика.

— Наистина ли?

— Да. Не мога да те разбера защо се отнасяш с такъв цинизъм към това. Чудесна история, чудесно име. Просто си помисли, биха могли да те нарекат… — Той отвори на списъка с имената на героите и прекара пръст по него. — … Серджиус! Представяш ли си? Серджиус Помона. Ето тогава щеше да имаш причина да се оплакваш от името си.

— Моят брат-близнак не се оплакваше — каза тя.

— Ти имаш брат-близнак?

— Имах. Той умря — отвърна Рай, сипвайки кафе в кафеварката.

— Ох, мамка му! Съжалявам, не знаех…

— Откъде ще знаеш? Той ми подари оня Шекспир, дето ти преди малко разлистваше.

Серж. Той си спомни посвещението и се изчерви при мисълта за инфантилната си ревност. За да замаже конфузията, изломоти:

— Да, разбира се, това обяснява посвещението, кралицата, първи май, а той е бил клоуна-принц…

— Усмивката бе все на устата му — каза тя тихо. — Когато изпадах в униние, той винаги успяваше да ме ободри. В негово присъствие името Райна като че ли не беше чак толкова лошо нещо.

— Мисля, че това е прекрасно име — самоотвержено каза Хат. — И Серж също. И съм сигурен, че са ви ги дали с най-добри намерения. Такава романтична идея, да те кръстят на някой герой от пиеса, в моето семейство не би се родила.

— Много мило от твоя страна — промърмори тя. — Да, беше време, когато и аз я мислех за романтична, когато чувах майка ми и баща ми да обясняват, че са ни кръстили Райна и Серджиус, които са най-романтичните образи в пиесата, защото именно тези две роли са играли, когато са ни заченали. После един ден, подреждайки техните неща, се натъкнах на цяла купчина стари театрални програми. И го намерих. Оръжието и човека в „Олдхам“. Датата съвпадаше. Единствената разлика беше, че когато погледнах списъка на актьорите, срещу Серджиус и Райна не бяха имената на Фреди Помона и Мелъни Макилоп, а на други хора. Баща ми и майка ми са играли Никола, главния слуга и Катерина, майката на Райна. Как ти изглежда тая романтика и искаш ли захар?

— Една лъжичка. Е, не е кой знае каква болка за умиране, какво? Да преувеличаваш малко миналото си, не може да се нарече тежко углавно престъпление, нали?

— Сигурно. На Шоу сигурно би му харесало. Цялата пиеса блика от раздути романтични представи, саможертва и чест.

— Тогава защо се отнасяш с такъв цинизъм?

Тя го погледна замислено и каза:

— Нека друг път да говорим, а? Намокря ли си косата и езика ми се развързва. Дай да видим дали твоите бонбони ги бива за нещо.

Те се върнаха в хола. Рай отвори кутията, захапа един бонбон и кимна одобрително.

— Отлични са — каза тя. — Та как казваш, разбра, че съм болна?

— Ами днес бях в библиотеката…

— Защо? — полюбопитства тя. — Станало ли е нещо?

— Да — призна той веднага. — Строго поверително е, ясно?

— Давам честна дума — вдигна ръка тя.

Той й разказа за новия Диалог.

— Божичко! — изпъшка тя. — Почудих се, когато чух за смъртта на Джонсън и…

— Какво те накара да се учудиш? — прекъсна я той.

— Не знам. Просто някакво чувство. И може би защото…

— Какво?

— Тази връзка с библиотеката. Искам да кажа, не само че се получават там, ами и има и своего рода свързващо звено, като че ли. Да, знам, че в това нещо куца, но то като че ли те тласка в някакъв нелогичен път на разсъждение…

Изведнъж тя му се стори много уязвима.

— Хайде, хайде — опита се той да я ободри с малко бащинска игривост. — Горе главата. Ти специално няма за какво да се притесняваш.

— Наистина ли? — Опитът му помогна дотолкова, че да замени очевидната й уязвимост с иронично подчертана детска адмирация и доверие. — О, кажи ми тогава защо не трябва да се притеснявам.

— Ами… Защото тоя тип, Уърдман, не ти е някоя обикновена секс-откачалка, преследваща и изнасилваща млади жени. До този момент само една от жертвите е жена, Джакс Рипли, и никакъв секс. Още не знаем под ударите на какъв тъпан подскача тоя лунатик, но в постъпките му няма нищо, от което да се заключи, че той би предпочел да сложи някой като теб на огневата линия, вместо, да речем, някой като мен. Колкото до това с библиотеката, според мен именно оня конкурс му е подсказал начина да довежда Диалозите си до знанието на общественото мнение, начин, който се е харесал на изкривеното му съзнание…

— Извинявай, би ли повторил?

— Има съзнание на любител на загадки, съзнание, което вижда всичко в смисъл на скрити отговори, заблуждаващи ходове, подсказки и връзки, главоблъсканици и игрословици. Привлича го именно онова нещо, което се оказва скрит в огромната планина от литература факт.

— Тази диплома, дето казват, че си я взел, по какво беше? Орнитология и психиатрия? — попита тя с полуирония, полукомплимент.

— География… и икономика — бързо добави той второто като смекчаващо вината обстоятелство.

Но то не подейства.

— Боже Господи! Искаш да ми кажеш, че съм се захванала с някакъв си птицегледач с диплома по география? Е, поне няма да се притеснявам как ще заспивам по нощите.

Той огледа това изявление от всички страни, реши че в него има повече приятни неща, отколкото подигравка и продължи:

— Да си детектив е като да ползваш читалнята. Всичко се свежда до това къде да търсиш. Викнахме едни момчета от университета, един акробат и един лингвист. Водих си бележки. Искам да кажа, че макар на всички се налага да внимават, няма специална група, която можем да кажем, че се намира в по-голяма опасност, отколкото която и да било друга. Да кажем, че всички са в опасност, може и да е слабо утешение, но ако погледнеш на нещата от статистическа гледна точка, ако всички са в опасност, то възможността ти да си следващия е далеч по-малка. Така че да, внимавай, но не се стряскай толкова. Поне не и когато си в компания. Заговорихме за компания, та се сетих. Мислиш ли, че ще си достатъчно здрава този уикенд за нашата малка експедиция?

— Никакъв проблем — отвърна тя, опъвайки гръб изкусително така, че тениската излезе от дънките й, разкривайки ивица леко закръглен корем, от който звъннаха и писнаха всичките му сигнали за тревога. — С кого разговаря в библиотеката? С Дик?

— Да — кимна той. Ако бе искала да го плисне с кофа студена вода, споменаването на Дий беше именно начина. — Тъкмо го спомена, чувала ли си за доктор със същото име?

— Ако нямаш предвид Елизабетинския астролог и некромант, не съм — отвърна тя.

— Да, сигурно е този — каза той. Брей, тоя стар умник Паскоу, ха-ха-ха.

— Това да не би да е последната версия. Че Уърдман е вълшебник и Дик е потомък на доктора?

— Е, трябва все пак да признаеш, че е малко странен — каза той и побърза да добави, опитвайки се да поразреди малко укора в гласа си: — Сигурно се дължи на времето, което прекарва с Пен. Когато влязох в читалнята, двамата бяха в офиса и играеха на онази смахната игра. Парономания.

Той впери поглед в нея да разбере дали го е казал правилно.

Рай се засмя и каза:

— Брей, ама ти наистина слушаш.

— Зависи кой ми говори. Ти ми каза, че думата всъщност означава човек с маниакален интерес към игрословици, нали така?

— Точно така. Думата се е получила от сливане на две думи — парономазия, това е игра на думи или игрословица, и мания, може би с лек оттенък на параноя. Защо ме гледаш така?

— Даваш ли си сметка, че ти току-що повтори горе-долу същото, което казах преди малко за Уърдман?

— О-о, я стига — каза тя раздразнено. — Което казват вашите велики мислители от университета, искаш да кажеш. Виж какво ще ти кажа, тия двамата играят на тази игра откакто съм на работа в тази библиотека. Това не е таен порок. Попитах за нея, Дик ми обясни, какво толкова? Даде ми даже екземпляр от правилата. Някъде тука трябва да е.

Тя се залови да рови в едно от чекмеджетата.

— Двете табла, които видях, изглеждаха боядисани на ръка и изглеждаха различни — каза Хат. — Това истинска игра ли е? Или те са си я измислили?

— Каква, по дяволите, е разликата? — обърна се тя с усмивка към него. — Знам, че са я започнали в училище, когато играели на игрословици…

— В училище ли? — прекъсна я той. — И Дий ли е бил в Ънтанк?

— Да. Проблем ли има?

— Разбира се, че не. Но това би могло да бъде отговор. — Значи, казваш, игрословици.

— Да. Възникнал спор за една латинска дума, която един от двамата употребил и това ги довело до версия на игрословица, в която не можеш да използваш никакъв друг език, освен латински. Оттам нещата набрали инерция — и двамата търсели нещо по-сложно, с по-големи табла, с повече букви, по-различни правила и играчите се редуват да избират езика… А, да, ето ги… Не, не ги чети сега, можеш да ги вземеш, и без това беше време да поразчистя малко тая бъркотия тука.

Хат сгъна листчето и го прибра в портфейла си.

— Нищо чудно, че не можах да разбера нито една от думите, които видях — каза той с неохотно възхищение. — Колко езици знаят тия хора, за Бога?

— Френски, немски — разбира се, Пен знае последния перфектно, малко испански, италиански, такива неща. Но това няма значение. Няма нужда да знаят даден език, за да играят играта, защото в библиотеката е пълно с речници. Това май е част от тръпката. Единия например вади дума, която, да речем, прилича на словашка и после предизвиква противника с нея. Дали това е блъф или предния ден се е натъпкал с думи от някой словашки речник и сега се опитва да го изработи? Вадят тогава речника и ако я няма, следват наказателни точки, не знам как точно става.

— Ега ти скуката — промърмори Хат.

— Защо? — изгледа го тя любопитно. — Двама възрастни хора, по собствено желание играят игра сами, без да се опитват да правят впечатление никому.

— Ама на теб изглежда са направили. Ти опитвала ли си да играеш?

— Нямам нищо против да опитам, но никога не са ме е канили — отвърна тя. — Всъщност такъв е и целия ми живот. Наоколо се играят какви ли не игри, а мен никой не ме кани да участвам.

Намек ли беше това? Подкана? Или просто закачка?

Той отпи малко от кафето да си навлажни внезапно пресъхналото гърло, питайки се дали не е дошло време за по-решителен ход. Тялото му, безспорно, мислеше, че е така. Усети как плътта му започва да прегрява.

— Добре ли си, Хат? — загрижено впери в него поглед Рай. — Изглеждаш ми нещо зачервен.

— О, да, добре съм — отвърна той.

Но още докато изричаше думите, си даде сметка, че е много далеч от добре и че прегряването му се дължи по-скоро на слабост, отколкото на желание.

— Не ми изглеждаш добре с тези червени петна по това време на деня — каза тя. — Всъщност, изглеждаш точно така, както аз се чувствах вчера.

— Искаш да кажеш, че съм прихванал от теб? — закашля се изведнъж Хат. — Знаех си аз, че имаме много общи неща.

— Моля те. Не обичам нахакани завоеватели. Ще можеш ли да си отидеш с колата до вас?

На Хат му мина през ума, че ако си изиграе картите както трябва, би могъл да предяви искане за даване на убежище тук, после се сети че самата Рай едва е започнала да се оправя. В света на романтичната белетристика, пациента често се озоваваше в леглото на лекуващата сестра. От друга страна пък двама пациенти на едно място щяха само да си играят един друг по нервите.

— Да, да, няма проблем. Кажи сега каква е прогнозата?

— Ами… първо ще ти стане зле и тогава няма да ти е никак добре, но добрата новина, е че макар и гадно, трае твърде кратко.

— Значи за уикенда ще съм добре, а?

Тя му се усмихна и отвърна:

— Шоуто си е твое, Хат. Но ако трябва да го отложим още веднъж, ще започна да се питам дали съдбата не се опитва да ни каже нещо.

— Ти остави съдбата на мен — каза той уверено, потискайки надигналата се кашлица и отправяйки се към вратата. — Един хубав сън и утре сутринта пак ще съм на крака, за да браня сигурността на Мид Йоркшир и неговите граждани.

— Вярвам ти — каза тя, целуна си показалеца и леко го сложи на пламналото му чело. — Вече почвам да чувствам по-голяма сигурност. Лека нощ, Хат. Умната.

Ето каква е силата на една хубава женска милувка — той просто си повярва сам, докато крачеше към колата си. Любовта можеше всичко и той разбра, че е истински, силно, лудо и дълбоко влюбен.