Диалози на мъртвите

Глава тридесет и осма

Пресконференцията продължи повече от час. Техниката, предпочитана от повечето полицаи при контакти с джентълмените от пресата, жадни за информация, е едносричния отговор. „Да“ и „не“, където е необходимо, разширено до евфуистичното „Без коментар“, когато първите две не вършеха работа.

Паскоу обаче бе привърженик на многословните обяснения. Както Далзийл казваше: „След трийсет минути с мен почват да викат за още. След трийсет минути с Пит почват да се молят да си ходят“. Имаше репортери, които излизаха от пресконференциите с няколко бележници, претъпкани със записки, от които при по-късния анализ не можеше да се извлече нито ред полезна информация.

През цялото време само един човек направи що-годе успешен опит да извлече нещо конкретно от него и това беше Мери Егню, редактор на Мид-Йоркшир Газет, чието лично присъствие подчертаваше важността на събитието.

— Господин Паскоу — каза тя, — на нас ни се струва, че тези така наречени Уърдман убийства, са по скоро систематични, а не случайни. Такова ли е и вашето мнение?

— Струва ми се — отвърна Паскоу — че последователността на убийствата, плюс свързаната с тях кореспонденция, подробности от която, поради очевидни причини за сигурност, не мога да споделя с вас на този етап, предполагат нещо, което поради липса на по-добър термин, може да се определи като система, макар че не бива да позволяваме простотата на термина да ни обърква и да ни кара да го свързваме с нещо, което можем да наречем логична база на мисловния процес на извършителя. Тук става дума за изкривена психология и онова, което е систематика за нея, разбира се, когато се разбере, нормалната психика би приела като разпокъсана и дори алеаторична.49

— Ще приема това за „да“ — продължи Егню. — И тогава, след като имаме луд, убиващ по модел на някаква последователна система, с каква точност можете да предупредите онези, които са подложени на най-голям риск да станат жертви?

— Добър въпрос — каза Паскоу, което на езика на политиците означава, че няма намерение да отговаря на него. — Това, което мога да кажа е, че ако тези убийства са систематични, тогава огромната част от вашите читатели няма от какво да се страхуват.

— Ще им бъде приятно да го узнаят. Но като гледам списъка с жертвите, според мен от Джакс Рипли нататък, всички те имат нещо общо с Центъра — пряко или косвено. Предупредили ли сте всички, които работят или ходят често там, да внимават?

Паскоу, усещайки че го притискат, смени рязко тактиката и отвърна:

— Не.

След което насочи погледа си към един репортер от Скотсман, чийто акцент знаеше, че е толкова силен, че половината от събралите се тук нямаше да го разберат и каза:

— Господин Мърей?

Когато пресконференцията свърши, той се запита, както често правеше и преди, какво би станало, ако вместо да се измъква, реши да споделя. Да им даде всички парчета информация, търкалящи се из главата му и по бюрото му и може би някой със специални познания или може би просто любител на детективски романчета, за когото подобни завързани работи са като предястие ще ги погледне и ще каже: „Хей, знам какво значи това! Та то е ясно като бял ден!“

Някой ден може би…

Правото да направи такъв избор би била една от компенсациите на онова повишение по служба, от което понякога се страхуваше… и понякога се страхуваше, че никога няма да дойде.

— Питър, здрасти. Някоя страхотна новина ли ще ми предложите или съм паркирал неправилно?

Към него се приближаваше Джон Уингейт, ескортиран от Боулър, комуто Паскоу бе заповядал да измъкне тв продуцента от тълпата тръгващи си журналисти, с максимална дискретност.

— По първото имаш твърдо не. Колкото до второто, то е само между теб и съвестта ти — отвърна Паскоу, стискайки ръката на мъжа.

Двамата се познаваха, не много добре наистина, но достатъчно, за да не се притесняват един от друг. Да си ченге, означаваше много познанства, които при другите професии може би биха прераснали в приятелства. Паскоу бе готов да признае, че главните колебания са от негова страна. Другите хора бързо забравят, че си ченге, а това вече бе опасна интимност. Какво ще направиш, ако си на гости у приятел и изведнъж ти предложат марихуана? Или домакина те покани да се възхитиш на изобретателността му за това, че е успял да се сдобие с кашон безмитен скоч от свой познат, работещ по корабите? Бе виждал израза на тотално смайване в лицата на приятели, когато ги бе питал дали е удачно да споделят такива неща с висш полицейски служител и това често се оказваше последното открито изражение, което виждаше на лицата им.

Сега той помисли дали да не използва някой обиколен подход при задаване на въпросите за Дий и Пен, но бързо се отказа. Уингейт бе твърде умен човек, за да не забележи, че го работят. Директния път беше вероятно най-подходящ, не както Анди Далзийл (който за щастие още не се бе появил) го разбираше, а нещо по-обикновено и неангажиращо.

— Има нещо, с което може би ще ни помогнеш — каза той. — Ти си учил в Ънтанк Колидж, нали?

— Точно така.

— А Чарли Пен и Дик Дий не учеха ли и те там по това време?

— Да, учеха.

— Добри приятели ли бяха?

— Не и с мен. Аз бях една година преди тях. А една година в училище е по-дълга от седмица в политиката.

— А помежду си?

Уингейт не отговори веднага и Паскоу по-скоро усети, отколкото забеляза лековато приятелската му усмивка бавно да замръзва в пресилено ухилване.

— Джон? — подкани го той.

— Извинявай. Какъв беше въпроса?

„Добра техника — каза си Паскоу. — Като ме кара да повторя въпроса в по-позитивна форма, той превръща атмосферата от приятелски разговор в разпит.“

— Дий и Пен бяха ли близки приятели? — каза той.

— Не виждам в качеството си на какъв трябва да отговарям на този въпрос, Питър. Не съм сигурен дали и ти трябва да го задаваш.

— Всичко е наред, Джон, нищо особено. Просто част от обичайната работа да събираме километър след километър отегчителна информация, повечето от която накрая се оказва абсолютно неизползваема. Не искам да се чувстваш като използван.

Всичко това бе казано с обичайното за това свиване на устните, обикновено означаващо „А бе, нали ги знаеш тия работи.“

— О, не се чувствам използван, защото до този момент не съм бил. И не мисля, че ще бъда, не и ако не ми посочите някоя добра причина или всъщност каквато и да е причина, за да ме разпитвате за щастливите ми ученически години.

— Това не е разпит, Джон — увери го Паскоу търпеливо. — Просто няколко приятелски въпроса. Не виждам защо човек с твоята работа би имал проблеми с това.

— С моята работа ли? Дай сега да видим какво означава това. Най-общо казано, аз съм все още това, с което започнах — журналист и в тази игра червени точки за това, че се пъхаш в леглото на полицията, не се дават.

— На Джакс Рипли нищо не й е станало.

Далзийл бе прибягнал до един от индианските си похвати на влизане — нямаш представа, че е там, докато не запее с пълно гърло.

— Какво? — възкликна Уингейт й се обърна с разтревожен поглед. После веднага възстанови самообладанието си, усмихна се и каза: — Суперинтендант, не ви видях. Да, да, Джакс, лека й пръст, си имаше собствена техника.

— Естествено — кимна Далзийл. — Не исках да те прекъсвам, Пит, но просто исках да питам господин Уингейт дали неговата госпожа ще си е вкъщи днес следобед. Мисля да намина и да си побъбря малко с нея.

Тези думи предизвикаха размяна на озадачени погледи между Паскоу и Уингейт, което всъщност може би беше за добро.

— Мойра? Но защо трябва да разговаряте с Мойра за Дий и Пен? — попита Уингейт.

— Няма да говоря с нея за тях. Просто за най-общи неща.

— Да, но защо? — настоя Уингейт все още по-озадачен, отколкото агресивен.

— Провеждам следствие за убийство, господин Уингейт — каза Далзийл внушително. — За няколко убийства всъщност.

— Какво общо има това с нея? Тя няма никакво отношение към нито една от жертвите.

— Но е познавала Джакс Рипли, нали? Мога да си поговоря с нея за Джакс Рипли и да я питам това-онова. Е добре, аз вероятно мога да й кажа много повече неща, отколкото тя на мен. Но аз се хващам и за сламките, господин Уингейт, така че мога да се хвана и за твоята госпожа, но тук както изглежда, няма за какво да се хвана. Или все пак има, господин Уингейт?

Той се усмихна с една от своите ужасни усмивки с оголване на зъбите като отворените челюсти на багер, готов да захапе и изкорени дърво.

Паскоу се познаваше с Дебелака отдавна и всичките печеливши ходове, които бе натрупал в съзнанието си, запретърсваха с бързината на компютър огромния избор от възможни сценарии, спирайки се на този, който бе най-вероятен.

Дебелака казваше на Уингейт, че знае за това, че е чукал Джакс Рипли и му предлагаше простия избор, който всички детективи в даден момент предлагат на повечето престъпници — пей или аз ще те изпея.

Явно съзнанието на Уингейт бе препускало със същата бързина, дори може би още по-голяма, тъй като е трябвало да намери най-подходящия отговор. Не че имаше кой знае каква алтернатива.

Той поддаде веднага, но нека бъдем справедливи — поддаде със стил, обръщайки се към Паскоу и казвайки с добре премерена доза изтънченост:

— Та докъде бях стигнал? О, да, питаше ме за ученическите ми години. И за Дий, и за Пен. Чакай да видя какво ще успея да си припомня…

Не бе много поучителна история, но и без това поведението на учениците рядко е поучително.

Пен и Дий пристигнали в Ънтанк в един и същи ден, без да се познават отпреди, но скоро били тласнати един към друг от една обща кауза — оцеляване.

За разлика от по-голямата част ученици, чиито родители плащат учебните такси, те били стипендианти, известни на онези, които си плащали таксите, под името „кръшкачи“, които били приемани в една система, съгласно която срещу минимална подкрепа от страна на държавната хазна, колежа се наема да образова три или четири издънки от простолюдието на година.

Учениците обичат набедените за жертви — силните, за да имат своего рода законна мишена, на която да демонстрират силата си, а слабите — за да отклонят преследване от самите себе си.

Повечето жертви, разказваше Уингейт, били локализирани по години — първокурсниците страдали от ръцете на второкурсниците и тъй нататък. Но някои от тях се превръщали в общи жертви, обикновено заради някоя особено отличаваща ги черта, като например цвят на кожата или недостатък в речта.

— Пен беше белязан веднага щом разбрахме, че е германец — каза Уингейт. — Малкото му име е Карл, а не Чарлз, което ни се стори много подозрително. После някой видя майка му, когато тя идваше да го види в училището — едра жена, много руса, която говореше със силен немски акцент. Истинското име на баща му, разбрахме скоро ние, било Пенк, Лудвиг Пенк, което той променил, когато се натурализирал. По-късно разбрах, че избягали от Източен Берлин, когато построили Стената и дошли в Обединеното Кралство, защото Пенк имал някакъв чичо в Йоркшир, който бил военнопленник и след войната останал тук. Щели са да върнат семейство Пенк в Западна Германия, но чичо им работел в имението на лорд Партридж, грижел се за конете му. Тогава Партридж бил депутат от партията на торите в парламента, бил и в кабинета, и бързо взел каузата на семейство Пенк присърце. Със стария Макмилън на власт, либералните възгледи все още можели да сторят нещо добро на един тори по онова време, не като тая банда сега, в която всеки ден преди закуска трябва да сритваш по двама чужденци, за да покажеш, че си наш човек. Така че той получил разрешение да остане, плюс работа. Прекрасна постъпка, която стопля сърцата човешки, но в училище никой не се интересува кой знае колко от политика, освен може би да си мисли, че ако някой е бил преследван едно време, това е много добра причина да бъде преследван и сега!

— Краут — изтърси изведнъж Хат, първия му принос в разговора до този момент.

Всички се обърнаха към него.

— Чух веднъж как Дий нарече господин Пен Краут — обясни той.

— Точно така, така му викахме в училище, Карл Краута — каза Уингейт.

— А той нарече господин Дий с нещо, което ми прозвуча като… Хорсън.

— Сигурно. Карл Краута и Орсън Хорсън — кимна Уингейт. Майката на Дий също идваше в училището. И всички много силно се интересуваха от родителите на другите. Всичко, което можеше да се използва като форма за тормоз върху някого, влизаше в работа. Госпожа Дий беше адски ефектна жена по доста впечатляващ начин. Тогава на мода бяха излезли минижупите и тя идваше с една такава поличка чак до пъпа. За капак на всички беди, струпали се върху главата на бедното хлапе, той имаше и белег по рождение, нещо като светлокафява пигментация на кожата, която започваше от корема му и слизаше до слабините. Някой от нас предположи, че това е симптом на някоя мръсна болест, която той е хванал от майка си, която щом се облича така, значи е курва, и го кръсти Орсън Хорсън50

— Добре възпитаното момче си личи по маниерите — каза Далзийл. — Защо Орсън?

— Това е едно от имената му — отвърна Уингейт. — Майка му не му е направила кой знае каква услуга, нали? Предполагам, че е била кинофен.

— Сър — обади се Хат развълнувано, — помните ли, когато намерих…

Паскоу му затвори устата само с поглед. Погледът на Паскоу можеше и да не притежава ударната мощ на Дебелата Берта на лицевата артилерия на Далзийл, но въпреки това в него имаше нещо от смразяващия арсенал на Медуза, което му вършеше същата работа.

— И така — обърна се детектив главния инспектор към Уингейт, — дотук имаме две хлапета, тормозени от по-големите ученици. Какво стана по-нататък?

— Нека не бъркаме това с обикновена вражда между класове — каза Уингейт. — Добре, бяха кръшкачи, да, но нещата не се изчерпваха само с това. Такива неща можеш да видиш във всяко училище. Дори в Ънтанк не е необходимо да бъдеш кръшкач, за да те набележат. Имаше още едно хлапе, с което Пен и Дий бяха гъсти. Малкия Джони Оуксшот. Той не беше кръшкач, всъщност семейството му вероятно би могло да купи и продаде повечето от нас там…

— Да няма някаква връзка с онези Оукшот от Бевърли? — прекъсна го Далзийл. — Ония, дето притежават половината Хъбмърсайд?

— Точно те — отвърна Уингейт. — Но това не им пречеше да тормозят Джони. Той беше дребен, приличаше малко на момиче, с прекрасна къдрава руса коса и бедното хлапе на това отгоре леко фъфлеше. Освен това истинското му име беше Синджон, което още повече наливаше масло в огъня.

— Синджон прилича на Сейнт Джон, а? — обади се Паскоу.

— Точно така. Той се превърна в Джони, когато Дий и Пен го взеха под крилото си. Не че това беше кой знае каква протекция, защото и те самите бяха обект на тормоз. Самите те също бяха дребни, не толкова дребни, колкото Джони, но все пак достатъчно, за да са лесна плячка. Освен това и двамата бяха малко странни, всеки по свой собствен начин. А именно това предизвикваше тираните.

— Тогава какво е станало? Да не са ги тормозели през цялото училище?

— Нищо подобно — поклати глава Уингейт. — Когато бях четвърта година, а те — трета, нещата вече се бяха променили.

— Искаш да кажеш, че са се приспособили?

— Не бих казал. Но целта в училището не е да не се приспособиш. Целта е начина, по-който да не се приспособиш. Пътя, по който тръгна Пен към това, беше по-конвенционален. Изведнъж се източи и наедря. Бе далеч от тежката категория, разбирате, но когато се биеше, бе готов да убива. Когато наби водача на тираните в своя клас, всички си взехме бележка. А когато подреди и тоя от моя клас, всички дойдоха до извода, че Пен вече не е подходяща мишена.

— А Дий?

— Той преди всичко се възползва от това, че Пен даде ясно да се разбере, че който посегне на съквартиранта му, посяга на него. Но в същото време неговата странност се разви в нещо, което по-скоро приобщи съучениците му към него, вместо да ги отчужди. Той бе станал маниак на тема думи, колкото по-чудати и по-хубави, толкова по-добре и започна да ги използва по време на учебните занятия. Това бе прекрасна форма на подпичкване, защото учителите нямаше за какво да се хванат. Или трябваше да признаят невежеството си, или да блъфират. Някои от тях се правеха, че не го забелязват, когато вдигаше ръка да отговори на някой въпрос, но хлапетата бързо схванаха накъде вървят нещата и гледаха да направят така, че единствената вдигната ръка да бъде неговата.

— С други думи, е трябвало да изнася представление, за да бъде приет, така ли? — попита Паскоу.

Уингейт сви рамене.

— Всеки си търси начин на оцеляване и това важи за всички възрасти — отвърна той, хвърляйки поглед към Далзийл.

Дебелака се прозя широко. Хипопотамска прозявка, помисли си Паскоу. Ако имаше такава дума.

— А измислял ли е думи? — попита той, недовършил докрай прозявката.

Уингейт се усмихна студено и каза:

— Колко типично полицейска черта — да показваш по-малко знания, отколкото всъщност имаш. Да, това също го правеше, което прибави нов елемент към играта, която играеше с преподавателите и сега пак се подлагаха на риска да се преструват, че разбира дума, която дори не съществува. Но това не беше просто случай на épater pédagogie; той събираше тези думи в свой собствен речник, който бе разделил на отделни речници по сфери на употреба. Спомням си, че имаше Европейски речник, Еклесиастичен, изобщо много интересна работа. Но това, което затвърди окончателно статуса му всред юношеската интелектуална мисъл, бе Еротичния му речник. Спомням си, че в него имаше над сто думи за женски полов орган. Не знам дали това бяха истински думи или измислени от него, но ако чуете някой мъж на моя възраст да казва за пърхутката на приятелката си, че била еди каква си, да знаете, че е стар випускник на Ънтанк.

— Е-е — каза Уийлд.

— А? — погледна го Уингейт.

— Всички примери, които дадохте, започват с Е. Европейски, Еклесиастичен, Еротичен.

— О, да. Това бе част от майтапа. Шефа на катедрата по английски май я започна. Той бе единствения от преподавателите, който изобщо не се объркваше от малките игрички на Дий. Всъщност той даже се присъедини към тях и често успяваше да го затапи. И именно той пръв обърна внимание върху многозначителността в инициалите на Дий — O.E.D.51 И след това Дий започна да търси за речниците си само думи, започващи с Е, за да може да се наричат с инициалите му. Като например Орсън Еротик Дикшънъри.

— Ами къде е тогава Ричард? — полюбопитства Паскоу.

— Какво? А-а, Дик, умалителното от Ричард? Не, това беше пак шега на ръководителя на катедрата по английски. Той започна да му вика Дикшънъри Дий52 и така му остана. Дик е съкратено от дикшънъри. Схванахте ли?

— Ясно — отвърна Паскоу. Ясно му беше, че Далзийл отново се прозя. — Значи край на Карл и Орсън. На сцената излизат Чарли и Дик, така ли?

— А също и Джони. Спряха да му викат Сейнт Джон.

— Значи се приобщиха, с една дума.

— По-точно бяха приети, но не се приобщиха — уточни Уингейт. — Не позволиха на останалите да забравят как са се отнасяли към тях по-рано. Започнаха да издават списание „Кръшкач“, като от всяко издание излизаха само два екземпляра — едно за тях и едно пускаха под наем. Истински самиздат, с толкова ярко изразена подмолна насоченост, че всички искаха да го четат, още повече за това, че се отнасяше не само за нас, но и за преподавателите.

Паскоу си спомни за посещението у Пен и каза:

— „Карачката на Лоунсъм“… това говори ли ти нещо?

Уингейт го изгледа странно и забеляза:

— Свършили сте си май работата. Лоунсъм беше господин Пайн, шеф на Дакр Хаус. Всички го мразеха.

— Дакр Хаус… става на Дог Хаус53? — досети се Паскоу. — Ами карачка? Нека отгатна. Това е било едно от имената на Дий за мъжки полов орган, нали?

— Не си спомням точно, но ми звучи много вероятно.

— А Симпсън? Бланд?

— Отговорника на Дакр и заместника му. Най-големите врагове на Дий и Пен. Помежду им постоянно се водеше битка.

— И кой победи?

— Като стигнаха към петата година, те вече нямаха равни на себе си. Дий и Пен владееха положението изцяло. Отвреме-навреме дори се наричаха един друг Краут и Хорсън пред другите, макар че никой друг не би посмял да се обърне към тях така. Все едно че казваха: „Това, че благоволяваме да поддържаме с вашата пасмина мирно съвместно съществуване, съвсем не означава, че имаме нещо общо с вас. Ние сме различни, а това означава по-добри. Някой да не е съгласен?“

— А имаше ли такива?

— Понякога се намираха. Но тъй като с времето Дий вече ги бе подредил вербално, а Пен — физически, скоро разбираха грешките си.

— А Джони Оукшот остана ли си част от отбора? — попита Паскоу.

— Джони? Извинявай, забравих да ти кажа. Той умря.

— Умря? — възкликна Далзийл. — Просто така? Господи, знам за вирнатите носове по тези училища, ама мислех, че ще забележат, ако някое от хлапетата умре!

— Как умря? — попита Паскоу.

— Удави се. Не ме питайте как. Носеха се какви ли не слухове, но единственото нещо, казано официално по този случай бе, че рано сутринта една сутрин го намерили в басейна. Среднощното къпане бе един от любимите ни незаконни спортове. Дойдоха до извода, че е дошъл сам или с група, която после си е тръгнала и го е оставила сам. Не знаем. Пен и Дий полудяха. Излязоха със специално издание на „Кръшкач“. Цялата първа страница бе черна и на нея с бели букви беше написано: J’ACCUSE54.

— И кого обвиняваха?

Уингейт отново сви рамене.

— Всички. Системата. Живота. Твърдяха, че се свързали с Джони посредством спиритически сеанс и всичко щяло да бъде разкрито в следващия брой.

— И беше ли?

— Не. Някой каза на директора и той ги притисна здравата. Каза им, че вече написали достатъчно, за да ги изхвърлят. Ха са написали още нещо, ха са ги преместили в различни училища, на километри едно от друго. Това беше решаващия фактор. Заедно можеха да оцелеят, дори да просперират. Поотделно… кой знае?

— Значи са се подчинили и примирили?

— Подчинили? Може да се каже. Примирили? В никакъв случай. Оттогава нататък двамата отказаха да имат каквото и да било общо с училищните структури. Никога не станаха отговорници, отказваха да приемат награди, нямаха нищо общо със спортната дейност, нито със стенвестниците. И доколкото знам, нито веднъж не са отишли на събиране със съвипускници и дори не са отговаряли на поканите. Минаха шеста година, получиха университетски места, взеха си изпитите, тръгнаха си след последния и повече никой не ги е виждал в Ънтанк.

— В един и същ университет ли постъпиха?

— Не. Тръгнаха по различни пътища, което изненада доста хора. Дий отиде в Джонс, Оксфорд, да чете английски, а Пен замина за Уорик да се занимава нещо със съвременни езици. Често се виждам с тях по работа. Добре се разбираме. Но спомена ли нещо за ученическите ни години, те просто ме гледат с безразличие. Сякаш изцяло са изтрили от паметта си този период от живота си. Няма да намерите нито дума за това дори в публицистиката на Пен.

Уингейт замлъкна, сякаш спомените му бяха раздвижили нещо у него, което би предпочел да не си спомня.

След малко Паскоу попита:

— Да има още нещо, Джон?

— Не, това е всичко.

— Сигурен ли сте? — попита Далзийл. — Нищо повече не криете, нали?

— Не, не крия — тросна се Уингейт сърдито.

— Щом казвате — каза Далзийл. — Но не мога да си представя защо вдигнахте такъв шум отначало, ако е било само за това.

— О, причините за това са няколко, суперинтендант — отвърна Уингейт. — Нека да ви ги изброя, ако това ще ви достави удоволствие и ще ускори тръгването ми… Първо, защото това, което трябваше да кажа, не представяше нито мен, нито съучениците ми в особено добра светлина; второ, защото не виждам причина да разпространявам информация за личния живот на хората, освен ако от тях не зависи нещо наистина важно; и трето, като журналист, работата ми е да събирам, а не да раздавам информация, освен ако не разбера, че това е някое положително quid pro quo.55

— Според мен второто и третото понякога се застъпват — забеляза Далзийл. — Както и да е, можете да си вървите сега и да помните, че макар и да нямаше кой знае колко quo, вие сте си получили вашите quid56 за него. Само да ви чуя, че сте прошепнали нещо по тази работа във вашите програмки, ще си ги поискам с лихвите. А сега довиждане.

— Довиждане, суперинтендант — каза Уингейт.

Паскоу, опитвайки се да звучи по-примирително, каза с малко попресилена прочувственост:

— Благодаря ти много, Джон. Помогна ни много, наистина.

Продуцентът го гледа известно време без да мигне, после каза.

— Довиждане и на вас, детектив главен инспектор.

Отиде си още един вероятен приятел, помисли си Паскоу.

Когато вратата се затвори зад Уингейт, той се обърна към Далзийл:

— Как разбра за Уингейт и Рипли?

— Късметлийско попадение — отвърна Дебелака. — Само че не мое. Младия Боулър каза нещо по този въпрос.

— О, така ли? — каза Паскоу, мятайки не особено дружелюбен поглед към детектив констъбъла. — Е, оттук нататък едва ли вече можем да се надяваме на сътрудничество от местната ни телевизия.

— Напротив, ще ни оказват сътрудничество винаги, когато го поискаме — възрази Далзийл, усмихвайки се сардонично. — Няма какво да му съчувстваш, Пит. Женен мъж, който не може да си контролира карачката, си е истинска пърхутка. Въпроса е дали си струваше да го цедим? Измъкнахме ли нещо полезно? Гледам младия Боулър тука още малко ще намокри гащичките от нетърпение да каже нещо.

— Да, сър — нетърпеливо каза Хат. — Всъщност две неща. Първо, това момче Джони, което се удавило, в тази игра, която Пен и Дий играят, макар че била само за двама играчи, те са нагласили трета поставка и когато ги видях да играят — когато се наричаха Краут и Хорсън — плочките на тази трета поставка бяха J, O, H, N, N и Y. Освен това и двамата имат една снимка, където са се снимали тримата, заедно с умрялото момче.

— Снимали са се с умряло момче? — заинтригувано попита Далзийл.

— Не, сър. Искам да кажа, момчето е било живо, когато са се снимали.

— Жалко. Карай нататък.

— И неговото истинско име е Сейнт Джон, а онази рисунка, дето дойде с Първия диалог, Дий не каза ли, че била от Евангелието на Йоана57…?

Налягането на парата му като че ли намаля.

Далзийл каза:

— Това ли ти беше първото свършено нещо? Да се надяваме, че вървиш нагоре. Следващото?

— Просто ми хрумна, тъй като истинското име на Дий е Орсън, това ме накара да се замисля за онова, което каза съветник Стийл преди да умре и което ми прозвуча като розова пъпка — някой не каза ли, че това били последните думи от филма Гражданина Не-знам-си-Кой, чийто режисьор бил Орсън Уелс, който сам участвал в него… не е ли така…? Аз лично не съм го гледал, но…

Той гледаше слушателите си с надежда — не за аплодисменти, разбира се, но все пак за някакви признаци на интерес.

Паскоу му се усмихна насърчително, Уийлд остана непроницаем както винаги, а Далзийл каза:

— Какво искаш да кажеш, момко?

— Това беше само асоциация, сър… помислих, че е важно и…

— Аха. Предполагам, че ако Стийл Гладника е бил филмов лъв, което той не беше, и ако е бил випускник на Ънтанк, което той не беше, и ако е знаел истинското име на Дий, в което се съмнявам, тогава може би щеше да замирише едва-едва на нещо важно. Не плачи, момко. Поне се опитваш. Ами вие, двамата силни и мълчаливи типове? Уийлди?

— Това за удавеното момче ми звучи малко странно, но не мога да видя с какво ни помага то — отвърна сержанта.

— Може би дори повече от странно, не ти ли се струва? — попита Паскоу.

— Може би. Но това не е нещо, което Пен и Дий крият, нали? Снимката е пред очите на всички, името му на играта също. А обикновено най-важно е онова, което хората се опитват да скрият от теб. И започва да ми се струва, че тук започваме да се давим в думи, а не с реални неща.

— Уърдман работи само с думи, Уийлди — напомни му тихо Паскоу.

— Да, но такива думи, които играят вътре в него. А на мен ми се струва, че Пен и Дий, всеки по свой си начин, пускат думите си навън, не ги държат в себе си да гноясват.

Далзийл, в лицето на този неочакван психо-лингвистичен анализ, изпусна една дълга въздишка, тип „И ти ли, Бруте“ и се извърна към Паскоу:

— Пит, мислиш ли, че от тука може да излезе нещо? Пак бива, че нещо напоследък не те чуваме да злословиш за Франи Рут, който, както чувам, е на път да стане нашия втори Чарли Пен. Все пак няма да е зле да видим какво се върти из лабиринтите на главата ти.

— Не знам… просто не мога да повярвам, че в случая с Дий, всички тези съвпадения на място, време, възможност и интерес, не означават нещо важно.

— Ами тогава да поговорим още веднъж с него. Но не ти. Ако е Уърдман, той е умен задник и досега отдавна да те е усетил. Ти ще идеш да поговориш малко с Чарли Пен и да видиш дали няма да го изтръскаш да си каже нещо за алибито. Колкото до мен, аз отивам да видя как ще реагира господин Дий на малко основен английски. Боулър, идваш с мен.

— Аз ли, сър? — попита не особено ентусиазирано Хат.

— Ти ами. Някакви възражения? Както чувам, ти прекарваш повече време в оная библиотека, отколкото тук, така че какво изведнъж се задърпа като девственица? — И Дебелака гръмко се разсмя. — Ясно. Твоя обект там, госпожица Рибена, мисли за своя шеф и теб те е страх, че твойта работа може да се развали, ако тя те хване да го държиш, докато аз му тъпча топките. Проверка на характерите, момко. Някой ден ще й се наложи да избира между теб или него, затва няма да е зле да понасилим малко нещата преди да си купил пръстена. А сега хайде да свършим малко работа, а? Откога се мотаем из игрището, търчим като луди, а никакви териториални придобивки налице. Ако тоя задник иска да играе с нас, нека поне пренесем играта в неговото поле!

„Такива встъпителни речи, дори малко по-високопарни, биха произвели впечатление на банда окаляни изродчета, играещи ръгби — помисли си Паскоу — но никой от управлението не би се разскачал от ентусиазъм.“

А на глас каза:

— Шефа се мръщи, че няма напредък, а, сър?

— Мръщи се той — изръмжа Далзийл. — Макар, че явно Лупи Линда е почнала да рита задници из Вътрешното министерство. Но на Дан Досадника му предстоят по-важни работи тук, у дома.

— Като какви например?

Далзийл хвърли поглед към вратата, където Хат и Уийлд бяха потънали в дълбок и задушевен разговор.

— Като например кой да произнесе прощалната реч на Джордж довечера, аз или той.

— Мисля, че трябва да бъде някой от по-високо — каза Паскоу изненадано. — Колкото и да те обича Джордж, мисля, че той ще очаква медените слова на господин Тримбъл и здравото му ръкостискане, придружени от часовника или какъвто там подарък сме му измислили.

— Рибарски принадлежности, казват — каза Далзийл. — Добре, ще видим.

Уийлд и Боулър бяха прекъснали разговора си и гледаха очаквателно към Далзийл. Паскоу остана с чувството за нещо неизказано, но ако бе прав, то щеше да си остане неизказано, поне засега.

— Няма да висим тука цял ден — заяви Дебелака. — Не и докато има топки за тъпчене. Хайде, момко. Отиваме в библиотеката, където се надявам да си спомниш първите две правила за добра детективска работа.

— Какви са те, сър? — попита го Боулър.

— Първото е да не си пипаш пишката по време на работа! — изкиска се Далзийл. — Второто ще ти го кажа по пътя.