Диалози на мъртвите

Глава тридесет и пета

Следващият час мина много забавно, дори твърде забавно за Рай, за да смути спокойствието на Хат.

Лекотата в отношенията между нея и Дий, която той бе наблюдавал и преди, бе дори по-отчетлива, отколкото на работното им място. Докато си говореха и се смееха, той се чувстваше, ако не отритнат, то поне тласнат в друга посока, отнасяща го все по-далеч и по-далеч от благословената близост, която те двамата с Рай бяха изпитали по време на кратката им разходка в мъглата.

На пукащия и пръскащ уютна топлина огън, Дий им бе направил чай и препечени филийки. Чаят миришеше малко на дим, но филийките — дебели порязаници бял хляб, нанизани на дългия и тънък нож и държани на огъня докато се зачервят, а след това щедро намазани със студено прясно масло и кайсиево сладко — бяха прекрасни.

Дий седеше на пода, Хат бе кацнал на трикрако столче, а Рай бе настанена на единствения стол. Това бе прекрасен предмет, направен от резбован дъб, с лъвски глави за облегалки на ръцете и лапи вместо крака, целия покрит с онази патина, която само възрастта и полировката от годините употреба придава.

— Намерих го в хамбара — обясни Дий. — Едната облегалка бе счупена и някой навремето явно е решил, че ако го боядиса бял, това няма да се забелязва. Затова зарязах рисуването за известно време, оправдавайки постъпката си с мисълта, че ако върна това нещо към службата, за която е било предназначено, ще допринеса за изкуството много повече, отколкото ако се занимавам с каквото и да било друго.

— Прекрасен е, Дик — каза Рай.

— Нали? И добре, че има подходящ човек да седне на него. Нали две мнения по този въпрос няма, Хат? Рай трябва да бъде наш председател. „Кралица и ловджийка, чиста и непорочна…“

С тези думи той я хвана за ръката и я накара да се настани.

Хат, мръщейки се вътрешно на докосването им и в старанието си да спечели някоя и друга червена точка посредством демонстрация на придържане към лингвистична точност, каза:

— Председателка, сигурно искаш да кажеш. Или поне председателстващ.

— Ти си мислиш, че искам така да се изразя, нали? — каза Дий с приятен глас. — Мога да те уверя, че дори думата мъж по произход не е била определена по род. Има теории, които твърдят, че тя произлиза от един и същ индоевропейски източник, като например монж, означаваща мисъл или спомен, което всъщност представлява онази сила на рационалната мисъл, отличаваща ни от зверовете. Каквато и да е истината в това, сигурно е, че значението му като дума, означаваща мъжки представител на вида ни, е дошла много по-късно, добавяйки към него и значението човек изобщо в думи като човечество и човешко същество, и демонстрацията на тази мъжка арогантност и изключителност е толкова абсурдна, колкото и да кажеш, че двигателя с вътрешно горене е измислен, защото Хенри Форд е започнал да прави коли. Обаче, признавам, пред неграмотни хора, не бих могъл да изнеса тази малка лекцийка, но тук всред приятели няма нужда да крием светлика под леглото. Рай, ти ще бъдеш наш председател, Хат, ти ще си протокола, а аз както винаги ще взема думата.46

Хат усещаше, че с него се отнасят снизходително, но вместо да се обиди, се почувства поласкан. Рядко изкуство е, трябваше да признае той с неохота, да можеш да дрънкаш така като Дий, без да получиш някой пестник в муцуната. Ако махнеше елемента на сексуална ревност, той вероятно щеше да бъде адски впечатлен от Дий, който пък даваше признаци, че не е останал невпечатлен от Хат. При всяка възможност, той правеше намеци или му даваше възможност да се покаже като специалист орнитолог, демонстрирайки нещо, което приличаше по-скоро на неподправен, а не просто учтив интерес и скромно самокритикувайки се, когато Рай привлече вниманието към някои от неговите картини със сюжети от птичия живот.

Нямаше никакво съмнение в това, той може би не беше добър в рисуването на птици на ниво Обюсон или дори на многоуважаемия Джефри, но когато ставаше дума да се предаде усещането за птичи полет, умението му бе без всякаква критика и Хат намери сили да подкрепи хвалбите на Рай без, както му се струваше, никакви задни мисли.

С известна степен на облекчение, той разбра, че близостта на двамата библиотекари не се разпростира върху подробности от личния живот на Дий. Изненадата на Рай бе съвсем неподправена като тази на Хат, когато разбра къде живее колегата й. Не че живее бе подходящата дума. Къщичката бе примитивна и не предлагаше никакви съвременни удобства.

— Идвах тук по-рано на езерото да рисувам — обясни Дик — и веднъж се подслоних тук, когато заваля, ама заваля истински искам да кажа, а не като този свеж полъх на природата. И тогава ми хрумна, че няма да е никак зле да си имам едно такова място, където да си оставям нещата и да работя, ако времето стане непоносимо. Направих допитване, разбрах, че всичко това влиза в имението Станг, тоест е собственост на семейство Пайк-Стренглър и използвах беглото си познанство с многоуважаемия Джефри, за да го накарам да ми го отстъпи срещу номинален наем. Аз се грижа за основната поддръжка, това е в мой интерес, разбира се, и всички са доволни.

— А тук ли преспиваш? — попита Рай.

— Отвреме-навреме къмпингувам тук — призна той. — Имам си спален чувал, преносима готварска печка и някои други полезни неща. Избягвах обаче тенденциите да свия гнездо. Нямах нужда от вила, трябваше ми просто работилница. Ще се учудите колко бързо се трупат нещата. И както виждате, нямам нищо против да запаля огън, когато стане студено или влажно.

— Но на свободния пазар това място сигурно би взело много по-добра цена — забеляза Хат.

— О, да. И бащата на Джефри, известния отсъстващ, адски много би харесал една такава цена. Той продаваше всичко, каквото му паднеше, но земята на имението и имотите върху нея по закон не можеше да пипне. Доходите му идваха от даване под наем. Ако Стангкрийк Котидж се ремонтира и се обнови, би бил станал много привлекателно място за прекарване на празниците и на много добра цена, но това ще струва пари, а покойния лорд не си падаше много по харчене на пари за каквото и да било, освен за собствените си интереси. Какво смята Джефри да прави, все още остава да се види, но си мисля, че като цяло, той толкова много обича тази част от имението за собствената си дейност, дали артистична или атавистична, че не би насърчил никакви екскурзианти.

— Като нас, искаш да кажеш — каза Хат.

— Той няма нищо против истински любители на птичия живот, макар че без да иска може да изрази неприязън, като накара някои от тях да припаднат от шок като видят как патицата, на която се любуват през биноклите си, изведнъж се пръсне на парчета. Още чай?

Хат хвърли поглед към Рай, отчаяно опитвайки се да скрие желанието си да скочи и да си тръгне. Тя остави чашата си на масата и каза:

— Не, благодаря, Дик. За мен не. Дойдох да глътна малко чист въздух и да се порадвам на птичките, макар че Хат би седял тук на сухо сигурно цял ден. Той като че ли има алергия към водата.

Дик Дий му се усмихна. Фактът, че в усмивката имаше повече съчувствие, отколкото подигравка, не помогна. Той се изправи и каза бодро:

— Готов съм.

Вън дъжда вече трудно можеше да бъде наречен романтична мъгла.

Дий каза:

— Връщате се по пътя, нали?

— Не — отвърна Хат твърдо. — Заобикаляме.

— О! Малко мокричко е там, ще видите. Освен това потока е пълен с вода. Знаете къде да пресечете, нали?

— Да — каза Хат късо. — Няма проблем.

— Чудесно. А аз пак ще се захвана с тая проклета брадва. Ще се видим утре, Рай.

— Нямам търпение — усмихна се широко Рай, потупвайки го лекичко по бузата.

Хат се извърна и пое напред с широка крачка. Кавалерството не вървеше пред Рай, дай тогава да видим какво ще направи малко демонстрация на физическо превъзходство. Зад него отново се чу звука от точилото, но и той скоро потъна в шума на течаща вода.

Извивката на стръмните планини към запад оформяха естествена водосборна зона, изливаща бързите си потоци по тесните дерета с достатъчно сила, позволяваща на водата да продължи да изрива дълбоки корита в меката торфена почва около езерото. Малките поточета се пресичаха лесно — понякога бе достатъчна само една крачка или най-много с помощта на един-два камъка — но той нарочно избра маршрут, който изискваше повече сила и пъргавина. Отвреме-навреме извръщаше поглед назад, за да види как е Рай и винаги установяваше, че тя се движи плътно в крак с него, затова пускаше окуражителна усмивка в опита си да я увери, че се въздържа да тръгне както трябва само заради нея. Наградата му за тази негова мълчалива нафуканост не закъсня. Кракът му се подхлъзна на един хлъзгав камък всред леденостуден бързей и докато кракът му се пълнеше с вода, тя префуча със смях покрай него и пое ролята на водач. Пътят обаче, който тя избра, бе по-труден от неговия и скоро разстоянието между двамата се увеличи. Но след известно време, той, не без задоволство, разбира се, я видя как спира, стигнала до брега на самия Станг Крийк — най-големия от многото потоци, пълнещи езерото. Пресичането му представляваше проблем, ако не знаеш точното разположение на камъните, които понякога се откриваха много трудно, защото най-често бяха скрити под няколко сантиметра вода, освен в периоди на суша. Ако човек за първи път видеше някой друг да пресича потока, щеше се почувства също както са се почувствали апостолите в Галилейското езеро след изхранването на петте хиляди.

Приближавайки се и търсейки начин как да повтори това чудо, Хат подвикна:

— Какво спря така? Мислех, че спортист като теб просто ще го прескочи.

Тя се извърна към него и той моментално съжали за шеговитата забележка. Лицето й се бе удължило, очите й, широко отворени, гледаха изплашено. След като я видя преди малко такава наперена и весела, не можа да разбере как такава малка пречка може да предизвика такава силна реакция, но без да задава въпроси, той се втурна към нея да я успокои, че няма никакъв проблем.

Преди да успее да отвори уста обаче, тя вдигна ръка и посочи:

— Хат… виж ей там…

Той погледна по течението на потока, очаквайки да види някое изпаднало в беда животно… някоя лисица например, с притиснат в камъните крак… или удавена овца…

Отначало не видя нищо.

После го видя.

Във водата, в по-голямата си част потънал, задържан всред бързото течение вероятно от някой камък, който току-що бе смятал да използва за чудотворното пресичане на потока, се полюшваше труп.

Или може би все пак не беше труп. Очите лесно се лъжат. Това най-вероятно беше просто някой зелен брезентов чувал за събиране на слама, довян тук от вятъра, надут от събрания вътре въздух и от плаващи съчки и листа.

Той изтича по брега, надявайки се всеки момент да се извърне към Рай и със смеха си да й върне цвета на лицето. Но докато прескачаше по скритите камъни и се навеждаше да види по-отблизо разбра, че място за смях няма.

Рай също бе изтичала по брега и бе застанала на една линия с него. Той се обърна към нея и извика предупредително:

— Ще се опитам да го извадя.

Тя изви поглед встрани с пресилено безразличие и отвърна:

— Там има лодка. Ще отида да я видя.

Хат извърна глава по течението. На около двадесетина метра по-нататък, малко преди устието на потока, бе завързана лодка.

Полицаят в него искаше да извика: „Не, не ходи там. Това може да е място на престъпление и колкото по-малко го замърсяваме, толкова по-добре.“

Но вместо това се чу да казва:

— Да, наистина, защо не мръднеш натам?

Само веднъж бе виждал удавен труп, но това бе съвсем достатъчно, за да му покаже какво може да прави водата отвън и разлагането отвътре, със слабата човешка плът. Рай изглеждаше достатъчно потресена и без това.

Тя се отдалечи, а той се наведе и сграби с две ръце нещото, прилично на яка на промазано яке. Трудно бе да го хване здраво, но най-накрая успя все пак и започна да влачи трупа към брега.

— О, мамка му! — изруга той тихо, когато накрая извлече трупа на брега.

Беше си труп наистина, но не цял. Или поне труп, но без нещо. Или поне трябваше да има още нещо. Всъщност трупа можеше ли да се нарече труп, ако не е цял?

Всичките тези въпроси на семантиката занимаваха ума му с една-едничка цел — да отклонят вниманието му от факта, че трупа нямаше глава.

Той събра всички сили да се съсредоточи.

Ако се съдеше от състоянието на трупа, липсата на главата явно не се дължеше на разрушителната мощ на водата. Всъщност, той дълбоко се съмняваше в способността на тези бързи води да нанесат такива поразителни щети.

Не, ако трябваше да направи едно бързо патологично заключение, основано само на наблюдателността на собствените си очи, би казал, че главата е била отрязана. И то с няколко удара.

Той измъкна трупа изцяло на брега и се изправи, доволен да се отдалечи от ужасната гледка в краката си дори само на един ръст. После се огледа да види къде е Рай.

Тя се бе качила на лодката и тъкмо се бе навела над нещо.

Полицейското му обучение този път пое нещата изцяло в свои ръце. Това явно бе място на извършено престъпление. Ясно си спомни съвета на преподавателя: „Отидеш ли на място, където е извършено престъпление, пъхаш си ръцете в джобовете и започваш да си играеш с пишката. Така няма да се изкушиш да пипнеш нищо друго.“

— Рай — подвикна той, правейки крачка към нея.

Тя се изправи и се обърна към него. Дори и при тези обстоятелства, той не можа да не се възхити на грациозното равновесие на тялото й, поемащо лекото люлеене на лодката под краката й.

В ръцете си държеше кошница или нещо от този род. Приличаше на рибарска кошница, дето рибарите слагат в нея уловената риба. И тя тъкмо откопчаваше ремъците, държащи капака затворен.

Не биваше да го прави. И не просто защото рискуваше да замърси местопроизшествието.

Не, имаше нещо друго.

Предчувствие, инстинкт, практика, наречете го както искате, но той изведнъж осъзна без капка съмнение какво има в кошницата.

— Не! — викна той и хукна към нея. — Рай, остави я!

Но беше вече късно.

Тя отвори капака и надникна вътре. Опита се да не изпищи или може би просто гласните й струни да са били толкова свити, че да не са могли да възпроизведат никакъв звук, по-силен от приглушеното ехо на брадвата по точилото. За миг му се стори, че тя ще падне през борда на лодката по гръб във водата, но колената й изведнъж се подвиха и като че ли разбрала, че нещо трябва да се махне — дали самата тя, или онова, което държеше в ръцете си — тя запокити кошницата с все сила към брега.

Тя се удари в земята, подскочи, преобърна се и от нея се изтърколи човешка глава.

Дори още преди да спре в краката му, Хат трябваше да признае, че поне едно нещо в цялата тази картина бе на мястото си. Ако един мъж трябва да умре, нека поне умре в собствените си земи.

Защото това без всякакво съмнение беше главата на Джефри, лорд Пайк-Стренглър ъв дъ Стенг.