Диалози на мъртвите

Глава четиридесет и трета

— Те още бяха… как да кажа… съвкуплени, когато отидохме там — каза Питър Паскоу.

— Заклещени — изръмжа Далзийл. — Какво го увърташ?

— Съвкуплени — упорито настоя Паскоу. — Човека по поддръжката казва, че бил откачил кабела от удължителя и удължителя от контакта на горния етаж, където му се наложило да го включи, защото, разбира се, тока в целия приземен етаж е изгаснал заради повредата. Той признава, защото едва ли може да го отрече, че след като се качил горе да провери поправените предпазители в главното табло, той забравил да се върне да прибере кабела. Казва, че го оставил на мястото му, защото искал да направи проверка на инсталацията на приземния етаж още рано утре сутринта, за да се увери, че всичко е готово за откриването. Съзнателен работник.

— Лъжливо копеле — каза Далзийл. — Той е изключил кабела от копчето на удължителя, качил се е горе, проверил е таблото и точно тогава някой от колегите му е викнал: „Идваш ли да ударим по една пинта, Джо?“ и всичко му е изхвръкнало от ума.

Паскоу го дари с уморена усмивка и се запита защо, след като и двамата бяха прекарали една безсънна нощ, Дебелака изглежда толкова свеж и бодър, докато той бе готов да се обърне с кила нагоре?

Но да се обръщаш с кила нагоре не беше най-добрия избор в момент, в който провеждаш инструктаж на следствения отдел и то в присъствието на Главния констъбъл, който бе решил, че предвид сериозността на ситуацията, лично ще присъства на този инструктаж, плюс докторите Потъл и Ъркухарт, чието присъствие бе също идея на Тримбъл, която му хрумна още щом чу, че Седмия диалог е бил в намерен в пощенската кутия на Центъра — не в кутията на библиотеката, която полицията наблюдаваше, а тази от другата страна на сградата, която никой не наблюдава.

Далзийл бе възразил, че подробности от начините на следствие и вероятните заподозрени, не трябва да стават достояние на цивилните, на което Тримбъл, с малко леден тон, бе отговорил, че ако той няма доверие на наетите експерти, тогава не е трябвало поначало да ги наема и ако те са полезни за екипа по някакъв начин, тогава трябва да получат пълна информация като всички останали. Дебелака бе показал и своите рога, когато Главния направи коментар по повод присъствието на детектив констъбъл Новело.

— Това са наши правила, сър — бе му отговорил той. — Щом можеш да пиеш, значи можеш и да работиш.

А на резервите на Паскоу, относно присъствието на детектив констъбъла, той отговори малко по-човешки, с думите:

— Звъннах й и я попитах дали може да издържи да стои на едно място цял час. След това, което преживя момичето, мисля че бях внимателен. Може да е полезна, да погледне на нещата откъм женска гледна точка. Не е по-глупаво, всеки случай, от присъствието на Перко и Пинко, не мислиш ли?

— Може би този път няма да имат какво да кажат — опита се да го успокои Паскоу.

— Те никога нямат, но това не им пречи да дрънкат врели-некипели. Само не ги окуражавай, чу ли?

Вместо него, Тримбъл свърши тази работа. В отговор на репликата на Далзийл, той попита:

— Има ли значение на този етап дали човека от поддръжката се опитва да си прикрие гърба или не?

— Не особено — отвърна Паскоу.

— Само дето — обади се доктор Потъл — онова, дето го казва, хвърля съмнения върху версията на Уърдман за Диалога.

Той замълча, претегли заплашителния поглед на Далзийл срещу окуражителното кимване на Тримбъл и решил, че чина е по-важно нещо и продължи:

— Във Диалозите си Уърдман винаги подчертава чувството си, че е инструмент в ръцете на свръхестествена сила, много активен инструмент, разбира се, но при все това такъв, чиято сигурност и неуязвимост се опира на конвенционалната тройка при всяко криминално разследване — мотив, начин и възможност, които се осигуряват все от тази негова водеща сила.

— Какъв мотив? — обади се Далзийл. — Няма такъв, точно в това се състои работата, когато имаш работа с луди.

— Грешите, суперинтендант, макар да нямам намерение да ви дразня с психологически анализ на това твърдение. Но мотив в смисъл, че тези убийства явно следват някакъв модел, дори вие не можете да отречете.

— Искате да кажете, че той убива хора, които се вписват в някакъв негов откачен модел? Е, благодаря ви за дълбоката и проникновена мисъл, докторе. Щяхте да бъдете далеч по-полезен, ако бяхте ни посочили как работи този модел, но доколкото разбирам, това още го няма в менюто ви.

— Съжалявам, че модела на последователност наистина все още ми убягва, но работя по него — каза Потъл, палейки петата си цигара от пристигането си тук. — Ясно е обаче, че Уърдман чака неговата водеща сила да му посочи следващата жертва или жертви, след това да му ги нагласи в ситуация, удобна за убиване и най-накрая да му осигури и начина.

— Да, но е взел ножа си, за да подреди Джакс Рипли — обади се Уийлд.

— Вярно, но пак дава ясно да се разбере, че оръжието му е било осигурено по някакъв начин, който той да може да приложи в по-големия си план. Същото се отнася и за медикамента, с който е отровил Сам Джонсън.

— И така, какво искате да ни кажете докторе? — попита Тримбъл.

— Само това, че ако версията на човека от поддръжката е вярна, това означава, че Уърдман размества фактите на инцидента така, че да съвпаднат със собствените му фантазии или дори да убеди и нас в неговата реалност. Което би било много интересно.

— Интересно ли? — изстена Далзийл. — Интересно колкото, докато чакаш автобуса на спирката, да видиш как по улицата минава жираф. Да интересно е, но това не ни води доникъде.

Паскоу прикри усмивката си и продължи:

— Каквато и да е истината, двамата мъже са били убити от ток в Римския пазар…

— От това което чух, на мен ми се струва повече Гръцки пазар — прекъсна го Ъркухарт, който изглеждаше много по-зле, отколкото Паскоу се чувстваше и досега се бе мъчил да си намери удобна поза за дрямка на твърдия стол.

— Както винаги, аз се прекланям пред науката — кимна Паскоу. — Тъй или иначе, те са били в централната част на приземния етаж…

— Сър — прекъсна го Хат Боулър, — знаете ли дали са си направили предварителна среща, за да… ъ-ъ… да го направят? Или просто са се видели случайно? Или е било изнасилване?

— Мисля, с оглед на това, че дрехите са били съблечени и ако трябва да вярваме на Диалога, всичко е било планирано предварително и е било напълно доброволно — отвърна Паскоу. — Дежурният по охраната казва, че Бърд го предупредил, че ще пробва звуковите ефекти и това щяло да отнеме около час. Охранителните камери са били безполезни както винаги. А в приземния етаж няма още сложени камери. Предполагам, че Бърд и Фолоус са го знаели, в противен случай никога не биха се срещнали там… На лицето ти има изписано съмнение, Хат.

— Просто тия двамата… ами, не ми изглеждаха такива…

Паскоу вдигна вежди, Уийлд се почеса по носа, а Хат заекна:

— … съжалявам, нямах предвид, че не изглеждат гейове, защото не знам как точно изглежда един гей, но те просто като че ли не се понасяха. Всъщност, те на един-два пъти сякаш бяха готови да си размажат носовете.

— Значи не в носовете е трябвало да ги гледаш — промърмори Далзийл.

Потъл каза:

— Този очевиден антагонизъм е бил начин да скрият отношенията си, макар че в тях голяма роля може да е играл и напълно реален антагонизъм. Има някои караници, които придават позитивна тръпка в хетеросексуалните отношения. Лютите вербални битки, които толкова често се водят между мъже и жени у Шекспир, най-често представляват прелюдия към евентуалното им съвкупление.

— Би трябвало да добавя — каза Паскоу, — че пазача наистина си спомня и други случаи, когато Бърд използвал театъра за нещо, което наричал осветителни репетиции. Влизали само той и евентуално осветителя, макар пазача веднъж зърнал, както той се изрази, „оня върлинест блондин“, облечен с някакъв преметнат през рамото чаршаф, преди вратата да му била затворена под носа. Подозирам, че двамата са се възползвали от достъпа на Бърд до костюмите, за да си фантазират техните си игри и завършването на Римския пазар трябва да им се е сторила възможност, която не бива да се изпуска.

Тримбъл се обади с надежда:

— Дали не ги е убил поради непоносимост към гейове? Нещата ще се опростят толкова много.

Паскоу отвори уста да отговори остро на такова дълбоко невежество, но Уийлд бързо го изпревари с:

— Извинете, сър, но в Диалога няма нито дума, от която да се предположи, че Уърдман не одобрява такова поведение. Може да е луд, но това не означава, че трябва и да е фанатик.

После погледна към Паскоу и сведе клепачи надолу сякаш казваше: „Голямо момче съм вече, мога и сам да се оправя“.

Потъл добави:

— Съгласен съм със сержанта. Съгласен съм, че до този момент съм намерил твърде малко неща, предполагащи че Уърдман не одобрява моралното поведение на която и да е от жертвите. Няма и никакви следи от хомофобия.

— Да, разбира се. Извинете — каза Тримбъл. — Господин Паскоу, моля ви, продължете.

— Да, тъкмо щях да кажа, че патолозите са потвърдили, че смъртта е настъпил вследствие удар от ток. След смъртта труповете са били пипани по много интересен начин…

— След! — изръмжа Далзийл.

— … като Фолоус е получил някакъв знак, драснат на челото му. Драсканици по кожа е трудно да се разчетат, но най-вероятно той е искал да изглежда ето така.

Паскоу се приближи до дъската и написа: $

— Това е знака на долара — обади се Тримбъл.

— Може би — каза Паскоу. — И ако намерението му е било да нарисува именно знака за долара, това има известна връзка с онова, което е било намерено в устата на Бърд.

Той извади прозрачно пликче за събиране на веществени доказателства, в който се виждаше малък метален диск.

— Това е римска монета, бронзова или медна. Показахме я на госпожица Карканет, директора на Отдел „Култура и наследство“. Както знаете, тя не се чувстваше добре и новините от случилото се на Римския пазар, естествено, не подобриха състоянието й. Но все пак успя да ни каже, че главата от едната страна на монетата, вероятно била на император Диоклециан, макар образа да е много изтрит, поради което надписа не може да се прочете.

— Но е оригинална? — попита Тримбъл.

— О, да. По-голямата част от монетите в кесията на Фолоус са копия, но просто за автентичност, организаторите решили да пуснат няколко образеца истински монети, достатъчно изтрити от употреба, за да не представляват интерес за никой колекционер. Питам се, дали Уърдман я е избрал нарочно, защото е искал да бъде истинска… Освен това, не е зле да припомня, че древните гърци слагали по един обол, дребна монета, в устата на мъртвите, за да могат да платят на Харон да ги прекара през Стикс65.

— Карън? — вдигна вежди Далзийл. — През стиковете? Гранд Нешънъл вече не е същия, откакто измислиха жени-жокеи.

Паскоу, който бе чувал тия неща много пъти, не обърна внимание на тази провокация и заключи:

— Тъй или иначе, това е положението. Знака на долара и римска монета. Предполагам, че това може да се изтълкува като изявление, че парите са корена на всяко зло.

Той впери поглед с надежда в двамата доктори.

Потъл поклати глава.

— Съмнявам се. Както вече казах, виждам твърде малко улики за изкривена морална схема тук. Той не убива хора, защото са проститутки, черни или привърженици на „Арсенал“. Не, според мен знака и монетата са по-скоро елементи от гатанка, отколкото психологически индекси. Тук може би ще ни дойде на помощ нашия специалист по семиотика66.

Той духна струя дим по посока на Дрю Ъркухарт, който явно бе преодолял несгодите, свързани със спане на твърд канцеларски стол. Лингвистът отвори очи, прозя се и прекара длан през четината на лицето си.

— Мислех вече върху тях — каза той. — И нямам ни най-малка представа какво може да означават.

Далзийл завъртя очи към тавана, но още преди да е успял да захапе шотландеца, онзи продължи:

— Има обаче едно-две неща, които ми правят впечатление. Сега ще мина през Диалога, разглеждайки отделните му части една по една, ако господин Тримбъл, разбира се, няма нищо против?

И той отправи демонстративно очаквателен поглед към Главния констъбъл.

„Копелето му с копеле, нарочно игнорира Анди“, помисли си Паскоу.

След кратък сконфузен поглед към шефа на следственото управление, Тримбъл кимна.

— Първия абзац приема формата на въпрос, установявайки диалог между него и нас. Втория започва с леко изменена версия на библейското, „маловерецо, защо се усъмни“ — глава 14, стих 31 от Евангелието на Матея. После забележете „четвъртината от пътя“. Дотук имаме осем смъртни случая, като се намеква, че предстоят още двайсет и четири, макар и не задължително, както ще обясня малко по-късно.

— Нямам търпение — подметна Далзийл.

— Кръстосай си краката и мисли за Исус, обичаше да казва баба ми — каза Ъркухарт. — Тук, в същия абзац, има още нещо, което вие, с шотландското си потекло, господин Далзийл, сигурно сте забелязали. „Наперена стъпка.“ Как беше?

Той започна да тананика тихо някаква мелодия, после интерполира странната дума, сякаш изпитваше трудност да си я припомни, докато останалите гледаха очаквателно към Далзийл, който изведнъж ги смая, като започна да пее с много приятен баритон: „Ако мислите в сърцето си, че имам прекалено наперена стъпка, значи никога не сте стъпвали на островите!“

— Браво — поздрави го Ъркухарт. — Приятно ми е да установя, че не сте се превърнали изцяло в туземец.

— Значи Уърдман знае тази песен. И какво от това?

— Всичко това оформя картина — отвърна Ъркухарт. — Следващия абзац. „Уместна дума“. Защо е уместна? Разбира се, защото следва Фолоус67. Е, знаем го, че е маниак на тема думи, но по-интересно, забележете в онази част, където се говори, че Фолоус е също така част от плана, „макар времето му да изглеждаше все още далеч“. Въпрос: какво иска да каже? Предполагам иска да каже, че на Фолоус още не му е бил дошъл реда, съгласно неговата последователност. Следващ, но през един, може би? Тогава защо казва, че „времето му изглеждаше малко отдалечено“? Освен това забележете абзаца, където се казва, че „средната стъпка още не бе ясна“. Като че ли иска да каже, че макар реалната цел, която трябва да е Бърд, да е налице, въпреки това има още една междинна стъпка между Бърд и Фолоус.

— Също като миналия път — каза Паскоу, който слушаше с голямо внимание. — Споменаваше за три стъпки, нали? Макар да имаше само един труп.

Ъркухарт кимна одобрително като на примерен ученик и продължи:

— Това ме кара да се питам дали доларовия знак и монетата нямат нещо общо с тази средна стъпка. Но да върви на майната си. Да продължим. Следващия абзац, нищо. После те започват да разговарят. Проверих някои неща тук с моето маце. „Каква страховита нощ е тази. Двама-трима от нас видяха странни гледки“, това е от Юлий Цезар, действие първо, сцена трета. Но Диомед и Главк ги няма в Шекспир.

— Бълуър — Литън68, Последните дни на Помпей, Глава първа — каза Далзийл. — Мислех, че всеки го знае.

Това накара всички до един да млъкнат и да вперят невярващи погледи в Далзийл, с изключение на Паскоу, който знаеше, че това четиво се радва на почти постоянно присъствие на нощното шкафче на Далзийл. Тази информация не бе придобита от лични наблюдения върху спалните навици на Дебелака, а от едно от редките посещения в дома му заедно с Ели, която „без да иска“ се бе объркала и на път за тоалетната бе влязла в спалнята му — грешка, която бе повторила и през останалите две редки посещения. Книгата пак бе на същото място, но закладката бе променила мястото си, което предполагаше или бавно, или редовно четене.

Освен това бе забелязала, че върху книгата има голям надпис Собственост на хотел „Лонгбоут“, Скарбъроу, а закладката представлява сгъната на две сметка, адресирана до г-н и г-жа А. Х. Далзийл. За бившата съпруга на Далзийл се знаеше малко или по-точно малко се говореше. Но Ели, забелязала датата на сметката, заяви: „Това сигурно е било по времето, когато са били на меден месец! И той през цялото това време е пазел книгата, открадната от хотела, до леглото си. Каква романтика!“ и веднага отиде и купи един екземпляр втора употреба. Паскоу се бе опитал да го прочете, но се бе отказа още след две глави, така че трябваше да се задоволи с тълкуването на жена си.

Всичко това му мина през ума заедно с мигновено споходилото го просветление за значението на втория инициал, който Дебелака не бе използвал никога през живота си и докато не чу Ъркухарт да изрича:

— Не я знам, Хамиш. — За какво става дума?

— За изригването на Везувий, разрушило града по римско време.

— Е, значи това за лавата пасва чудесно тогава. А цитата от Юлий Цезар може би предполага, че скоро един тиран ще бъде свален…

— Момент — спря го Паскоу. — Това не са думи на Уърдман, а думи от разговора между Бърд и Фолоус.

— Да, но за този разговор няма друга информация, освен тази на Уърдман — възрази Ъркухарт. — И аз казах може би предполага. Просто се опитвам да налучкам някои идеи. Като „средна стъпка“, „лава“. А, да, в абзаца дето влизат във водата. Тук няма морално неодобрение, съгласен съм с Потъл, но мисля, че тук Уърдман изпитва нещо като приятно вълнение може би. „Като глиган…“

Той погледна подканващо към Далзийл, който каза:

— А, не, момко. Повече от мен помощ няма да получиш. Нямам влечение към ловджийски истории.

— Пак Шекспир. Този път Симбелин. Постумий си представя въображаемо съвкупление между своята жена Имогения с нейния предполагаем любовник Якимий.

— Като глиган, а? — замислено изрече Далзийл, представяйки си вероятно картината. — Не е зле. И какво излиза от всичко това, домине?

Ъркухарт се ухили на обръщението и каза:

— Майната му какво излиза. Да вървим нататък. В абзаца, дето започва със „Също като хирург“, забележете малката игра на думи с ръка и крак. Този задник живее наистина в свят, където думите и тяхната взаимовръзка означават много повече, отколкото хората и тяхната такава. „Любознателната видра“ ми звучи малко странно…

— Евелин Уоу — каза Паскоу.

— О, тя ли? — промърмори Далзийл.

— „Със стъпки, леки кат’ перо, минава любознателната видра“.

— Дали означава нещо? — запита се Ъркухарт.

— Пародиен похват като че ли. И бих добавил, комичен. Предполагам, че подсилва онова, което казахте, че Уърдман предпочита думите пред хората. И въпреки това, в Първия диалог нямаше ли някакво чувство на неподправена… не знам, почти любов, към господин Айнстъбъл и младия Питман?

Всички се замислиха за момент, после Новело се обади:

— Може би разликата да се състои в това, че той не ги познава. Не лично.

Това бе нейния първи принос. Тя наистина не изглежда добре, каза си Паскоу, твърдо решил да си я изпрати у дома веднага, щом това заседание приключи.

Хат Боулър също забеляза бледността на колежката си, но с по-малко съчувствие. „Какво, по дяволите, прави тя тук“, запита се той. Този случай бе неговия голям шанс да се утвърди във вътрешния кръг на Светата Троица и никак не му се искаше да вижда присъствието в него на някой едновремешен фаворит.

Но човек не може да избива едновремешните фаворити, поне не и на публични места.

Той се обади с бодър глас:

— Това е вярно. Той като че ли започва цялата тази работа съвсем случайно. Но след тези двама, всички останали са свързани по един или друг начин — или посредством разследването, или посредством библиотеката. Какво, ако той е познавал останалите и е имал причина да не го е грижа за тях?

— Или причини, за да не позволи на познанството си с тях да му попречи да ги убие. Игрите на думи, шегите и цитатите са доста полезни дистанциращи инструменти — намеси се и Потъл.

Далзийл издаде звук като стар железен кей, подяден от плискащото го море и каза тъжно:

— Приключваме ли вече?

— Още не — поклати глава Ъркухарт. — Най-хубавото тепърва предстои. Последния абзац. Мислех, че имаш да кажеш нещо по него, Поцо.

— За дълбоката му умиротвореност ли? Твърдата му вяра, че той е неуязвим, непобедим? Едва ли е нужно да соча очевидното. Както казах и по-рано, именно тази вяра, с която той ни казва за себе си и целите си без риск да бъде проследен, ще бъде и неговото падение. Но за да интерпретираме тези негови кимания и намигвания, ще имаме нужда от вашите лингвистични познания, доктор Ъркухарт.

— Е, любезно ви благодаря. Добре, стигнахме и до стиховете накрая. Това, разбира се е гатанка. Голям любител на гатанките е тоя тип. И когато намериш отговорите, те обикновено представляват въпроси, водещ до още отговори.

— Което с нетърпение чакат да направят и журналистите отвън? — кисело вметна Тримбъл.

„Бедният, стар Дан — помисли си Паскоу. — Той е дошъл на това съвещание с надеждата да гледа как от цилиндрите ще вадят зайци на стада. А вместо това заседанието е вече към края си, а той не е успял да зърне дори за миг и една изчезваща в храстите задница!“

— Да-а, ако добрият Бог ни беше дал възможността да виждаме напред, всички щяхме да пърдим през коприна, както казваше баба ми. Но не се отчайвай. Поцо е прав, той ни дава подсказки и именно аз съм онзи, който да ви ги разясни. Нещо да ви прави впечатление в тая безсмислица?

Всички сведоха погледи към екземплярите от Диалога пред себе си, после Боулър и Новело едновременно се обадиха:

— Шрифта.

След което се спогледаха изпитателно.

— Точно така. Шрифта. Всички тия главни букви. Дали означават нещо, запитах се аз — каза Ъркухарт.

— Слаба машинописка — обади се Далзийл.

— Не си дори близо — отвърна Ъркухарт. — Не, според мен това е хронограма.

Той ги изгледа победоносно. Всички го гледаха тъпо.

— Хронограмата — обясни той, — е писание, в което някои букви са направени да изпъкват, за да подчертаят съответна дата или епоха. В повечето случаи в хронограмата се използват римски цифри, защото, разбира се, те служат и като букви. Например Густав Адолф, шведския крал, загинал по време на Тридесетгодишната война, заповядал да изсекат медал, с който да ознаменува една победа през 1632 година, със следния надпис.

Той отиде до дъската и написа:

— Което, разбира се, означава…

Той очаквателно замълча, наслаждавайки се на господстващото положение, което му даваше знанието му.

— С Христос напред, ще разрешим това за нула време — наперено изрече Новело.

„Всички се засмяха, дори Тримбъл, а Ъркухарт я възнагради с вулгарната си усмивка, с която вероятно сваля студентките — помисли си злобно Хат.“

— Може и така да стане — каза лингвиста. — Сега дайте да си представим всички главни букви като римски цифри и да ги извадим от текста. В латинските текстове обикновено U-тата се пишат като V-та. Което ни дава… — Той написа на дъската 100+1+5+500+5+10+1+5+1000+5 — … което от своя страна е равно 1632. Това става и на английски. Много известен пример е следния…

Той отново се извърна към дъската и написа:

— Събирате цифрите и получавате 1666. Тук годината не е свързана с Големия пожар, а с едно друго събитие, което Драйдън ознаменува в неговото Annus Mirabilis, морската война между Англия и Холандия.

„Интересно — помисли си Паскоу. — Колкото повече навлиза в преподавателския си маниер, толкова по-слабо се забелязва шотландския му акцент.“

— Тука U-тата са изписани като V-та, макар да не са на латински — забеляза Уийлд.

— Начин, запазил се за краснописа на гравирани посвещения — каза Ъркухарт. — Едно време хората са нямали електрически инструменти и им е било трудно да гравират извивки. Нашия Уърдман обаче е пурист. В неговото стихче само V-тата са цифри. Да видим какво ще получим сега.

Той написа:

1+5+1+1+5+50+1+500+500+1+1+1+500+1+5+1+1+1 = 1576

— Е, ето как стои цялата работа — каза той доволно и си седна на мястото.

Всички седяха без да помръднат и се взираха като придворните на Балтазар в стената.

— И това ли е всичко? — попита Анди Далзийл.

— Освен ако не съм сбъркал при сбора.

— Но какво, мамка му, означава това?

— Хей, човече, аз съм по езиците, ти си шибания детектив. Но щом казва „Имам среща“, предполагам че тя е с неговата следваща жертва, така че 1576 е някакъв вид подсказка.

— Съжалявам, не съм толкова добър по история — каза Питър Паскоу. — Станало ли е нещо важно през 1576 година?

— Сигурно някакви лайна за изсрани, както винаги — отвърна Ъркухарт с безразличие. — Виж, какво, за мен това е всичко. Ако нямате въпроси, на които мога да отговоря, имам лекция.

— Аз също имам задължения — каза Потъл. — Така че ако няма нищо друго…

— Друго? — повтори Далзийл като ехо не много тихо.

Паскоу огледа присъстващите и каза:

— Не, изглежда това е всичко. Благодаря много и на двама ви. Ще поддържам връзка с вас. И разбира се, ако ви хрумне нещо ново, не се колебайте да се свържете с мен по всяко време.

Двамата учени си тръгнаха. Възцари се неловко мълчание, което бе нарушено от Главния констъбъл:

— Е, това разрешава поне един проблем, Анди. Сега вече можем да се заемем с всички онези подробности от модерната следствена техника и вероятните заподозрени, за които не искаше да говориш пред цивилните.

— Точно така — каза Дебелака. — Питър?

„Благодаря ти много“, помисли си Паскоу, а на глас каза:

— Сър, хвърлили сме всички сили в това. Съдебна медицина, база данни, плюс всичкия личен състав, който можем да отделим. Разговарят с всеки, намирал се на половин километър от библиотеката вчера вечерта. Всички касети от охранителното видео на библиотеката и долу на търговския център се преглеждат сантиметър по сантиметър. И както виждате със случая с доктор Ъркухарт и доктор Потъл, привличаме всякаква друга помощ отвън, за която се сетим.

— Заподозрени? — попита Тримбъл.

— Да, сър. Веднага, след като се установи, че снощи е било извършено престъпление, изпратихме служители да следят тримата мъже, които смятаме за възможни извършители.

— Които са…?

Паскоу пое дълбоко дъх и отвърна:

— Чарли Пен, Франи Рут, Дик Дий.

Главният констъбъл сигурно знаеше, че други няма, но въпреки това успя да си придаде разочарован вид.

— Разбирам — каза той. — Значи след осем убийства, вашето мислене не се разпростира по-далеч от това трио, което вече доколкото разбрах, вие много обстойно сте огледали от всички страни. Чарли Пен — местна медийна знаменитост. Франи Рут, към когото вие имате доста силен личен интерес, господин Паскоу. И Дик Дий — човекът, който поначало изигра голяма роля да ни накара да обърнем сериозно внимание на цялата тази работа.

Той вдигна вежди към Паскоу, комуто се прииска да каже: „Е, благодаря ви любезно, сър, че ни посочихте очевидните истини на нас, тъпите детективи. А сега защо не се изметете обратно в огромния си кабинет да ни оставите да си гледаме нашата, нископлатена работа?“

Вместо това каза с мек глас:

— Уърдман също е медийна знаменитост. И аз наистина имам силен професионален интерес към господин Рут. Колкото до Дий, противопожарните инспектори ни съветват винаги да разглеждаме отблизо онзи, които първи съобщава за пожара, а също и главния отговорник на мястото.

Тримбъл обмисли чутото, сякаш долови подтекста, усмихна се слабо и каза:

— Дано да няма и умишлен палеж. И нещо интересно разбрахте ли като ги проверихте?

— Нищо особено. Но никой от тях няма стабилно алиби за ранната вечер.

— Е, това е нещо все пак. Макар че като си помисля, аз също нямам стабилно алиби.

Тримбъл рязко се изправи и останалите моментално го последваха.

— Повече няма да ви губя времето. Не искам да напомням на никой от вас колко важно е да доведем тази работа до бърз и задоволителен край, също както нямаше нужда местния депутат от Парламента да го напомня на мен тази сутрин. Анди, гледай да ме държиш в течение, моля те.

— Каквото и да стане, вие ще го узнаете първи — увери го Дебелака.

Щом вратата се затвори зад Главния, всички се отпуснаха на столовете си и съсредоточено заизучаваха пода или тавана, надявайки се някой друг да излезе с някаква идея.

Най-сетне Далзийл каза:

— Ако не друго, то поне ще се наложи да арестуваме Дан. Чухте го като каза, че няма алиби, нали? Освен ако младия Боулър не ни измъкне от затруднената ситуация.

— Сър?

— Ами тъй като те гледам как ги чупиш тия устни като котешко дупе… От тях сякаш всеки момент ще излезе или пръдня, или думи. Така че да си отваряме ушите или да си запушваме носовете?

— Извинете, сър. Аз просто гледах датата, написана на дъската — 1576 година.

— Да не си си взел изпита по история с отличен?

— Взех го — отвърна уклончиво Хат.

— Достатъчно е. Тогава бързо изприпкай до библиотеката и изрови всичко, което се е случило през тази година. Дори и нищо да не излезе, поне ще дадеш на Дий или Чарли Пен да разберат, че сме разбрали посланието.

Стараейки се с всички сили да скрие радостта си, че има извинение да се види с Рай, Хат се отправи към вратата.

Радостта му обаче малко понамаля, когато Далзийл подвикна след него:

— И гледай да се занимаваш само с тази дата. Защото младите жени сериозно могат да увредят кариерата на младите детективи.

Дебелака намигна на Паскоу и каза:

— А ти, девойко? Нещо да ти е хрумнало?

— Извинете, сър, на мен ли говорите? — стресна се престорено Новело.

— Какво, този куршум да не те е оглушил? Господи, ама ти изглеждаш ужасно. Време е да се прибираш у дома.

Мита й през ума, че ако да изглеждаш ужасно е достатъчна причина да те връщат вкъщи, то Далзийл и Уийлд не трябва да си показват носовете навън, но разбира се, не го каза.

— Има наистина едно нещо — бавно каза тя. — Монетата в устата на Бърд. Няма такава в устатата на Фолоус. Може би Уърдман е нямал нищо против Бърд да се прехвърли през Стикс и да се възнесе на небесата, но тъй като не е харесвал Фолоус толкова, го е оставил да се мъчи и на другия свят.

Паскоу кимна одобрително. Това умно копеле вече е мислило по това, помисли си Новело, и е разбрало, че в него няма нищо.

Умното копеле каза:

— Това е добра мисъл, макар че трябва да внимаваме да не бъркаме класическия подземен свят с християнския рай. И това пак ни връща на проблема със знака на долара.

— Всемогъщия долар, може би — предположи Новело. — Може Уърдман да си е мислел, че ада е нещо като Америка.

Паскоу се ухили развеселен.

„Веднъж поне да не се усмихва снизходително“, помисли си Новело.

И може би това именно я насърчи да добави:

— Имам чувството, че докато монетата може би представлява по някакъв начин междинната стъпка, за който той говори, доларовия знак има нещо общо с избора на жертвата. Прочетох всички Диалози и видях, че имало някакви драсканици на главата на съветник Стийл, нали? Какво са означавали те?

— RIP, написано с букви от кирилицата, нали така беше? — каза Паскоу. — Прилича на шега, като се има предвид, че името му е Сирил. Уърдман обича шегите, особено ако са свързани с игра на думи.

— Да, сър. Това е нещо, което не бива да забравяме, нали? Никога не бива да изпускаме думите от полезрението си, каквито и да са те, щом имаме работа с Уърдман. Искам да кажа, думите не са просто полезни етикети. Също като в религията, когато говориш някои думи, случват се или поне трябва да се случат някои неща. В магията е същото. Или, както е у някои народи, не казваш на хората специалното си име, защото имената са нещо повече от етикети, те всъщност са самия ти по много специален начин. Моля да ме извините, сигурно не се изразявам добре. Искам да кажа, че думите, може би по-точно подредени по специален начин, изглежда имат специално значение за Уърдман, всяка дума бележи стъпка напред и понякога той може да свърже отделна дума към индивид и тогава той пада убит, но понякога то свързва повече от една дума към индивид и тогава ние имаме само един труп, но тройка стъпки, както той сам казва в Диалога, дето обяснява как е убил лорд Пайк-Стренглър.

Тя млъкна и се запита: „Дали не се разбъбрих излишно?“ Далзийл я гледаше така, сякаш беше изпаднала в делириум.

Новело обаче получи помощ от съвсем неочаквана посока.

Уийлд каза:

— Искаш да кажеш, че причината да отреже главата на многоуважаемия, може би има нещо общо с думи, с тези стъпки, за които говориш, а не с психическото състояние на Уърдман. Външни, а не вътрешни, така ли?

— Точно така — отвърна тя. — Все едно си е помислил: „Добре де, имам един труп, това е стъпка. Сега ако направя с него това и това, ще станат още две стъпки.“ Той няма търпение да се движи напред по тази път, за който непрекъснато говори и когато нещо такова стане, каквото и да е то, той разбира се го отдава на божествено вмешателство или нещо от този род.

— И какво предлагаш? — попита Паскоу.

— Може би вместо да се концентрираме на подсказките в конвенционалния смисъл, ние трябва да започнем да събираме думи. Да ги подреждаме в списъци дотогава, докато в някой от списъците не се появи смисъл.

— Примери, моля — насърчително се обади Паскоу.

След кратък размисъл, през който очакваше всеки момент да чуе някое недотам прилично подмятане от Далзийл, тя каза:

— Ами… трупа на Пайк-Стренглър бе намерен в потока, нали? А главата му в рибарската кошница в лодката. Така че оттук значи можем да вземем думи като поток, вода, ручей, река… кошница… лодка…

Налегна я неудържимо чувство на умора и въртящите се в главата й идеи, които всеки момент като че ли щяха да приемат стабилен и строен вид, започнаха да се разсейват като сутрешна мъгла, но тя продължи:

— И при този, последния, Бърд и… как му беше името… думи като монета… и… долар… и пари…

Тя усети как в гърлото й се надига нещо като ридание и предпочете да замълчи, защото мълчанието й се стори по-добра алтернатива.

Далзийл и Паскоу се спогледаха и Дебелака каза:

— Девойко, но това е велико. Продължавай да работиш по него, о кей? Наистина съм ти благодарен, че успя да дойдеш днес, а и Главния го забеляза. А сега си мисля, че вече е време да поемеш към къщи, за да си починеш.

Бе готова да каже: „Не, нищо ми няма“, но говорът й се стори още по-предателски в лицето на такова неподправено съчувствие, затова тя само се надигна, кимна отсечено и тръгна към вратата с твърда крачка.

Далзийл се обади:

— Уийлди, иди с нея да не стане нещо. Не те знам какво си имал предвид, Пит, да я караш да идва тука, след като момичето още се възстановява.

— Я чакай малко — възмути се Паскоу. — Да не би идеята да я викам тук да беше моя?

— Не беше ли? Добре тогава. Да се върнем на случая. Какви други идеи още нямаш?

— Да продължим да притискаме Пен, Рут и Дий.

— Звучи ми като фирма на адвокатска кантора. Това ли е?

— Да. Съжалявам. А вие, сър?

— Аз ли? — Далзийл се прозя широко и разтри чатала си, сякаш нещо там го убиваше. — Аз ще си ида вкъщи и ще си почета някоя хубава книжка.

„И аз съм готов да отгатна коя ще бъде тя, Хамиш“ — помисли си Паскоу.

Но тъй като беше деликатен човек, с жена, дете, куче и ипотека, не го каза.