Диалози на мъртвите

Глава седемнадесета

Разследването за убийство е конвенционалния връх в работата на детектива, но Хат Боулър бе започнал да разбира и до каква степен то може да обърка общуването ти с хората. Каквато и смътна надежда да бе имал, че все пак ще спази неделната си среща, се изпари с появата на Четвъртия диалог. Бе се видял с Рай предния следобед след като тя бе дала показанията си и се бе опитал да звучи оптимистично, но тя го бе погледнала със скептичен поглед, бе му дала домашния си телефон в случай, че възникнат проблеми и в неделя сутринта той й позвъни да отмени срещата за втора последователна седмица.

Тя слуша извиненията му известно време, после го прекъсна:

— Хей, стига. Голяма работа. Ще го оставим за друг път.

— Не звучиш много разочарована — обвини я той.

— Разочарована ли? Ако си напрегнеш слуха, може би ще чуеш как плющи дъжда по прозореца и искаш да съм разочарована, че няма да прекарам деня си подгизнала до кости, гледайки така наречените неми създания, които вероятно имат достатъчно ум в главите, за да си стоят уютно свити в дупките си?

— В гнездата. Да не искаш да кажеш, че си още в леглото?

— Разбира се. Днес е моя почивен ден, макар и да не е твоя. Ало? Чуваш ли ме? Надявам се, не си представяш някои неща за мен в момента?

— Разбира се, че не. Аз съм ченге. А на ченгетата им отстраняват въображението по оперативен път. Затова пък сме надарени с техника за наблюдение, така че няма нужда да си представяме.

— Искаш да кажеш, че в момента съм под наблюдение? Добре, кажи ми какво правя в момента.

Той помисли малко. Тази игра му предлагаше много възможности, но не му се искаше да бърза дори и с думи, за да не развали работата.

— Чешеш си носа? — каза той предпазливо.

Тя се изкиска и каза с дрезгав глас:

— Почти позна… Кажи сега как върви работата. Още ли сме заподозрени.

Именно Рай му посочи очевидното в събота следобед, когато той й се извини затова, че й е изгубил времето в разпити като възможна свидетелка.

— И заподозряна — бе добавила тя. — Не ни подценявай. Всички, които са били на изложбата и са напуснали преди или по същото време със съветник Стийл, са потенциални заподозрени. Аз лично бих заложила на Пърси Фолоус.

— Защо точно на него?

— Защото разбрах, че има навика да напада мъже с много малко оръжие.

Той я гледа дълго и втренчено, после каза:

— Трябвало е и ти да станеш полицай.

— Защото съм досетлива ли?

— Не. Защото чрез подмятане на гадни шеги знаеш как да не позволяваш мръсотията на нещата да стига до теб.

Още докато го казваше, си помисли: „Помпозен глупак такъв, какво се правиш на велик? Смяташ да я смаеш със справедливостта си ли?“

Реакцията й обаче бе по-лоша и от възмущение. Очите й се наляха със сълзи и тя промълви:

— Съжалявам… Просто се опитвах да не…

И именно в този момент той я прегърна и я притегли към себе си, но нема време — и може би така стана по-добре — да се запита дали това е тяхната първа прегръдка или просто жест на съчувствие, защото зад него прозвуча сухото покашлюване на Уийлд и още по-сухия му глас:

— Когато приключите с тази свидетелка, детектив констъбъл Боулър…

Сега той й каза:

— Разбира се, че всички сте още заподозрени. Поради което съм длъжен да те държа под личното си и плътно наблюдение. Слушай, дай да забравим Стангдейл. Да идем на едно кино или нещо друго…

— Като например на Птиците ли? Съжалявам. Да, всъщност би било чудесно, искам да кажа, но аз съм човек на думата. Казах, че ще чуруликам с теб и ще чуруликам. Другата седмица?

— Да, ако си сигурна. Искам да кажа, страхотно. Цял ден, нали? Ще си направим пикник. Аз ще накупя каквото трябва.

— Не се увличай. Добре, така се уговаряме. Звънни ми. А сега се върни към задълженията си да пазиш обществото от злосторници, а аз ще продължа да си чеша носа. Чао.

Той изключи телефона, почеса се по носа и се усмихна. Винаги бе мислил телефонния секс за слаба работа, но по начина, по който се чувстваше в момента, май имаше все пак нещо в него. Отношенията им с Рай бяха твърдо мръднали напред с една стъпка, макар да видя, че все пак бяха отскочили назад с две, когато тя разбра, че той крие от нея за Четвъртия диалог. Изкушението да й каже беше силно, поне по телефона, но не толкова силно, колкото забраната на сержант Уийлд да се говори за това.

— Няма да говориш за това — бе казал Уийлд. — Доколкото това засяга останалия свят, смъртта на съветник Стийл представлява изолиран инцидент, докато супера не реши нещо друго. Освен това искаш супера да почувства, че си надеждно момче, нали? Особено когато си около млади жени.

Хат бе помислил да възрази, че Рай Помона им бе помогнала да влязат във връзка с Уърдман и има право да знае, но усети, че не би имал сили да подкрепи възражението си пред това мрачно и сериозно лице.

И вместо това бе казал:

— А има ли някаква причина да не ме смята за надежден, сардж?

— Мисля — отвърна Уийлд, внимателно подбирайки думите си, — че според него ти може би си влязъл в твърде близки отношения с Джакс Рипли.

Той впери внимателен поглед в лицето на младежа и видя недоумението му да преминава в разбиране и после да прераства във възмущение.

— Искаш да кажеш, че всичко това дето тя го казваше по телевизията за нас, господин Далзийл мисли, че го е измъкнала от мен? Господи, сардж, почти всеки път като се видехме, се карахме за тези предавания. Добре, бяхме приятели, имаше нещо такова, но и двамата знаехме, че се използваме един друг. Може да съм разменял нещо с нея на принципа „Аз ще ти покажа моето, ако ти ми покажеш твоето“, но ако е имала наистина някой информатор в полицията, то това не съм бил аз!

Уийлд забеляза, но не коментира, сексуалната картинност на отрицанието. Макар сам да беше неподатлив към такива неща, безпогрешно познаваше кога една жена насочва аспирациите си към него и по време на двата пъти, когато се бе виждал с тв репортерката, бе усетил жегата на тези аспирации към себе си. Ако — а той бе склонен да му вярва — Боулър не се бе поддал до степен пренебрегване на професионалната дискретност, то това говореше много за самообладанието на младия мъж.

— Мислиш ли, че трябва да кажа нещо на супера по този въпрос? — бе го попитал тогава Боулър малко развълнувано.

— Аз не бих го направил — каза Уийлд. — Да отричаш преди да са те питали, е почти равно на признание в нашата работа. Вчера той остана доста доволен от работата ти. Така че забрави. Важно е бъдещето, а не миналото. Но внимавай. Видиш ли репортер, бягай на километър.

Това значи да бягам като маратонец, помисли си Хат. Интересът на медиите към убийството на Рипли бе огромен и макар още да нямаше официално признание за връзка със смъртта на Стийл, хрътките бяха достатъчно близо по време и място, за да подушат въздуха още веднъж и да нададат тържествуващ вой. Дълбоко в себе си Хат смяташе желанието на Далзийл да не споменава нищо за Четвъртия диалог за глупаво, но не беше толкова глупав, за да издаде мислите си дори с намек.

— Да, сардж. Добре тогава, докъде сме стигнали? Има ли развитие на нещата?

— Ами, в десет часа в кабинета на супера ще има заседание. По предложение на детектив главния инспектор. Нарича го Великия консулт.

— Какво значи това?

— Нещо като събрание на всички дяволи, за да решат как да се измъкнат от ада. Господин Паскоу понякога си позволява да бъде малко поетичен, когато нещата загрубеят — отбеляза Уийлд снизходително. — Тъй или иначе, той е внушил на супера, че е вече време да повикат специалисти отвън, като например доктор Потъл, психара и някакъв лингвист от университета.

— Господи, нещата явно вървят зле! — възкликна Хат, който знаеше какво е отношението на Дебелака към онези, които наричаше учили-недоучили вехтошари.

— Прав си. Наистина вече почнахме да стържем нощвите. Ти си поканен.

— Аз?

Оживлението се сблъска с трезвата мисъл, когато чу това.

— Аха. Така че се подготви. Но първо по-добре звънни на онази девойка от библиотеката и й кажи, че днес твърдо няма да можете да си играете.

Докато въртеше номера на Рай, Хат се чудеше откъде по дяволите знае Уийлд, че днес има среща с Рай. Но още преди да набере последната цифра, се сети, че сержанта може би бе подслушал целия разговор преди прегръдката, която може би накрая щеше да завърши с целувка.

„Тоя дръвник не пропуска нищо — помисли си той полувъзхитено-полуядосано. — Да, ама аз пък съм по-хубав!“

Половината изглеждаше добра доза и той реши да послуша само половината от съвета на Уийлд. Нямаше да казва нищо на Дебелака за несправедливите му подозрения, но нямаше и да ги забрави. Знаеше, че е невинен, което означаваше, че някой друг негодник не е и не виждаше защо трябва да прекара цялата си кариера с този въпросителен знак срещу името си в бележника на Далзийл.

А междувременно, бе твърдо решен да затвърди доброто впечатление, което бе произвел върху супера вчера. Поканата да вземе участие във Великия съвет на Светата Троица бе голяма стъпка напред. Спомни си леките бодвания на съвестта, когато преди това виждаше как детектив констъбъл Шърли Новело, която не бе кой-знае колко по-старши от него, бива допускана все повече и повече в този вътрешен триъгълник. Новело все още бе в болнични след като получи куршум по време на служба преди около два месеца. Всяка надежда, която Боулър бе хранил да запълни дупката, скоро бе смазана и той остана разочарован и озадачен, докато Уийлд накрая не му бе изяснил нещата. Сега му се предлагаше шанс да блесне и той нямаше никакво намерение да го изпусне.

Прекара един час, колкото за очи, прехвърляйки набързо показанията на свидетелите. Тъй като бе разпитан всеки един гост на изложбата, нямаше време да ги чете всичките. За щастие, със свойствената си ефективност сержант Уийлд вече ги бе сортирал и сравнил със съответните отпратки. Най-голяма бе групата на ония, които си бяха тръгнали десет минути преди тръгването на съветника и които даваха отрицателен отговор на въпросите: Разговаряхте ли със съветник Стийл или чухте ли го да разговаря с някой друг? Забелязахте ли някой да се държи странно около демонстрацията на Джуд Илингуърт?

С хлапашките драсканици на Паскоу бе добавено: Не мисля, че убиецът би рискувал да излъже кога си е тръгнал, макар да е възможно, разбира се, да е излязъл по-рано и да е изчакал съветника да си тръгне. Колкото до отговора на двата въпроса, мисля, че е малко вероятно убиеца да даде отрицателен отговор на двата, отчасти защото смятам, че той вероятно наистина е разговарял със Стийл, но главно защото се съмнявам един толкова обсебен от думите човек като Уърдман, би устоял да не каже нищо.

Умен пич, помисли си Хат. Макар че бе добре да запомни, че и Уърдман е също умен пич. Но това му помогна да спре избора си на това, в което трябва да се вгледа и онова, което трябва да избута настрана за по-късна обработка.

Той насочи вниманието си към онези, които имаха да кажат нещо за съветника и/или им се бе сторило да забелязват нещо на демонстрацията.

Той бързо стигна до заключението, че повечето от показанията за странно поведение са мотивирани или от престараване да помогнат, или от най-обикновено желание да изглеждат важни. Тук нищо от професионалната наблюдателност, тоест неговата, на Уийлд, на Паскоу и на супера, не помагаше по този въпрос, което можеше да се окаже или да не се окаже важно. Петима свидетели си спомняха, че докато гледали демонстрацията на гравьорката, наблизо се обърнала маса и чашите паднали на земята, което би могло да е направено нарочно за отвличане на вниманието. За нещастие никой от тях не си спомняше добре кой е бил наоколо по това време и, разбира се, точно така би трябвало да бъде — само един от тях би могъл да си спомни точно присъствието на останалите.

Гладника Стийл бе направил доста по-голямо впечатление, макар по-голямата част от спомените да се въртяха около количеството унищожена от него храна. Показанията за неговите действителни разговори можеха да бъдат разделени на две теми. Първата бе, че по-голямата част от изложеното на изложбата е пълен боклук и харченето на обществени пари, за да бъдат излагани, е скандално и на следващото заседание на общинския съвет, той ще предложи на комисията по финансите да се занимае с това. Втората тема беше, че смъртта на Джакс Рипли е дошла като непредвиден подарък за мидйоркширската полиция, чиято екстравагантност и неефективност тя, с негова помощ, тъкмо е показвала.

Мери Егню специално бе чула много неща, както впрочем и Сами Радълсдин и Джон Уингейт от ВВС Мид-Йоркшир. Няколко свидетели си спомняха, че Уингейт прекъснал Стийл не след дълго и между двамата се завързал разгорещен разговор, завършил с това, че Уингейт се обърнал и се отдалечил. Самият продуцент даваше доста обширни показания на тази тема — писнало му да слуша дрънканиците на Стийл, като че ли най-важното нещо в смъртта на Джакс Рипли е отражението й върху кампанията на Стийл. Това бе разбираема реакция от колега на починалата, но Боулър си спомни своите собствени мисли, когато взе показания от Уингейт след убийството, че между тях двамата е имало нещо повече от чисти професионални отношения.

Той си го отбеляза и продължи да чете, концентрирайки вниманието си върху онези, които си бяха тръгнали горе-долу по същото време, по което и съветника. Уийлд бе свършил черната работа и тук, като бе направил прегледна таблица, в която показваше кой по кое време е бил там. Показанията на Хат също бяха приложени, разбира се, и той ги прочете с цялата вглъбеност, на която бе способен. Бяха добре направени показания на полицай — точни и подробни. В тях не се казваше нищо за онова чувство, което го бе връхлетяло при влизането му в тоалетната — влизане като че ли в ново измерение, където съществуваха само той и трупа на пода, свит в ембрионалната поза на въпросителния знак. Колко дълго бе стоял така, загледан в него, нямаше представа. Всъщност въпроса „Колко дълго?“ като че ли не бе подходящ за ситуацията, не и когато разполагаше с възможността да отстъпи назад в коридора, да изчака секунда, след това отново да отвори вратата, за да открие, че изображението се е изтрило. Разбира се, той не бе постъпил така. Разбира се, обучението бе поело управлението автоматично и той се бе заел да проверява пулс, да вика за помощ, да опита изкуствено дишане, да отцепи местопроизшествието и когато вечерта си лягаше, случката с пълното изключване се бе стопила до спомен за естествен шок при вида на такава страховита находка.

Но когато прочете екземпляр от Четвъртия диалог, който Уийлд му даде същата сутрин и разбра, че е бил само на крачка след Уърдман, всичко се върна с такава сила, че той изведнъж откри, че се стиска с все сила за една маса а погледът му е забит в секундната стрелка на часовника му, за да се увери като че ли в нормалния ход на взаимната реалност.

Сега той премисли показанията в светлината на новата информация и дойде до заключението, че това не е случайно убийство, а част от последователните действия на Уърдман. Може би усещанията му сега са уместни… Но как? И сърцето му се сви, при мисълта да се опита да ги обясни на Далзийл. Може би щеше да успее да измъкне репутацията си от неверните обвинения, че е Пойна птичка, но Въздухар му се струваше извън всякаква възможност за възстановяване.

Той бутна своите показания настрани и се залови с останалите.

Разбира се, би било чудесно да отиде на заседанието и да им направи едно показно на умствена гимнастика, която да го води от една пропусната подробност към друга, завършващо с тройно салто и твърдо като скала приземяване върху гърба на Уърдман. Представи си как членовете на съвета на Светата Троица го гледат смаяно и възхитено, преди да вдигнат табелките с оценките, награждавайки го с максималния брой точки както за стил, така и за съдържание.

Но такива полети на вдъхновение, макар често срещани в света на литературата, се срещат изключително рядко в света на един скромен детектив констъбъл. Сериозното обръщане на внимание на всяка подробност, независимо колко тъпа и повтаряща се е — ето това решаваше успешния изход на всяко дело. И докато четеше, Хат проверяваше в таблицата на Уийлд, очаквайки да види не нещо пропуснато, а тласкан от неособено силната надежда да намери някакво несъответствие. Най-близкото му попадение за такова, бе в показанията на Рай (достатъчно директни и детайлни, за да минат за такива на полицай), в които тя казва, че когато си взела палтото от читалнята, видяла няколко души от публиката да работят там, но не познавала никой от тях. И въпреки това, съгласно таблицата, двама души, които са били на изложбата, е трябвало да бъдат там — Дик Дий и Чарли Пен. Той започна да прелиства показанията едно след друго.

— Намери ли нещо? — каза Уийлд, който се бе приближил безшумно зад него.

— Не съвсем… може би…

Намери показанията на Дий. Излязъл от изложбата няколко минути преди Хат и Рай и отишъл право в библиотеката. При пристигането му, дежурната библиотекарка използвала възможността да отскочи до тоалетната. Дий бил в другия край на читалнята, правейки някаква справка, когато зърнал Рай да си взима палтото.

Значи той я е видял, а тя него — не.

В показанията си Пен твърдеше, че отишъл право в библиотеката и седнал на обичайното си място. Обърнат към стената, пишеше той, човек няма голяма възможност да види много хора. Но по-късно, когато ходил до тоалетната (не в тази за простосмъртните, а в тоалетната за персонала, залепена за читалнята, достъп до която имам като привилегия на „облагодетелствана нация“), той забелязал Дий. Значи и двамата отпадат.

— Не, съжалявам. Нищо. Виж какво, не се опитвам да ти проверявам работата, сардж…

— Така ли? Жалко. От детектив констъбъл, който не се опитва да проверява работата на неговия сержант, няма полза никой. Но не затъвай надълбоко, защото ще изпуснеш заседанието. Имаш още десет минути. Закъснееш ли за господин Далзийл, закъсняваш завинаги.

Хат заряза показанията и останалото време преглежда специално подбрани хора в компютъра си. Беше все едно да търсиш злато в изоставена златна жила. Боклук, боклук и нищо друго освен боклук.

И изведнъж, също като минзухар на пътека, той зърна една мъничка песъчинка злато.

Той я измъкна, претегли я и разбра, че от нея няма да забогатее. Обаче при правилен подход можеше да се превърне в едно елегантно звено в цялата верига. Той хвърли поглед на часовника си. Още пет минути. Може би малко повече. Учените са прочути със закъсненията си.

Той се пресегна за телефона.