Диалози на мъртвите

Глава шестнадесета

— Розова пъпка ли? — учуди се Анди Далзийл. — Младия Бойлер май много ходи на кино, а?

— Не, сър — каза Паскоу с облекчение, тъй като забележката на Далзийл му спестяваше обясненията, че розова пъпка представляват последните тайнствени думи на умиращия милионер от филма Гражданинът Кейн. Дебелакът ставаше брутално саркастичен, ако забележеше, че подчинените му се опитват да го поучават. — Боулър не е гледал филма, така че за него думите не означават нищо. Далеч по-важно е, разбира се, дали са означавали нещо за съветника.

— Може би. Но не го виждам Гладника да ходи на кино, освен ако не са започнали да раздават безплатни пуканки. Казваш, че младия Боулър му е направил изкуствено дишане уста в уста, а?

— Така разбрах — кимна Паскоу.

— Значи е по-храбър от мен — заяви Далзийл. — Имах някои съмнения към тоя младеж, но според мен всеки, който е могъл да направи на Гладника Стийл изкуствено дишане уста в уста, трябва да бъде представен за Кралския медал!

Паскоу нервно се огледа за някой, който би могъл да чуе и да се възмути, но мецанина, в който се намираше кафенето и едно магазинче за сувенири и книги, бе пуст, с изключение на няколко униформени служители. Бе се поколебал да затвори целия Център, но Далзийл не изпитваше никакви задръжки.

Дебелакът бе втренчил поглед в охранителната камера близо до тавана, сякаш обмисляше как да скочи и да я откъсне от стойката й.

Но дори и да го направеше, с нищо нямаше да помогне.

Едно от първите неща, които Паскоу направи, бе да изпрати Уийлд в офиса на охраната на най-горния етаж с надеждата, че видеото може би е записало нещо. Опитното му око вече му бе подсказало че системата е далеч от последния вик на онази техника, която човек би очаквал да види в такъв нов комплекс. Старомодни, неподвижни камери и то немного. Но изобщо не бе подготвен за новината, с която се върна Уийлд.

— Няма да повярваш — каза той на Паскоу. — През деня системата не работи.

— Какво?

— Не работи. Казват, че самият им вид действал неблагоприятно на посетителите. Нямало да работи и през нощта, ако Гладника е бил наложил искането си.

— Гладника?

— Аха, каква ирония, нали? Трябвало е да водят битки с него за всяко пени, вложено в тази сграда. Отстъпвали му по някои дребни неща, иначе ако останело до него, това тук изобщо още щяло да е в строеж. Охраната била едно от тях. Той орязал бюджета за монтаж, експлоатация и поддръжка с осемдесет процента.

— Мамка му! — изруга Паскоу. — Но това означава, че оня, дето е извършил убийството, вероятно е знаел, че не попада в Скрита камера. Това все пак е нещо.

— Не е кой знае какво утешение за Гладника, където и да се намира в момента… — бе казал замислено Уийлд. — Да знае, че ако не се е правел на толкова стиснат, сега да е тука.

— Колко време му трябва на оня мърльо там? — попита Дебелака, насочвайки вниманието си от безполезната камера към коридора, където бяха разположени тоалетните. — Какво толкова го рови? Стотинки из джобовете ли му търси, какво?

„Оня мърльо там“ беше съдебномедицинския експерт, който в момента изследваше трупа на съветника. Когато преценката на Боулър за смъртта на Стийл се потвърди от дежурния екип, пристигнал с линейката, Паскоу ги накара да оставят трупа там, където е, както за да не замърсява местопрестъплението с още следи, така и за да достави удоволствие на Дебелака, когото веднъж чули да твърди, че да оглеждаш местопрестъпление без труп е все едно да топиш сол през стъкло.

— Сигурен съм, че скоро ще свърши — каза Паскоу.

— Тъкмо стана дума за мърльовци, къде е нашия Бойлер сега?

— Горе в галерията. Заедно с Уийлди взимат показания.

Всред останалите гости се бе надигнал слаб ропот, когато им каза, че не бива да си тръгват преди да са дали показания, но успя да им се наложи. Почти сигурната употреба на резеца на Джуд Илингуърт като оръжие на престъплението, превръщаше всеки в галерията в потенциален свидетел. За издирването на вече отишлите си гости щяха да отидат и без това много часове труд, така че като за начало бе разумно да говорят с тези, които все още бяха в галерията.

— Не е много умно, когато самият той е ключов свидетел, Пит. Защото именно неговите показания искам първо да чуя. Би ли го докарал тук?

Паскоу се бе научил да не се защитава срещу упреците на Далзийл. Няма начин да го победиш, дори и ако си напълно прав. Освен това често ставаше размяна — ако някой друг дръзнеше да те упрекне, Дебелака обикновено противопоставяше собственото си тяло, дори и напълно да грешиш. В този случай Паскоу, виждайки колко разтърсен е младия детектив от находката си в тоалетната, бе решил да му намери работа, с която да го отвлече от черните му мисли. И сега тръгна лично да го намери. Бе действие, продиктувано както от любезност, така и от професионализъм. Боулър трябваше да знае, че едва ли би могъл да се нарече любимото момче на Дебелака в момента и лесно можеше да бъде унизен до степен на пълно обезличаване. Затова една проява на малко любезно съчувствие и съпричастност щеше да му дойде тъкмо навреме, както да го поободри малко, така и да му помогне да се представи като по-добър свидетел.

В галерията той откри, че останалите гости са се оформили в отбранителен кръг, събран около дървения тотем като стадо антилопи, надушили лъв. Изключение правеше само Едуин Дигуийд, който се въртеше около групата с изражение на едва потискан гняв — чувство, подхождащо по-скоро на хищник, отколкото на тревопасно. Около входа, Боулър и детектив констъбъл Денис Сеймур, бяха наслагали маси, вероятно за да попречат на някого да се измъкне незабелязано и се занимаваха с вземане на показания. Свидетелят, с когото в момента разговаряше Боулър, бе толкова изнервящо многословен, че Паскоу се въртя няколко минути наоколо, преди най-накрая да се реши да го прекъсне, като внимателно пъхна ръка по мишницата му, учтиво го повдигна от стола и го поведе към изхода, мърморейки обичайните баналности в отговор на неговите благодарности.

— Благодаря — каза Хат с усмивка, която веднага се стопи, когато Паскоу му каза, че суперинтенданта иска да говори с него.

— Просто му разкажи онова, което разказа и на мен — допълни Паскоу. — Знаеш го господин Далзийл. Той винаги иска да чуе нещата от извора. Вече му казах, че по мое мнение ти си действал съвършено разумно и си направил всичко като по учебник.

Младежът придоби малко по-уверен вид и Паскоу го попита:

— А между другото, къде е сержант Уийлд?

— Ей там — отвърна Боулър, кимайки към една от малките странични галерии, излизащи от главната. — Няколко души бяха напуснали изложбата, но ние успяхме да ги хванем преди да са излезли от Центъра и той помисли, че е по-добре да не ги смесваме с тези, тъй като сигурно биха могли да ни кажат нещо повече за движението на съветника долу.

„Плюс факта — помисли си Паскоу — че щом са напуснали галерията, освен че са потенциални свидетели, те се превръщат и в потенциални извършители.“

Той прекоси галерията и надникна в страничната стая. Всред събраните там разпозна Сам Джонсън и Франи Рут, погълнати от задълбочен разговор, Дик Дий и Рай Помона, също бяха заети с подобно занимание. Дойде му наум да влезе вътре и да намине покрай Уийлд, предлагайки му да обърне специално внимание на Рут, но после се отказа, отчасти защото щеше да заприлича на невротик, но най-вече затова, че Уийлд не се нуждаеше от подсказване.

— Как върви, Денис, справяш ли се? — обърна се той към Сеймур.

— Няма проблеми — отвърна бодро червенокосия детектив констъбъл. — О, между другото, най-напред говорих с госпожа Паскоу и тя ми каза да ви кажа, че ще ви чака у дома.

— Много съобразително от твоя страна — каза Паскоу искрено, защото в случая със Сеймур, съобразяването не включваше възможността да заслужи благодарността на детектив главния инспектор затова, че е направил услуга на жена му. — Бих те посъветвал само да вземеш показанията на господин Дигуийд по-бързичко, защото в противен случай мисля, че ще експлодира.

— Добре сега — продължи той след малко, излизайки от галерията с Боулър, — докато вървим, изложи ми последователността на събитията.

— Чудесно. Ами… излизаме си ние от галерията и слизаме по стълбите точно както в момента…

— Ние означава…?

— Аз и Рай, тоест госпожица Помона, която работи в читалнята.

— Добре. Останалите също ли слизаха по стълбите през това време?

— О, да. И пред нас, и зад нас имаше доста хора.

— Да си забелязал някой по-точно? Знам, че те питах вече, но тъй като в момента сме на стълбите, може би…

Боулър поклати глава.

— Не. Както вече ви казах, бяхме дълбоко погълнати от разговор, аз и Рай… госпожица Помона, искам да ка…

— За Бога, наричай я или тъй, или иначе! — прекъсна го Паскоу. — Твоя романтичен живот не ме вълнува.

— Извинете — каза Боулър. — Когато стигнахме дотук, хората започнаха да се пръскат в различни посоки.

Наближаваха мецанина, който имаше огромния недостатък, от следователска гледна точка, да представлява центъра на Центъра. Оттук човек можеше да тръгне накъдето си поиска — както за навътре, така и към подземния паркинг или търговския център навън. В коридора, свързващ мецанина с площадка, от която стълбите вървяха нагоре и надолу към останалите части на Центъра, бе разположена дори и фаталната тоалетна. Далзийл бе посочил проблема още като го видя:

— Това тука е шибан лабиринт — бе изръмжал той. — Трябва да си адски добре обучен плъх, за да намериш сиренцето в тая идиотщина.

За Далзийл му дойде на ума, но той не се виждаше никакъв. Вероятно бе загубил търпение и е отишъл да сръчка оня мърльо там да побърза.

— А съветника Стийл видя ли го? — попита Паскоу.

— Мисля, че май го видях, плешивата му глава, искам да кажа, да слиза по стълбите съвсем малко пред нас, но не бих се заклел — отвърна Боулър. — Бях, знаете…

— Да, дълбоко погълнат от разговор с госпожица Помона, знам — прекъсна го нетърпеливо Паскоу. — Колко време мина, докато естествената ти нужда да нарасне до такава степен, че да те откъсне от разговора с нея?

— Ами… около две минути, не, може би малко повече… Съжалявам — добави бързо Боулър, явно раздразнен от неяснотата си. — Рай се отдели, за да си вземе палтото и нещата от читалнята…

— Аха. Случайно да е тръгнала по тоя коридор, дето е тоалетната?

— Не, тръгна нататък — каза Боулър, сочейки към една врата с надпис „Само за персонала“. — Сигурно оттук се стига по-бързо.

— А ти?

— Както вече казах, аз се помотах около две минутки около книжарницата…

— Или може би малко повече?

— Или може би малко повече. После ми дойде на ум да използвам времето да се изпикая и тръгнах към тоалетната…

— Защо точно към тази? — попита Паскоу. — Ако си бил до книжарницата, там има друга тоалетна, точно срещу нея и е много ясно обозначена.

— Ами… — смутено заекна Боулър, — право да ви кажа, видях, че господин Далзийл влиза тъкмо там и…

Паскоу се изсмя с глас. Много добре си спомни едно време, когато малко след като бе пристигнал в Мид Йоркшир, се оказа редом с внушителната фигура на Дебелака в една от служебните тоалетни и откри — въпреки препълнения си мехур и обикновено адски заразителния шум от обилната струя, изливаща се в съседния уринатор — че не може да изцеди и капка. Не му бе неприятно да разбере, че днешната младеж, колкото и арогантна да е, не е застрахована от подобни изпитания.

— Значи тръгна по коридора — продължи Паскоу. — Да видя някого в него?

— Твърдо не, сър — отвърна Боулър, доволен, че най-сетне е попаднал на нещо твърдо.

— И тогава влезе в тоалетната, и видя Стийл — каза Паскоу. — Е, това го чух два пъти. С господин Далзийл трябва да си точен до последната дума. Да имаш да добавиш още нещо?

— Не мисля. Освен такова… ъ-ъ… не мислите, че това може да има нещо общо с убийствата на Уърдман, нали?

— В момента нищо не ни дава повод да мислим, че има — отвърна Паскоу. — Защо питаш?

— Няма причина. Е, само дето такова… след като имаш три случая, а след тях идва и четвърти…

— Това е грешка, която се прави много лесно — каза Паскоу. — Убийствата на Човека Дума са едно дело, а това — съвсем друго. Ха си се опитал да ги свържеш без улики, ха си прецакал и двете дела. О кей?

— Да, сър. Съжалявам.

— Браво на момчето. Още едно нещо, в случай че супера пита. Каза, че си го видял да влиза в другата тоалетна. Когато си видял трупа, не се ли сети да се върнеш и да го потърсиш. Може още да е бил наблизо.

— Мина ми през ума, сър — отвърна Боулър. — Но докато направя изкуствено дишане, докато се обадя в управлението, докато повикам охраната, мина доста време и аз заключих, че вече няма да го намеря, докато в същото време знаех, че вие със сержанта сте горе и е просто по-сигурно да се обадя първо на вас.

Което означаваше, че несигурен дали всичко е направено като по учебник, и давайки си сметка, че е малко разтърсен, не е могъл да си представи как търчи задъхано по улицата, за да се изтъпани пред унищожителния взор на Дебелия Анди.

— Мисля, че ще бъде по-просто, ако не споменаваш за това, че си видял супера да влиза в тоалетната — замислено рече Паскоу. — Освен това него вече отдавна го е нямало там… Аха, чува се, че се задава май отнякъде.

Вратата на тоалетната се отвори и от нея излезе нисък, жълтолик мъж, който сякаш би предпочел да се намира на голфигрището, за което всъщност се бе облякъл, последван от Далзийл.

— И това е всичко, докторе, той е мъртъв? Съжалявам, че ви прекъснах играта. Между другото, как вървеше?

— В интерес на истината водех с три точки срещу моя противен зет, когото не съм бил от пет години насам и точно когато го бях напънал за четвърта, пейджъра ми иззвъня.

— Е, тогава ви остава моралната победа.

— В отношенията ми с моя зет такива понятия като морал няма. Играта няма да се брои. Колкото до нещастния съветник, съжалявам, не мога да ви кажа нещо, което не знам. Със сигурност мога да кажа, че е бил убит преди около час, вероятно с удар в основата на черепа, нанесен от тесен и остър предмет. Раните на темето му са леки и изглежда като че ли са били нанесени по-скоро след фаталния удар, макар че с каква цел не мога дори да гадая. Ще трябва да изчакате резултата от аутопсията за по-точно и обмислено заключение. А сега желая на всички приятен ден.

— Благодаря ви, доктор Калигари — каза Далзийл в отдалечаващия се гръб. — Детектив констъбъл Боулър, колко мило от ваша страна, че наминахте. Влезте тук при мен и ми покажете как са изглеждали нещата преди вие и всички останали зяпачи да започнете да подмятате името на бедния Гладник.

Боулър влезе. Избягваше да гледа към фигурата на пода, давайки си ясна сметка колко зорко следи лицето му Далзийл в огледалото на отсрещната стена.

— Бе се свлякъл пред мивките, леко килнат към лявата си страна. Останах с впечатлението, че се е мил, когато е бил нападнат.

— Така ли? Това стрелба в тъмното ли е или чуваш гласове?

— Не, сър. Забелязах, че ръцете са му мокри и лицето също. Забелязах го докато се опитвах да му правя изкуствено дишане уста в уста.

— Да, чух за тоя подвиг. Значи той се е изпикал, измил си е ръцете и тъкмо си е плискал лицето. Какво според теб е станало по-нататък?

— Вратата се е отворила и убиеца е влязъл. До мивките има само две-три крачки и тъй като съветника си е миел лицето, убиецът вече е бил зад него, когато той се е усетил и е вдигнал глава да го види в огледалото. Но тогава вече е било късно.

— И без това може би е нямало значение дали го е видял или не — намеси се Паскоу. — Като видиш, че някой влиза в обществена тоалетна, ти не си мислиш: „Ето, този човек сега ще ме нападне“, не и ако не е с пяна на уста и не носи в ръка окървавен сатър. Такова нещо като този резец, човек няма дори да го види.

— Да, сър — продължи Боулър. — Точно това си мислех и аз. С такова оръжие, насочено право към главата, доколкото си спомням от анатомията, трябва или да си много добър, или изключителен късметлия, за да убиеш човек с един-единствен удар.

Той замълча и Далзийл нетърпеливо го подкани:

— Хайде, момко, не се прави на главен герой, карай нататък.

— Ами, вероятно би било разумно, ако предположим, че това убийство е било непредумишлено… Искам да кажа, примерно някой влиза в тоалетната и случайно има у себе си резец, вижда Стийл наведен над мивката и си казва: „Я, защо не взема тоя да го мушна“. Обаче нашето момче не само че е нямал у себе си резец, ами е трябвало и да го открадне. А това само по себе си е доста рисковано. Искам да кажа, кой знае, докато ние разпитваме всички, които са били в галерията, може би ще трябва да ги питаме дали не са видели нещо подозрително около Джуд Илингуърт… Е, не чак толкова подозрително, че да се развикат: „Дръжте крадеца!“, но все пак, което да си спомнят, ако ги попитаме.

— Той може да го е откраднал не за да го използва като оръжие, а за някаква друга цел — каза Паскоу. — И просто му се е оказал под ръка, когато е решил по-късно да нападне съветника Стийл.

— Да, сър, възможно е, макар че в сферата на вероятностите, бих казал… имам предвид, не че не е възможно, само че…

— Хайде стига, води се следствие за убийство, така че церемониите можеш да ги изхвърлиш през прозореца — прекъсна го Далзийл. — Ако смяташ, че детектив главния инспектор говори глупости, просто изплюй камъчето.

— Не бих се изразил точно така…

— Аз обаче бих. Мисля, че си на прав път, момко. Нашето момче е решило да гътне стария Гладник, трябвало му е оръжие и резеца се оказва най-доброто, което е можал да намери в бързината.

— Което означава, че е било предумишлено, но не чак толкова пред — продължи Боулър. — По време на изложбата сигурно е станало нещо, което го е накарало да убие съветника.

— Като например някой го е видял за първи път как яде и се е притеснил за гладуващите в Етиопия деца, а? — подметна Далзийл.

— А може да е нещо, което е казал — предположи Паскоу, чувствайки се изтикан встрани от тази неочаквано създала се близост между Дебелака и Боулър. — Съветника много го биваше да разлайва кучетата, както сами знаем от собствен опит.

— Аха, добре, че ние водим следствието — каза Далзийл. — Искам да кажа, че както Джакс Изкормвачката и Гладника бяха очистени толкова бързо един след друг, ако бяха почнали да търсят някой с мотив да им запуши устите, ние щяхме да сме първи в списъка.

Паскоу хвърли поглед към Боулър, спомняйки си неотдавнашната лекция за нелогичните връзки и каза:

— Да не би случайно да предполагаш, че това може би има връзка с Уърдман?

— Бързо да си измиеш устата, момко! — избухна Далзийл. — Ето такива тъпотии създават лошо име на всеки детектив главен инспектор. Не, с малко повечко късмет, това тук ще се окаже едно добро, обикновено убийство и след като приключим с всички гости, ще вържем всички свободни краища в един здрав и стегнат денк преди Мача на деня.

Но този път прогнозата на Далзийл се оказа погрешна. Докъм средата на следобеда всички гости бяха издирени и разпитани. Никой от тях не бе видял нищо подозрително по отношение открадването на резеца. Разговорът на съветник Стийл, макар пълен както винаги с жалби и обвинения, не бе им подсказал нищо ново. Единственото нещо, което би могло да се нарече кавга, беше изразеното от Чарли Пен раздразнение по повод закриването на литературния му кръг. Но, както писателят подчерта, ако вземете това за мотив, то тогава трябва да включите в списъка и целия персонал на Центъра, тъй като съветникът е предложил половината да бъде съкратен, а на другата половина да се орежат заплатите. Мери Егню си спомни, че е слизала по стълбите заедно с него и по време на тази кратка интерлюдия, съветника я подложил на наситен огън относно някои от главните недостатъци на нейния вестник. Малко преди да стигнат до мецанина, той й казал: „Трябва да похарча едно пени“, след което се отдалечил, вероятно към тоалетната. Мери не забелязала никой да тръгва след него.

Натискът, упражнен от Далзийл върху детектив главния констъбъл, бе пренесен по-нататък и в късния следобед пристигна предварителния протокол от аутопсията. В него бе посочено, че Стийл е починал в резултат на един-единствен удар с резеца (сега вече официално утвърден от съдебномедицинската експертиза като оръжие на престъплението), който проникнал право през гръбначния мозък и моста на продълговатия мозък, и е бил, както се изрази Боулър, нанесен или от много умела, или много късметлийска ръка.

Анди Далзийл прочете протокола, изръмжа: „Да ви имам протокола“ и си отиде вкъщи.

Провери телефонния си секретар за съобщения — имаше само едно, от Кап Марвел. Тя отново изразяваше съжаленията си относно следобеда им, провален от преждевременната смърт на съветника Стийл и щяла да си стои в къщи като чакащата Ифигения на брега, ако не била получила покана от едни свои дружки, с които излизала да пийнат по едно и може би да отскочат до нощното шоу на Якия Монти в „Пауна“.

Далзийл въздъхна. Не можеше да я обвинява за избора й, но му липсваше. От друга страна, оставен на собствената си изобретателност, имаше няколко рафинирани удоволствия, на които един мъж би могъл да се отдаде, без да се страхува от коментари или оплаквания.

Той влезе в кухнята и след няколко секунди излезе, въоръжен с това, което смяташе за четирите най-необходими неща в живота — вилица, буркан пушена херинга, половинлитрова халба и бутилка „Хайланд Парк“. Той изля четвъртото в третото, мушна първото във второто и се изтегна на креслото да гледа Мача на деня, което бе бледо подобие на истинската игра като ръгби, но Манчестър Юнайтид приемаше на свой терен Лийдс, така че грубата игра тепърва предстоеше.

Два жълти картона по-късно телефона иззвъня.

— Да! — прогърмя той в слушалката.

— Аз съм — каза Паскоу.

— Мамка му!

— Доста точно определение — бе коментара на детектив главния констъбъл. — Един от охраната на Центъра при обиколката си, чул как капака на пощенската кутия издрънчал. Като отишъл да провери какво става, намерил в нея плик, адресиран до читалнята. При друг случай щял да го остави в кутията, но заради убийството всички са на нокти и той се обадил на неговата фирма, които пък звъннаха тук в управлението.

— И ти си още там? — извика Далзийл. — Какво е станало? Да не би Ели да те е заключила навън?

— Не, сър. Аз си бях у дома. Сеймур ми звънна. Мисля, че не е искал да безпокои вас…

— Радвам се, че има хора, дето мислят. Добре, момко, музиката е спряла, никой не диша, а аз бъркам в плика. Кажи ми, че не съм познал.

— Съмнява ме — каза Паскоу. — Нали казвахте, че се надявате делото на Стийл да се окаже едно добро и обикновено убийство? Забравете! Плика съдържа Четвърти Диалог. Изглежда Уърдман отново си казва думата.

Пълна тишина известно време, после болезнен стон.

— Сър? Чуваме ли се? Добре ли сте, сър?

— Не, изобщо не съм добре, мамка му — избоботи Далзийл в слушалката. — Първо ми казваш, че най-омразната ми откачалка отново се е появила, а след това, на всичкото отгоре, Ман Юнайтид току-що вкараха гол!