Диалози на мъртвите

Глава тридесет и четвърта

Обядът на Хат Боулър премина с далеч по-малък драматизъм.

Той бе завел Рай най-напред в едно обрасло в гъстак и дръвчета дере, където двамата видяха достатъчно птички, за да оправдаят целта на експедицията. Тя слушаше коментара му на специалист с явен интерес, а той се стараеше да не се разпростира надълго и нашироко, за да не я отегчи. Освен това бе забелязал, че облаците се спускат още по-ниско и искаше да е сигурен, че неминуемия дъжд няма да попречи поне на обеда им.

Намериха сушина под една скала. Той се захвана да изрита овчите барабонки и когато я видя, че го гледа развеселена, каза с извинителен тон:

— Да, знам, че все едно да седнем да ядем в овча тоалетна, но и тия животинки разбират какво е сянка през лятото и сушина през зимата.

— Където има лайна, там има и сушина, нали така викат овчарите? — разсмя се Рай.

— Трябва да го запомня това. Е, така е вече по-добре, мисля.

Двамата седнаха и се заеха с различните видове сандвичи, които той бе осигурил. Въпреки че той бе обещал да бъде снабдител на експедицията, от малката си раница Рай извади шоколадов кекс и го раздели на две.

— Хей, че това е много вкусно нещо. Ти ли го прави?

— Това, което долавям в гласа ти, не е изненада, надявам се?

— Благодарност и доволство — отвърна той.

Нещата вървят добре, помисли си той. По всичко личеше, че компанията му й е приятна толкова, колкото и нейната на него, но каквито и надежди да бе хранил, че близостта им може да прерасне в някой от вариантите на любов сред природата, всички те се изпариха мигом, когато започна да вали тъкмо като си пиеха кафето, наистина не силно — по-скоро нарастване на влажността на въздуха, отколкото отделни капки — но достатъчно да ти угаси страстта, ако се допре до гола кожа.

Двамата бързо си събраха багажа.

— Какво искаш да правиш сега? — попита я той.

— Не съм дошла чак дотука, за да си тръгна без да видя прочутото езеро — каза тя. — Освен това не съм забравила за обещанието ти.

Когато стигнаха до езерото, дъждът все още не бе завалял както трябва — влажността във въздуха се проявяваше по-скоро под формата на ситни капчици влага, покриващи всичко наоколо, отколкото на обикновен дъжд. Двамата застанаха до водата, напрягайки поглед през мъглата към отсрещния бряг, където едва-едва се виждаха очертанията на ниска каменна постройка.

— Не е ли това изгледа, който нарисува Дик? — попита Рай.

— Горе-долу. Ъгъла е малко по-различен и е имало далеч по-добра видимост. Но това определено е Стангкрийк Котидж. — Той вдигна бинокъла до очите си и добави: — И изглежда има някой. От комина излиза пушек.

— О, чудесно. Има къде да се подслоним, ако времето се развали още.

— Слушай, можем да се върнем обратно в колата, ако искаш — каза той тревожно.

— Притесняваш се да не ти се разтече грима ли? — подигра го тя. — Мислех че си от суровите и обветрени мъже, които обичат да живеят на открито. Можем ли да заобиколим езерото?

— До къщата там може да се мине без проблеми, но главната пречка е самия Станг Крийк. Това е главния приток, пълнещ езерото с вода, но всичката тази вода, идваща от планините и събираща се тук, също си търси място да пробие и целия терен там е пълен с ручейчета, локвички и вирчета. Няма начин да не си намокриш краката в…

— Ама теб да не те хапала бясна патица? — прекъсна го тя. — Каква е тази твоя хидрофобия? Хайде! Движение!

Той я последва, отбелязвайки си мимоходом, че мъжкарската му загриженост нещо не върви пред Рай.

Както бе казал, откъм северната страна на блатистия терен имаше подобие на пътека, опасна за федерацията на всеки автомобил, но идеална за пешеходци.

Докато вървяха напред, мъглата се сгъсти, намалявайки видимостта до двадесетина метра, с прокрадващи се отвреме-навреме бегли гледки към другия бряг, след което отново потъваха в белия, но не съвсем неприятен пашкул. Шум имаше съвсем малко, а доколкото го имаше, идваше сякаш някъде много, много отдалеч. Нямаше птичи песни и тихото подплисване на водата в тръстиките сякаш по-скоро бе фон, на който да се измерва тишината, отколкото обикновен шум. След малко Хат уж случайно бръсна ръката на Рай, тя я пое, сплете пръсти в неговите и двамата продължиха да крачат напред ръка за ръка.

Никой не проговаряше. На Хат му се струваше, че има някаква магия между тях, която само дума може да наруши, а ако остане здрава, може би щяха да продължават да крачат така вечно. Възможно ли е да даваш клетва без да говориш, запита се той. И му мина през ума, че най-вероятно именно клетвите, положени без думи, се спазват вечно. Всъщност може би света без думи би бил много по-добър. Хората даваха имена на нещата, за да имат власт над тях. Остави ги без имена и ако да не доминираш над тях, може да ги обикнеш.

Част от съзнанието му си помисли с ужас за реакцията всред колегите и шефовете му от управлението, ако се опита да изложи тези свои идеи пред тях. Друга част от него го караше да ги изсипе всичките пред Рай и да види как ще реагира. Но за да го направи, му трябваха думи. А думите в тази тишина бяха светотатство.

И тогава до тях долетя звук по-светотатствен от всички думи накуп, звук който сякаш разпори тишината, стържейки и дрънчейки, ту груб, ту готов като че ли да се пречупи, засилващ се и спадащ, ту на камък, ту на метал.

— Това пък коя птица го прави? — попита Рай, снишила глас страхливо.

— Такава птица не съм чувал през живота си — отвърна Хат. — Звучи ми повече като…

Той се поколеба, нямащ изобщо никаква представа на какво да го оприличи.

И тогава пред тях изникнаха очертанията на Стангкрийк Котидж с такава внезапност, сякаш мъглата изведнъж ги бе изплюла от себе си.

Звукът идваше иззад къщичката. Те я заобиколиха и видяха оплескана с кал фиеста, паркирана пред ограден с дървени стволове навес, облегнал се на задната стена на къщата като пияница на социален работник.

Под малката сушина, осигурена от навеса, над едно крачно точило се бе надвесил мъж и точеше брадва. Колелото се въртеше, хвърчаха искри, метала пищеше.

— Боже Господи! — ахна Рай. — Но това е Дик. Дик, здрасти. Дик!

Дочул извисения й глас, Дик Дий се извърна и застина на място за миг, стиснал здраво брадвата с две ръце, вперил неразбиращ поглед в тях.

После бавната подмладяваща усмивка се плъзна по устните му и той каза:

— Е, на това казвам аз приятна изненада.

С едно изненадващо ловко движение за човек, чийто външен вид не предполага кой знае какъв атлетизъм, той вдигна брадвата високо във въздуха, пускайки я да се плъзне в ръцете му от главата към края на дръжката и я заби в една от цепениците, търкалящи се на земята под навеса.

— Значи ето къде сте били. Колко мъдро съм постъпил, като напалих огън. Хайде, стига сме висели вън. Както казваме в провинциален Йоркшир, добре сте ми дошли и влизайте да пием по един чай.