Диалози на мъртвите

Глава тридесет и първа

— Божичко — каза Рай Помона като отвори вратата. — Бърдман44 дойде!

— Какво? — стресна се Боулър и лицето му потъмня.

— Какво какво? Това се нарича шега. Или има някое правило, според което такъмите на птичарите не бива да бъдат обект на насмешка.

Хат, макар да се чувстваше в приповдигнато настроение от предстоящото излизане сред природата, бе по-скоро объркан, отколкото обиден от такова отношение към камуфлажната шапка и брезентовата шуба и панталони. И изведнъж разбра къде греши.

— Съжалявам. Ти каза бърдман. А на мен ми се стори, че чух Уърдман, което не ми се стори особено шеговито…

— Което би било точно така, ако го бях казала — отвърна хладно Рай. — Има ли още нещо, което не съм казала и от което може да се обидиш?

Не това начало бях очаквал, каза си Хат. Време е да се прегрупираме.

— Изглеждаш страхотно — каза той, оглеждайки жълтата блуза и червените шорти. — Птичките ще гледат теб, а не ние тях.

Тя направи гримаса, сякаш бе отхапала лимон, което не бе оптималната реакция на нещо, което по-рано се наричаше лек разговор, но тъй или иначе бе за предпочитане пред хладния упрек.

— Я влизай по-бързо, преди някой от съседите да се обадил за помощ — каза тя. — Както вече си отгатнал, аз още не съм готова. Подранил си, нали?

Той я последва в апартамента. Едно време имаше едни стари филми, спомни си той, в които момчето спира с колата пред къщата на момичето, свирва с клаксона и то се втурва по стълбите към него с голяма усмивка на уста, надявайки се, че не го е карала да чака дълго. Но това са спомени, каза си той, които по-добре да пазя за себе си, както и наблюдението, че не, той не е подранил, но е дошъл толкова точно навреме, че по него може да се свери и атомен часовник.

Той седна и каза:

— Ей, снощи те видях по телевизията.

— Така ли? Сигурно имаш набито око.

— На птичар — кимна той. — Мога да видя червеношийка от триста крачки… Между другото, не знам дали това се отнася и за момичета, но майка ми едно време ми казваше да внимавам когато правя гримаси на хората, защото мога да си остана вечно така.

Това даде резултат. Киселата физиономия изчезна, заменена от широка усмивка.

— Мислиш, че е лесно да се мръщя, когато намерението ми беше да…

— Какво?

— … направя нещо такова.

Тя се наведе над него и го целуна по устните — лекичко, но с определен намек за език.

Това беше по-добро и от тичащо по стълбите към колата момиче.

Тя каза:

— Връщам се след две минути.

Хат я загледа как влиза в другата стая, която сигурно бе спалнята й и си помисли дали да не я последва. Реши, че по-добре не. Целувката бе насърчителна, а не подканяща. Освен това тия брезентови гащи бяха ужасно трудни за бързо сваляне, а в далечното бъдеще той искаше първият им път да се запомни със страст, а не със смях.

Далечното бъдеще.

Защо бе толкова сигурен, че те двамата ще имат едно бъдеще, в което да има първи път?

Защото той не можеше да си представи бъдеще без нея.

— Каква беше тая работа, дето стана снощи? — подвикна тя през леко отворената врата.

— Каква, къде и с кого?

— Не се прави на застрелян. С тези двама твои колеги, Дориан Грей и Каменното лице.

Той помисли малко.

— Детектив главен инспектор Паскоу и сержант Уийлд — каза той. — Искаш да кажеш, на церемонията?

И той я бе видял по телевизията. А след това, на другата сутрин, когато се обади да пита дали може да си ползва свободния ден след два дни болнични, му описаха подробно цялата ситуация.

— Видя ли, че знаеш каква, къде и с кого — долетя гласа на Рай от спалнята. — Когато оня стряскащ тип се качи да си вземе наградата, видях как красавицата и звяра го гледат така, сякаш едва се сдържат да не го поразтрият малко с бухалката. Поне така изглеждаше готиния. А другия сигурно винаги изглежда така.

— Е, тук историята е малко по-дълга — отвърна Хат.

Тя излезе от спалнята. Блузата и шортите вече ги нямаше, заменени от дънки, дебел кафяв пуловер, а косата — прибрана под зелена барета.

— Сега птичките ще ме гледат ли? — попита тя предизвикателно.

— Само ако имат ум в главата — отвърна той.

Тя кимна и каза:

— Добър отговор. И така, каква беше тая история и какво толкова стана снощи, че нажежи така обстановката? Да не би да има нещо общо с камерите?

— Откъде, по дяволите, знаеш? — изуми се той.

— Оня грозен сержант ми задаваше въпроси за сутринта, когато намерих Диалога на Рипли. Но онова, от което се интересуваше най-много, беше как съм намерила превода на Чарли Пен на Du bist wie eine Blume. Усетих го, че знае неща, които би могъл да научи само ако ме е гледал, а единствения начин да ме е гледал е през камерите. Ако това е така и вашата банда се е усетила чак сега, някой от вас май спи на работа, а?

— Какво каза Уийлд за Пен? — попита Хат, опитвайки се да говори с неутрален тон.

— Не много. Не е кой знае колко излиятелен, нали? Изказах предположение, че да се подхвърля поезия насам-натам, е скрита форма на сексуален тормоз и попитах да не би да иска да разследва точно това, но той само се усмихна или поне на мен така ми се стори.

— Но не е споменавал нищо за касетите?

— Не. Аз се досетих сама със скромните си възможности.

— Умно — каза той. — Наистина. Но не на мен тия.

— Е, наистина пуснах малко чар пред Дейв, пазача, просто за да се убедя, че съм права — призна тя. — Така че хайде сега, разкажи ми за Франи Рут и твоя детектив главен инспектор.

Не му беше времето точно сега да се позовава на полицейската тайна и освен това бе толкова дълбоко затънал в споделянето с Рай всичко за Уърдман, че бе по-лесно да продължи нататък, отколкото да се връща назад, затова й разправи за изпълнените с чувства отношения между Паскоу и Рут.

— Когато го видях да излиза на сцената снощи, изстинах — каза той. — Особено след като бях чул какво казаха за разказа му. Не звучеше изобщо в негов стил…

— Като версията на господин Паскоу за него, искаш да кажеш?

— Аз съм разговарял с него само два пъти — защити се Хат. — И ти самата го нарече стряскащ тип.

— Да, но имах предвид в буквалния смисъл на думата. Понякога, когато идва в библиотеката, той се движи толкова тихо, че не можеш да го чуеш и изведнъж виждаш, че е вече до теб. Значи Паскоу го подозира, че той е Уърдман? Хей, сега ми хрумна. Нали жена му беше в журито с Пен? Съдружничи с единия от заподозрените, за да даде наградата на другия! Обзалагам се, че Паскоу е бил доволен от това. Обзалагам се, че стоят будни по цяла нощ и се кискат.

— Но тя не е знаела — каза Хат, който бе почитател на Ели Паскоу. — Сигурно си прочела разказа. Как ти се стори?

— Добър — призна тя. — Дик каза, че е върха. Аз не бях толкова въодушевена, но така или иначе, разказа е добър. Затрогващ, един такъв… повдигащ самочувствието. Не точно мой тип литература.

Мисълта, че на момиче с нейната фигура не му е необходимо някой да му повдига самочувствието, потрепна в съзнанието му, но угасна преди да я е изрекъл.

— Е, това което е станало снощи, е било следното — каза Хат, който имаше ли доверие някому, не обичаше да се стиска.

Този, който му разказа всичко, бе Уийлд. Той вероятно би предпочел да потули цялата работа, но както се развиха нещата, това нямаше да бъде добро решение. Историята как Рут бил върнат обратно, се носеше из цялото управление със съответната украса и му се стори по-разумно да разкаже на Боулър цялата истина, за да знае точно за какво става дума.

— Не показва полицията в най-добрата й светлина, но е все пак много по-добро от слуховете, дето се носят — заключи сержанта. — Чуеш ли някой такъв, смазвай го веднага, о кей?

— О кей — бе отвърна Хат. — А как реагира супера на това?

— Господин Далзийл сигурно е умрял от танци — отвърна Уийлд. — Още никой не го е виждал. Но сигурно всеки момент ще се появи. И ако искаш да прекараш приятно почивния си ден, малкия, съветвам те да се покриеш хубавичко. Супера има навика да смята болничните дни за почивни.

Всичко това Хат сега разказа на Рай, която се намръщи и каза:

— Той наистина ми звучи малко странно.

— Кой? Рут?

— Не. Паскоу. Когато го видях, си помислих си, че доста се стяга.

— Може би е прав. Все пак се чувства под заплаха.

— Точно в това е въпроса. Той се чувства под заплаха. От това, което съм разбрала от теб е, че в действителност не е имало никаква заплаха, нали така?

— Да. Но този Рут е нещо по-друго. Усещам го как може да заплашва без всъщност да те заплашва, ако ме разбираш какво искам да кажа.

Тя го изгледа изпитателно и каза:

— Ти си един верен човек, констъбъл Боулър. Още ли не си решил какво да правиш с Джорджи Порджи?

Уийлд му бе казал и за това. Анджела Рипли се била обаждала още няколко пъти, един път попаднала на Уийлд и както го увери той, не повярвала много, че Хат бил болен. Сержантът бе замълчал, очаквайки обяснение, но когато такова не бе последвало, той не настоя. И не бе казал нищо за разговора му с Рай за Чарли Пен.

Дискретност или недоверие?

— Какво, да не си глътна езика? — каза Рай.

— Извинявай. Не мога да реша какво да правя с детектив инспектора — каза той малко сопнато. — Днес Анджела Рипли се връща в Щатите. Не виждам причина да съсипвам прощалното парти на Джордж.

Тя изведнъж пак го целуна.

— И ти си добър човек — каза тя. — Хайде да отидем да видим какво правят птичките.

Денят бе слънчев със слаби превалявания и силен западен вятър, гонещ облаците бързо по небето и помитащ сухите листа по пътя пред MG-то. Именно поради това той бе оставил гюрука вдигнат, но Рай го бе попитала: „Не може ли да го свалиш?“ и сега, понесли се по пътя, тя дръпна баретата и отметна глава назад със затворени очи и с такъв израз на върховно удоволствие, че сухите листа се сториха на Хат като розови листенца, пръснати пред сватбена процесия.

"Внимавай в картинката, синко — пошегува се той със себе си — още малко и това момиче ще те накара да пропишеш поезия, теб, чиито разбирания за мерена реч не надхвърляха "Добрия кораб „Венера“„.“

Тази мисъл го подтикна да съчини следния куплет:

Той се засмя вътрешно, но тя го забеляза.

— Хайде — каза тя високо, мъчейки се надвика воя на вятъра. — Днес ще си споделяме.

Той й каза. Не беше толкова смешно, но предизвика бурен смях.

Окуражен, той каза:

— Тъй като каза, че днес ще си споделяме, кажи ми как си живяла досега. Как така си станала библиотекарка?

— Какво им е лошото на библиотекарките? — остро го изгледа тя.

— Нищо, разбира се — побърза да я увери той. — Може би малко проблем с имиджа само. Исках да кажа именно ти, имайки предвид семейството ти, външния ти вид и всичко останало, как е станало така, че не си в театъра? Искам да кажа, Райна Помона, ако някога е имало име, подходящо за светлините на рампата, то е именно това!

Тя отвърна нещо, но вятъра го отвя назад.

— Моля? — викна той.

— Едно време, може би… но това беше в друга страна и освен това девойката вече е мъртва.

Тя се засмя след тези думи, не като преди малко, а с такъв остър и режещ оттенък, че приличаше на вятъра, развяващ посребрения й кичур като бял пискюл на фона на тъмна завеса.

— Добре ли си? — попита той загрижено. — Искаш ли да вдигна гюрука?

— Не — извика тя. — Разбира се, че не. Това нещо не може ли по-бързо?

— Колко бързо искаш? — попита я той.

— Колкото искаш.

— Добре.

Бяха вече излезли от главната магистрала и сега караха по тесни междуселски пътища. Той натисна педала на газта и храстите отстрани се сляха в неясна тъмна ивица. Беше добър шофьор, достатъчно добър за да знае, че кара прекалено бързо не заради завоите — с тях неговата техника на каране можеше да се справи — а заради неочакваната картина, която може да се разкрие след всеки от тях.

Но Рай се бе облегнала на него, обгърнала с дясната си ръка раменете му, стиснала му лакътя здраво с лявата си ръка и устните й бяха толкова близо до бузата му, че усещаше топлия й дъх, смесващ се отвреме-навреме с някой студен порив на вятъра.

Той взе дълъг ляв завой, достатъчно тъп, за да не представлява проблем, но когато колата излезе от него, от храсталака от дясната страна на пътя излезе елен, спря се само колкото да ги види, че се носят към него, след което с елегантен скок потъна в храсталака отляво.

Вероятно нямаше опасност от удар с него, но крака му инстинктивно чукна леко спирачката и за колата, все още ненапълно излязла от завоя и стъпила на купчина влажни листа, това бе достатъчно, за да поднесе. Поднасянията обаче бяха нещо, с което той би се оправил и насън. Но пътя бе тесен, външните колелета бяха стъпили на тревата отстрани само за миг и мина още един цял миг, преди да овладее колата напълно. За щастие банкета бе равен, нямаше и канавка, но нещата добиха малко по-драматичен вид, защото предното стъкло попадна под ударите на надвесените ниско вейки и една-две даже за малко не ги плеснаха по лицата. Овладял напълно положението, той спря рязко и коланите им се опънаха.

— Голям майтап, а? — въздъхна Хат. — Благодаря ти, Бамби… Мамка му! Рай, добре ли си?

Защото момичето реагира на опита му да омаловажи събитието като издаде пронизителен писък и се отпусна напред, конвулсивно хълцайки.

Той си разкопча колана и се надвеси над нея.

— Какво стана? Къде се удари? — питаше той и напразно търсеше да открие признаци на кръв.

— Всичко е наред — изхълца тя. — Няма нищо… наистина.

Той внимателно й повдигна главата и надникна в лицето й. В бузите й не бе останала капчица кръв и очите й плуваха в сълзи, но пръстите му, плъзнали се по шията и ключицата, не можаха да открият никаква рана.

Рай пое дълбоко дъх няколко пъти, изтри сълзите от очите си с юмруче и каза:

— Честно, преди да си започнал да се правиш и на гинеколог, нищо ми няма.

— Но не ми звучиш така.

— Шок.

— Хайде, хайде. — Той я загледа със съмнение.

— Какво?

— От едно нищо и никакво леко поднасяне? За по-малко от секунда? Не ми изглеждаш…

— Такъв тип? — допълни тя. — Ето че изведнъж узна за мен всичко, нали, детектив?

— Не. Но бих желал. В края на краищата, ти беше тази, която каза, че днес ще си споделяме всичко.

— Аз ли съм казала така? Да, сигурно съм била аз.

Тя отвори вратата, слезе и се протегна, сякаш току-що бе станала от леглото.

После се извърна към него и каза:

— Нали беше обещал да се погрижиш за провизиите на тази експедиция? Грижите ти засегнаха ли и кафето? Защото ако са, това е определено нещо, което с удоволствие ще споделя с теб.