Диалози на мъртвите

Глава двадесет и седма

Понякога дори и една добра жена може да сбърка и на другия ден Хат се чувстваше истински, лудо и дълбоко зле. Първият му порив бе да отиде на работа, за да даде възможност на всички да видят колко е зле, но когато едва не падна докато си обуваше боксерките, той изостави идеята и вместо това само позвъни.

Свърза се с Уийлд, който ако не прояви съчувствие, то поне прозвуча неутрално, после някъде отдалеч прогърмя гласа на Далзийл, който го попита с кого говори и Уийлд му обясни, че говори с Боулър, който няма да дойде, защото е болен.

— Няма да дойде, защото е болен? — гръмна учудения глас Далзийл, който слагаше извинението за отсъствие по болест далеч под това да бъдеш отвлечен от извънземни. — Я ми го дай!

Той грабна телефона от ръката на Уийлд и каза:

— Какво става, момко?

— Съжалявам, сър — изхриптя Хат. — Оказахте се прав, пипнах тоя вирус.

— О. Аз съм виновен, така ли? Каква е тая музика, дето се чува? Да не си в някой денонощен бар?

— Не! — викна Хат възмутено. — Това е радиото. Аз съм в леглото. Сам.

— Не подскачай. Помни Абишаг и Давид. Или не бяха те. Доколкото си спомням, той умря.

— Точно така се чувствам и аз сър — опитвайки се да изтръгне малко съчувствие. Звънчето, което бе звъннало едва-едва в главата му като беше на гости у Рай, сега задрънча като алармена система. — Сър, има нещо…

— Последни желания не приемам. Все едно да подслаждат горчивия хап.

— Не, сър. Просто се сетих нещо за Диалога. Нали в него накрая имаше нещо за смъртта? Дето се казваше, че най-доброто нещо е да не си се раждал въобще.

— Аха, точно така, виждам го пред себе си. Е та?

— Знам, че може би не означава нищо, но според мен оня човек, Хайне, онзи, дето го превежда Пен, е казал нещо подобно.

Забележително е по какъв начин дистанцията увеличава куража. След като бе видял как Далзийл се подигра с Паскоу, Хат едва ли би се осмелил отново да тика поезия в лицето на Дебелака.

— Не знаех, че си учил немска филология — каза Далзийл.

— Не съм, сър. Просто Рай… госпожица Помона от библиотеката, ами… Пен понякога оставя разни неща на места, където тя да ги види. Прави го или случайно, или нарочно, така да се каже и…

— Да, това го прочетох в доклада на детектив главния инспектор. Но мислех, че това е романтика, опитва се да я сваля. Как така е обърнал работата на смърт?

— Може да се е опитал да изтръгне малко съчувствие — предположи Хат.

Това включи асоциациите на Дебелака и той се разсмя толкова гръмогласно, че Хат отдръпна слушалката от ухото си.

— Така е — каза той като се насмя, — можеш далеч да стигнеш със съчувствие. Това обаче минава само пред мацки, но не и пред суперинтенданти. Оправяй се по-скоро, синко, за да не става нужда да ти идваме на гости с венец.

Далзийл затвори и се върна в кабинета си без да проговори на Уийлд. Там седна зад бюрото си и стоя така известно време, потънал в мисли. Трябваше да признае пред себе си, че затъва. Е, и друг път бе затъвал и винаги успяваше да се добере до брега, но медиите говореха за това повече от всеки друг път и освен това имаше доста много тъпанари, които с удоволствие щяха да отпразнуват потъването му. Време бе да подръпне някои кончета.

Той вдигна телефона и набра.

— Идън Текъри, моля. Не-е, не, мойто момиче, не ми дрънкай глупости за важни срещи и тям подобни. Той сигурно току-що е влязъл в офиса си и причината да се намира там е, защото е по-спокоен от дома му и може да си запали пура без благоверната му да му изсипе кофа студена вода на главата. Кажи му, че го търси Анди Далзийл.

След малко в слушалката прозвуча изискания глас на Идън Текъри, старши съдружник, макар вече официално полупенсиониран от най-престижната адвокатска кантора в Мид-Йоркшир — „Текъри, Еймбърсън, Мелър и Текъри“.

— Анди, плашиш новата ми секретарка.

— Нека набира опит. Как я караш, старо момче? Опъваш ли струните още?

— Все по-трудно. Хубаво е да се сещаш, както ти би казал, къде заспиват всички накрая, обаче на моята възраст все по-трудно си спомням.

— Номера е да не позволиш другите да усетят, че си забравил. Но както и да е, не ти вярвам. И веднага ще те пробвам. Ти си адвокат на лорд Партридж, нали?

— Точно така, но, Анди, както добре знаеш, професионалната етика не ми позволява да…

— Е-е, стига — прекъсна го Далзийл. — Не е необходимо да си заключваш вратата и да си включваш заглушителя, негова светлост не ми трябва. Но доколкото те знам, обзалагам се, че знаеш всичко, което си струва да се знае за един такъв стар клиент като стария Бъджи, включително и такива неща като домакинството му например, нали?

— Стария Бъджи? Не знаех, че сте в такива близки отношения с негова светлост, Анди.

— Стари дружки сме от едно време — отвърна Далзийл. — Та това, което ме интересува е, че в неговото имение живее една германка и играе ролята на камериерка ли беше, готвачка ли… нещо такова.

— Имаш предвид фрау Пенк, майка на нашия литературен лъв Чарли Пен?

— Точно за нея става въпрос. И така, доколкото я познаваш, какви са отношенията й с Чарли? Професионалната ти етика ще ти позволи ли да ми отговориш на това?

— Предполагам — каза разсъдливо Текъри, — че тъй като не действам от страна нито на единия, нито на другия, ще мога, без да се обвързвам и съвсем неофициално, да обсъдя с трета страна такъв един въпрос. Да видим. Изпълнени със смисъл отношения, бих казал. Тя смята, че Чарли трябва да живее с нея, да поеме работата като глава на семейство Пенк, овакантена от смъртта на обичния й съпруг преди около двадесет години. Това би било съгласно добрите стари германски традиции. Според нея той е забравил откъде е и се е превърнал в местен. Дори успеха му като писател не означава кой знае какво. Книгите му не са това, което в Германия биха нарекли „сериозна литература“ и освен това са писани на английски.

— Тя говори ли английски?

— О, да, перфектно, макар и с доста силен акцент, който се засилва, ако не иска да разбере онова, което й говориш.

— Има ли пари?

— Ако има, аз не знам. Но не й трябват. Домът за нея има висока стойност и тя се обляга само на него. Живее в къщата по милост и изглежда напълно доволна да си остане там до края на дните си.

— Е как тогава е успял Чарли да посещава оня помпозен колеж „Ънтанк?“ Плащал е стария Бъджи, нали?

— Негова светлост не се отнася към парите си с такова разточителство — отвърна сухо Текъри. — Момчето спечели стипендия. Не казвам, че не е подръпнал някоя и друга връзка, но, както всички казваха тогава, момчето бе много умно.

— А сега е и богат, смея да добавя. Спокойно би могъл да купи една къща и да прати майка си да живее там.

— Което, доколкото знам, му е било предлагано. Според мен той гледа на милостта на Партридж като причина да изпитва по-скоро унижение, отколкото благодарност. Майка му обаче по-скоро проявява склонност да гледа на Англия — имам предвид Англия извън имението Хейсгарт — като един придатък на старата Източна Германия, а на хората като теб — като на лакеи на английския клон на Щази.

— Така че ако някое ченге започне да и задава въпроси за нейния Чарли, как ще реагира?

— Неотзивчиво, бих казал. Според мен ще го опише като най-съвършения и отдаден на семейството си син, срещу когото не би искала да чува нито една лоша дума както на немски, така и на английски.

— Ами ако стария Бъджи или някой от неговите дружки започне да й говори за Чарли…?

— Ако й се намекне, че би трябвало да се чувства щастлива, че е родила син, който се оправя така добре във външния свят, тя веднага би започнала да се оплаква от недостатъците му като добро германско момче. Знам това със сигурност, защото когато се видях с нея за пръв път, допуснах тази грешка.

— Супер! — възкликна Далзийл.

— Не мисля, че има смисъл да те питам какво си намислил, Анди?

— Прав си както винаги, Идън. Чао.

Далзийл затвори, замисли се за малко, после отново го вдигна и набра.

— Кап Марвел.

— Здравей, пиленце, аз съм — каза той.

— Пак? В рамките на две седмици ми звъниш втори път от работа. Дали да не подам оплакване за тормоз?

— Не, няма да ти повярват, защото тия, дето ги тормозя, знаят какво е тормоз — каза той. — Слушай златна, напоследък много мислих и реших, че съм отвратителен егоист, неспособен да поддържа нормални отношения.

— Анди, добре ли си? Да не би нещо да ти е паднало на главата или нещо да ти е блеснало в очите?

— … и ми дойде на ума… оня купон, дето го урежда твоя герой у стария Бъджи, защо не вземем да отидем? Отдавна не сме се вихрили двамата с тебе, а?

— Съжалявам, Анди. Трябва да си налягам парцалите. Чувствам как вихрите ми тръгват.

— Значи готово? Супер. Чао.

Той натисна копчето и отново набра.

— Добър ден, Пералня и химическо почистване „Лили“, с какво мога да ви бъда полезна?

— Здрасти, мойто момиче — отвърна Далзийл. — Можеш ли да ми нагласиш една шотландска поличка за събота?

Още като дойде на работа тази сутрин, Паскоу напомни на останалите, че по-късно днес ще наминат Потъл и Ъркухърт, за да анализират Диалога и да дадат експертното си мнение и за предните.

— О, Боже! — изпъшка Далзийл. — Защо и аз не съм болен?

— И вие?

— Боулър се обади, че е болен — поясни Уийлд.

— Болен свят — обобщи Паскоу.

— Температурата в къщи е висока, а?

— Само в преносен смисъл. Снощи Ели и Чарли се срещнаха за да направят окончателна оценка на работите от конкурса. Сам Джонсън също е трябвало да присъства, така че събитието не е било точно радостно. Върна се у дома снощи и поиска да узнае защо не сме мръднали и сантиметър напред.

— Значи точно това си й казал, нали?

— Тя ще изпадне в истерия, ако й кажа, че по въпроса се води следствие и скоро се очакват арести.

— Помислих си дали не е по-добре да го отменят този конкурс — каза Уийлд.

— Защото един от журито е бил убит? Не стават тия неща така, Уийлди. Всички тия бъдещи Скот Фицджералдовци пет пари не дават за Сам Джонсън, за когото впрочем никога не са чували. Ако беше Чарли Пен, нещата може би щяха да бъдат други. А и без това, далеч от мисълта да отменя конкурса, Мери Егню използва убийството, по-точно всички убийства, за да увеличи тиража. Видяхте ли вчерашния Газет? Тя е публикувала списък на заглавията от предварителната подборка. Това са около петдесет работи. И се е разбрала с Джон Уингейт, оня от телевизията. Всички автори от списъка са поканени в киносалона на Центъра и резултатите ще бъдат обявени във времето, което по-рано беше определено за предаването на Джакс Рипли.

— Предаването на Рипли? Господи, тия шибани медии от какво ли не печелят! Ама те нищо чудно да започнат да вземат такса и от ония, дето искат да пикаят в уринатора, дето е пикал Гладника! — възкликна Далзийл. — И ако живея по-дълго, сигурно ще видя как връщат и публичното обесване… Като казах обесване, има няколко души, дето наистина си струва да бъдат обесени.

Паскоу и Уийлд размениха един от ония неизразяващи нищо погледи, с които през изминалите години, се бяха научили да споделят желанието си да се изсмеят на често екстремните и алогични обобщения на Дебелака.

Той като че ли не ги видя и продължи:

— Каза ли ти Ели нещо за победителя? Обзалагам се, че ще е някаква кървава история за перверзен секс или нещо такова.

Оставяйки настрана въпроса дали това е коментар върху масовия обществен вкус или върху предпочитанията на жена му, Паскоу отвърна:

— Да, каза ми, че вероятно ще остана доволен, като разбера, че победителя е много приятен и забавен разказ, почти приказка, която ще накара децата и възрастните да се почувстват по-доволни от себе си.

— И Чарли Пен се е навил на такова нещо? Да не е бил пиян? И кой е гения, дето го е написал?

— Това не можем да узнаем преди събота вечерта, когато ще отворят плика с името на победителя. Вие ще дойдете ли, сър?

— Сигурно се шегуваш!

— Не съвсем. Мислех си, че може да присъства и Уърдман.

— Ти така каза и за изложбата.

— Всъщност Боулър го каза.

— Е, надявам се да не се хвали с това — изръмжа Далзийл. — И като дойде какво? Този път ще облече тениска с надпис Аз съм Уърдман, така ли?

— Кой знае? Потъл казва, че колкото повече се самоубеждава в собствената си неуязвимост, толкова повече му става приятно да поема рискове. Както и да е, аз определено ще бъда там. Ели е в журито, в края на краищата.

— Така ли? И се притесняваш, че като видят, че са сгащени, играта може да загрубее, а? Е, щом е толкова лесно да се разкрие Уърдман, значи чифт полицейски очи ще са напълно достатъчни.

— Два чифта — обади се Уийлд.

— И ти ли отиваш?

— Едуин обича да подкрепя местните културни събития.

Този път погледите бяха разменени между Паскоу и Далзийл.

— Ако това е местно културно събитие — бе коментара на Далзийл, — аз съм си изпълнил квотата за месеца. Тъй или иначе, в събота аз отивам на танци.

— Танци — каза Паскоу, полагайки титанични усилия да не влага какъвто и да било оттенък на израз или, не дай си боже, на въпрос в думата.

— Аха. Мъж. Жена. Музика. Ритмични движения. Ако си облечен, това се нарича танци.

— Да, сър. Може би салса? Реге? Диско? Техно? The dansant?

— Аз ще видя какво е, а ти ще трябва да си напънеш въображението — каза Далзийл, надигайки се. — Свирни, когато Перко и Пинко дойдат. Ако обаче съм мъртъв, не си правете труда да ми викате духа.

Той излезе.

— Не е весел нещо — забеляза Уийлд.

— Вероятно е чел статията за него тази сутрин в Сън. Заглавието беше „Когато динозаврите управляваха света“. Трябва да разреши това колкото е възможно по-скоро.

— Нали всички това правим? Да имаш някакви идеи?

— Освен да натикаме всички, макар и бегло свързани със случая в някоя кошара и да ги спукаме от бой, докато някой не си признае, други идеи нямам. Може би динамичното и академично дуо ще ни насочат в правилната посока.

— Мислиш ли? — попита Уийлд. — Аз повече залагам на кошарата.

Получи се така, че Ъркухарт дойде сам. Потъл бил паднал на легло под ударите на вилнеещия вирус, който бе повалил Рай Помона и Хат Боулър. Той бе изпратил писмено резюме на заключенията си, които не прибавяха кой знае колко към онова, което бе казал на първата им среща. Уърдман ставал все по-дързък, тъй като всяко убийство укрепвало чувството му за неуязвимост. Целта му очевидно е била да направи Джонсън беззащитен с помощта на медикамента, след което да го задуши. Но след като преподавателя бе умрял без да има нужда да го пипат, това е било сигурен знак за него, че е на правилен път.

„Уърдман е безразсъден при изпълнението, но не и в ретроспекцията“, пишеше Потъл. „Диалозите се водят с трима събеседници. Първият е Същество от подземното царство, което представлява едновременно сянка на някаква личност и Силата, която му помага в серията убийства. Вторият сте вие, аз и всички останали, които четат Диалозите, и които (както се надява той) в същото време разбират и одобряват неговата цел, възхищават се и се смайват от неговата изобретателност. Третият е самия той. В реалния свят, в противовес на света на безвремието от неговия ритуал, той вижда жертвите като реални хора, а не просто необходими пътеуказатели в неговия мистериозен път, и изпитва нужда да убеди сам себе си, че те лично или тези, които остават след тях, ще имат полза от смъртта си/им.“

Внимателно избягвайки да пише черно на бяло всякакви по-конкретни предположения, изразяващи се в това каква точно личност да търсят, към резюмето той бе прикрепил и написана на ръка бележка, в която пишеше на Паскоу да му позвъни идущата седмица, когато се надявал да се пооправи.

Ъркухърт дойде, както му се струваше на Паскоу, по-скоро да подразни малко Анди, отколкото да допринесе с някакви полезни анализи. Или може би, след като бе живял цял живот с антиавторитарни убеждения, не можеше да се насили да предложи сътрудничеството си на полицията под никаква друга форма, освен иронична.

Дебелака също, даде си сметка Паскоу в момент на просветление, всъщност се радва на престрелките. Колко полза извличаше от приноса на Ъркухарт, бе трудно да се разбере, но определено се радваше на прехвърчащите искри между тях.

— Кажи сега какво си ни донесъл Роб Рой.

— Не бързай толко, Хамиш и може скоро да разбереш — отвърна Ъркухарт.

За втори път шотландеца запращаше това Хамиш в лицето на Далзийл като торта и двата пъти Далзийл за момент сякаш спираше да диша. „Да не би нещо да пропускам тука“, запита се Паскоу.

Това, което Ъркухарт бе събрал за тях, не бе кой знае колко и имаше по-скоро литературна, отколкото лингвистична стойност, което наведе Паскоу на мисълта, че неговата мацка от факултета по английска литература май е надничала в Диалозите повече, отколкото й се е полагало. Е, ако теча на информация спира дотам и не се процежда в таблоидите, няма нищо страшно, а и те получават двама експерти на цената на един.

— Поцо спомена нещо за тоя тип и за религията, нали? Не религиозен маниак в прекия смисъл на думата, вероятно дори абсолютно а-религиозен външно. Винаги така се получава с тези откачалки. Дават с едната ръка и вземат с другата, и накрая оставаш с гол грездей в ръката.

— По-добре гол грездей в шепата, отколкото пълни тъпотии, което до момента виждам — изръмжа Далзийл и вдигна празната си шепа за по-голяма нагледност.

— Аз също — отвърна Ъркухарт, втренчил тежък поглед в него. — Както казах вече, пълен е с религиозен език, както по тон, така и директен, но това вече сигурно сте го видели, господин Паскоу.

Чудесен начин за потвърждаване кой от полицията е грамотния човек, помисли си Паскоу.

— Да, забелязах няколко примера — отвърна той.

— Но има едно нещо, което непрекъснато ми се набива в очите. Първи Диалог: „… се докосвах до силата зад светлината, силата, изгаряща всички страхове…“ Трети: „Бъди силата на живота ми; от кого има след това да се страхувам?“ Четвърти: „… че в светлината на този ореол аз няма от какво да се страхувам…“ Пети: „… моя светлина и спасение, поради което няма какво да се страхувам от който и да било тип.“ Проверих ги внимателно всичките. И ето какво открих в Псалм 27.

Той извади една Библия и зачете:

— „Господ е светлина моя и избавител мой; от кого ще се боя? Господ е сила на живота ми; от кого ще се уплаша?“

После вдигна глава и огледа присъстващите с такъв поглед, сякаш тишината, която последва беше оглушителни аплодисменти.

— Интересно — побърза да каже Паскоу. — Може ли да видя?

Далзийл избуча:

— И?

— Не ми и-кай, Анди, няма „и“ — отвърна Ъркухарт. — С изключение може би на това, че като я гледам тая илюстрация в Първия диалог, се питам дали този предмет в буквата Р не е книга, може би дори самата Библия или нещо като църковен псалтир, където могат да се намерят псалмите.

Паскоу остави Библията на масата и се наведе над илюстрираното писмо.

— Може и да сте прав — каза той. — Може да е гръбче на книга. А за самите рисунки? Да имате някакви предположения?

— Може би означават специфичен кодекс, в който се съдържа целия In Principio — предположи Ъркухарт. — Но тук ще ви трябва специалист.

Далзийл, който бе взел Библията в ръка и я прелистваше, звучно пропя:

— „От книги много няма полза; и многото учене изтощава мозъка човешки.“ Моля ви, никакви специалисти повече.

— Аха, виждам какви притеснения ти причиняват — каза Ъркухарт, но веднага след това превърна текстуалния си анализ в заключение: — Така че на мен ми се струва, че този ваш Уърдман вижда в някои печатани текстове нещо като кодирано евангелие. Ето ти мъдрост. Който е разумен, нека сметне. Такива неща.

— Това е от Откровението, а не от евангелие — каза Далзийл. — „Който е разумен, нека сметне числото на звяра, защото е число на човек.“

— Защо не съм изненадан, че знаете това, суперинтендант? — отвърна Ъркухарт. — И още нещо. В Петия диалог „живота се превръща в доста непосилна скука…“ много ми прилича на цитат от последното писмо на оня тип Бедоуз, преди да се самоубие. „Живота се превръща в доста непосилна скука, за да може да се носи на един крак и то на болен“. Изглежда бедното момче е опитвало да се самоубие и преди това, но е успяло само да предизвика ампутацията на крака си. И той е бил доктор. И като го гледам как е писал, сигурно е щял да бъде прекрасен консултант за полицията.

— Това ли е всичко? — попита Далзийл. — Добре тогава, драги ми Лохинвар, може да се връщаш в галоп в планините си.

Този път Ъркухарт остави на Дебелака последната дума и като признание към този му жест, Далзийл изчака докато вратата се затвори зад него и чак тогава каза:

— Изгубихме си времето за тоя що духа.

— Не мисля така, сър — възрази твърдо Паскоу. — Изграждаме си образ по този начин. Освен това този цитат от Бедоуз, също ни каза доста неща.

— Така ли? От това, което ни каза за твоето приятелче, че си падал малко префърцунен, може би това означава, че е умрял съвсем без крака.

— Много добре, сър. Но това означава, че Уърдман трябва да е много добре запознат с творчеството Бедоуз. И аз познавам един, който силно се интересува от него.

— О, не — изстена Дебелака. — Само не ми казвай пак, че е Рут. Дай му малко почивка на този човек, а?

— Почивка ли? — каза Паскоу. — Именно това искам да му дам. Да си почива двейсет-трийсет години.

Далзийл го загледа с печален поглед и каза:

— Пит, ти започваш да звучиш като тоя Уърдман. Трябва да излизаш повечко навън. Как казват хората? Поживей си малко живота.