Диалози на мъртвите

Глава четиридесет и втора Седми диалог

Спомняш ли си в началото като говорех за това как сърцето ми се свива пред разстоянието между крайната точка на моя път и началото му?

Да, точно така се чувствах. О, маловерецо, къде си позволил съмнението да вземе връх? Докъде се стига за толкова кратко време — четвърт от пътя ми вече мина за един миг, извървяна с наперена стъпка, погълнати от гигантски крачки, измервани не в мили, а в левги!

Няма нужда от план, когато самия ти си част от план и когато набелязах онзи, който също така е част от плана, макар времето му да изглеждаше все още далеч, да се спуска с такова желание към предназначението си, аз без да мисля го последвах — каква уместна дума!

В тъмнината го изгубих за малко, после изведнъж фенерчетата блеснаха, звуците набъбнаха, ароматите се извиха около издутите ми ноздри и аз се намерих дълбоко в миналото на римския пазар. Между щандовете вървяха две фигури една срещу друга — едната облечена в пурпурнозлатна туника на придворен, с украсени с камъни токи, стиснала в една ръка кесия с монети, а другата — в семплата и строга тога, обозначаваща римски сенатор.

— Хо, Диомед, добре среща! Ще вечеряш ли с Главк довечера? — извика първия.

— Не знам — отвърна сенатора. — Каква страховита нощ е тази! Двама-трима от нас видяха странни гледки.

— И ще видят още по-странни. Би ли влязъл с мен в банята, където да се чуем като хората?

— С удоволствие, защото тази миризма направо ми изгаря ноздрите!

Рамо до рамо те влизат в калидариума.

Загледах ги през стъклото, все още без да знам какво трябва да правя или, тъй като средната стъпка още не бе ясна, без да изпитвам сигурност дали идвам да правя изобщо нещо.

Тогава, когато туниката бе разкопчана, а тогата се свлече на земята, усетих как времето, вече изостанало назад от околната обстановка, се забавя като изстиваща лава по склоновете на Везувий, която в последните си гърчове обгръща крехката плът и й дава вечен живот.

Двамата влизат във водата, първо придворният със златна коса, проблясваща от отблясъците на голите видеообрази от стената, с треперещи бели ръце и крака. Сенаторът влиза след него с подмятаща се весело насам-натам черна опашка, с напрегнати от желание мускули по здравото и по-тъмно тяло. Няма никаква предварителна игра. Силните мургави ръце обгръщат стройното бяло тяло, от устата на сенатора излита кратък възглас: „О!“ и едрото му тяло покрива това на придворния като глиган.

Без да ме видят, защото лавата, избиваща от стените в тези условия няма да бъде забелязана, аз отварям вратата и влизам вътре.

Също като хирург, който няма нужда да търси инструмента си, тъй като знае, че той винаги ще му е под ръка или в този случай под крак, не се изненадвам, когато крака ми ритва някакъв кабел, който се извива като змия по пода и края му цопва във водата като любознателна видра. Мисълта няма нищо общо с действието на ръката ми, която го напипва, плъзва се по него и излиза в началото му, където пръстите напипват електрически ключ и го натискат.

Двамата започват да танцуват и се изпъват като струни в един последен оргазмен напън, след което полягат тихо във водата. От хвърлената на земята туника на придворния аз измъквам камата и правя необходимия белег на бялата му плът, а от кесията му вземам необходимата монета и я пъхам в отворената уста на сенатора.

Всичко вече е готово. Връщам се обратно в римско време и без да бързам, се изкачвам по стълбите, за да се върна в моето.

Чувствам дълбока умиротвореност. Вече знам, че мога да известя за себе си от планинските върхове и въпреки това никой няма да чуе, да разбере и да сложи пречки, за да ме спре. Пътят напред никога не е изглеждал толкова ясен.