Диалози на мъртвите

Глава трета

— Мамка му, на какво си играеш, Рут? — озъби се Питър Паскоу.

Зъбенето бе форма на общуване, която не му се отдаваше кой знае колко и опита да говори с оголени горни зъби произведе звуков ефект, толкова фарсово мелодраматичен, колкото и лишен почти напълно от зловещия си и заплашителен товар. Следващият път, когато любимото куче на дъщеря му, което не обичаше много мъже, му се озъбеше, трябваше да гледа по-внимателно.

Рут бутна тетрадката, върху която драскаше, под един брой на Газет и го загледа с израз на мило недоумение.

— Моля, господин Паскоу? Не ви разбрах. Не играя на нищо и не съм сигурен, че знам правилата на играта, която вие играете. Трябва ли ми ракета?

Той отправи мека усмивка към спортната чанта на Паскоу, от която стърчеше дръжката на ракета за скуош.

Удобна реплика за ново озъбване:

— Не ми се прави на голям умник, Рут!

Това започваше да прилича на лош телевизионен сценарий. Освен зъбенето, той се опитваше и да се надвеси застрашително. Нямаше как да разбере колко застрашително изглежда надвесването отстрани, но се отразяваше адски зле на схванатото му рамо, довело първия му от пет години гейм по скуош до преждевременен край. Преждевременен ли? Прекъсване след тридесет секунди форплей не може да се нарече преждевременен — това си бе най-обикновен прежде-съкрушителен край.

Противникът му се бе разтопил от грижи, прилагайки разтривки в съблекалнята и вътрешно смазване в бара на Университета, без дори и сянка от подигравка. Но тъй или иначе, Паскоу се бе почувствал като подигран и когато тръгна през приятно поддържаните тревни площи към паркинга и видя Франи Рут да му се усмихва от една пейка, грижливо изграденото прикритие на раздразнението му изведнъж се пропука и преди да успее да помисли рационално, вече бе започнал да се прави на страшен и да се зъби.

Време бе да обмисли ролята си още веднъж. Отпусна се, седна на пейката, облегна гръб назад, направи стресната гримаса от болката в рамото и каза:

— Добре, господин Рут. Нека почнем отначало. Имате ли нещо против да ми кажете какво правите тук?

— Обедна почивка — отвърна Рут, показа му един кафяв плик и обърна съдържанието му на вестника. — Багет, салата с майонеза с ниско съдържание на мазнини. Ябълков пай „Грани Смит“. Бутилка вода, чешмяна.

Правдоподобно. Не приличаше на мъж, подложен на висококалорийна диета. Бе слаб, на границата с мършавостта — едно състояние, подсилено от черните му панталони и тениска. Лицето му бе бяло като тебешир, а русата му коса бе толкова ниско подстригана, че спокойно можеше да мине за плешив.

— Господин Рут — продължи Паскоу внимателно, — вие живеете и работите в Шефилд, което означава, че независимо от дължината на обедната ви почивка и бързината на колата ви, това тук е твърде ексцентрично място за прекарване на обедната почивка. А също така това е трети… не, четвърти път за тази седмица, когато ви забелязвам да се мотаете около местонахождението ми.

Първият път беше една ранна вечер, когато отивайки си от Мидйоркширското следствено управление в къщи, го зърна за част от секундата на улицата. Две вечери по-късно той и Ели станаха, за да излязат от киното и Паскоу го видя да седи на пет-шест реда по-назад. И в събота, когато отведе дъщеря си Роузи на разходка в Чартър Парк да нахрани лебедите, бе сигурен, че забеляза облечената в черно фигура, застанала до празния подиум на оркестъра.

Точно тогава си каза, че трябва да звънне в Шефилд, но в понеделник бе твърде зает, а във вторник работата му се стори твърде елементарна, за да вдига шум за нея. Обаче днес, в сряда, също като черната птица на прокобата, той пак е наоколо и този път е твърде близо, за да се сметне за съвпадение.

— О, божичко, да, сега разбирам. Всъщност и аз ви засякох няколко пъти и когато преди няколко минути ви видях да излизате от Клуба, си помислих: „Добре, че не си параноик, Франи, момчето ми, иначе щеше да си помислиш, че главен инспектор Паскоу те следи.“

Това бе толкова рязка смяна на позициите, че направо да ти спре дъха. Но бе също така и предупреждение да се внимава много.

Той каза:

— Значи това е съвпадение и за двама ни. Разликата се състои само в това, че аз живея и работя тук.

— Аз също — каза Рут. — Имате ли нещо против да започвам? Имам на разположение само един час.

Той захапа здраво багета. Зъбите му бяха съвършено, почти артистично подредени и с такава блестяща белота, че човек неволно се питаше дали може да се огледа в тях. През последните няколко години затворническата стоматология явно бе направила няколко решителни крачки напред.

— Ти живееш и работиш тук? — вдигна вежди Паскоу. — Откога?

Рут сдъвка хапката и я преглътна.

— От две седмици — отвърна той.

— И защо?

Рут се усмихна. Зъбите… Много красиво момче беше.

— Ами, предполагам, че заради вас, господин Паскоу. Да, може да се каже, че вие сте причината да се завърна.

Признание? Или дори изповед? Не, не и от Франи Рут, великия кукловод. Дори и да промениш сценария по средата на представлението, пак оставаш с чувството, че той дърпа конците.

— Какво искаш да кажеш? — попита Паскоу.

— Ами, нали се сещате, след онова малко недоразумение в Шефилд аз си загубих работата в болницата. Не, моля ви, не си мислете, че ви обвинявам, господин Паскоу. Вие просто си вършехте работата и това, че си прерязах вените, си беше мой личен избор. Обаче началниците ми в болницата решиха, че това е признак на болест, а болни хора на болницата не й трябват. Освен ако не са по гръб, разбира се. Така че скоро ме уволниха и… бях уволнен.

— Съжалявам — каза Паскоу.

— Не, моля ви, както вече казах, не съм ваш проблем. Както и да е, бих могъл да се боря, колегите бяха готови да надигнат сопите и изобщо всички приятели ме подкрепяха. Да, сигурен съм, че един трибунал би отсъдил в моя полза. Но ми се струваше, че бе дошло време да карам нататък. Не усещах религията вътре, господин Паскоу, не и в официалния смисъл на думата, но наистина бях започнал да разбирам, че за всичко под слънцето има време и е глупаво човек да не обърне внимание на това. Така че не се притеснявайте.

„Той ми предлага опрощение — помисли си Паскоу. — В един момент му се зъбя и се правя на страшен, а в следващия съм на колене, получавайки опрощение!“

Той каза:

— Това все още не обяснява…

— Защо съм тук? — Рут отново отхапа, задъвка и след това преглътна без да бърза. — Работя по тревните площи на университета. Знам, че няма нищо общо с предишната ми работа, но промяната ми е добре дошла. Да си санитар в болница не е лоша работа, но през цялото време трябва да си вътре и при това има много работа с умрели. А сега съм навън, на чист въздух и всички около мен са живи! Всичко кипи от живот наоколо макар да е вече края на лятото. Е, наистина, задава се зима, но това няма да бъде края на света, нали? Най-обикновена летаргия, всички растения заспиват, пестят енергия и чакат знака да се подадат отново и да потънат в цвят. Малко като в затвор, ако сравнението не е твърде произволно.

„Тоя си прави «пишка» с мен — помисли си Паскоу. — Време е да развъртим малко камшика.“

— Светът е пълен с тревни площи — студено каза той. — Защо точно тези? Защо изобщо си се върнал в Мид Йоркшир?

— О, съжалявам, трябваше да ви кажа. Това е другата ми работа, истинската ми… дисертацията ми. Знаете ли каква е дисертацията ми? „Отмъщение и разплата в английската драматургия.“ Ама разбира се, че знаете. Нали именно това ви отклони от вярната посока? Сега разбирам как е могло да стане — госпожа Паскоу е била застрашена и всичко това. Но вие разгадахте всичко, нали? Във вестниците нямаше нищо.

— Да, разгадахме го. Не, във вестниците нямаше почти нищо.

Защото бяха потулили случая от съображение за сигурност, но Паскоу нямаше намерение да го обсъжда. Колкото и да бе подразнен от Рут и колкото и дълбоко да се съмняваше в мотивацията му, той все още изпитваше вина, когато се сетеше за това. Тъй като Ели бе застрашена от неизвестен източник, той бе заметнал мрежата за вероятни извършители. Разбирайки че Рут, когото преди няколко години бе тикнал зад решетките за съучастничество в убийство, е излязъл и пише дисертация на тема отмъщение в Шефилд, работейки като санитар в болницата, той бе накарал полицията от Южен Йоркшир да го поразтърси малко, след което сам отиде до там да проведат кратка приятелска беседа. При пристигането си, той намери Рут в банята с прерязани вени и когато по-късно се наложи да признае, че Рут няма нищо общо със случай, който разследва, условната присъда не закъсня.

Е, можеше спокойно да се закълне, че е провел всичко по устав. Почти. Но пак усещаше същата комбинация от вина и гняв, която усещаше и в момента.

Рут отново бе подхванал разказа си.

— Както и да е, рецензента ми от Шефилд получи нова работа тук в университета. Започна още този семестър. Именно той ми помогна да стана градинар, така че виждате как всичко се нарежда. Можех да си взема нов рецензент, предполагам, но бях стигнал до най-интересното място в дисертацията си. Искам да кажа, елизабетинците и якобинците3 са очарователни, разбира се, но учените са се занимавали толкова много с тях, че е трудно да изровиш нещо, което да е наистина ново. Затова се захванах с романтиците — Байрън, Шели, Коулридж и дори Уърдсуърт. Всички те, знаете, са правили опити в сферата на драматургията. Но този, който ме очарова истински, е Бедоуз. Чели ли сте пиесата му „Сборник анекдоти на Смъртта“?

— Не — отвърна Паскоу. — Трябва ли?

Всъщност, докато отговаряше, дойде му наум, че наскоро е чувал името Бедоуз.

— Зависи от това какво имате предвид под „трябва“. Той заслужава да бъде по-известен. Фантастичен е. И тъй като моя рецензент пишеше книга за Бедоуз и вероятно знае за него повече от всеки друг човек на земята, просто не трябваше да го изпускам. Обаче от Шефилд дотук е доста път, дори и с хубава кола, а най-хубавото, което можех да си позволя, беше една рахитична таратайка, дето е била чисто нова, когато мама и тате тъкмо са се запознавали. Затова най-разумното решение за мен бе да се преместя. Така че всичко е добре щом свърши добре.

— Този рецензент — каза Паскоу. — Как му е името?

Нямаше нужда да пита. Защото в този момент си спомни къде е чувал да споменават за Бедоуз и отговора вече му бе известен.

— Той притежава съвършено за един преподавател по английска литература име — засмя се Рут. — Джонсън. Д-р Сам Джонсън. Чували ли сте за него?

— Точно тук се извиних и си тръгнах — каза Паскоу.

— Така ли? И защо? — попита детектив суперинтендант Андрю Далзийл. — Скапан безполезен боклук!

Дано, пожела си Паскоу, да говори за видеото, което тъкмо пискаше и чуруликаше под въздействието на приличния му на бутало пръст, а не на мен.

— Защото именно със Сам Джонсън играх скуош — каза той, разтривайки рамо. — Рекох да проверя, затова се върнах моментално и успях да хвана Сам.

— И?

И Джонсън бе потвърдил всичко дума по дума.

Оказа се, че преподавателят знае миналото на студента си, без да е запознат с подробностите. Участието на Паскоу в случая бе за него изненада, но след като бе информиран, той бе минал направо на въпроса и бе казал:

— Ако мислиш, че Фран има някакъв оттогавашен мотив да се върне тук, забрави. Всичко е съвпадение, освен ако допуснем, че има толкова голямо влияние, та да ме уреди на работа тук. Аз се преместих, той не може да си представи как ще пътува дотук за рецензии, уволняват го от работата му в Шефилд, така че намира за разумно и той да промени нещата. И се радвам, че го е направил. Той е наистина умен студент.

Джонсън е бил извън страната по време на дългия си отпуск, затова пропуснал сагата с очевидния опит на Рут за самоубийство, а и младия мъж не е искал да го занимава с полицейски тормоз изобщо и с тормоз от страна на Паскоу в частност, което всъщност би могло да се окаже точка в негова полза.

Накрая преподавателят заключи с думите:

— Затова му намерих работа като градинар, поради което в момента се намира из градините на университета и живее в града, поради което сте го видели да се разкарва из него. Това е съвпадение, което движи света, Питър. Питай Шекспир.

— Този Джонсън — каза Далзийл. — Откога сте толкова гъсти с него, та заедно се къпете? Прислужвал ти е като е бил новобранец в Итън, що ли?

Далзийл бе склонен да вярва, че целия научен свят, който бе дал на Паскоу научната степен, се намира на едно-единствено място някъде на юг, където Оксфорд, Кеймбридж и всички останали висши учебни заведения са се струпали под един покрив.

Всъщност не връзките на Паскоу с научния свят, а тези на жена му, бяха довели Джонсън в техния живот. Част от работата на Джонсън в МЙУ беше да сложи началото на курс по писателско майсторство. Имаше необходимата за това квалификация — беше издал две тънки томчета с поезия и бе помагал при обслужването на такъв курс в Шефилд. Чарли Пен, който отвреме-навреме изнасяше лекции на хонорар както по немска, така и по английска литература, започна да прави фасони като видя, че вниманието към лекциите му чувствително намаля. Бе смятал, че като поеме този курс по писателско майсторство, ще успее да навакса загубите от първите два курса. Колегите, запознати с тази порода, често срещана в научните кръгове, бяха посъветвали Джонсън да си пази гърба, защото Пен е лош враг, както на физическо, така и на вербално ниво. Преди няколко години, според университетските легенди, една млада и нахакана журналистка от Йоркшир Лайф — най-лъскавото списание в областта — направи бегъл преглед на творчеството на Пен. Статията завършваше с думите: „Казват, че перото4 било по-силно от меча, но ако обичате сладки работи и имате здрав стомах, най-добрият инструмент да се справите със захаросаната конфекция на господин Пен, е лъжичка за пудинг.“ На другия ден седнал да обядва напоително в един ресторант в Лийдс, забелязал журналистката, седнала на една маса недалеч от него. Разделяла ги само количка, натоварена догоре с поръчаните в залата различни десерти. Избирайки едно голямо парче ягодов сладкиш, обилно полят с разбита сметана, той се доближил до масата й, казал: „Ето това, мадам, е захаросана конфекция“ и й го нахлупил на главата. В съда казал: „В постъпката ми няма нищо лично. Направих го не заради думите, които тя каза за книгите ми, а поради ужасния й стил. Английският трябва винаги да бъде на ниво.“ Глобили го петдесет паунда и го задължили да се държи прилично.

Сам Джонсън веднага издири Пен и каза:

— Според мен вие знаете за Хайне повече от всеки друг в Йоркшир.

— Това не е толкова трудно. Разправят, че знаете за Бедоуз повече от всеки друг в „Кучето и патето“, една минута преди края на работното му време.

— Знам, че е учил в Гьотингенския университет медицина през 1824 година, по същото време, когато Хайне е учил там право.

— Така ли? И Хитлер и Витгенщайн5 са били съученици. И какво от това?

— Тогава защо не покажем знанията си в „Кучето и патето“ някоя вечер?

— Е, довечера тъкмо има викторина. Кой знае? Може нещо да излезе.

Така примирието бе подписано преди започване на бойните действия. Когато разговора най-сетне стигна до курса по писателско майсторство, Пен, след като се поопъва малко колкото за очи, прие условието да се появява отвреме-навреме като „печен професионалист“ и продължи по-нататък с предложението, че ако Джонсън се интересува от приноса на някой друг от другата страна на барикадата, той може да се справи по-зле, отколкото „все още непубликуваната“ писателка Ели Паскоу — стара позната от работата й в университетската администрация и член на една застрашена литературна група.

Тази версия на първата им среща бе скърпена от леко различните разкази, които Ели получи от двамата участници. Тя и Джонсън си изясниха ситуацията веднага. Когато тя го покани у дома на вечеря, разговора, естествено, се въртеше почти непрекъснато около литературни теми и Паскоу, чувствайки се кажи-речи излишен на масата, скочи при първото отклонение от литературата, когато Джонсън бегло сподели затруднението да си намери партньор по скуош всред, най-общо казано, слабоватите си колеги.

Наградата му за този дружелюбен жест, когато Джонсън най-сетне си тръгна късно през нощта с повиканото такси, бяха думите на Ели:

— С тоя скуош, Питър… внимавай.

Паскоу се възмути:

— Още не съм рухнал, ако си забелязала.

— Не говоря за теб. Искам да кажа, внимавай със Сам. Има проблем със сърцето.

— Както и с алкохола, а? Господи!

Оказа се, че Джонсън страда от мека форма на лекарствено контролируема тахикардия и Паскоу се зарече да не споменава на жена си за преждевременния и безславен край на играта с човек, когото бе смятал за алкохолен инвалид.

— Значи приятел на Ели, а? — промърмори Далзийл, поемайки малка глътка въздух и рязко разтърсвайки видеото.

— Познат — уточни Паскоу. — Да ви помогна ли с това нещо, сър?

— Не. Смятам, че мога и сам да го изхвърля през прозореца… А ти си нещо много кротък, умник. Ти какво смяташ?

Сержант Едгар Уийлс стоеше пред прозореца. С ясно открояващ се на фона на златната есенна светлина отвън силует и потънало в сянка лице, той бе надарен с грацията и пропорциите на човек, който би могъл спокойно да позира за статуя на гръцки атлет, помисли си Паскоу. После той се размърда, чертите му излязоха на светлината и човек не можеше да не си каже, че това ако е статуя, то някой й бе размазал лицето с чук.

— Смятам, че трябва да гледате цялата картина — каза той. — Едно време, когато Рут бе студент в Холм Култрам Колидж, преди този колеж да стане част от университета, той бе осъден като съучастник в две убийства, главно по ваше обвинение. От пейката на подсъдимия той каза, че с нетърпение чака деня, когато ще му се отдаде случай да ви срещне на някое пусто място, за да си продължите прекъснатия разговор. Това го приемате за заплаха, но всички ние получаваме заплаха поне веднъж седмично. Това е просто част от работата.

Далзийл, вперил изучаващ поглед в машината като сумо-борец, опитващ се да измисли по-различна стратегия, изръмжа:

— Хайде тръгвай, Франкенщайн, че най-накрая ще ти дръпна щепсела.

Уийлд продължи нататък без да му обръща внимание.

— Затворник за пример, дипломирал се в „Открития университет“, Рут получава максимално опрощаване на присъдата, излиза, намира си работа като санитар в болницата, започва да си пише дисертацията, и изобщо спазва всички правила. После ти се стягаш от онези заплахи по адрес на Ели и естествено, Рут е един от ония, които искаш най-напред да огледаш по-отблизо. Само че когато отиваш да се видиш с него, го намираш с прерязани вени.

— Той знаеше, че ще дойда — каза Паскоу. — Работата беше нагласена. Реална опасност за живота му нямаше. Просто перверзна шега.

— Може би. Но работата не изглеждаше така, когато се оказа, че той няма абсолютно нищо общо със заплахите към Ели — каза Уийлд. — Той се възстановява и няколко месеца по-късно се премества тук, защото: а) неговият рецензент се е преместил тук и б) може да си намери работа тук. Казваш, че си проверил при пробационната служба?

— Да — отвърна Паскоу. — Всичко е съвсем редовно. Питаха ме дали няма някакъв проблем.

— А ти какво им отговори — попита Далзийл.

— Казах им, че няма никакъв проблем, просто рутинна проверка.

— Умно — одобри Уийлд. — Дайте сега да видим как изглежда картинката. Човека излежава времето си, събира си живота наново, тормозен е без никаква причина от един безчувствен полицай, пречупва се, опитва се да се самоубие, възстановява се, отново влиза в релсите, намира си работа, гледа си я, после същия този полицай започва да го обвинява, че го следи. Ти си тоя, който прилича или на невротик или на отмъстително копеле. Докато Рут… просто един човек, който си е платил дълга и не иска нищо друго, освен спокоен живот. Та той дори не иска да си губи времето да подава жалба за тормоз срещу теб или за неправомерно уволнение от болницата в Шефилд.

Той се приближи от прозореца към масата.

— Аха — изхъмка Далзийл замислено. — Това е най-странното нещо. Това че не иска да вдига пара. Е, младеж, ти избираш. Ако беше до мен, щях да знам какво да правя.

— И какво е то, сър — запита Паскоу.

— Щях да му счупя и двата крака и да го изгоня от града.

— Мисля, че обратното би било по-добре — каза Паскоу разсъдливо.

— Мислиш ли? Както и да е, преди да го сториш, можеш да му набуташ това безполезно нещо в задника.

Той впери разярен поглед във видеото, което сякаш уплашено от този страшен взор, изведнъж заработи с тихо изщракване и на екрана се появи картина.

— Ха! — възкликна Дебелака тържествуващо. — Казах ли ти аз, че ни една тъпкана с жици кутия в света не може да ми се опре.

Паскоу погледна към Уийлд който тихо остави дистанционното управление на бюрото и се ухили.

От екрана един водещ тъкмо съобщаваше: „А сега Надлъж и нашир, вашия регионален справочник от ВВС Мид-Йоркшир, представен от Джакс Рипли.“

Последваха надписи, плъзгащи се отдолу нагоре на фона на панорамна снимка на града и придружени от първите тонове на On Ilkla Moor Baht’at в изпълнение на духов оркестър, като всичко това избледня постепенно за сметка на дребна, почти детска фигурка на млада русокоса жена с блестящи сини очи и голяма уста, опъната в усмивка, през която белите й, идеално подредени зъби проблясваха като острие на ятаган.

— Здравейте — каза тя. — За тази вечер съм ви подготвила много хубави неща, но нека първо да погледнем дали полицията ни действа така, както заслужаваме и както плащаме. Ето как изглежда това откъм дебелия край на тоягата.

Бърз монтаж от обрани и разбити домове и собствениците им, всички до един изразяващи, кои сърдито, кои със страх, чувството си, че са изоставени от полицията. Отново русокосата в едър план, която прочете списък със статистически данни, на които след това даде кратко резюме:

— И така, четири от десет случая не получават вниманието на следствените органи през първите двадесет и четири часа, шест от десет случая се удостояват само с едно посещение — останалото е тъмнина, а осем от десет случая остават неразрешени завинаги. Всъщност, от последния месец насам в регистъра на мидйоркширското следствено управление има вписани над двеста неразрешени случая. Неефективност? Недостиг на средства? Недостиг на хора? Разбира се, казаха ни, че решението за мястото на излизащ в пенсия старши следовател, предизвиква разгорещени дебати или казано с други думи, пада яка караница. Обаче когато поканихме Мидйоркширското следствено управление да изпрати някой, за да обсъдим тези неща, един техен говорител каза, че на този етап не можели да коментират нищо. Това може би означава, че са до гуша заети с вълната от престъпност. Ще ми се да мисля така. Все пак успяхме да поканим съветник Сирил Стийл, който отдавна се интересува от полицейските работи. Съветник Стийл, доколкото разбирам, имате чувството, че не получаваме услугата, за която си плащаме?

Плешив мъж с налудничави очи, отвори уста да покаже кафяви и наръбени като бойница зъби, но още преди да започне да пуска острите стрели на критиката, екрана потъмня, тъй като Далзийл дръпна щепсела от стената.

— Не искам да ми разваля деня, не мога да го изтрая — каза той, потрепервайки.

— Трябва да умеем да понасяме честна критика, сър — каза Паскоу тържествено. — Дори от съветник Стийл.

Нарочно се правеше на предизвикателен. Стийл, по-рано съветник от листата на лейбъристите, а сега независим, след като партията го извади от редовете си заради непрекъснато нарастващите му неистови нападки срещу ръководството, обвинявайки го във всички смъртни грехове като се почне от идиотизъм и се свърши с корупция, бе самоназначил се предводител на кръстоносен поход срещу разхищението на обществени пари. Под огъня му попадаше всичко — от сградата на Центъра за наследство и култура, до доставката на бисквити за сесиите на общинския съвет, така че едва ли бе изненада за някого, че се е втурнал да добавя тежест в разследването на Джакс Рипли, свързано с начина на управление на полицейските ресурси в Мид-Йоркшир.

— Притеснява ме не неговия критицизъм — изръмжа Далзийл. — Доближавали ли сте се някога до него? На зъбите му можеш да отглеждаш мъх, а дъха му мирише на вегетарианска пръдня. Подушвам го даже и през телевизора. Единственото време, когато не говори, е когато яде и то не винаги. Никой вече не го слуша. Не, не. Мен ме притеснява тази Джакс, наречи я ако щеш Изкормвача. Разполага със статистиката от миналия месец, знае за решението да не се слага никой на мястото на Джордж Хедингли и като гледам тия разбити и обрани домове, тя май се завъртяла с камерата си из тях бая време преди нас.

— Значи мислиш, че някой пее, така ли? — попита Паскоу.

— Че то е очевидно. Колко пъти през последните месеци е била с едни гърди пред нас, а? През последните шест месеца, за да бъда по-точен. Проверил съм.

— Шест месеца? И си мислите, че това може да означава нещо? Освен, разбира се факта, че госпожица Рипли започна да води тази програма само преди седем месеца?

— Да, това може да е от значение — кимна Далзийл мрачно.

— Може да е просто добра в работата си — каза Паскоу. — И според мен не е лошо светът да знае, че на мястото на Джордж не идва никой. Може би трябва да я използваме, преди да сме тръгнали да си сваляме гащите.

— Плъх не се използва за нищо — поклати глава Далзийл. — Просто му затваряш дупката, през която се храни. И аз имам една чудесна идея къде да намеря тази дупка.

Паскоу и Уийлд се спогледаха. Знаеха накъде са насочени подозренията на Дебелака, знаеха и значението, което придаваше на тези шест месеца. Горе-долу толкова време бе минало откакто новото попълнение, детектив констъбъл Боулър, бе започнал работа при тях. Боулър, известен всред приятелите си под името Хат, а всред архивраговегете си като Бойлер, Боулинг, Брокули и още цял куп епитети с отрицателно съдържание, бе започнал с неприятния недостатък да го прехвърлят по съкратената процедура от Мидландс без да се иска мнението и одобрението на Далзийл. Дебелакът обаче бе като стоокия Аргус6 в Мид-Йоркшир и малко след пристигането на Боулър, му докладвали, че го видели на чашка с Жаклин Рипли и малко след това тя вече получава прозвището Джакс Изкормвача. Оттогава Боулър получи етикета „най-вероятния певец“, но нямаше никакви доказателства и Паскоу, знаейки какво плътно наблюдение се води, предполагаше, че е невинен.

Но знаеше, че е по-добре да не противоречи на представите на Далзийл. Освен това Дебелака имаше навика да излиза прав.

Затова бодро каза:

— Е, тогава дайте да побързаме и да разкрием някое и друго престъпление, в случай, че някъде тука има скрита камера. Благодаря и на двама ви за помощта, която ми оказахте в този мой малък проблем.

— Какво? О, за това — каза пренебрежително Далзийл. — На мен ми се струва, че единствения проблем, който имаш е да разбереш дали наистина имаш проблем.

— О, да, сигурен съм в това. Мисля, че имам същия проблем, с който Хектор се сблъска миналата година.

— А? — зяпна Далзийл, озадачен от споменаването на името на най-известния некомпетентен констъбъл. — Я ми припомни.

— Не си ли спомняте? Отиде да разследва в един склад вероятно влизане с взлом. И доколкото си спомням, зад вратата на склада лежало куче-пазач, някакъв голям риджбек.

— О, да, спомних си. Хектор трябвало да мине покрай него. Не е знаел дали е мъртво, упоено или спяло. Това му било проблема, нали?

— Не — отвърна Паскоу. — Ритнал го, за да провери. И то отворило очи. Ето това му било проблема.