Диалози на мъртвите

Глава пета

В четвъртък сутринта, когато до крайния срок на конкурса за разказ оставаше още само един ден, Рай Помона вече бе започнала да се надява, че може би има живот след безсмъртна проза.

Това обаче не й попречи да хвърля писмо след писмо в кошчето за боклука в дива самозабрава, но малко преди обед тя изведнъж застина съвършено неподвижна, въздъхна отегчено, препрочете листовете пред нея още веднъж и каза:

— По дяволите!

— Да? — откликна веднага Дик Дий.

— Получихме втори диалог.

— Дай да видя.

Той прочете писмото бързо и каза:

— О, Боже! Питам се дали е свързано с истинска случка.

— Е. Точно това ме порази най-силно. Прочетох го във вчерашния Газет. Ето, виж.

Тя отиде до поставката с вестниците и взе Газет.

— Чуй.

— Бедното хлапе.

Дий прочете съобщението, после прочете Диалога още веднъж.

— Какъв ужас — каза той. — Въпреки това не е без някои хубави попадения. Ако нашия човек се опита да напише някой по-конвенционален разказ, може би ще се справи много добре.

— Значи само това ти идва в главата, така ли? — предизвикателно попита Рай. — Някакво графоманче използва вестникарските статии и развихря фантазиите си върху тях, това ли искаш да кажеш?

Дий вдигна високо вежди и й се усмихна.

— Ние май сме си разменили репликите с теб — каза той. — Миналата седмица аз се питах какво става, а ти пускаше студения душ. Какво се е променило?

— И аз мога да те питам същото.

— Ами добре, да видим тогава — каза той с онази благоразумна сериозност, която понякога я дразнеше. — Може би аз съм сравнил въображаемите си подозрения спрямо хладния и рационален отговор на моята умна и млада помощничка и съм разбрал, че се правя на магаре. — На лицето му цъфна широка усмивка и той бързо добави: — Или на нещо от този род. А ти?

Тя отвърна на усмивката, после каза:

— Забелязах още нещо в Газет. Чакай малко… да, сетих се. Там пише, че срока на дознанието във връзка със смъртта на оня от „Автомобилна асоциация“, било удължено, за да можела полицията да проведе разследването по-подробно. Това може да означава само, че у тях са се зародили подозрения, че смъртта може да е насилствена, нали?

— Да, но има подозрения и подозрения — отвърна Дий. — Всяка неочаквана смърт трябва да се разследва подробно. Ако е нещастен случай, изследват се причините, за да се установи дали не са резултат от небрежност. Но дори и ако има съмнение за престъпно деяние, като в този случай, това означава…

Той вдигна Диалога и очаквателно замълча.

„Това е проверка — каза си тя. — Дик Дий ми провежда контролно.“

Когато бе започнала работа тук, отначало бе почувствала снизходително отношение, а после бе разбрала, че това е част от неговия преподавателски подход, който бе далеч за предпочитане пред това или да й казва нещо, което знае, или да не й казва нищо за онова, което не знае.

— Всъщност не означава нищо — каза тя. — Не и ако тоя използва за вдъхновение новините. За да означава нещо или дори да наподобиш съвпадение, трябва да е написано преди събитието.

— Преди отразяването на събитието във вестника — поправи я Дий.

Тя кимна. Разликата бе малка, но съществена. Това бе още едно от качествата на Дий. Подробностите, около които вдигаше шум, бяха обикновено по-скоро важни, отколкото егоцентрични.

— Какви са тия работи за дядото на студента и бузукито? — попита тя. — За тях няма нищо във вестника.

— Няма. Но ако е вярно, което ние не знаем, може да означава просто, че разказвача е разговарял по някое време с Дейвид Питман. Подозирам дори, че този разказ младото момче го е разказвало на не един гост на ресторанта.

— И ако се окаже, че човека от „Автомобилна асоциация“ е прекарал отпуската си в Корфу?

— Мога да ти измислям възможни обяснения до довечера — отвърна той отегчено. — Но какъв е смисъла? Ключовият въпрос тук е кога се е повил последния Диалог в Газет. Не ми се вярва да са толкова организирани, че да го установят с точност, но някой все пак може да си спомни нещо. Аз ще взема да им се обадя, а ти през това време…

— … продължи да четеш тия тъпи глупости — прекъсна го Рай. — Добре де, ти си шефа тука.

— Така е. Но това, което исках да кажа беше „а ти през това време вземи да размениш няколко приятелски думи с твоя поклонник орнитолога там.“

Той хвърли поглед към рецепцията, където бе застинал строен млад мъж с открито момчешко лице и черен костюм и чакаше търпеливо.

Казваше се Боулър, инициала на името му бе Е. Рай знаеше това, защото той й бе показал читателската си карта, когато се бе появил за първи път на рецепцията, за да помоли за помощ при работа със CD-ROM устройството на един от компютрите. Дежурни бяха тя и Дий, но Рай бе разбрала, че за експерт по високите технологии вече считаха само нея. Не че шефа й беше технически бос — подозираше, че знанията му надхвърлят даже нейните — но когато й се стори, че го познава достатъчно, за да го запита, той й се бе усмихнал с една от сладко-тъжните си усмивки и бе казал, сочейки към компютрите:

— Това там са бели петна.

След това посочи лавиците с книги и добави:

— А това са останалите.

Дискът, който Е. Боулър искаше да отвори, се оказа орнитоложка енциклопедия и когато Рай прояви учтив интерес, той прие, че тя има същото хоби като неговото и трите или четири по-сетнешни посещения не можаха да го уверят в противното.

— О, Боже — въздъхна тя. — Днес ще му кажа, че обичам птици само когато са със зачервена кожичка и обилно полети с пикантен сос.

— Разочароваш ме, Рай — каза Дий. — Още от самото начало се запитах как може такъв умен млад човек да се е занемарил до такава степен с компютрите. Явно го интересуват не само птиците, а и ти. Ако изразиш липсата си на ентусиазъм по грубия начин, който току-що предложи, той ще започне да търси друга допирна точка с теб. Която сега вече наистина можеш да му предложиш.

— Моля?

— Господин Боулър е всъщност детектив констъбъл Боулър от Мидйоркширската следствена служба и значи е добре да се култивира. На любителите детективи като нас, не всеки ден ни се отдава да си напъхаме човките в местните полицейски работи. Оставям го на твоите нежни грижи, нали така?

Той се отправи към офиса.

„Умният ми Дик — помисли си Рай, загледана в гърба му. — Докато аз се правя на умница, той си е просто такъв.“

Боулър се приближаваше към нея. Тя се обърна към него и го погледна вече с нов интерес. Знаеше, че това е един от неуспехите й да прецени човек светкавично, но сега вече й бе трудно да се отклони от първоначалната си преценка. Ето, дори и сега, когато вече знаеше, че е ченге и посещенията му в библиотеката бяха мотивирани от чиста похот, не можеше да спре да мисли за него като птичи фен.

Костюмът и ризата без връзка даваха все пак някаква надежда. Е, не бяха Армани, но все пак някакво поносимо тяхно менте. И тази негова свенлива усмивка на изгубило се момченце, според вече прогледналите й очи, имаше сякаш някакъв нов нюанс на студена пресметливост, което също й хареса. Пътят към сърцето й не минаваше през майчините й инстинкти, но й бе приятно да види как някой се опитва да го намери.

— Здравейте — каза той колебливо. — Съжалявам, че ви безпокоя… ако сте заета…

Щеше да бъде забавно да си поиграе още малко, но работата й наистина бе до гуша, дори и без тази глупава конкурсна история. Затова го отряза:

— Да, наистина съм потънала в работа. Но ако търсите нещо бързичко за сваляне, констъбъл…

Свенливата усмивка си остана непокътната, но той мигна два пъти, като с второто мигане изтри всякакви признаци на свенливост от очите си (доста хубави, гълъбовосиви), заменяйки го с нещо, определено приличащо на пресметливост.

„Пита се дали не го подканвам да се превключи от вълна «съседското момче» на вълна «салонен лъв». Ако го направи, давам му пътя. Птичи фен е лошо, но полицай грубиян бе още по-лошо.“

— Не, не, вижте сега, съжалявам — каза той. — Исках просто да ви питам… Тази неделя мислех да поизляза и да се разходя до Стангдейл, там е прекрасно място за птици дори и през това време на годината… нали разбирате, има мочурища, скали и, разбира се, езерото…

Виждаше, че по този начин не я впечатлява, затова смени тактиката с лекота, която й хареса.

— … а след това може би да спрем и да хапнем някъде…

— Тази неделя… Не мога да се сетя какво имам за тази неделя…

Тя вдигна леко глава нагоре, сякаш пресмяташе какво има да прави след седемдесет и две седмици, а не след седемдесет и два часа.

— И да хапнем, казвате…

— Да, от тази страна на пътя има едно заведение, „Дън Фокс“. Не готвят лошо. А и промениха закона скоро, та неделните вечери има и диско, точно както през съботните.

Тя го знаеше. Старомодно крайпътно заведение в края на града, напоследък то бе решило да събира местните младежи между двайсет и трийсет, които искат да си потанцуват, без да става нужда да се блъскат с тийнейджъри. Не беше „Стрингфелоус“, но със сигурност бе по-добър от танцувалните хамбари на подрастващите. Въпросът беше дали иска да излезе с детектив констъбъл Е. Боулър.

Тя впери изучаващ поглед в светналото му от надежда лице. Защо пък не, каза си Рай. После погледът й се насочи далеч зад него, попадайки на Чарли Пен, който, седнал на обичайното си място, се беше извил назад и наблюдаваше сцената с израз, предполагащ че подслушва не само какво си говорят, но и какво мислят.

Тя рязко каза:

— Ще си помисля. Вижте какво, защо не седнете за малко, ако можете да отделите някоя и друга минута от времето си, посветено на грижата да опазвате света от престъпления.

— Мислех, че вие сте затънали до гуша в работа — каза той сядайки.

Малко ирония, а?

— Така е. Това е работа и то ваша работа, може би.

Тя му обясни колкото можа по-сбито, което всъщност не бе чак толкова сбито, тъй като си даваше сметка колко странно звучи, което пък от своя страна я караше да кривва встрани и да поема по странични пътища.

Трябваше да му се признае — момчето не се скъса от смях, а я помоли да му даде да прочете диалозите. Тя му показа Втория, който той прочете, докато в това време тя извади Първия от чекмеджето, където го бе сложил Дий.

Той прочете и него и каза:

— Тези двете ще ги задържа. Имате ли найлоново пликче или нещо такова?

— За пръстови отпечатъци ли? — попита тя почти иронично.

— За хубав външен вид — каза той. — Не мисля, че ще има кой знае какви отпечатъци, след като вие и вашия шеф сте ги въргаляли кой знае колко пъти из ръцете си.

Тя му даде пликче и попита:

— Значи мислите, че в това може да има нещо?

— Не съм казал такова нещо, но ще проверим.

Никаква следа от стеснителност, просто професионална деловитост.

— Искате да кажете в Газет ли? — попита тя, леко подразнена. — Дик Дий, моя шеф, се занимава точно с това в момента.

— Така ли? Прави се на частен детектив, а? — каза той, този път с усмивка.

— Попитайте го сам — отвърна Рай.

Дий се бе върнал в библиотеката и се приближаваше към тях.

Погледът му улови прозрачното найлоново пликче и той каза:

— Виждам, че Рай ви е разяснила ситуацията набързо, господин Боулър. Току-що говорих с Газет. Опасявам се, че нищо не се получи. Не са отбелязали нито време, нито дори дата на получаване на новината. Всичко, отбелязано с гриф „За конкурса“ се изсипва в чувал и когато се напълни, заедно с всичко, носещо макар и далечна прилика с белетристика, идва тук за проверка.

— Бих казал, че тук влиза половината от онова, което излиза на вестника — бе коментара на Боулър.

— Наблюдение, с което не мога да се съглася — каза Дий.

— Вероятно сте прав. Чувствителни души са това журналистите. Добре, тези неща ще ги взема с мен и ще ги проверя, когато имам свободно време.

Снизходителното му държане стигна до Рай и тя каза:

— Ще ги проверите ли? Как? Нали сам казахте, че едва ли ще намерите отпечатъци. Тогава какво смятате да правите? Да повикате полицейски ясновидец?

— И такива неща са правени, но за това мисля, че няма да имаме нужда от спиритически сеанси — ухили се Боулър.

„Ама той се забавлява — помисли си Рай. — Мисли си, че ми прави по-добро впечатление като нахакан полицай, отколкото като стеснителен орнитолог. Време е да го изкарам от тази заблуда с един смразяващ удар.“

Но преди да успее да нанесе смразяващия си удар, Дик Дий се обади:

— Предполагам, че детектив констъбъл Боулър има намерение да провери дали информацията, дадена в Диалозите е а) вярна и б) не би могла да се вземе от вестниците — каза той. — Като например отпуската на човека от „Автомобилна асоциация“ и произхода на бузукито.

— Вярно. Безпогрешна мисъл, господин Дий — каза Боулър.

„Което означава, че ти си мислил същото като мен, значи може би си по-умен отколкото изглеждаш“, интерпретира мисълта му Рай.

— Благодаря — отвърна Дий. — Позволих си да попитам същото, когато се обадих в Газет. Не, във вестника е отбелязана само смъртта на двамата и нищо повече. И в случай, че се притеснявате, внимавах да не се издам, че това може да се превърне в обект на полицейски интерес. Тук имаме местна компютърна програма по интереси, затова хората са свикнали с такива проверки отвреме-навреме.

Той се усмихна на Боулър — усмивка не на първи умник в света, а приятната усмивка, сякаш казваща: „Хайде стига, всички хора са приятели в края на краищата“, и от която човек трудно би се обидил, но младия детектив констъбъл бе готов да се обиди, ако не му бе минало през ума, че това ще се отрази лошо на кампанията му за спечелване благоволението на Рай Помона.

Освен това, едно добро ченге никога не отказва помощ, независимо от източника й, особено ако този източник е по-осведомен за нещо от самото добро ченге.

— Тази странна рисунка в началото на Първия диалог. Да сте мислили нещо за нея — попита той.

— Да, всъщност помислих и върху това — кимна Дий. — И нещо ми дойде на ума. Тъкмо се бях наканил да го споделя с теб, Рай. Вижте сега едно нещо.

Той отиде в офиса и се върна с огромна книга, която сложи на масата. После започна да разгръща страниците, разкривайки поредица от рисунки, които на Боулър се сториха странни и често бяха оцветени в живи, бликащи от енергия цветове.

— Трябваше да се науча да разчитам келтското писмо, за едно мое проучване — обясни той. — И това ми даде възможност да се запозная с широката гама от украсени инициали, които това писмо използва. И точно за това ми напомни рисунката от Диалога… А, да ето, вижте. На Диалога тя, разбира се, не е цветна и е много опростена, но в основата си те имат много общи неща.

— Прав си — каза Рай. — Очевидно е… След като ни го посочи, става ясно.

— Да — каза Хат. — Очевидно. И какво представлява в такъв случай?

— Това са буквите І N P. Специално тази илюстрация е взета от един ирландски ръкопис от осми век и представлява встъпителните редове към Евангелието от Йоана. In principio erat verbum et verbum erat apud deum et deus erat verbum. Всички букви от това изречение са се изсипали в тази малка купчинка под буквата Р.

— И какво означават… точно? — попита Хат, добавяйки последната дума, за да накара останалите да си помислят, че това е някаква незначителна подробност, той вече грубо си е превел значението и иска просто да го уточни.

— В началото бе словото и словото бе у Бог и Бог бе словото или по-точно словото бе Бог, както е прието в официалната версия. Интересен начин човек да се представи, не мислите ли? Слова, слова, слова, тоест думи, думи, думи и изобщо голяма любов към думите.

— О, да — каза Рай, вземайки пликчето от Хат и местейки съсредоточен поглед от цветната илюстрация към чернобялата рисунка. — Но може би означава нещо друго. Както и думите.

— За това също ми мина през ума. Има явна илюстративна насоченост. Това може да се приеме за извития мост с нещастника от „Автомобилна асоциация“ във водата…

— И тук има птица, макар и да не прилича много на фазан… а тези неща тук с рогата, крави ли са или какво?

Хат, чувствайки се отритнат, взе прозрачния плик от ръцете й и каза:

— Дайте първо да разберем дали има престъпление, преди да сме тръгнали да търсим нишки. И ако има, не се безпокойте, ще го тикнем тоя любител на думите зад решетките за нула време. Жалко, че „Алкатрас“ е вече затворен.

— Алкатрас? — възкликнаха и двамата озадачено в един глас.

— Да, това може да се окаже Уърдман7 от „Алкатрас“.

Двамата го гледаха без да разбират и думичка.

Той продължи:

— Това беше кино… по телевизията го даваха завчера… един тип, Бърт Ланкастър го играеше, беше убил някого и го бяха затворили…

— О, да, спомням си филма — каза Дий. — Да, да, Уърдман. Много забавно, господин Боулър.

И отново това не беше удар, но Хат го усети като такъв.

— Ами… благодаря за помощта, ще го имаме предвид — каза той, опитвайки се отново да застане на висотата на професията си.

— За нас бе удоволствие — каза Дий. — Е, време е пак да се потапяме.

Той седна на масата, взе поредното писмо от конкурса и се вдълбочи в четене. Рай последва примера му. Боулър остана прав, бавно смалявайки се от нахакано ченге в бъдещ ухажор.

„Има много начини да нанесеш смразяващ удар и без помощта на пиперливи думи“, помисли си развеселена Рай.

Дий вдигна поглед и каза:

— Извинете, господин Боулър, има ли още нещо?

— Просто бях попитал нещо Рай… госпожица Помона.

— Нещо за… Уърдман?

Хат поклати глава.

— О, значи някаква библиотечна справка. Относно вашите орнитологически проучвания, без съмнение. Рай, можеш ли да му помогнеш?

— Не веднага — отвърна Рай. — Това е нещо, за което трябва да си помисля, господин Боулър…

— Хат — каза той.

— Моля?

— Приятелите ми ме наричат Хат.

— Колко парономично от тяхна страна — каза тя, хвърляйки поглед към Дий, който се усмихна и промърмори:

— Човек би казал дори парономанско.

— Да, да, какво има толкова — каза Хат с острота, предизвикана явно от тази размяна на неща, които според него бяха предназначени за подигравка.

— Вижте какво — каза Рай. — Нека си помисля малко. Може би ще разговаряме отново, когато се върнете да ни кажете какво сте открили по Диалозите и изобщо открили ли сте нещо. Това устройва ли ви, господин Боулър? Хат?

Той смръщи вежди за миг, после по лицето му се разля усмивка.

— Добре. Чудесно е. Ще се върна. Ще ви държа в течение по тази работа. Не че може да се окаже кой знае какво, но по-добре да проверим, отколкото да съжаляваме по-късно. Довиждане.

Той се извърна и си тръгна. Крачеше добре, с котешка грация. Може би това обяснява интереса му към птиците, помисли си Рай.

Тя отново хвърли поглед към Дий. Той й се усмихна съучастнически. После сведе поглед към листа пред него и поклати глава печално.

— Истината е много по-интересна от измислицата, не ти ли се струва? — попита я той.

Тя посегна за следващото писмо.

Почеркът бе познат, с големи и ъглести букви, писани с лилава химикалка.

Започваше с думите: „Снощи пак сънувах мокър сън…“

— Може и да си прав — кимна тя.