Диалози на мъртвите

Глава тридесет и трета

— Анди, изглеждаш така, сякаш излизаш от обиколка из подземното царство и в преносен, и в буквален смисъл. Тежка нощ, а?

— Може и така да се каже — отвърна Анди Далзийл.

Беше му трудно да го признае, но дните, когато можеше да пие и танцува до зори, след което да си хване такси, да изпълни сексуалните си обещания, да дремне час, час и нещо, след което да стане и да се озове в „Кучето и патето“ в началото на работното време без следите от бурно прекараната нощ да се отпечатат на лицето му, бяха безвъзвратно отминали.

— Но не е нещо, което още една пинта да не може да оправи. А ти, Чарли?

— Не, аз току-що идвам. Но ще се опитам да си измия зъбите с една и аз — отвърна Чарли Пен.

Далзийл отиде до бара, забелязвайки с удоволствие как бармана прекъсна обслужването на друг клиент, за да му налее очакваната пинта.

„Интересна работа как няколко любезни слова могат да вкарат човек в правия път“, помисли си Далзийл доволно.

Той се върна на масата и отпи дълга глътка.

— Е, така вече е по-добре — изпухтя той.

— И така, какво има? — попита Пен.

— Ъ?

— Хайде стига, това не ти е обичайното място за водопой — забеляза саркастично писателя. — Дошъл си нарочно за нещо друго.

— В града няма кръчма, където да не се чувствам като у дома и където да не съм желан гост — отвърна обидено Далзийл.

— Прав си наполовина — каза Пен. — Последния път, когато те видях тук, ти беше определено по работа. Аз и онова хлапе Рут, и Сам Джонсън… — Лицето му помрачня, когато спомена Джонсън. — Миналата неделя. Господи, трудно е да повярва човек, че беше едва миналата неделя. А бедното копеле е вече в земята. Някакси много бързо мина. Та какво става, Анди? Лупи Линда да не ти е подръпнала някои неща?

— Силна жена е тя, Чарли, не отричам — отвърна Далзийл. — Или поне така мисля. Никога не съм се срещал с нея.

— Нямаше те на погребението — каза Пен.

— Е, погребеш ли един, значи си погребал всички — философски заключи Далзийл. — Мина добре, нали. Чувам, че Рут изнесъл цяло представление.

— Момчето говореше от сърце, нищо лошо няма в това.

— О, да, повечето неща, които прави, идват все от сърце, не се съмнявам — каза Далзийл. — Но ти е направил впечатление, Чарли.

— Изглежда добро момче. Оставил е миналото зад себе си. Нещо, което много от нас може би също трябва да направят. Освен това има и талант. Разбра ли, че е победител в конкурса?

— Аха.

На телефонния му секретар бе оставено съобщение или по-точно няколко съобщения, в които Паскоу го информираше за събитията през изтеклата нощ.

— Хубав разказ, така ли?

— Кажи-речи единствения добър — изръмжа Пен, който бе известен с пестеливостта си в похвалите. — Когато видях боклука, включен в номинациите, си казах: „Слава Богу, че не ми се наложи да чета нещата, дето не са били включени.“ Обаче разказа на Рут щеше да блести във всяка компания. Голяма нощ беше за момчето, макар че твоите лакеи се опитаха да му я развалят.

— Лакеи? Не си спомням да съм забелязвал такива около мен. Може да съм пил някакъв генетично преработен ейл.

— Твоя детектив главен инспектор, мъжа на Ели Паскоу. Тя е добро момиче. Човек може да си помисли, че като е женен за нея, и той трябва да има нещо хубаво. И оня другия, с лицето. Господи, ако го закараш в родилното, ще им спестиш лекарствата и времето да карат родилките да се напъват.

— Трябва да внимаваш добре с думите, Чарли. Не се знае, може да има някой таен трибунал, на който мога да те пратя за подобни забележки.

— Няма да се изненадам. Но както и да е, Анди, ще се хващаме ли на работа? После ще можеш да си идеш у дома и да се вмъкнеш в леглото, от което поначало не е трябвало да се измъкваш днес.

Далзийл довърши пинтата си и с изненада впери поглед в празната халба.

С тежка въздишка Пен също довърши своята и отиде на бара за нови.

— Любезно от твоя страна — каза Далзийл.

— С користна цел. Няма да арестуваш човек, който току-що те е черпил. Нали?

— Ами, ще ме нарекат луд, ако го арестувам преди да ме е черпил, нали? Чарли, искам да си помислиш много хубаво преди да отговориш на този въпрос. Миналата неделя каза, че си тръгваш, защото в неделя винаги ходиш на гости на майка ти. Когато са те питали къде си бил, ти си отговорил така — ходил си на гости на мама. И това е горе-долу същото, което каза и майка ти.

— Ти си говорил с майка ми? — възкликна Пен.

— Е-е, Чарли, нима си помисли, че няма да проверим? Проверяваме всичко, каквото ни кажат, особено такива, които си вадят хляба като измислят разни работи.

— И какво ви каза майка ми?

— Каза, че нейния Карл е добро момче, прекрасен син.

— Значи наистина си ходил — отбеляза Пен. — Какво искаш да ми кажеш с това, Анди?

— Искам да ти кажа, че разбрах откъде идва таланта ти да измисляш — отвърна Далзийл. — Къде беше миналата неделя, Чарли?

Пен отпи дълга глътка от бирата си.

„Пита се дали не блъфирам — помисли си Далзийл. — И дали не е по-добре да си каже истината.“

— За Сам Джонсън ли става въпрос? — попита Пен, отлагайки отговора.

— А за какво друго?

— Мислиш, че може би аз съм тоя Уърдман?

— Е, описанието му ми звучи като описание на твоята работа, Чарли.

— Мислиш, че може би съм убил… колко, пет души ли бяха, и въпреки това седиш и пиеш на една маса с мен?

— Хареса ми това „колко“, Чарли. Невинен, виновен, ти знаеш точно колко са. Писател като теб сигурно си носи малко тефтерче, където си записва всичко интересно. Убийството е също интересно нещо, нали?

— Само като изящно изкуство — отвърна Пен.

— Да считам ли това за признание? Щото останах с впечатление, че точно така гледа на нещата и тоя лунатик. Вслушва се в някаква откачена идея, че убийството не е лошо нещо или поне е необходимо да бъде извършено в името на нещо по-важно.

— Не, не е признание. Но да, ти си прав, следях отблизо всички убийства. Такава е работата на писателя. Но от гледна точка на детектив, мъчейки се да открия какво мотивира постъпките на хората, особено отклоненията, каквито всъщност имат повечето от нас.

— И до какво заключение стигна, Чарли?

— Че трябва да се навъртят още много километри по тая работа.

— Какво искаш да кажеш?

— Защото той очевидно е умно копеле и ако и най-умния мозък в нашето полицейско управление си губи времето да подозира мен, значи нямате почти никакъв шанс да го пипнете.

— Чарли — промълви Далзийл тихо, почти нежно, — има само един начин да ме спреш да си губя времето. Опитай се да измислиш нещо умно или кажи истината. Миналата събота ти…?

— И ако ти кажа, че съм отишъл на гости на майка, какво?

— Ще те поканя да дойдеш с мен до едно място, където напитките не са с такова качество, а обслужването е още по-лошо — отвърна Далзийл.

— Е, щом поставяш така нещата… бях при приятелка.

— Хубаво нещо са приятелките — кимна с разбиране Далзийл. — Но нека отгатна, тя е омъжена и ти като истински джентълмен, не можеш да ми кажеш името й.

— Анди, не знам защо си даваме труда да разговаряме, когато ти знаеш всички отговори предварително.

— Защото именно думите карат света да се върти — отвърна Далзийл.

— Мислех, че любовта върши тая работа.

— То е същото. Тя е свързана с думите.

— Ти нещо много задълба, Анди. Така. Какво ще правим сега?

— Ти ли? Ти няма да правиш нищо. Но ще ти кажа какво ще направя аз. Аз няма да те притискам да ми кажеш името, Чарли, защото уважавам дискретността и деликатните чувства в тези неща. Но ти си прав, че си приличаме. Аз също имам едно тефтерче, където си нахвърлям някои неща. И като седна да си прегледам записките, съм сигурен, че ще се натъкна на две или може би дузина, или може би дори повече, имена на жени, които могат да бъдат льо онази фам, която аз шерша.45 Ще си ги подредя по азбучен ред и след това ще ги посетя една след друга, за предпочитане вечерта, точно когато сервират вечерята на мъжленцето и на останалото семейство и ще им задавам един и същи въпрос: „Вие ли бяхте тази, която се е чукала с Чарли Пен миналата неделя следобед? Трябва да разбера това, иначе той е загубен.“ И съм сигурна, че въпросната дама ще се изправи мъртвобледа и ще предпочете да си признае, отколкото да те загуби. Всъщност, ако нейното старче й е омръзнало и тя смята да бъде с теб за по-постоянно, тя вероятно ще се вкопчи в този шанс да изкара нещата между вас на светло. Може дори да се получи така, че на някои от тях това може да се стори твърде хубав шанс, за да го изпуснат и може би ще бъда залян от порой от признания, което ще бъде доста неловко. Но това е риск, който просто трябва да поема. Освен ако не искаш да ме отървеш от него.

Той кимна като че ли да потвърди готовността си да поеме такава опасна мисия и допи бирата си.

— Майната ти, Далзийл! — изруга тихо Пен.

— Приемам това като „да“ — отвърна Далзийл.