Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава деветаУБЕЖИЩЕТО

Всичко изглеждаше като в мъгла. Хари и Хърмаяни скочиха на крака и извадиха пръчките си. Много малко хора осъзнаваха, че в момента става нещо необичайно; глави се извръщаха все още съм изчезналия внезапно сребърен рис. Тишина се разстла отвън, студени вълни се носеха от мястото където се беше приземил Патронусът. После някой изкрещя.

Хари и Хърмаяни се спуснаха към паникьосаната тълпа. Гостите тичаха във всички посоки; много от тях се магипортираха; защитните заклинания около „Хралупата“ бяха разбити.

— Рон? — изпищя Хърмаяни. — Рон, къде си?

Докато си проправяха път до дансинга, Хари забеляза хора с мантии и маски, които се появиха сред тълпата; след това видя Лупин и Тонкс с вдигнати пръчки и чу, че и двамата извикаха „ПРОТЕГО“, вик, който се чу като ехо от всички посоки.

— Рон! Рон! — викаше го Хърмаяни, почти разплакана, докато тя и Хари се прикриваха сред ужасените гости. Хари улови ръката й, за да й покаже, че не са разделени, когато рязка светлина профуча над главите им, дали защитна магия или нещо застрашително — не знаеше…

И после се появи Рон. Улови свободната ръка на Хърмаяни и Хари усети, как при нейното обръщане звук и светлина угаснаха; тъмнината се притисна към него; всичко, което чувстваше, беше ръката на Хърмаяни, която стискаше през пространството и времето; далече от „Хралупата“, далеч от смаляващите се смъртожадни, далеч, може би и от самия Волдемор…

— Къде сме? — попита гласът на Рон.

Хари отвори очи. За момент си помисли, че въпреки всичко не са напуснали сватбата. Изглеждаха все още обградени от хора.

— „Тотенхъм Корт Роуд“ — изпъшка Хърмаяни. — Вървете, просто вървете, трябва да намерим място, където да се преоблечем.

Хари направи каквото каза. Те ту вървяха, ту тичаха нагоре по широка тъмна улица пълна със среднощни купонджии и верига от затворени магазини, звездите блещукаха над тях. Двуетажен автобус изтрополи наблизо и група кръчмарски пияндета ги изгледа многозначително, докато минаваха: Хари и Рон все още носеха мантии.

— Хърмаяни, нямаме нищо, с което да се преоблечем!… — обърна се Рон към нея, когато млада жена избухна в хриплив кикот като го гледаше.

— Защо не провериш дали мантията-невидимка е у мен? — каза Хари вътрешно проклинайки собствената си глупост. — Цялата минала година я мъкнех с мен, а…

— Няма проблем, имам и мантията, имам и дрехи за двама ви. — каза Хърмаяни. — Просто се опитвайте да се държите естествено, докато… а, това ще свърши работа.

Тя ги задърпа надолу към другата част на улицата, после към някакъв заслон на някаква тъмна алея.

— Когато каза, че имаш мантия-невидимка и дрехи… — каза Хари, мръщейки се срещу момичето, което не носеше нищо освен малка, украсена с мъниста чантичка, в която сега тършуваше.

— Да, да, те са тук. — отвърна Хърмаяни и пред напълно удивените физиономии на Хари и Рон, тя извади чифт джинси, суичъри, някакви изоставени чорапи и накрая сребриста мантия-невидимка.

— Как по дяволите??…

— Неоткриваема разтягаща магия. — обясни Хърмаяни. — Трудничка е, но мисля, че я направих добре. Както и да е, взела съм всичко необходимо тук! — тя разтърси лекичко крехката чантичка и се чу звук, сякаш товар от няколко тежки предмета подскочиха вътре. — О, по дяволите, това трябва да са книгите! — каза тя взирайки се вътре. — А аз ги оставих на купчина… ох, добре… Хари, добре ще е да вземеш мантията-невидимка, Рон побързай с преобличането.

— Кога успя да направиш всичко това?! — попита Хари, докато Рон събличаше мантията си.

— Казах ти още в „Хралупата“, опаковах всичко необходимо за, сещаш се, в случай, че трябва да се махнем бързо. Опаковах ти раницата тази сутрин, Хари, след като се преоблече и го сложих тук… имах предчувствие…

— Ти си невероятна, ти си… — каза Рон, подавайки й смачканата на топка мантия.

— Благодаря ти! — отвърна Хърмаяни с мъничка усмивка, докато прибираше мантията в чантичката си. — Моля те, Хари, слагай мантията!

Хари наметна мантията си на раменете си и покри главата си, изчезвайки от поглед. Чак сега бе започнал да разбира какво става.

— Ами другите… всички на сватбата…

— Не можем да се тревожим за тях сега. — прошепна Хърмаяни. — Ти си този, който преследват, Хари и ще поставим другите в много по-голяма опасност, ако се върнем там!

— Тя е права! — каза Рон, който изглежда знаеше, че Хари е готов да спори, дори без да вижда лицето му. — Повечето от Ордена бяха там, те ще се погрижат за всички.

Хари кимна, после си спомни, че те не могат да го видят и каза:

— Да…

Но после се спомни за Джини и някакъв киселинен мехур се появи в стомаха му.

— Хайде, мисля, че трябва да продължаваме да вървим! — каза Хармаяни.

Те се върнаха от другата страна на улицата, а после и на главния път, където от другата страна на пътя група мъже пееха, пресичайки пътя.

— Само да попитам, защо пък точно „Тотенхъм Корт Роуд“? — попита Рон Хърмаяни.

— Нямам идея, просто ми изникна в главата, но мисля, че сме в безопасност в света на мъгълите, едва ли очакват да бъдем тук…

— Истина е. — кимна Рон, оглеждайки се наоколо. — Но не се ли чувстваш малко… незащитена?

— Къде другаде можехме да идем? — попита Хърмаяни, раболепничейки, когато мъжете от другата страна на улицата започнаха да подсвикват към нея. — Не можем да си вземем стаи в „Продънения котел“ нали? И площад „Гримолд“ не става, ако Снейп може да влезе там… Предполагам можем да опитаме в къщата на родителите ми, въпреки, че сигурно вече са проверили там… Ох, иска ми се тия да млъкнат!

— Всичко наред ли е, миличка? — провикна се най-пияният от мъжете от другия тротоар. — Искаш ли питие? Пресечи уличката и ела да си вземеш една халба!

— Хайде да седнем някъде? — каза бързо Хърмаяни, когато Рон отвори уста да извика на другия през улицата. — Виж, тук става!

Беше малко и занемарено денонощно кафене. На всяка от масите лежеше по един фенер, но беше почти празно. Хари се промъкна първи под навеса и Рон се настани до него срещу Хърмаяни, която бе седнала сгръб към входа не особено щастлива. Тя поглеждаше през рамото си толкова често, все едно че имаше тикове. На Хари не му харесваше да стои неподвижен; докато вървяха, той имаше чувството, че имат цел. Под мантията се чувстваше как последните признаци на многоликовата отвара го напускаха, ръцете му си връщаха нормалната дължина и форма. Той извади очилата си от джоба си и си ги сложи отново.

След минута-две Рон се обади:

— Знаеш, че не сме много далеч от „Продънения котел“ нали, той е само на една пресечка разстояние…

— Рон, не можем! — отвърна моментално Хърмаяни.

— Не да останем там, а да разберем какво е станало!

— Знаем какво е станало! Волдемор е сложил ръка върху Министерството, какво повече трябва да знаем?

— Добре, добре, беше просто идея!

Отново настана дразнеща тишина. Дъвченето на сервитьорката беше изнервящо и Хармаяни бързо поръча два пъти капучино; докато Хари беше невидим би било странно да поръча и за него. Двойка яки работници влязоха в кафето и се настаниха на съседната маса. Хърмаяни сниши гласа си до шепот.

— Аз предлагам да намерим някакво тихо място в околността и да се магипортираме някъде в града. Веднъж да се настаним там, можем да изпратим съобщение на Ордена.

— В такъв случай можеш ли да правиш говорещ Патронус? — попита Рон.

— Опитвала съм и мисля, че мога… — каза Хърмаяни.

— Е, колкото колкото по-дълго не ги тревожим толкова по-добре, макар че вече може и да са арестувани. Господи, това кафе е отвратително! — обади се Рон след една глътка от пенливото сивкаво кафе. Сервитьорката го чу; стрелна Рон с гаден поглед, докато отиваше да взима поръчката на другите клиенти. По-големият от двамата работници, който беше рус и доста огромен, сега когато Хари го погледна, я отпрати с махване на ръка. Тя го погледна втренчено, обидена.

— Да тръгваме тогава, не ми се пие тоя боклук! — каза Рон. — Хърмаяни, имаш ли мъгълски пари да платим за… това?

— Да, взех си всичките спестявания преди да дойда в „Хралупата“. А на бас, че са точно на дъното! — въздъхна момичето тършувайки из чантичката си.

Двамата работници направиха еднакви движения и Хари несъзнателно ги изимитира. И тримата извадиха пръчки!… Секунда по-късно Рон, осъзнавайки какво става, се пресегна през масата и бутна Хърмаяни встрани. Проклятията на смъртожадните се удариха в стената, където до преди малко беше главата на Рон и я разбиха. Хари, все още невидим, извика:

— ВЦЕПЕНИ СЕ!

Грамадният русокос смъртожаден беше ударен право в лицето от лъч червена светлина — той се свлече назад в безсъзнание. Приятелят му, неспособен да съобрази кой е запратил заклинанието, запрати друго по Рон. Светещи черни въжета изхвърчаха от пръчката му и се увиха около Рон; сервитьорката изпищя и хукна към вратата. Хари запрати ново зашеметяващо проклятие към смъртожадния с разкривеното лице, който бе завързал Рон, но заклинанието го пропусна и рикошира в прозореца, улучвайки сервитьорката, която се свлече на земята до вратата.

— ЕКСПУЛСО! — изрева смъртожадният и масата, зад която стоеше Хари се взриви. Силата на експлозията го отхвърли назад и той усети, как изпуска пръчката си както, че и мантията се свлича от него.

— ПЕТРИФИКУС ТОТАЛУС! — изпищя Хърмаяни някъде отстрани и смъртожадният падна назад като статуя, с тъп звук на пода върху парчетата от счупен порцелан, маси и разляно кафе. Хармаяни изпълзя изпод стола си, изтърсвайки стъклата и пепелта от пепелника от косата си, треперейки силно.

— Д-ДИФИНДО! — каза тя насочвайки пръчката си към Рон, той извика от болка, когато тя разкъса джинсите на коленете му и остави дълбоко прорязване по тях. — Ох, съжалявам Рон, ръката ми трепери! ДИФИНДО!

Въжетата паднаха, Рон се изправи на крака разтърсвайки ръцете си, за да възвърне чувствителността си в тях. Хари вдигна пръчката си и и тръгна по развалините до мястото, където огромният рус смъртожаден се бе проснал.

— Трябваше да го позная, беше там в нощта на убийството на Дъмбълдор! — каза той. Той преобърна с крак тъмнокосия смъртожаден; очите на мъжа се местеха бързо между Хари, Рон и Хърмаяни.

— Това е Долохов! — обади се Рон. — Познах го от старите плакати на издирваните. Мисля, че този големия е Дорфин Роул.

— Няма значение как се казват! — каза Хърмаяни леко истерично. — Как ни намериха?! Какво смятаха да направят?

Някак си нейната паника прочисти ума на Хари.

— Заключи вратата! — каза й той. — Рон, загаси лампите!

Той свали поглед към парализирания Долохов, мислейки бързо когато ключалката изщрака, Рон използва Загасителя, за да потопи кафенето в тъмнина. Хари можеше да чуе гласа на мъжете, които подвикваха на Хърмаяни по-рано, сега да правят същото и с друго момиче от разстояние.

— И какво ще правим с тях? — прошепна Рон на Хари в тъмнината, а после още по-тихо. — Да ги убием? Те ще ни убият! Щяха да го направят преди малко!

Хърмаяни потръпна и отстъпи крачка назад. Хари поклати глава.

— Трябва само да изтрием спомените им — каза Хари. — Така е по-добре, аз ще прикрия следите. Ако ги убием, ще бъде очевидно, че сме били тук.

— Ти си шефът! — каза Рон звучейки дълбоко облекчен. — Но никога не съм правил магия за поправяне на спомени.

— Нито пък аз — отвърна Хърмаяни. — Но знам на теория.

Тя си пое дълбоко въздух опитвайки се да се успокои после насочи пръчката си към челото на Долохов и каза:

— ОБЛИВИАТЕ!

Очите на Долохов веднага станаха нефокусирани и замечтани.

— Брилянтно! — каза Хари, потупвайки я по гърба. — Погрижи се за другия и за сервитьорката, докато ние с Рон почистваме.

— Да почистваме?!… — възкликна Рон оглеждайки почти унищоженото кафене. — Че защо?

— Не мислиш ли, че ще се запитат какво е станало, когато се събудят и се намерят на място, което изглежда току що бомбардирано?

— Да бе, вярно…

Рон се бореше няколко секунди, преди да извади пръчката си от джоба.

— Не е чудно, че не мога да я извадя! Хърмаяни, взела си старите ми джинси, те са ми тесни!

— Да бе, съжалявам! — изсъска Хърмаяни и след като издърпа сервитьорката далече от светлината на прозорците, Хари я чу да си мърмори предложения към Рон, къде може си напъха пръчката…

Когато най-сетне кафенето беше върнато в нормалното си състояние, те преместиха смъртожадните на масата им и ги оставиха така, че да се подпират един на друг.

— Но… как са ни намерили? — попита Хърмаяни, местейки поглед от единия мъж към другия. — Откъде са знаели къде сме?!

Тя се обърна към Хари.

— Ти… ти вече нямаш „следа“ към Министерството нали, Хари?

— Не може! — каза Рон. — „Следата“ се прекъсва, когато стане на седемнайсет, такъв е магьосническият закон, той вече е възрастен.

— Ами ако е възможно, — каза Хърмаяни. — Смъртожадните да са намерили начин да я продължат и след седемнайсет годишна възраст?

— Но Хари не е бил близо до смъртожаден в изминалите двайсет и четири часа! Кой трябва да е продължил „следата“?

Хармаяни не отговори. Хари се почуства замърсен и покварен: дали смъртожадните наистина го бяха намерили по този начин?

— Ако не мога да използвам магия и вие не можете да използвате магия близо до мен, не и без да издаваме местоположението си… — започна той.

— Няма да се разделяме! — твърдо заяви Хърмаяни.

— Трябва ни безопасно място да се укрием. — обади се Рон. — Дай ни мъничко време да измислим нещо!

— Площад „Гримолд“ 12 — каза Хари.

Другите двама зяпнаха.

— Не бъди глупав, Хари, Снейп може да влезе там!

— Бащата на Рон каза, че там са сложили нещо, което да го държи настрани… и дори да не проработи… — той прекъсна Хърмаяни, която бе понечила да спори. — какво от това? Кълна се, че няма нищо по-хубаво от това да се срещна със Снейп!

— Но…

— Хармаяни, къде другаде да отидем? Това е най-доброто, което имаме! Снейп все пак е само един смъртожаден. Ако все още имам тази „следа“ върху себе си, ще имаме голяма компания от тях където и да идем!

Тя не можеше да спори, дори да искаше. Докато тя отключваше вратата на кафенето, Рон щракна със Загасителя за да върне осветлението. После, след броене на Хари до три, те запратиха проклятия по тримата и преди сервитьорката или някой от смъртожадните да се размърда, Хари, Рон и Хърмаяни се обърнаха и се магипортираха мигновено в сгъстяващата се тъмнина.

Секунда по-късно Хари вдиша с пълни гърди и отвори очи: сега стояха по средата на малък занемарен площад. Високи, разнебитени къщи ги заобикаляха отвсякъде. Номер дванайсет беше видим за тях защото им бе казано за съществуването му от Дъмбълдор, Пазителя на тайната и те се втурнаха към нея, проверявайки на всеки няколко крачки дали не са следени, или наблюдавани. Изкачиха каменните стълби и Хари блъсна вратата вратата с вдигната пръчка. Чу се щракане на метал, дрънчене на вериги и вратата се отвори със скърцане; бързо прекрачиха прага.

Когато Хари затвори вратата след тях, старомодната газова лампа светна, хвърляйки мъждукаща светлина по дължината на вестибюла. Изглеждаше точно, както Хари го помнеше: зловещо, цялото в паяжини, очертанията на къщата: главите на домашните духчета хвърляха чудати сенки на стълбището. Дълга черна завеса скриваше портрета на майката на Сириус. Единственото нещо, което липсваше беше огромният тролски крак-поставка за чадъри, който лежеше отстрани и Тонкс всеки път се спъваше в него.

— Мисля, че някой е идвал тук. — прошепна Хърмаяни, гледайки право пред себе си.

— Може да е станало и след напускането на Ордена… — измърмори Рон.

— Е, и къде е защитата, които са сложили против Снейп? — попита Хари.

— Може би те се активират само, ако той се покаже? — предположи Рон.

Те стояха един до друг на изтривалката, с гръб към вратата, страхувайки се да продължат навътре в къщата.

— Е, не можем да останем тук вечно. — каза Хари и направи крачка напред.

— Сивиръс Снейп? — прошепна изведнъж гласът на… Лудоокия Муди от тъмнината, карайки тримата да подскочат от ужас.

— Ние не сме Снейп! — отвърна с дрезглав глас Хари, преди нещо да профучи покрай него като студен въздух и езикът му да се свие от само себе си, правейки говора му невъзможен. Преди да има време да почувства устата си, езикът му отново върна нормалното си състояние. Другите двама изглежда бяха преживяли същото неприятно усещане. Рон издаваше сподавени звуци, а Хърмаяни пелтечеше.

— Това сигурно е било проклятието на Муди за залепване на езика — за Снейп.

Хари предпазливо направи една крачка напред. Нещо се промени в сенките на стената отпред, но преди някой от тях да успее да каже дори една дума, право от килима се появи фигура — висока, с цвят на прах, ужасяваща. Хармаяни изпищя, а също и г-жа Блек, завесите й се дръпнаха, сивата фигура се носеше към тях по-бързо и по-бързо, дългата й до талията коса и брада се развяваха зад нея, хлътналото й лице, мършаво, с празни очни кухини — ужасно позната, отвратително променена, вдигна ръката си, сочейки Хари.

— Не! — изкрещя Хари и си помисли да вдигне пръчката си за да спре настъпващия срещу него. — Не! Не бяхме ние! Не ние те убихме!

На думата „убихме“ фигурата експлодира в облак от прах. Кашляйки, с насълзени очи Хари се огледа, за да види Хърмаяни наведена към пода с ръце на главата си и Рон, треперещ от главата до петите, като я потупа тромаво по рамото, каза:

— Всичко е н-н-наред… няма г-г-го…

Прахолякът се завъртя около Хари като мъгла, поглъщайки газената лампа, а г-жа Блек продължаваше да крещи:

— МЪТНОРОДИ! МРЪСОТИЯ, ПОЗОР ЗА ЧИСТОКРЪВНИТЕ, СРАМ ЗА ПОЗОР ЗА КЪЩАТА НА ДЕДИТЕ МИ…

— Я МЛЪКВАЙ! — изрева Хари насочвайки пръчката си към нея и с избухване на червени искри завесите се дръпнаха отново заглушавайки я.

— Това… това беше… — изхленчи Хърмаяни докато Рон й помагаше да се изправи на крака.

— Да… — каза Хари. — но не беше наистина той, нали? Просто нещо, което да изплаши Снейп.

Дали работеше, се чудеше Хари, или вече Снейп беше взривил по същия начин ужасяващата фигура толкова небрежно, колкото бе убил истинския Дъмбълдор? Нервите му бяха изпънати, той погледна другите двама в коридора, почти очакващ още някой ужас да се покаже, но нищо не помръдна, освен някаква мишка, притичваща по близките дъски на пода.

— Преди да продължим напред, мисля че ще е добре да проверим. — прошепна Хърмаяни вдигайки ръката си и казвайки. — ХОМЕНУМ РИВЕЛИО!

Нищо не стана.

— Ей, много се уплашихме. — каза Рон любезно. — И какво трябваше да стане?

— Направих каквото трябваше! — каза Хармаяни малко сърдито. — Това е заклинание за откриване на човешко присъствие, и тук няма никой освен нас!

— … и този прахоляк. — каза Рон, взирайки се в мястото на килима откъдето се бе появила мъртвата фигура.

— Хайде да продължаваме! — предложи Хармаяни с уплашен поглед, отправен към същото място, и побърза да мине по скърцащите стълби към дневната на първия етаж.

Хармаяни махна с пръчката си да запали няколко стари газови лампи, после, потрепервайки леко от течението в стаята, се настани на дивана, увивайки плътно ръцете около себе си. Рон прекоси стаята и отиде до прозореца, помръдвайки леко тежките кадифени завеси настрана.

— Не виждам никого навън — съобщи той. — И ако се замислиш, ако Хари все още има „следа“, те щяха да ни проследят. Знам, че не могат да влязат в къщата, но… какво има Хари?

Хари беше извикал от болка: белегът му му беше запарил силно, когато нещо проблясна в ума му като ослепителна светлина във вода. Видя голяма сянка и почуства силна ярост, която определено не беше негова, да минава през тялото му, много силна и кратка, като електрически удар.

— Какво видя? — попита Рон пристъпвайки към Хари. — Да не би да го видя у нас?…

— Не, просто се почувства ядосан… той е наистина бесен…

— Но това може да е в „Хралупата“! — каза Рон високо. — Къде другаде? Нищо ли не видя? Проклинаше ли някого?

— Не, не, просто се почуства ядосан… не мога да кажа…

Хари се почуства обезпокоен, объркан, а Хърмаяни изобщо не помогна, когато каза с изплашен глас:

— Белегът ти, отново? Но какво става?! Мислех си, че вашата връзка беше прекъсната!

— Беше, за малко… — измърмори Хари, все още усещаше болка в белега, което му пречеше да се концентрира. — Аз… аз мисля, че се отваря всеки път когато той изгуби контрол над себе си, ето как става…

— Но тогава ТИ трябва да затвориш съзнанието си! — каза Хармаяни рязко — Хари, Дъмбълдор не би искал да използваш връзката, той искаше да я прекратиш, ето защо ти трябваше да научиш Оклумантика! Иначе Волдемор може да внедри фалшиви видения в ума ти, нали помниш…

— Да, спомням си, благодаря! — отвърна със стиснати зъби Хари. Не беше нужно тя да му напомня, че Волдемор беше използвал същата тази връзка между тях да го вкара в капана си, нито че това беше довело до смъртта на Сириус. Щеше му се да не им беше казал какво бе почувствал и видял. Това правеше Волдемор по-опасен, като че ли беше непосредствено близо до прозореца на стаята, а болката в белега му не отслабваше и той се бореше, сякаш се мъчеше да не се разболее.

Той обърна гръб на Рон и Хърмаяни, преструвайки се, че проучва старото родословно дърво-гоблен на рода Блек. Тогава Хармаяни изпищя: Хари се обърна вдигайки пръчката си, за да види сребърен Патронус, реещ се през прозореца и приземявайки се на пода пред тях, където се превърна в невестулка и проговори с гласа на бащата на Рон:

— СЕМЕЙСТВОТО Е ДОБРЕ, НЕ ОТГОВАРЯЙТЕ, НАБЛЮДАВАНИ СМЕ!

Патронусът се разтопи. Рон издаде някъкв звук между скимтене и стон и се отпусна на дивана. Хармаяни го последва, хващайки ръката му.

— Всички са добре, всички са добре! — прошепна тя и Рон се изсмя и я прегърна.

— Хари, — започна той над рамото на Хармаяни. — Аз…

— Няма проблем — каза Хари отвращавайки се от болката в главата си. — Това е твоето семейство, естествено, че ще си притеснен. И аз бих се чувствал по същия начин — той си помисли за Джини. — Аз СЕ чувствам по същия начин.

Болката в белега му стигаше връхната си точка, сякаш бяха отново в градината на „Хралупата“. Едва чу как Хърмаяни казва:

— Не искам да стоя сама. Можем да използваме спални чували — нося и можем да се настаним тук тази вечер?

Чу как Рон се съгласи. Хари не можеше повече да се бори с болката. Трябваше някак да се предаде.

— Банята!… — измърмори той и напусна стаята по колкото може по-бързо без да тича.

Той едва успя: заключвайки вратата след себе си с треперещи ръце хвана пулсиращата си глава и падна на пода, в екплозия от агония; почувства страшна ярост, която не му беше присъща, да обгръща душата му. Видя дълга стая, осветена от факли и грамадния рус смъртожаден на пода, крещейки и гърчейки се, а слаба фигура стоеше над него с вдигната пръчка, когато сякаш Хари проговори с висок, студен, безмилостен глас:

— Още Роул, или да приключвам и да те оставя за храна на Наджини? Лорд Волдемор не е сигурен, че ще прости този път… Вие ме повикахте отново, за да ми кажете само, че Хари Потър е избягал? Драко, дай на Роул да вкуси още веднъж от нашия гняв. Направи го, или ще усетиш яростта ми върху себе си!

Някакво дърво изпращя в огъня. Пламъците се издигнаха, светлината им освети ужасено, изострено бяло лице — с чувството, че изплува от дълбока вода, Хари си пое дълбоко въздух и отвори очи. Беше се излегнал на студения черен мраморен под, носът му беше на няколко инча от сребърната змийска опашка, която поддържаше огромната вана. Стана. Мрачното, вкаменено лице на Малфой застина пред очите му. Хари се почувства отвратен от току-що видяното, от начина по който Волдемор се отнасяше с Драко.

Чу се похлопване по вратата и Хари скочи, когато гласът на Хармаяни прозвуча отвън.

— Хари искаш ли си четката за зъби? Тя е тук!

— Д-да, добре, благодаря! — каза той, опитвайки се да говори небрежно, когато стана да я пусне вътре.