Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава дванадесета„МАГИЯТА Е МОЩ“

С настъпването на август квадратно-оформената трева в средата на площад „Гримолд“ се съсухри от слънцето и стана суха и кафява. Обитателите, а и самият номер 12 оставаха невидими за обитателите на останалите къщи. Мъгълите, които живееха на площад „Гримолд“ отдавна бяха приели нелепата грешка в номерирането на сградите, благодарение на която след номер 11 следваше направо 13.

И все пак, площадът привличаше известен брой посетители, които явно смятаха аномалията за много забавна. Не минаваше и ден без поне един-двама души да се завъртят на площад „Гримолд“, без друга очевидна причина, или поне така изглеждаше, освен да се надвесват над преградата между номер единадесет и тринадесет, и да наблюдават алеята между двете къщи. Наблюдателите никога не бяха едни и същи в два последователни дни, при все че, очевидно всички споделяха неприязънта си към нормалните дрехи. Повечето лондончани, които ги подминаваха, бяха свикнали с ексцентричното облекло, и не обръщаха голямо внимание, въпреки че понякога някои хвърляха по един поглед назад, чудейки се защо някой би носил мантия в тази жега.

Наблюдателите явно получаваха малко удоволетворение от бденията си. От време на време някой се хвърляше ентусиазирано напред, сякаш най-накрая беше видял нещо интересно, а после се оттегляше назад разочарован.

През първия септемврийски ден на площада се струпаха много повече хора от обикновено. Половин дузина мъже в дълги мантии седяха притихнали и бдящи, втренчили както винаги погледи в номера единадесет и тринадесет, но нещото което чакаха, явно все им убягваше. Когато настъпи вечерта и донесе със себе си неочакван студен дъжд за пръв път от седмици, се случи един от онези моменти, които явно пораждаха интерес. Мъжът със свитото лице посочи нещо и най-близкия му спътник, тантурест, блед мъж тръгна напред, но секунда по-късно се отпусна в предишната си поза, с ядосано и разочаровано изражение.

Междувременно, вътре на номер дванадесет, Хари точно беше влязъл в предверието. Почти бе загубил равновесие, когато се магипортира на най-горното стъпало на стълбището пред предната врата, и си беше помислил, че Смъртожадните може да са мярнали лакътя му. След като внимателно затвори вратата зад себе си, той свали мантията-невидимка, увеси я на ръката си и се забърза по мрачния коридор, към вратата, която водеше към приземния етаж. В ръката си държеше откраднат брой от „Пророчески вести“.

Посрещна го обичайното, прошепнато „Сивиръс Снейп?“, студената ръка се протегна, и езикът му се върза за момент.

— Не аз те убих! — каза той, щом успя, и задържа дъха си, когато прашната фигура експлоадира. Той изчака, докато стигне до средата на стълбището, далеч от ушите на госпожа Блек и докато се изчисти от праха, преди да извика:

— Имам новини и няма да ви харесат…

Кухнята беше напълно променена. Всяка повърхност сега блестеше. Бакърените тенджери и тигани бяха полирани до блясък. Дървената повърхност на масата проблясваше. Бокалите и чиниите вече бяха сложени за вечеря, блестейки на светлината на веселия огън, на който къкреше котел. Нищо в стаята обаче не беше по-драстично променено от домашното духче, което се забърза да посрещне Хари, облечено в снежнобяла кърпа, косата при ушите му бе чиста и пухкава като памук, а медальонът на Регулус висеше на тънкия му врат.

— Свалете си обувките, ако обичате господарю Хари, и си измийте ръцете преди вечеря. — изкряка Крийчър, взе мантията и я повлече, за да я закачи на кука на стената, до няколко старомодни мантии, които бяха наскоро изгладени.

— Какво има? — неспокойно попита Рон. Той и Хърмаяни се потяха над сноп надраскани бележки и начертани на ръка карти, които покриваха единия край на дългата кухненска маса, но сега се втренчиха в Хари, когато той се спусна към тях и хвърли вестника върху техните разхвърляни пергаменти.

Голяма снимка на познат, с дълъг нос, чернокос мъж се вгледа нагоре в тях, под заглавие, което гласеше:

— Не!! — високо казаха Рон и Хърмаяни.

Хърмаяни беше по-бърза. Тя грабна вестника и зачете прилежащия текст на глас:

— Като да убиваш или режеш ушите на хората, например! Снейп директор!! Снейп на мястото на Дъмбълдор!!! — ГАЩИ НА МЕРИЛИН!!! — развика се тя, като накара Хари и Рон да подскочат. Тя скочи от масата и профуча през стаята, като извика:

— Ей сега се връщам!

— „Гащи на Мерилин“?!… — повтори Рон, с въодушевено изражение. — Явно много се ядоса!

— той придърпа вестника и продължи да чете статията за Снейп.

— Другите учители няма да приемат това. МакГонагол и Флитуик и Спраут, всички знаят истината за това как умря Дъмбълдор. Няма да приемат Снейп за директор. Кои са тези Кароу?

— Смъртожадни разбира се! — отговори Хари. — Вътре има техни снимки. Всички бяха на върха на кулата, когато Снейп уби Дъмбълдор. Така, че всички приятелчета са заедно. И… — продължи той горчиво, като си придърпа стол, — не мисля, че другите учители имат някакъв избор, освен да останат. Ако Министерството и Волдемор са зад Снейп, изборът им ще е между това да останат и да преподават, или да прекарат по няколко години в „Азкабан“ — и това ще е, ако изобщо имат някакъв късмет. Предполагам, че ще се опитат да останат и да предпазят учениците.

Крийчър влезе и започна да лъска масата с кърпа, а после извади супата, като междувременно си подсвиркваше.

— Благодаря, Крийчър! — каза Хари и сгъна вестника, така, че да не му се налага да гледа лицето на Снейп. — Е, поне вече знаем със сигурност къде е Снейп.

Той започна да яде от супата. Качеството на готвенето на Крийчър се подобри драстично, след като получи медальона на Регулус. Днешната лучена супа, бе по-добра от всичко, което Хари някога беше опитвал.

— Все още много смъртожадни наблюдават къщата, — каза Рон, докато се хранеше — даже повече от обикновено. Като че очакват да излезем от къщата с училищните сандъци и да се отправим право към експреса „Хогуортс“.

Рон си погледна часовника.

— Цял ден си мисля за това. Тръгнал е преди шест часа. Странно е, че не сме в него, нали?

В ума си Хари можеше да види аления парен локомотив, който той и Рон веднъж бяха следили от въздуха, докато се носеха сред полетата и хълмовете. Сигурен беше, че Джини, Невил и Луна седят заедно в този момент и вероятно се чудеха къде са той, Рон и Хърмаяни, или пък обсъждаха как най-ефективно да саботират режима на Снейп.

— Почти успяха да ме зърнат като влизах — каза Хари, — приземих се лошо на най-горното стъпало и мантията се разтвори.

— На мен ми се случва всеки път. А, ето я и нея — добави Рон, и се завъртя на мястото си, когато Хърмаяни влезе отново в кухнята. — И за какво, в името на Мерилин, беше всичко това?

— Спомних си това — запъхтяно каза Хърмаяни.

Тя носеше голяма картина в рамка, която положи на пода, преди да сложи пред нея найлонова торба от шкафа. После отвори торбата и започна да тика картината вътре, и въпреки че торбата беше очевидно по-малка, след малко картината потъна в нея.

— Финиъс Нигелус — обясни Хърмаяни и хвърли торбата на кухненската маса с познатия плътен, дрънчащ звук.

— Моля? — попита Рон, но Хари разбра. Нарисуваният образ на Финиъс Нигелус Блек можеше да пътува между картината си на площад „Гримолд“ 12 и тази в кабинета на директора в „Хогуортс“, кръглата стая, където без съмнение бе Снейп в момента, триумфално влизайки във владение на колекцията от деликатни, сребърни магически инструменти на Дъмбълдор, сред които бяха каменния Мислоем, Разпределителната шапка, и освен ако не го бяха преместили някъде другаде, мечът на Грифиндор.

— Снейп може да изпрати Финиъс Нигелус да огледа къщата вместо него — обясни Хърмаяни на Рон, когато седна на мястото си. — Но нека се опита сега, всичко което Финиъс Нигелус ще успее да види, ще е вътрешността на тази торба.

— Страхотна идея — каза Рон, очевидно впечатлен.

— Мерси — усмихна му се Хърмаяни и придърпа чинията си супа към себе си. — И така, Хари, какво друго се случи днес?

— Нищо — отговори Хари. — Наблюдавах входа на Министерството седем часа. Няма и следа от нея. Но видях татко ти, Рон. Изглежда добре.

Рон кимна признателно. Бяха се разбрали, че е твърде опасно, да се опитат да влязат в контакт с господин Уизли, докато влизаше или излизаше от Министерството, тъй като винаги беше обграден от други Министерски служители. Беше успокояващо обаче, да могат да го зърват от време на време, въпреки че той изглеждаше изцеден и притеснен.

— Татко винаги казва, че повечето служители използват пудролиниите, за да ходят на работа. — каза Рон. — Затова и не можем да видим Ъмбридж, тя никога не отива до там пеша, мисли се за твърде важна.

— А какво става със смешната малка магьосница и дребният магьосник, онези в морскосините мантии? — попита Хърмаяни.

— А да, онези двамата от Магическата поддръжка — каза Рон.

— А ти от къде знаеш, че работят за Поддръжката? — попита Хърмаяни, а супената й лъжица застина във въздуха.

— Татко казва, че всички от Поддръжката носят морскосини мантии.

— Ама ти никога не си споменавал за това!

Хърмаяни пусна лъжицата си в чинията и придърпа към себе си купчината бележки и карти, които двамата с Рон проучваха, когато Хари влезе в кухнята.

— Тук нищо не се споменава за морскосини мантии, нищо! — каза тя, докато трескаво прехвърляше страниците.

— Добре де, какво значение има?

— Рон, ВСИЧКО има значение! Ако ще влизаме в Министерството и искаме да не се издадем, докато там следят много внимателно за натрапници, всяка малка подробност е от значение! Сто пъти говорихме за това, какъв е смисълът от цялото това разузнаване, ако ти не си правиш труда да ни кажеш…

— Дявол да го вземе, Хърмаяни, забравил съм само едно мъничко нещо…

— Нали осъзнаваш, че в момента вероятно няма по-опасно място на света от Министерството на…

— Мисля, че трябва да го направим утре — прекъсна ги Хари.

Хърмаяни застина, а ченето й увисна. Рон се задави със супата си.

— Утре ли? — повтори Хърмаяни. — Не говориш сериозно, Хари.

— Съвсем сериозен съм — отговори той. — Не мисля, че ще успеем да се подготвим по-добре от сега, дори и да шпионираме входа на Министерството още месец. Колкото повече отлагаме, толкова повече се отдалечаваме от медальона. Вероятността Ъмбридж да го е изхвърлила е вече доста голяма. Проклетията не може да се отвори.

— Освен… — каза Рон, — ако не е намерила начин да го отвори и сега е обладана.

— Ами в нейния случай няма да има голяма разлика, тя по принцип си е гаднярка! — сви рамене Хари.

Дълбоко замислена, Хърмаяни хапеше устни.

— Знаем всичко по-важно — продължи Хари като се обърна към Хърмаяни, — Знаем, че вече не се магипортират във и извън Министерството. Знаем, че само най-висшите министерски кадри могат да свързват домовете си в пудролиниите, защото бащата на Рон е чул двама от Безмълвните да се оплакват по този повод. И знаем приблизително къде е кабинетът на Ъмбридж, защото от това което чу брадатият да казва на събеседника си…

— „Ще бъда на първия етаж, Долорес иска да ме види“ — изрецитира Хърмаяни незабавно.

— Точно така — каза Хари. — И знаем, че използват смешните малки жетони, или каквото там са, защото видяхме едната вещица да взема на заем от приятеля си…

— Но ние нямаме от тях!

— Ако планът сработи, ще се сдобием — спокойно отговори Хари.

— Не знам, Хари, не знам… ужасно много неща могат да се объркат, толкова много зависи от късмета…

— Това щеше да е в сила, дори и ако още три месеца се подготвяме — отговори Хари. — Време е да действаме.

Можеше да види страха по лицата на Рон и Хърмаяни. Самият той не беше особено уверен, и въпреки това беше убеден, че е време да вкарат плана в действие.

През изминалите четири седмици се бяха редували да слагат мантията-невидимка и да следят главния вход на Министерството, който Рон, благодарение на господин Уизли познаваше от детството си. Бяха следили служителите при влизането им в Министерството, подслушваха разговорите им и с внимателно наблюдение научиха кой се появава сам по едно и също време всеки ден. От време на време успяваха да откраднат „Пророчески вести“ от нечие куфарче. Бавно бяха събрали и нарисували картите и нахвърляли бележките, които сега лежаха пред Хърмаяни.

— Добре — каза Рон бавно, — да кажем, че го направим утре… Мисля, че трябва да сме само аз и Хари.

— Ох, моля ти се, не започвай пак! — въздъхна Хърмаяни. — Мислех, че сме се разбрали.

— Едно е да стоиш пред Министерството, скрит под мантията, но това е съвсем различно, Хърмаяни. — Рон заби пръст в изданието на „Пророчески вести“, от преди десет дни. — Фигурираш в списъка на мъгълокръвните, които на са се явили на интервю.

— А за теб се предполага, че умираш от змейска шарка в „Хралупата!“ Ако някой не трябва да ходи, това е Хари, за главата му е обявена награда от десет хиляди галеона…

— Хубаво, оставам. — каза Хари. — Нали ще ми кажете, ако някога изобщо победите Волдемор?

Докато Рон и Хърмаяни се смееха, силна болка прониза белега на челото на Хари. Той притисна ръка към него. Видя, как Хърмаяни присви очи, и се опита да прикрие движението, като отметна косата над очите си.

— Щом всички ще ходим, ще трябва да се магипортираме поотделно — каза Рон. — Вече не влизаме всички под мантията.

Белегът на Хари го болеше все повече. Той се изправи. Крийчър веднага тръгна към него.

— Господарят не си е доял супата, може би господарят предпочита вкусна яхния, или може би плодовият пай, който господарят толкова обича?

— Благодаря ти, Крийчър, но се връщам след минутка… ъъъ… банята.

Тъй като беше наясно, че Хърмаяни го гледа подозрително, Хари се забърза нагоре по стълбите, към първия етаж, където се хвърли към банята и затвори вратата зад себе си. Сумтейки от болка, той се надвеси над черния леген на мивката, и затвори очи…

Движеше се по слабо осветена улица. Сградите от двете страни на улицата имаха високи, дървени фронтони, и приличаха на къщи от джинджифилов хляб. Той се приближи към една от тях, и видя дългата си бяла ръка на вратата. Почука. Почуства надигащо се вълнение…

Вратата се отвори. Засмяна жена стоеше зад нея. Лицето й се вкамени, щом погледна към лицето на Хари, веселието изчезна и се смени с ужас…

— Грегорович? — попита висок, студен глас.

Тя поклати глава. Опита се да затвори вратата. Бялата ръка я задържа отворена и не и позволи да се затръшне.

— Искам Грегорович.

— Er wohnt hier nicht mehr!6 — изпищя жената като клатеше глава. — Не, тук не живее! Той не тук живее! Аз него не познава!

Тя изостави опитите си да затвори вратата и започна да отстъпва към някаква тъмна зала, а Хари я последва, плъзгайки се към нея, а дългата му, тънкопръста ръка извади пръчката.

— Къде е той?

— Das weiss ich nicht!7 — Преместил се! Не знам, не знам!

Той вдигна пръчката си. Тя изпищя. Две малки деца се втурнаха в стаята. Тя се опита да ги прикрие с ръцете си. Последва светкавица зелена светлина…

— Хари! ХАРИ!

Той отвори очи. Беше се свлякъл на пода. Изправи се на крака и отключи вратата. Хърмаяни залитна вътре, възстанови равновесието си и се заоглежда подозрително. Рон я следваше по петите, и изглеждаше изнервен, докато насочваше пръчката си към ъглите на студената баня.

— Какво правиш?! — сурово попита Хърмаяни.

— Какво си мислиш, че правя? — немощно попита Хари.

— Пищеше! — отговори Рон.

— О, ами трябва да съм задрямал… или…

— Хари, много те моля, недей да обиждаш интелигентността ни! — каза Хърмаяни, дишайки дълбоко. — Знаем, че белегът те заболя долу, а и си бял като чаршаф.

Хари приседна на ръба на банята.

— Хубаво. Току що видях, как Волдемор уби една жена. До сега вече вероятно е убил цялото семейство. А нямаше нужда да го прави. Все едно се случи същото като със Седрик, просто защото беше там…

— Хари, не бива да позволяваш това да се случва повече — изплака Хърмаяни, а гласът и отекна из банята. — Дъмбълдор искаше да използваш Оклумантика! ТОЙ мислеше, че тази връзка е опасна — Волдемор може да я ИЗПОЛЗВА, Хари! Каква полза имаш от това да го гледаш как убива и измъчва, какво би могъл да направиш?

— Защото така знам какво прави! — каза Хари.

— Значи дори няма да се опиташ да си затвориш ума?

— Хърмаяни, не мога. Знаеш, че не ме бива в Оклумантиката. Така и не успях да я схвана.

— Но ти даже и не се опитваш! — ядосано каза тя. — Не разбирам Хари — харесва ли ти тази специална връзка, това общуване… или… или каквото и да е…

Тя се запъна при погледа, който той й метна, когато се изправи.

— Да ми харесва?!… — тихо попита той. — На теб би ли ти харесала?

— Аз… не… съжалявам, Хари. Не исках да кажа…

— Мразя това, мразя факта, че той може да проникне в мен, мразя това, че го виждам, когато е най-опасен. Обаче ще се възползвам от това!

— Дъмбълдор…

— Остави го Дъмбълдор! Това е моят избор, ничий друг. Искам да разбера, защо преследва Грегорович?

— Кого?…

— Чужденец е, майстор на магически пръчки. — каза Хари. — Направил е пръчката на Крум и според него е невероятен.

— Но според теб, — каза Рон — Волдемор е заловил и държи някъде Оливандер под ключ. Вече си има майстор на пръчки, за какво му е още един?

— Може би е съгласен с Крум, може би Грегорович наистина е по-добър… или пък защото мисли, че Грегорович би могъл да обясни какво направи пръчката ми, когато се бих с него, защото Оливандър не знаеше.

Хари се загледа в напуканото, прашно огледало и видя Рон и Хърмаяни да си разменят скептични погледи зад гърба му.

— Хари, ти все говориш за това, което е направила пръчката ти — каза Хърмаяни — но ТИ си предизвикал това! Защо толкова усилено се опитваш да не поемеш отговорност за собствените си сили?

— Защото знам, че не бях аз! А и Волдемор го знае, Хърмаяни! И двамата знаем какво всъщност се случи!

Те се втренчиха един в друг. Хари знаеше, че не може да убеди Хърмаяни и че тя приготвя контрааргументи, и срещу теорията му за пръчката и срещу набезите му в съзнанието на Волдемор. За негово облекчение, Рон се намеси.

— Остави това сега — каза и той. — Това си зависи от него. А и щом ще ходим в Министерството утре, не мислите ли, че трябва да обсъдим плана?

Неохотно, както им се стори, Хърмаяни се отказа от спора, въпреки че, Хари беше сигурен, щеше да го атакува отново при първа възможност. Междувременно се върнаха в приземната кухня, където Крийчър им сервира яхнията и плодовия пай.

Не си легнаха до късно тази нощ, и прекараха часове в поврторение на плана, докато накрая можеха да си го рецитират един на друг дума по дума. Хари, който сега спеше в стаята на Сириус, легна в леглото, освети с пръчката си старата снимка на баща си, Сириус, Лупин и Петигрю, и си мърмори плана още десетина минути. Когато изгаси пръчката си обаче, не продължи да мисли за Многоликовата отвара, Повръщащите бонбони или морско синитемантии на „Магическа поддръжка“. Мислеше си за майстора на пръчки Грегорович, и колко ли дълго се надява да остане скрит, при положение че Волдемор го издирваше толкова усилено.

Изгревът като че последва нощта с неочаквана бързина.

— Ужасно изглеждаш! — беше поздравът на Рон, когато влезе да събуди Хари.

— Не за дълго… — с прозявка отговори Хари.

Откриха Хърмаяни долу в кухнята, където Крийчър й беше поднесъл кафе и горещи кифлички. На лицето и беше онзи леко маниакален вид, който Хари свързваше с преговорите и преди изпити.

— Мантии — каза тя под нос, удостои ги с нервно кимване и продължи да рови в чантата си. — Многоликова отвара… Мантия-невидимка… Пиратки примамки… Вземете по няколко такива за всеки случай… Повръщащите бонбонки, дражета „Кръв от нослето“, разтегателните уши… Погълнаха закуската си и тръгнаха нагоре по стълбите, а Крийчър ги проводи с поклони, като им обеща пай от месо и бъбречета когато се приберат.

— Благословен да е, — каза топло Рон, — и като си помислиш, че исках да му откъсна главата и да я закова на стената…

Стъпиха на най-горното стъпало на външното стълбище с особено внимание. Можеха да видят няколкото диментори, които наблюдаваха къщата от другия край на мъгливия площад.

Хърмаяни се магипортира първо с Рон, а после се върна за Хари.

След краткият момент на тъмнина и задушаване, Хари се пренесе на малка алея, където започваше първият етап от техния план. Тя си беше все така безлюдна, с изключение на няколкото кофи за боклук. Първите министерски служители не се магипортираха тук преди осем часа.

— Така… — каза Хърмаяни и си погледна часовника. — тя трябва да се появи след около пет минути. Веднага щом аз я вкаменя…

— Хръмаяни, знаем вече! — твърдо каза Рон. — И предполагам, че трябва все пак да отворим вратата, преди тя да се появи?

Хърмаяни изписка.

— За малко да забравя! Дръпнете се…

Тя насочи пръчката си към катинара на напълно покритата с графити врата до тях, и тясе отвори с трясък. Тъмният коридор зад нея водеше, както те добре знаеха от предишните си разузнавателни пътувания, към празен театър. Хърмаяни придърпа вратата към себе си, за да изглежда затворена.

— А сега — каза тя, като се обърна отново към тях — слагаме отново мантията…

— … и чакаме — довърши Рон и наметна мантията на главата на Хърмаяни, като покривало над клетка за птици, и завъртя очи към Хари.

След около минута се чу едно тихо „пук“ и дребна, сивокоса магьосница от Министерството се магипортира на няколко метра от тях, като примигваше от внезапната светлина, слънцето точно се бе показало иззад облак. Тя обаче нямаше време да се порадва на неочакваната топлина, защото Безмълвното заклинание на Хърмаяни я удари в гърдите и тя се строполи.

— Добра работа, Хърмаяни — каза Рон и изскочи иззад една от кофите до вратата на театъра. Хари свали мантията-невидимка. Заедно пренесоха дребната вещица по пътеката, която водеше зад сцената. Хърмаяни отскубна няколко косъма от главата на магьосницата и ги прибави в шишенцето с мътна Многоликова отвара, която извади от чантата си. Рон прерови ръчната чанта на магьосницата.

— Това е Мафалда Хопкърк — каза той, като прочете идентификационната карта, която показваше, че жертвата им е асистент в Отдела за неправилно използване на магии. — Вземи я, Хърмаяни, а ето и жетоните.

Той и подаде няколко малки, златни монети, на които бяха щамповани буквите М. О. М., и които измъкна от портмонето на вещицата.

Хърмаяни изпи Многоликовата отвара, която сега бе придобила приятен светловиолетов цвят, и след секунди пред тях застана двойничката на Мафалда Хопкърк. Докато тя сваляше очилата на Мафалда и ги нагласяше на носа си, Рон си погледна часовника.

— Закъсняваме, господин „Магическа поддръжка“ ще дойде всеки момент.

Побързаха да затворят вратата зад истинската Мафалда. Хари и Рон се скриха под манитята, а Хърмаяни остана да чака. След секунди се чу още едно „пук“ и дребничък, приличащ на пор магьосник се магипортира край нея.

— О, здрасти Мафалда.

— Здравей — разтреперано отговори Хърмаяни. — Как си днес?

— Всъщност, не толкова добре — каза дребният магьосник, който изглеждаше доста подтиснат.

Хърмаяни и магьосникът се отправиха към главната улица, а Хари и Рон се запромъкваха покрай тях.

— Съжалявам, че не си в настроение — топло каза Хърмаяни на магьосника и той се разприказва за проблемите си. Беше много важно да го прекъсне преди да са стигнали улицата — Ето, вземи си бонбон.

— А? О, не, благодаря…

— Настоявам! — агресивно каза Хърмаяни, и натика кесията дражета в лицето му. Доста стреснат, магьосникът си взе едно.

Ефектът беше моментален. В секундата, в която дражето докосна езика на магьосника, той започна да повръща толкова силно, че дори не забеляза как Хърмаяни откъсна шепа косми от главата му.

— Олеле-е! — каза тя, докато той заливаше алеята с повръщано. — Може би е по-добре да си вземеш болнични днес.

— Не… не! — Задави се той и се изправи, и се опита да продължи напред, въпреки че не можеше да си стои на краката. — Не… днес… трябва да…

— Но това е просто смешно! — разтревожено каза Хърмаяни. — Не можеш да отидеш на работа в това състояние. Мисля, че трябва да идеш до „Св. Мънго“, там ще те оправят.

Магьосникът се сгромоляса на земята, като все още се опитваше да излази на четири крака до главната улица.

— Не можеш да отидеш на работа така! — извика Хърмаяни.

Най-накрая, той явно възприе думите й. Използва неподвижната Хърмаяни, за да се изправи отново на крака, обърна се наобратно и изчезна без следа, с изключение на чантата, която Рон бе дръпнал от ръката му, при един от поредицата напъни на повръщане.

— Брррр… — каза Хърмаяни, като придържаше манията си, за да избегне досег с повръщаното. — Щеше да стане по-малка свинщина, ако и него бях вкаменила.

— М-м, да… — отговори Рон и се показа изпод мантията, държейки чантата на магьосника в ръка. — Обаче все още смятам, че купчина народ в безсъзнание ще привлече повече внимание. Но свърши работа, нали? Хайде, раздавай косите и отварата.

След около две минути Рон застана пред тях, дребничък и подобен на пор, като повръщащия магьосник, и беше облечен в морско синята манитя, която бе извадил от чантата.

— Странно е, че не я носеше днес, не мислите ли, като се има предвид колко много искаше да стигне до работа. Все едно, сега съм Рег Катърмол, според етикета на чантата.

— Сега изчакай тук, — каза Хърмаяни на Хари, който все още се криеше под мантията-невидимка, — и ще се върнем с коса и за теб.

Той трябваше да чака десет минути, които му се сториха цяла вечност, през които се кри в оповръщаната уличка. Най-накрая Рон и Хърмаяни се появиха.

— Не знаем кой е — каза Хърмаяни и подаде на Хари няколко къдрави, черни косъма — но си отиде у дома с ужасно кървене от носа! Дръж, той е доста висок, ще ти трябва по-голяма мантия…

Тя извади стара мантия, която Крийчър беше изпрал, и Хари се оттегли, за да изпие отварата и да се трансфигурира.

Когато болезненият процес завърши, беше висок повече от два метра и както изглеждаше от добре развитите мускули — доста здрав. Освен това имаше брада. След като прибра мантията-невидимка и очилата си в новата си мантия, се присъедини към другите двама.

— Леле-е, изглеждаш супер! — каза Рон и се взря в Хари, който сега се извисяваше над него.

— Вземи един от жетоните на Мафалда и да вървим — каза Хърмаяни. — Почти девет е.

— Излязоха от алеята заедно. На около двадесет метра нататък по натоварения тротоар, имаше два високи, черни пръта, разположени до две стълбища, на едния пишеше „МЪЖЕ“, а на другия — „ЖЕНИ“.

— Ще се видим след малко… — нервно каза Хърмаяни и се отправи надолу по стълбите за „ЖЕНИ“. Хари и Рон се присъединиха към групата странно облечени мъже, които се спускаха към нещо, което приличаше на обикновена обществена тоалетна, декорирана в мръсно черно и бяло.

— Добро утро, Рег — каза друг, облечен в морскосиня мантия, магьосник, който също се вмъкна в кабината, като пъхна златния си жетон в отвора на вратата. — Дяволски дразнещо, нали? Да карат всички ни да идваме на работа по този начин! Кой точно очакват, че ще се появи, Хари Потър ли?

Магьосникът се заля от смях на собствената си шега. Рон се усмихна насила.

— Да! — каза той, — глупава работа.

Той и Хари се вмъкнаха в съседни кабини. От ляво и дясно Хари чу шум от течаща вода. Той се сви и надзърна през отвора на пода на кабинката, само за да види как два обути крака се покатерват на тоалетната в съседната кабинка. После погледна в ляво и видя Рон, да с взира в него.

— Трябва да се спуснем вътре ли? — прошепна той.

— Така изглежда. — прошепна Хари в отговор. — Гласът му беше потаен и дрезгав.

И двамата се изправиха. Чувствайки се изключително глупаво, Хари влезе в тоалетната чиния. Моментално осъзна, че е направил правилното нещо. И въпреки, че стоеше с крака във водата, обувките, чорапите и мантията му бяха сухи. Той се протегна, дръпна веригата на казанчето и в следващия момент се оказа всмукан в малък улей, който го изхвърли пред камина в Министерството на Магията.

Той се изправи непохватно. Тялото му беше доста по-голямо, отколкото беше свикнал. Големият Атриум изглеждаше по-тъмен, отколкото Хари си го спомняше. Преди златен фонтан запълваше средата на Атриума, и хвърляше златни отблясъци върху полирания дървен под и стените. Сега огромна статуя от черен камък изпълваше помещението. Беше доста плашеща, тази огромна скулптура на магьосник и магьосница, седящи на тронове с множество орнаменти и гледащи надолу към служителите на Министерството, изскачащи от камините под тях. В основата на статуята с огромни букви бяха гравирани думите:

Някой силно тупна Хари по гърба. Друг магьосник точно беше изскочил от камината зад него.

— Махни ми се от пътя, не можеш ли… о, съжалявам Рънкорн.

Явно уплашен, плешивият магьосник отмина нататък. Явно от двамата магьосници, които Хърмаяни беше хванала, Рънкорн беше по-страшният.

— Пс-с-ст! — дочу се глас. Хари се огледа и видя смълчана, дребна магьосница и приличащ на пор магьосник от „Магическа поддръжка“, да му ръкомахат от другата страна на статуята. Хари побърза да отиде при тях.

— Значи всичко е наред? — прошепна му Хърмаяни.

— Не, още си е заклещен в тръбата — отговори Рон.

— Мно-ого смешно… Ужасна е, нали? — каза тя на Хари, който се беше вторачил в статуята. — Видя ли върху какво седят?

Хари се загледа по-внимателно и осъзна, че това, което първо помисли за декоративно украсени тронове, са купища изваяни хора: стотици и стотици голи тела на мъже, жени и деца, всички с доста глупави, грозни лица, усукани и смачкани, за да поддържат тежестта на великолепно облечените магьосници.

— Мъгъли — прошепна Хърмаяни. — Поставени са на място. Хайде, да вървим.

Присъединиха се към потока магьосници, които се бяха отправили към златните врати в дъното на залата, като се оглеждаха потайно доколкото им бе възможно, но никъде наоколо не забелязаха отличаващата се фигура на Долорес Ъмбридж. Минаха през вратите в по-малка зала, където се бяха образували опашки пред златни решетки, зад които имаше асансьори. Точно се наредиха на една от опашките, когато един глас подвикна:

— Катърмол!

Огледаха се. Стомахът на Хари се преобърна. Един от смъртожадните, който бе станал свидетел на смъртта на Дъмблъдор, се приближи към тях. Служителите, които се намираха край тях замлъкнаха, а погледите им се отклониха. Хари почувства страха, който се надигна около тях.

Намръщеното, леко скотско лице на мъжа бе в контраст с великолепната му мантия, която бе обшита с множество златни нишки. Някой от тълпата подмазвачески каза:

— Добро утро, Яксли.

Яксли не му обърна внимание.

— Бях поискал някой от „Магическа поддръжка“ да дойде и да оправи кабинета ми, Катърмол. Все още вали вътре.

Рон се огледа наоколо, сякаш се надяваше още някой да се намеси, но никой не проговори.

— Вали… в офиса ти? Това… това не е добре, нали?

Рон се изхили нервно. Очите на Яксли се разшириха.

— Мислиш си, че това е смешно, Катърмол, така ли?

Две магьосници се отделиха от опашката за асансьора и се скриха.

— Не — каза Рон, — разбира се, че не е…

— Нали си наясно, че съм тръгнал да разпитам жена ти, Катърмол? Всъщност съм много изненадан, че не си долу да й държиш ръката, докато чака. Явно вече си решил, че работата е безнадеждна, а? Мъдро от твоя страна. За по-сигурно, другия път се ожени за чистокръвна.

Хърмаяни изпусна тих, ужасен писък. Яксли се вгледа в нея. Тя вяло се закашля и се обърна на другата страна.

— Аз… аз — заекна Рон.

— Ако МОЯТА съпруга бе обвинена, че е мътнородна — каза Яксли, — не че жената, за която се оженя, ще може да бъде сбъркана с такъв боклук, — и ако Началникът на отдела за нарушения на магическия ред искаше нещо от мен, щях да се погрижа това искане да е най-важната ми работа, Катърмол. Разбираш ли ме?

— Да — прошепна Рон.

— Ами заеми се, тогава, Катърмол, и ако до час кабинетът ми не е напълно сух, Кръвният статут на съпругата ти ще е подложен на още по-голямо съмнение, отколкото е сега.

Златната решетка пред тях се отвори. С кимване и неприятна усмивка към Хари, от който явно се очакваше да одобри отношението към Катърмол, Яксли се отправи към друг асансьор. Хари, Рон и Хърмаяни влязоха в техния, но никой не ги последва. Все едно бяха заразни. Решетките се затвориха със звън и асансьорът се издигна нагоре.

— Какво да правя? — попита Рон другите двама. Изглеждаше разтърсен — Ако не отида, жена ми… искам да кажа, жената на Катърмол…

— Ще дойдем с теб, трябва да останем заедно… — започна Хари, но Рон рязко поклати глава.

— Това е откачено, нямаме толкова време. Вие двамата намерете Ъмбридж, а аз ще ида да се оправя с Яксли… но как да спра дъжда?

— Опитай „Фините Инкантатем“ — веднага се намеси Хърмаяни — това ще спре дъжда, ако става въпрос за заклинание или проклятие. Ако не стане, значи нещо се е повредило при Атмосферното заклинание, което е по-трудно за оправяне, затова като временна мярка, направи „Импервиус“, за да предпазиш вещите му…

— Я пак, и по-бавно — каза Рон, като трескаво търсеше в джобовете си перо, но в този момент асансьорът спря. Безизразен женски глас каза:

— Етаж четвърти — „Отдел за регулация и контрол над магическите създания“, включително чудовища и същества, „Департамент призрачни създания“, „Отдел «Връзки с таласъми»“, и „Бюро за съвети за вредители“ — и решетките се отвориха отново, за да пропуснат няколко магьосника и бели хартиени самолетчета, които закръжиха около лампите на тавана на кабината.

— Добро утро, Алберт — каза мъж с рошави мустаци, и се усмихна на Хари. Той хвърли поглед на Рон и Хърмаяни, докато асансьорът се издигаше нагоре. Хърмаяни трескаво шепнеше инструкции на Рон. Магьосникът се наведе към Хари, ухили се злобно и промърмори:

— Дърк Кресуел, а? От Кабинета на таласъмите? Добра работа, Алберт. Сигурен съм, че ще успея да заема мястото му!

Той се ухили. Хари му се усмихна в отговор, с надеждата, че това ще е достатъчно. Асансьорът спря. Решетките отново се отвориха.

— Етаж втори — „Отдел за прилагане на магическите закони“, и „Администрация на Магисбора“ — каза безизразно женският глас.

Хари видя как Хърмаяни побутна Рон и той излезе забързано от асансьора, а другият магьосник го последва, като оставиха Хари и Хърмаяни сами. В момента, в който златната врата се затвори, Хърмаяни бързо каза:

— Хари, всъщност мисля, че ще е по-добре ако отида с него, не мисля, че знае какво да направи и ако го хванат, всичко…

— Етаж първи — Министър на Магията и поддържащ персонал.

Златните решетки се отвориха отново и Хърмаяни изпъшка. Четирима души стояха пред тях. Двама от тях бяха потънали в разговор: дългокос магьосник, облечен в прекрасна мантия в черно и златно, и тантуреста, приличаща на крастава жаба вещица, която носеше кадифена панделка в късата си коса, и притискаше папка към гърдите си.