Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава двадесет и седмаПОСЛЕДНОТО УБЕЖИЩЕ

Нямаше никаква полза от опити да го управляват — змеят не можеше да види накъде отива и Хари знаеше, че ако се завърти рязко, или се обърне във въздуха, те нямаше да успеят да се покатерят обратно на гърба му. Въпреки това, докато се изкачваха все по-високо и по-високо и Лондон се разстла под тях като сиво-зелена карта, Хари почувства облекчение. Бяха се измъкнали, когато бягството изглеждаше невъзможно. Той залегна над врата на звяра, хвана се здраво за металическите люспи, а хладният ветрец успокояваше изгорялата му кожа. Крилете на змея се движеха като крилата на вятърна мелница. Някъде зад него Рон продължаваше да ругае с всичка сила, а Хърмаяни изглежда хлипаше, дали от радост или от страх, Хари не можеше да знае. След около пет минути Хари се поуспокои, че змеят няма да ги изхвърли, той изглежда не искаше нищо друго, освен да се отдалечи колкото се може по-далеч от подземния си затвор, но въпросът кога и къде ще успеят да слязат звучеше плашещо.

Хари нямаше представа колко време змейовете можеха да прекарат във въздуха без да се приземят, нито пък как точно този змей, който бе полусляп, щеше да намери добро място за приземяване. Той се оглеждаше непрекъснато. Колко време щеше да отнеме на Волдемор да разбере, че са проникнали в трезора на Лестранж? Кога ли таласъмите ще кажат на Белатрикс? Колко ли бързо ще осъзнаят какво е взето? И после, когато осъзнаят, че златната купа липсва? Тогава Волдемор най-сетне ще разбере, че те преследват Хоркруксите му.

Змеят изглежда се нуждаеше от свеж въздух. Те се изкачваха постоянно и не след дълго летяха сред хладни облаци. Хари вече не можеше да различи малките цветни точици, които представляваха колите на излизане от столицата. Продължаваха да летят все по далеч, над сиво-кафяви полета, над пътища и реки, които се виеха като ленти от матова и лъскава панделка под тях.

— Какво търси той, според вас? — извика Рон докато летяха все по на север.

— Нямам и идея! — извика му Хари. Ръцете му бяха изтръпнали от студа, но той не смееше да ги помръдне. Той си мислеше от известно време какво щяха да правят, ако видят, че змеят се отправя в открито море. Чувстваше се скован и замръзнал, освен че беше ужасно гладен и жаден в същото време. Хари се чудеше кога ли за последно беше ял звярът?… Сигурно не след дълго ще има нужда от храна? И какво щеше да стане, ако по това време осъзнае, че има трима доста годни за ядене човеци на гърба си?!…

Слънцето се спускаше все по-надолу в небето, което вече бе станало тъмносиньо, но змеят продължаваше да лети, подминаваше градове и села, а сянката, която хвърляше върху земята беше като голям тъмен облак. Хари се бореше с цялото си същество, за да се задържи на място.

— Въобразявам ли си, — провикна се Рон след продължително мълчание — или се снижаваме?

Хари погледна надолу и видя, че зелените планини и тъмните езера сякаш ставаха по-големи и по-детайлни и се зачуди дали змеят бе привлечен от миризмата на прясна вода, или от отразената слънчева светлина. Змеят определено се снижаваше, сега описваше големи кръгове над едно от по-малките езера.

— Предлагам да скочим, когато се снижи достатъчно! — отвърна Хари. — Право във водата, преди още да се е усетил, че сме тук!

Те се съгласиха и сега Хари виждаше как коремът на змея докосва повърхността на водата.

— СЕГА! — той се плъзна по страната на змея и се гмурна с краката напред към водата. Падането бе по-дълго, отколкото бе преценил и ударът с водата бе силен. Той падна като камък в ледената, зелена, пълна с водорасли вода. С усилие се отправи към повърхността и се показа точно навреме, за да види големите кръгове, образувани от падането на Рон и Хърмаяни. Змеят изглежда не бе забелязал нищо, той вече бе на около петнадесет метра от тях и пикираше ниско над водата, за да може да засмуква вода с алената си муцуна.

Докато Рон и Хърмаяни се измъкваха от дълбините на езерото, борейки се да си поемат дъх, змеят се приземи на далечния бряг. Хари, Рон и Хърмаяни се отправиха към противоположния. Оказа се, че езерото не е дълбоко и по-скоро трябваше да си проправят път през водораслите, отколкото да плуват; най-накрая успяха да се доберат до мократа трева, изтощени и подпухнали. Хърмаяни падна на земята, кашляйки. Хари също искаше да се просне долу и да заспи, но вместо това извади магическата пръчка и започна да прави обичайните защитни заклинания около тях. Когато приключи, се присъедини към останалите. Сега, за пръв път след бягството, той имаше възможност да ги огледа — лицата и ръцете и на двамата бяха покрити с изгряния, а дрехите им бяха скъсани на много места. Те примижаваха от болки, докато слагаха екстракт от росен на многобройните си рани. Хърмаяни подаде шишенцето на Хари и извади три бутилки тиквен сок, и сухи, чисти роби за тримата, всичко това донесено от Къщурката на раковините. Те се преоблякоха и изпиха сока.

— Хубавото е… — каза Рон накрая, докато гледаше как кожата на ръцете му се възстановява, — че взехме Хоркрукса. Лошото е…

— … че вече нямаме меча… — промълви Хари през стиснатите си зъби, докато натриваше с росен през дупката на дънките тежкото изгаряне отдолу.

— Нямаме меча! — повтори Рон. — Тази подла, дребна гад…

Хари извади Хоркрукса от джоба на току що сваленото си яке и го постави на земята пред тях. Той отразяваше слънчевите лъчи и те го наблюдаваха докато пресушаваха бутилките сок.

— Поне този път няма да можем да го носим, ще изглежда много странно, ако виси около вратовете ни… — каза Рон докато бършеше устата си с ръка.

Хърмаяни гледаше към отсрещния бряг, където змеят още пиеше вода.

— Според вас, какво ще се случи с него? — попита тя. — Дали ще се оправи?

— Звучиш като Хагрид! — каза Рон. — Това е змей, Хърмаяни, може да се грижи за себе си. Трябва да се тревожим за нас.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам как да ти го обясня! — каза Рон, — но си мисля, че те все ще са забелязали, че нахълтахме в „Гринготс“!

Тримата избухнаха в смях и веднъж започнали, им бе трудно да спрат. Ребрата на Хари го боляха, беше изгладнял до смърт, но той продължи да се смее, докато гърлото му не пресъхна съвсем.

— И все пак, какво ще правим? — каза Хърмаяни, насилвайки се да стане сериозна отново. — Той ще разбере, нали? Вие-знаете-кой ще разбере, че ние знаем за неговите Хоркрукси!

— Може би те ще са толкова изплашени, че няма да му кажат! — обнадежди ги Рон. — Може би ще го замажат…

Небето, мирисът на водата, гласът на Рон бяха затъмнени от болката, която прониза главата на Хари като удар с меч. Той стоеше в слабо остветена стая срещу полукръг от магьосници, а на земята беше коленичила дребна, трепереща фигура.

— Какво каза?! — гласът беше висок и студен, но яростта и страхът в него се долавяха ясно. Единственото нещо, от което се боеше… но не, това не можеше да е истина, той не можеше да разбере как… Таласъмът трепереше, неспособен да срещне погледа на червените очи. — Повтори го! — промърмори Волдемор. — Кажи го пак!

— Г-господарю — заекна таласъмът ужасен, — г-господарю… ние с-се опитах-хме да г-ги спрем… Самозванци, г-господарю… про-проникнаха в… в т-трезора на Лестранж…

— Самознанци? Какви самозванци? Мислех, че в „Гринготс“ си има начини да се разкриват самозванците?! Кои бяха те?

— Б-бяха… б-бяха онова м-момче — П-потър и д-двама други…

— И какво взеха? — гласът му се повиши, ужасът го обгръщаше. — Кажи ми!! Какво взеха?

— Една м-малка златна к-к-купа, г-господарю…

Волдемор почувства в себе си рев на ярост и омраза, все едно друг го бе издал. Той бе обезумял, не можеше да повярва, та това беше невъзможно, кой би могъл да знае?! Как би могло това момче да е узнало тайната му? Могъщата пръчка проряза въздуха, зелена светлина се стрелна през стаята и коленичилият таласъм бе вече мъртъв. Стоящите наоколо магьосници се пръснаха ужасени. Белатрикс и Луциус Малфой изблъскаха другите, за да стигнат първи до вратата, а Пръчката продължаваше да изстрелва зелена светлина, убивайки тези, които бяха останали назад, за това че бяха донесли лоши новини, за това, че чуха за златната купа!…

Останал сам сред труповете, той ходеше напред-назад, а пред погледа му се нижеха видения за съкровищата му, пазачите му, връзките му с безсмъртието… дневникът беше унищожен, а купата — открадната. Ами ако… ами ако момчето знаеше за другите? Възможно ли бе това, беше ли проследил и тях?! Дъмбълдор ли стоеше зад всичко това? Дъмбълдор, който винаги го бе подозирал! Дъмбълдор, мъртъв по негова заповед! Дъмбълдор, чиято вълшебна пръчка бе негова сега, но който се протягаше от бездните на смъртта чрез момчето, пак това момче!!

Но не, сигурно, ако момчето бе унищожило други от неговите Хоркрукси, той, Лорд Волдемор, щеше да го е почувствал… Той, най-великият магьосник на света, той, най-силният, той, убиецът на Дъмбълдор и на още редица безполезни, безименни хора. Как би могъл Лорд Волдемор да не разбере, ако той, най-важният, бе атакуван?! Наистина, той не бе почувствал нищо, когато дневникът е бил разрушен, но той го отнасяше към това, че тогава той нямаше никакво тяло, че тогава той бе по-малко от дух… Не, със сигурност останалите бяха в безопасност… Другите Хорксукси трябваше да бъдат непокътнати… Но той трябваше да знае, да се увери… Той продължи да ходи из стята, като подритваше трупа на таласъма, когато минаваше покрай него, а виденията замъгляваха и изгаряха врящия му мозък: езерото, колибата и „Хогуортс“. Яростта му малко се охлади. Как би могло момчето да знае, че е скрил пръстена в колибата на Гаунт? Никой никога не е знаел, че той е свързан със семейство Гаунт, той бе скрил връзката, а така и не бяха проследили убийствата до него. Поне пръстенът със сигурност бе в безопасност. А как би могло момчето, или който и да е друг, да знае за пещерата и да премине през защитата й? Идеята, че медальонът може да бъде откраднат беше абсурдна… Колкото до училището: само той знаше къде в „Хогуортс“ се намира Хоркруксът, защото само той бе стигнал до най-дълбоките тайни на това място. Оставаше също и Наджини, която трябваше да държи близо сега… повече нямаше да я праща да изпълнява заповедите му, щеше да стои под неговата закрила… Но за да бъде сигурен, за да бъде съвсем сигурен, трябваше да посети отново всяко едно от скривалищата си и да удвои защитата около всеки един от Хоркруксите… Работа, която също както взимането на Могъщата пръчка, трябваше да извърши сам… Къде трябваше да отиде първо, кое място беше най-застрашено? Нещо потрепера вътре в него. Дъмбълдор знаеше средното му име! Дъмбълдор може би бе разкрил връзката му със семейство Гаунт… Техният изоставен дом беше може би най-несигурното от скривалищата му, там трябваше да отиде първо… Езерото… беше ли възможно?… Дъмбълдор може би бе узнал за престъпленията, които бе извършил в сиропиталището. А „Хогуортс“… Хоркруксът там беше в безопасност, за Потър щеше да е невъзможно да пристъпи в Хотсмийд без да бъде забелязан, камо ли в училището. Във всички случаи, той трябваше да предупреди Снейп, че момчето може да се опита да влезе в замъка… Да каже на Снейп по каква точно причина би се върнало момчето щеше да е глупаво, разбира се, както беше огромна грешка това, че се бе доверил на Белатрикс и Малфой. Тяхната глупост и небрежност не доказваха ли колко безсмислено е изобщо да се доверява на някого? Той щеше да посети колибата на Гаунт първо, а Наджини щеше да дойде с него. Повече нямаше да се отделя от змията… той се отдалечи от стаята и излезе в тъмната градина, където се чуваше фонтанът. Той извика змията на змийски език и тя се плъзна към него като дълга сянка…

Очите на Хари се отвориха, когато той се насили да се върне обратно в настоящето. Той лежеше до брега на езерото, слънцето залязваше, а Рон и Хърмаяни го гледаха. Съдейки по разтревожените им лица и по продължаващата болка в белега му, внезапното пътешествие в съзнанието на Волдемор не бе минало незабелязано. Той се изправи, треперейки, смътно усещаше, че все още е мокър до кости и видя купата, която лежеше невинно в тревата пред него, и езерото, тъмносиньо и златно от светлината на скриващото се слънце.

— Той знае!… — собственият му глас звучеше странно тих след силните крясъци на Волдемор. — Той знае и ще отиде да провери къде са останалите, а последният — изправи се той на крака, — е в „Хогуортс“! Знаех си, знаех си!!…

— Какво? — примигна Рон. Хърмаяни се изправи разтревожена.

— Какво видя? Откъде знаеш?

— Видях го как разбира за купата… аз… аз бях в главата му, той е — Хари си спомни убийствата, — той е много ядосан и изплашен, в същото време, не може да разбере как е възможно ние да знаем и сега ще отиде да провери дали останалите са в безопасност, първо пръстена. Той си мисли, че този в „Хогуортс“ е в най-голяма безапасност, защото Снейп е там и защото ще бъде прекалено трудно да влезем там без да ни забележат. Мисля, че там ще провери за последно, но въпреки това той може да е там след часове.

— Видя ли къде в „Хогуортс“ е скрит? — пита Рон, който също се бе изправил на крака.

— Не, той се беше концентрирал върху това да предупреди Снейп, не мислеше за това точно къде е скривалището…

— Чакайте, чакайте! — извика Хърмаяни, когато Рон вдигна Хоркрукса, а Хари извади мантията-невидимка. — Не можем просто така да отидем, нямаме план, трябва да…

— Трябва да тръгваме — прекъсна я Хари. Той се бе надявал, че ще успеят да поспят в новата палатка, но това беше невъзможно сега. — Можеш ли да си представиш какво ще се случи, когато той разбере, че пръстенът и медальонът ги няма?! Ами ако реши да премести Хоркруксът от „Хогуортс“, ами ако реши, че там не е достатъчно безопасно?…

— Но как ще влезем вътре?

— Ще отидем до Хогсмийд — каза Хари — и ще се опитаме да измислим нещо, след като видим какви защити има около училището. Влизай под мантията, Хъмаяни, този път ще се движим заедно.

— Но ние не можем да се съберем…

— Ще бъде тъмно, никой няма да забележи краката ни.

Те чуха пляскането на огромните криле отвъд езерото. Змеят се беше напоил и се вдигаше във въздуха отново. Те спряха за миг и го загледаха как отива все по-високо, черен силует на фона на бързо потъмняващото небе, докато не се скри зад близката планина. Тогава Хърмаяни стана и зае мястото си между двамата. Хари дръпна мантията-невидимка възможно най-плътно около тях и те изчезнаха заедно.