Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава двадесет и четвъртаМАЙСТОРЪТ НА МАГИЧЕСКИ ПРЪЧКИ

Беше като да потъваш в стар кошмар; за секунда Хари коленичеше отново до тялото на Дъмбълдор в основата на най-високата кула на „Хогуортс“, но всъщност се бе вторачил в дребното телце, свито на тревата, пронизано от сребърния нож на Белатрикс. Хари все още нареждаше „Доби…“, „Доби…“, макар и да съзнаваше, че духчето бе отишло там, откъдето той не можеше да го повика обратно.

След минута две, той осъзна, че са дошли на правилното място, защото Бил и Фльор, Дийн и Луна, се събираха около него докато той коленичеше до духчето.

— Хърмаяни? — каза той изведнъж. — Къде е тя?

— Рон я заведе вътре! — каза Бил. — Ще се оправи…

Хари погледна обратно към Доби. Той протегна ръка и издърпа сребърното острие от тялото на духчето, след това свали собственото си яке и покри с него Доби като в одеалце.

Морето се разбиваше в скалите някъде на близо; Хари го послуша известно време, докато другите обсъждаха въпроси, от които Хари не можеше да не се интересува, ако трябваше да взема решения. Дийн отнесе ранения Грипкук в къщата, Фльор бързаше след тях; сега Бил предлагаше как да погребат духчето. Хари се съгласи, без да знае какво всъщност говори. Докато правеше това, той погледна отново малкото телце, белегът му загоря и в една част от съзнанието си видя, сякаш през грешния край на дълъг телескоп Волдемор да наказва тези които бяха останали в имението на Малфой. Яростта му бе страшна, ала тъгата на Хари за Доби някак го надви, така че се получи като ехо от далечна буря, която достигаше Хари през огромен тих океан.

— Искам да го направя както му е редът… — бяха първите думи, с които Хари бе напълно наясно, че е казал. — Не с магия. Имате ли лопата?

И не след дълго той се бе хванал за работа, сам, копаейки гроба на мястото, където Бил му бе показал, в края на градината, между храстите. Той копаеше с нещо като ярост; удоволствието от ръчния труд, без магия, за всяка капка от потта му той чувстваше като дар за духчето, което бе спасило живота им. Белегът му гореше, но той владееше болката; чувстваше я, ала бе далеч от нея. Най-сетне той се бе научил на контрол, бе се научил да затваря съзнанието си за Волдемор, нещото което Дъмбълдор толкова бе желал той да научи от Снейп! Точно както Волдемор не бе способен да обземе Хари, докато той бе погълнат от мъка за Сириус, така мислите му не можеха да проникнат в Хари, докато скърбеше за Доби. Скръбта, явно, отблъскваше Волдемор… въпреки че Дъмбълдор, разбира се, би казал, че е любов…

Хари копаеше ли копаеше, все по-дълбоко и по-дълбоко в твърдата, студена земя, давейки тъгата в потта си, пренебрегвайки болката в белега. В мрака нямаше нищо, освен звукът от собствения му дъх и морето, което да му прави компания; събитията, които се бяха случили у семейство Малфой се завръщаха, всичко, което беше чул се върна в него и осмислянето им сякаш процъфтя в този мрак. Равномерният ритъм на ръцете му туптеше заедно с мислите му…

Реликви… Хоркрукси… Реликви… Хоркрукси… Обаче в него вече не гореше това странно, вманиачено желание. Загубата и страхът го бяха унищожили; той се чувстваше, сякаш му бяха ударили шамар, който го бе отрезвил отново.

По-дълбоко и по-дълбоко Хари потъваше в гроба; той вече знаеше къде бе Волдемор тази нощ и кого бе убил в най-високата килия на „Нурменгард“ и защо… И той се замисли за Опаш, мъртъв, заради един неумишлен, милостив импулс… Дъмбълдор го бе предвидил… колко ли още е знаел?…

Хари загуби представа за времето. Той знаеше само, че тъмнината се бе осветлила леко, когато Рон и Дийн се присъединиха към него.

— Как е Хърмаяни?

— По-добре!… — каза Рон. — Фльор я наглежда.

Хари бе готов с отговор в случай, че го попитат, защо просто не бе създал хубав гроб с магия, но не му се наложи да го използва. Те скочиха в дупката, която той бе изкопал, с лопати в ръце и заедно те работеха в тишина, докато дупката не изглеждаше достатъчно дълбока.

Хари уви духчето по-плътно в якето си. Рон седна на ръба на гроба, свали обувките и чорапите си и ги обу върху босите крака на Доби. Дийн извади вълнена шапка, която Хари внимателно постави на главата на Доби, покривайки ушите му…

— Трябва да му затворим очите…

Хари не бе чул другите да идват през мрака. Бил беше облечен в пътническа мантия; Фльор — в голяма, бяла престилка, от чийто джоб стърчеше бутилка, с което Хари разпозна като „Костраст“. Хърмаяни беше увита в халат, бледа и не много стабилна; Рон сложи ръка около нея когато тя стигна до него. Луна, която се бе загърнала с едно от палтата на Фльор, приклекна и постави нежно пръсти върху клепачите на духчето, плъзгайки ги, за да покрие втренчения му поглед.

— Ето… — каза меко тя. — Сега ще бъде, сякаш спи…

Хари постави духчето в гроба, нагласи ръцете му така, сякаш си почиваше, след което излезе и погледна за последен път в малкото телце. Той се насили да издържи, спомняйки си за погребението на Дъмбълдор и редовете златни столове и Министърът на Магията на първия ред, рецитацията за постиженията на Дъмбълдор и гробницата от бял мрамор. Той чувстваше, че Доби заслужава също толкова величествено погребение, а ето, че духчето лежеше между храсталаците в грубо изкопана дупка.

— Мисля, че трябва да кажем нещо… — обади се Луна. — Аз ще бъда първа, става ли?

И всички я погледнаха, докато тя се обръщаше към мъртвото духче на дъното на гроба.

— Блогадоря ти толкова много, Доби, че ме спаси от онова подземие. Толкова е нечестно, че трябваше да умреш, след като бе толкова добър и смел. Винаги ще помня какво направи за нас. Надявам се да си щастлив сега…

Тя се обърна и погледна Рон в очакване, който прочисти гърло и каза с пресипнал глас:

— Да… благодаря, Доби…

— Благодаря… — измърмори Дийн.

Хари преглътна.

— Сбогом, Доби… — каза той. Това бе всичко което можеше да каже, Луна бе казала всичко за него. Бил вдигна пръчката си и купчината пръст до гроба се издигна във въздуха и падна спретнато върху него, като се получи малка, червеникава могила.

— Имате ли нещо против да остана тук за момент? — попита Хари останалите.

Те промъмриха думи, които той не разбра; усети нежни потупвания по гърба си и всички, крачейки бавно към къщата, оставиха Хари сам до духчето.

Той се огледа: имаше голям брой големи, бели камъни, изгладени от морето, които отбелязваха края на цветните лехи. Той взе най-големия и го положи като възглавница над мястото където главата на Доби сега почиваше. Той се потърси в джоба си пръчка. Имаше две. Той бе забравил, съвсем бе изключил; той си спомни, че ги бе измъкнал от нечия ръка. Той избра по-късата, която чувстваше по-дружелюбна в ръката си и я насочи към камъка.

Бавно, след измърморените тихо заклинания, дълбоки вдълбани резки се появиха върху повърхността на камъка. Той знаеше, че Хрмаяни би го направила по-спретното и може би по-бързо, но той самият искаше да отбележи мястото, също както искаше сам да изкопае гроба. Когато Хари се изправи, на камъка пишеше:

Той погледна творението си за секунди, след което си отиде, белегът му пареше, а главата му беше пълна с мислите, които го бяха осенили на гроба, едновременно впечатляващи и ужасни.

Всички седяха във всекидневната когато той влезе в малкото антре, с внимание насочено към Бил, който говореше. Стаята беше силно осветена, красива, с малък огън от плавей горящ в камината. Хари не искаше да нацапа килима с кал, затова остана на вратата, слушайки.

— … имаме късмет, че Джини беше ваканция. Ако беше в „Хогуортс“ щяха да я отмъкнат преди да я бяхме достигнали. Сега знаем, че е в безопасност.

Той се обърна и видя Хари да стои там.

— Измъквам всички от „Хралупата“ — обясни той. — Преместихме ги при леля Мюриел. Смъртожадните вече знаят, че Рон е с теб и непременно ще се насочат към семейството — не се извинявай! — добави той, при вида на изражението на Хари. — Беше въпрос на време, татко го повтаряше с месеци. Ние сме най-голямото семейство „кръвни предатели“…

— Как са защитени? — попита Хари.

— Заклинанието „Фиделиус“. Татко е Пазител на тайната. Направили сме го и на къщурката тук; аз съм Пазител. Никой от нас не може да ходи на работа, но това едва ли е най-важното в момента. Щом Оливандър и Грипкук са по-добре, ще ги преместим и тях при Мюриел. Няма много място тук, а тя има предостатъчно. В момента краката на Групхук заздравяват, Фльор му даде „Костраст“ най-вероятно ще ги преместим за час или…

— Не! каза Хари, Бил изглеждаше изненадан. — Трябват ми и двамата тук. Трябва да говоря с тях. Важно е…

Той усети власт в гласа си. Убеждението, усещането за цел се бе върнало, докато копаеше гроба на Доби. Всички лица се обърнаха към него, озадачени.

— Отивам да се измия… — каза Хари на Бил, поглеждайки ръцете си, все още покрити в кал и кръв от Доби. — След това ще трябва да ги видя, незабавно!…

Хари влезе в малката кухня, отиде до мивката с форма на раковина под прозореца, в който се отразяваше морето. Зазоряваше се над хоризонта, розово и бледо златно и докато се миеше, все още бе с мислите които му бяха дошли в тъмната градина…

Доби вече ни би могъл да му каже кой го бе изпратил в подземието, но Хари знаеше какво бе видял. Пронизващо синьо око го бе погледнало от парчето огледало и помощта бе дошла. „Помощ винаги ще бъде оказана в «Хогуортс» на тези които я искат…“

Хари изсуши ръцете си, неотзивчив към красотата навън и разговорите на другите във всекидневната. Той погледна навън към океана и почувства по-близо този изгрев, отколкото някога преди, по-близо до сърцето на всичко. Белегът му все още пареше и той знаеше, че Волдемор също осъзнава това. Хари разбираше и не разбираше. Инстинктът му казваше едно, мозъкът му — друго. Дъмбълдор в главата на Хари се усмихна, сякаш проверяваше Хари над пръстите му, присвити сякаш в молитва. Даде на Рон Загасителя. Разбираше го… даде му начин да се връща… Разбираше и Опаш… знаеше, че има малко съжаление някъде в него…

„И ако ги разбираше… какво знаеше за мен Дъмбълдор? Да не би да ми е предназначено да знам, но не да търся? Знаеше ли колко трудно ще ми е да го намеря? Затова ли направи всичко толкова трудно? За да имам време да го премисля?“

Хари стоеше неподвижен, с втренчени очи, гледайки мястото където светло-златистият край на ослепителното слънце изгряваше над хоризонта. Тогава погледна към чистите си ръце и с изненада видя кърпата, която държеше в тях. Той я остави, върна се в антрето и докато вървеше, усети белегът му да пулсира злобно и в съзнанието му просветна бързо отражението на водно конче над водата; очертанията на сграда която добре познаваше. Бил и Фльор стояха в началото на стълбите.

— Трябва да разговарям с Грипкук и Оливандър — каза Хари.

— Не — каза Фльор. — Ще тр-рябва да почакаш, ’Ар-ри. И двамата са зле и измор-рени…

— Съжалявам! — каза той, но не може да се чака. Трябва да разговрям с тях сега — поотделно! Спешно е…

— Какво по дяволите става, Хари? — попита Бил. — Появяваш се тук с мъртъв домашен дух и таласъм в полусъзнание. Хърмаяни изглежда все едно е била изтезавана и Рон отказва да ми каже каквото и да е било!

— Не можем да ти кажем какво правим! — категорично отвърна Хари. — Ти си в Ордена, Бил, знаеш, че Дъмбълдор ни остави задача. Не трябва да говорим с никой за нея.

Фльор издаде нетърпелив звук, но Бил не й обърна внимание; той се бе втренчил в Хари. Дълбоко белязаното му лице бе трудно да се разчете. Накрая, Бил каза:

— Добре. С кого ще разговаряш първо?

Хари се подвоуми. Той знаеше какво зависи от решението му. Нямаше време вече: сега бе моментът да реши: Хоркруксите или Реликвите?

— Грипкук! — каза Хари. — Ще говоря с Грипкук първо.

Сърцето му биеше силно, сякаш бе тичал и преминал през огромно препятствие.

— Насам, тогава! — каза Бил, като го поведе.

Хари се качи на няколко стъпала и погледна назад.

— Вие двамата също ми трябвате! — повика той Рон и Хърмаяни, които се спотайваха, полузакрити от вратата на всекидневната.

И двамата минаха под светлината, изглеждаха странно спокойни.

— Как си? — попита Хари Хърмаяни. — Беше невероятна — да измислиш тази история, докато тя те нараняваше…

Хърмаяни се усмихна леко, а Рон я стисна лекичко с ръка.

— Какво ще правим сега, Хари? — попита той.

— Ще видите. Хайде сега!

Хари, Рон и Хърмаяни последваха Бил по стръмните стълби до малка площадка. Три врати извеждаха от нея.

— Тук! — каза Бил отваряйки вратата към стаята на него и Фльор. Тя също имаше гледка към морето, сега озарено в златната слънчева светлина. Хари се приближи към прозореца, обърна гръб на невероятната гледка, с кръстосани ръце и парене в белега. Хърмаяни седна на стола до нощната масичка; Рон се облегна на перваза.

Бил се появи отново, носейки малкия таласъм, когото постави внимателно на леглото. Грипкук изсумтя благодарно и Бил напусна, като затвори вратата.

— Съжалявам, че те изкарвам от леглото! — каза Хари. — Как са краката ти?

— Болят… — отговори таласъмът. — Но заздравяват.

Грипкук все още стискаше здраво меча на Грифиндор и по лицето му бе изписан странен поглед; полуагресивен, полузаинтригуван. Хари забеляза жълтеникавата кожа на таласъма, дългите, тънки пръсти, черните му очи. Фльор бе събула обувките му: дългите му стъпала бяха мръсни. Той бе малко по-голям от домашен дух. Куполовидната му глава бе по-голяма от тази на човек.

— Вероятно не си спомняш… — започна Хари.

— … че аз бях таласъмът, който те заведе в трезора ти, когато за пръв път посети „Гринготс?“ каза Грипкук. — Спомням си, Хари Потър. Дори сред таласъмите ти си много известен.

Хари и таласъмът се погледнаха, изучавайки се един друг. Белегът на Хари все още пареше. Той искаше да проведе този разговор с Грипкук по-бързо и в същото време се страхуваше да не направи погрешното действие. Докато се опитваше да реши кой бе най-добрият начин да обясни желанието си, таласъмът наруши тишината.

— Ти погреба духчето! — каза той, звучейки неочаквано враждебно. — Гледах те от прозореца на съседната стая.

— Да! — каза Хари.

Грипкук го погледна с краищатата на полегатите си очи.

— Ти си необикновен магьосник, Хари Потър…

— По какъв начин? — попита Хари, потърквайки белега си разсеяно.

— Изкопа гроба.

— И?

Грипкук замълча. Хари сметна, че му се подиграват, че се бе държал като мъгъл, но нямаше особенно значение за него, дали Грипкук одобряваше погребението на Доби или не. Той се подготви за настъпление…

— Грипкук, трябва да те попитам…

— Също така спаси таласъм.

— Моля?…

— Доведе ме тук. Спаси ме.

— Мисля, че не съжаляваш? — каза Хари, леко нетърпеливо.

— Не, Хари Потър! — каза Грипкук и с пръст нави черната си брадичка — но наистина си… доста странен за магьосник.

— Добре… — каза Хари. — Е, и аз имам нужда от малко помощ, Грипкук и ти можеш да ми я окажеш.

Таласъмът не показа и следа от окуражаване и продължи да се мръщи срещу Хари, сякаш никога не бе виждал нещо подобно на него.

— Трябва да се вмъкна в един от трезорите на „Гринготс“!

Хари не искаше да го изтърси толкова смело; думите изкочиха от него, когато болка бе преминала през белега като светкавица и той видя отново очертанията на „Хогуортс“. Той плътно затвори съзнанието си. Трябваше да се оправи с Грипкук. Рон и Хърмаяни се бяха вторачили в него така, сякаш бе загубил разсъдъка си.

— Хари… — каза Хърмаяни, но бе прекъсната от Грипкук:

— Да се вмъкнеш в един от трезорите в Гринготс?!… — повтори таласъмът, потрепвайки леко, докато се наместваше в леглото. — Невъзможно е!

— Напротив! — опроверга го Рон. — Вече е правено!

— Да! — каза Хари. — В същия ден, когато те срещнах Грипкук. На рождения ми ден, преди седем години.

— Въпросният трезор бе празнен по това време! — сопна се таласъмът и на Хари му стана ясно, макар че Грипкук да не работеше вече в „Гринготс“, се обиждаше от идеята защитите да са били преодолени. — Защитата му бе минимална.

— Е, трезорът който ни трябва не е празен и предполагам, че има доста силни защити! — каза Хари. — Принадлежи на семейство Лестранж.

Той видя Хърмаяни и Рон да се споглеждат, изумени, но имаше достатъчно време да обясни щом Грипкук дадеше отговора си.

— Нямате шанс! отсече Грипкук. — Никаква възможност! „Под пода ако търсиш ти, туй що не ти принадлежи…“

„… там ще намериш за заслуга освен богатство, нещо друго!“ Да, знам, спомням си! — каза Хари. — Но не се опитвам да открадна ничие съкровище, не се опитвам да взема нищо оттам за собствена изгода. Можеш ли да ми повярваш?

Таласъмът изгледа Хари под ъгъл; белегът на челото му пареше, но той не му обръщаше внимание, отказвайки и болката и подканата му.

— Ако имаше магьосник, комуто бих повярвал, че не търси собствена изгода, — най-сетне рече Грипкук, — то би било на теб, Хари Потър. Таласъмите и духчетата не са свикнали на покровителство, или уважение, което ти показа тази нощ. Не и от пръчконосци.

— „Пръчконосци“?… — повтори Хари: фразата легна странно върху ушите му, а белегът му пареше, докато Волдемор насочваше мислите си на север, а Хари гореше от желание да разпита Оливандър в съседната стая.

— Правото да използваш пръчка, — каза таласъмът тихо, — дълго време е било предмет на разногласие между таласъми и магьосници.

— Но таласъмите могат да правят магии и без пръчки — каза Рон.

— Няма значение! Магьосниците отказват да споделят тайните в науката за пръчките с други магически създания, отказват ни възможност да разширим силите си!

— Е, и таласъмите също не споделят знанията си за тяхната магия! — каза Рон. — Не искате да ни кажете как правите мечове и брони. Таласъмите знаят как да обработват метала по начини, които магьосниците никога…

— Няма значение! — каза Хари, като видя променения цвят в лицето на Грипкук. — Тук не става въпрос за магьосници срещу таласъми, или някакви други магически създания…

Грипкук се изсмя противно.

— Но винаги за това става въпрос накрая! Тъмният Лорд става все по-силен и вашата раса все още е плътно над моята! „Гринготс“ пада под магьоснически контрол, домашни духчета са избивани и кой измежду пръчконосците протестира?!

— НИЕ! — викна Хърмаяни. Тя се бе изправила, очите й бяха оживени. — НИЕ протестираме! И мен ме преследват като всеки един домашен дух или таласъм, Грипкук! Аз съм мътнород!

— Не се наричай… — промърмори Рон.

— И защо не? — каза Хърмаяни. — Мътнород съм и съм горда с това! Нямам по-висока позиция в този нов режим отколкото теб самият, Грипкук! Мен избраха да измъчват при семейство Малфой!

Казвайки това, тя разгъна леко халата, който покриваше врата й и разкри малък разрез, който ножът на Белатрикс бе оставил; аленееше върху гърлото й.

— Знаеш ли, че Хари бе този, който освободи Доби от робство? — попита тя. — Знаеш ли, че от години сме искали домашните духчета да бъдат свободни? (Рон помръдна неудобно върху облегалката на стола.) — Не би могъл да желаеш Ти-Знаеш-Кой да бъде сразен повече, отколкото нас, Грипкук!

Таласъмът се вторачи в Хърмаяни със същото любопитство което бе показал на Хари.

— Какво ще търсите в трезора на семейство Лестранж? — попита той внезапно. — Мечът, който е в него е фалшив. Този е истинският! — той огледа всеки един от тях. — Мисля, че вече знаете това. Помолихте ме да излъжа когато бяхме там.

— Но фалшивият меч не единственото нещо което е в трезора, нали? — попита Хари. — Може би си виждал и други неща вътре. Сърцето му туптеше по-силно от всякога. Той засили усилията си да заглуши пулсиращия белег.

Таласъмът отново навиваше с пръст брадичката си.

— Против нашия кодекс е да говорим за тайните на „Гринготс“… Ние сме пазители на невероятни съкровища. Имаме задължение към предметите оставени под наша грижа, които в много случаи са изработени от собствените ни ръце.

Таласъмът погали меча и черните му очи блуждаеха от Хари, към Хърмаяни и Рон и обратно.

— Толкова млади… — най-сетне каза той — за да се сражавате с толкова много…

— Ще ни помогнеш ли? — каза Хари. — Нямаме надежда да се промъкнем, без помощ от таласъм. Ти си единственият ни шанс.

— Ще… си помисля!… — каза Грипкук раздразнено.

— Но… започна Рон ядосано, но Хърмаяни го мушна в ребрата.

— Благодаря ти! — каза Хари.

Таласъмът поклони голямата си, куполообразна глава в знак на признателност, след което размърда късите си крака.

— Мисля, — каза той, настанявайки се подобаващо върху леглото на Бил и Фльор, — че „Костраст“-ът си свърши работата. Ще мога да поспя най-сетне. Извинете ме…

— Да, разбира се… каза Хари, но преди да напусне стаята, той се пресегна и взе меча на Грифиндор. Грипкук не протестира, но Хари видя негодувание в очите му, докато затваряше вратата.

— Дребен досадник!… — прошепна Рон. — Наслаждава се, като ни оставя да висим така…

— Хари!… — прошепна Хърмаяни, издърпвайки ги и двамата на тъмната, тиха площадка, — да не би да мислиш, каквото си мисля?!… Смяташ ли, че има Хоркрукс в трезора на семейство Лестранж??

— Да! — каза Хари. — Белатрикс беше побесняла при мисълта, че сме били там, беше извън себе си. Защо ли?… Какво си мислеше, че сме видели там, какво друго смяташе, че може да сме взели? Нещо, което силно би разгневило Ти-знаеш-кой, ако беше разбрал!

— Но аз смятах, че търсим места, където Ти-Знаеш-Кой е бил, където е направил нещо важно — каза Рон изглеждайки смаян. — Бил ли е някога в трезора на рода Лестранж?

— Не знам дали изобщо е бил някога в „Гринготс“… каза Хари. — Той никога не е имал злато като малък, защото никой не му е оставил нищо. Виждал е банката само отвън, сигурно, когато е стъпил за пръв път на „Диагон-али“.

Белегът му пулсираше, но той не му обърна внимание; искаше Рон и Хърмаяни да разберат за „Гринготс“, преди да разговарят с Оливандър.

— Мисля, че би завидял на всекиго, който е имал ключ от трезор в „Гринготс“. Мисля, че би го видял като истински символ на принадлежност в Магическия свят. И да не забравяме, че имаше голямо доверие на Белатрикс и съпруга й. Те са били най-преданите му служители преди да падне и дори са го търсили, когато е изчезнал. Каза го в нощта когато се върна, чух го!

Хари потърка белега си.

— Обаче не мисля, че би казал на Белатрикс, че е Хоркрукс. Така и не бе казал на Луциус Малфой истината за дневника. Вероятно й е казал, че е някакво ценно притежание и я е помолил да го постави в трезора й. Най-безопасното място да скриеш нещо, ми каза Хагрид… освен „Хогуортс“

Когато Хари бе свършил да говори, Рон поклати глава.

— Ти наистина го разбираш…

— Части от него… — каза Хари. Частици… Но ми се иска да разбирах така и Дъмбълдор. Но ще видим… Хайде! Сега при Оливандър!

Рон и Хърмаяни изглеждаха озадачени, но впечатлени, докато го следваха и почукаха на вратата срещу тази на Бил и Фльор. Слабо „Влез!“ им отвърна.

Майсторът на магически пръчки лежеше на двоен креват най-далеч от прозореца. Той бе държан в подземието повече от година и изтезаван. Хари знаеше това, поне за един път. Той изглеждаше измършавял, костите на лицето му бяха остро изпъкнали под жълтеникавата му кожа. Големите му, сребристи очи изглеждаха огромни в хлътналите им орбити. Ръцете, които лежаха върху одеалото можеха да принадлежат на скелет. Хари седна на празното легло до Рон и Хърмаяни. Изгряващото слънце не се виждаше тук. Стаята гледаше към градината и прясно изкопаният гроб.

— Г-н Оливандър, съжалявам, че ви безпокоя!… — каза Хари.

— Мило мое момче!… гласът на Оливандър бе немощен. — Ти ни спаси. Мислих си, че ще умра в онова място. Никога не бих могъл… никога не бих могъл да ти се отблагодаря… достатъчно.

— За нас беше удоволствие…

Белегът на Хари туптеше. Той знаеше, беше сигурен, че едва ли е останало някакво време да стигне пръв до целта на Волдемор, или да се опита да му попречи. Той усети полъх на паника… но бе взел решението си, когато бе избрал да говори с Грипкук първо. Преструвайки се на спокоен, както всъщност не се чувстваше, той се разтърси из кесийката около врата му и извади двете половини на счупената пръчка.

— Г-н Оливандър, имам нужда от помощ.

— Каквото и да е. Каквото и да е… — каза тихо майсторът.

— Можете ли да поправите това? Възможно ли е?

Оливандър протегна трепереща ръка и Хари постави едва свързаните части в дланта му.

— Бодлива зеленика и фениксово перо… — каза Оливандър с треперещ глас. — Двайсет и осем сантиметра. Чудесна и податлива.

— Да… — каза Хари. Можете ли?…

— Не… — прошепна Оливандър. — Съжалявам, много съжалявам, но пръчка, която е претърпяла такъв стадий на повреда не може да бъде поправена по нито един от начините, които знам.

Хари се бе подготвил, но беше удар да го чуе, въпреки това. Той взе половинките на пръчката и ги прибра обратно в кесийката около врата си. Оливандър се вторачи в мястото, където потрошената пръчка се бе изпарила и не отмести поглед докато Хари не извади от джоба си двете пръчки които бе донесъл от дома на Малфой.

— Можете ли да идентифицирате тези? — попита Хари.

Майсторът взе първата от пръчките и я приближи до бледите си си очи, въртейки я с изпъкналите си, кокалести пръсти, огъвайки я лекичко.

— Орех и змейска сърдечна нишка, — каза той. — Тридесет сантиметра. Неподатлива. Тази пръчка принадлежи на Белатрикс Лестранж.

— А тази?

Оливандър приложи същото проучване.

— Глог и косъм от еднорог. Точно двадесет и пет сантиметра. Сравнително гъвкава. Това беше пръчката на Драко Малфой.

— Беше? — повтори Хари. — Не е ли още негова?

— Може би не. Ако си я взел…

— Така направих…

— … значи може да бъде твоя. Разбира се, начинът на отнемане е от значение. Много зависи и от самата пръчка. Обичайно, когато пръчка е спечелена, тя сменя предаността си!

В стаята настъпи тишина, освен далечното вълнение на морето.

— Говорите за пръчките, сякаш имат чувства! — каза Хари. — Сякаш могат да мислят…

— Пръчката избира магьосника — каза Оливандър. — Това винаги е било ясно на тези от нас, които са изучавали науката за правене на магически пръчки.

— Човек може да използва пръчка, въпреки че не го е избрала, нали? — попита Хари.

— О да, ако си магьосник, ще можеш да насочваш магията си през почти всеки инструмент. Най-добрите резултати, обаче, трябва винаги да идват от там, където има най-голяма връзка между магьосник и пръчка. Тези връзки са сложни. Първоначално привличане и тогава взаимно търсене за опит, пръчката се учи от магьосника, магьосникът се учи от пръчката…

Морето се вълнуваше напред назад; беше тъжен звук.

— Отнех тази пръчка от Драко Малфой насила! — каза Хари. — Мога ли да я използвам безопасно?

— Мисля, че да. Сложни закони регулират притежанието на пръчки, но завладяните обикновено се подчиняват на желанията на новият господар.

— Значи да използвам тази? — каза Рон, изваждайки пръчката на Опаш от джоба си и я подаде на Оливандър.

— Кестен и сърдечна нишка от змей. Двадесет и два и половина сантиметра. Крехка. Накараха ме да изработя тази, недълго след отвличането ми, за Питър Петигрю. Да, ако си я спечелил, е по-вероятно да ти се подчини и да го прави по-добре, отколкото друга пръчка.

— И това важи за всички пръчки, така ли? — попита Хари.

— Така мисля… — отвърна Оливандър, разглеждайки с изпъкналите си очи лицето на Хари.

— Питате дълбоки въпроси, г-н Потър. Науката за магическите пръчки е сложен и мистериозен клон от Магията.

— Значи е нужно да се убие предишният собственик, за да се смени собственикът напълно? — попита Хари.

— Нужно ли? Не, бих казал, че не е нужно да се убива…

— Има легенди, обаче, — каза Хари и пулсът му се ускори, болката в белега се увеличи; той бе сигурен, че Волдемор бе решил да задейства идеята си — … легенди за пръчка — или пръчки — които се предават от ръка на ръка чрез убийство!

Оливандър пребледня. Върху снежната възглавница той изглеждаше светло-сив, но очите му станаха огромни, кръвясали и изпълнени със страх.

— Само една пръчка, мисля… — прошепна той.

— И Вие-знаете-кой се интересува от нея, нали? — попита Хари.

— Аз — как?!… — дрезгаво изрече Оливандър и погледна умолително към Рон и Хърмаяни за помощ. — Откъде знаете това?…

— Искаше да му кажете как да преодолее връзката между пръчките ни! — каза Хари.

Оливандър изглеждаше уплашен.

— Той ме изтезаваше, трябва да разберете това! Проклятието „Круциатус“, аз… аз нямах избор, освен да му кажа каквото знаех, каквото предполагах!

— Разбирам! — каза Хари. Казали сте му за сърцевините? Предложили сте му да вземе нечия друга пръчка?

Оливандър изглеждаше изплашен и вкаменен от нещата, което Хари знаеше. Той кимна бавно.

— Но не проработи! — продължи Хари. — Моята победи взетата назаем. Знаете ли защо?

Оливандър поклати глава бавно, досущ както бе кимнал.

— Аз… никога не бях чувал за подобно нещо. Вашата пръчка направи нещо уникално онази вечер. Връзката на сърцевините е изключително рядка, но защо вашата пръчка счупи взетата пръчка, не знам…

— Говорихме за другата пръчка, пръчката която сменя собственика си чрез убийство. Когато Вие-Знаете-Кой осъзна, че моята пръчка бе направила нещо странно, той се върна и попита за другата пръчка, нали?

— Откъде знаете всичко това?!

Хари не отговори.

— Да, попита… — прошепна Оливандър. — Той искаше да знае всичко което можех да му кажа за пръчката известна като Пръчката на Смъртта, Пръчката на Съдбата или Могъщата пръчка.

Хари хвърли бърз поглед към Хърмаяни. Тя изглеждаше потресена.

— Тъмният Лорд — каза Оливандър с тих и изплашен глас, — винаги е бил доволен от пръчката която му направих — тис и фениксово перо, тридесет и три и половина сантиметра, докато не откри връзката между сърцевините. Сега той търси друга, по-силна пръчка, като единствен начин да надделее над вашата.

— Но скоро ще узнае, ако не знае вече, че моята е счупена, невъзможно да се поправи! — каза Хари тихо.

— Не! — каза Хърмаяни звучейки ужасена. — Няма как да разбере, Хари, как би могъл?!

— Чрез заклинанието „Приори Инкататем“ — каза Хари. — Оставихме твоята пръчка и трънковата ми пръчка при семейство Малфой, Хърмаяни. Ако ги прегледат както трябва, ще ги накарат да пресъздадат магиите, които са правели напоследък и ще открият, че твоята е счупила моята, ще видят, че си се опитала да я поправиш безуспешно и ще осъзнаят, че оттогава съм използвал трънковата!

Малкото цвят, който Хърмаяни бе възобновила откакто бяха дошли, сега се източи от лицето й. Рон хвърли на Хари укорителен поглед и каза:

— Нека не се тревожим за това сега…

Но г-н Оливандър се намеси.

— Тъмният Лорд вече не търси Могъщата пръчка само за унищожението ви, г-н Потър. Той е твърдо решен да я притежава, защото вярва, че ще го направи напълно неуязвим.

— И ще го направи ли?

— Собственикът на Могъщата пръчка трябва винаги да се страхува от нападение! — каза Оливандър, — но идеята Тъмният Лорд да притежава Смъртоносната пръчка е, трябва да призная… вдъхва големи опасения!

Хари изведнъж си припомни колко несигурен бе, когато се бяха срещнали за пръв път колко бе харесал Оливандър. Дори сега, след като е бил измъчван и държан в плен от Волдемор, идеята Черен магьосник да притежава такава пръчка, изглежда, го увличаше толкова, колкото и го отблъскваше.

— Мислите ли — мислите ли, че Пръчката съществува наистина, г-н Оливандър? — попита Хърмаяни.

— О, да! — каза Оливандър. — Да, напълно възможно е да се проследи развитието на пръчката. Има празнини, разбира се и то големи, когато тя изчезва от полезрение, временно загубена, или скрита; но винаги се появява. Има определени идентифициращи качества, които тези, изучаващи науката за магическите пръчки разпознават. Има записи, някои от тях неясни, които аз и други майстори изучаваме. Те са автентични!

— Значи… значи не вярвате да е просто приказка или мит? — попита с надежда Хърмаяни.

— Не… — каза Оливандър. Дали е нужно пръчката да премине в друг чрез убийство, не знам! Историята й е кървава, но това може би просто се дължи на факта, че е толкова желан обект и възбужда такива страсти у магьосниците. Необикновено силна, опасна в погрешните ръце и обект на невероятно очарование за всички нас които изучаваме силата им!

— Г-н Оливандър! — каза Хари — Казахте на Вие-Знаете-Кой, че Грегорович притежава Могъщата Пръчка, нали?

Оливандър стана, ако изобщо бе възможно, още по-блед. Той изглеждаше призрачен, преглъщаше.

— Но как… как?!

— Няма значение как знам! — каза Хари, затваряйки за един момент очи, докато белегът му гореше и видя, за секунди, видение за главната улица в Хогсмийд, все още тъмно, защото бе много по на север. — Казахте на Вие-Знаете-Кой, че пръчката е у Грегорович?

— Беше слух… — прошепна Оливандър. — Слух, години, години, много преди да сте били родени! Вярвам, че Грегорович сам го бе пуснал. Можете да си представите, колко добре би било за работата му: той изучаваше и възпроизвеждаше качествата на Могъщата пръчка!

— Да, виждам това… — каза Хари. Той стана. — Г-н Оливандър, едно последно нещо и тогава ще ви оставим да си починете. Какво знаете за Реликвите на Смъртта?

— К-кое? — попита майсторът, изглеждайки напълно озадачен.

— Реликвите на Смъртта.

— Страхувам се, че не знам за какво говорите. Има ли нещо общо с вълшебни пръчки?

Хари погледна хлътналото лице и вярваше, че Оливандър не се преструва. Той не знаеше за Реликвите.

— Благодаря Ви! — каза Хари. — Много Ви благодаря. Ще ви оставим да си починете…

Оливандър изглеждаше потресен.

— Той ме изтезаваше! — изпъшка той. — Проклятието „Круциатус“… нямате си и представа…

— Имам! — каза Хари. — Наистина имам. Моля Ви, починете си. Благодаря Ви, че ми казахте всичко това.

Той поведе Рон и Хърмаяни надолу по стълбите. Хари съзря Бил, Фльор, Луна и Дийн, седнали около масата в кухнята, с чаши чай пред тях. Всички погледнаха към Хари, когато той се появи отново на вратата, но той само им кимна и продължи към градината, следван от Рон и Хърмаяни. Червеникавата могила която покриваше Доби бе отпред и Хари се отправи към нея, докато болката в главата му нарастваше все повече и повече. Беше огромно усилие, сега, да се затваря от виденията които сами нахлуваха върху него, но знаеше, че трябва да издържи още малко. Той щеше да им се предаде скоро, защото трябваше да разбере дали теорията му е вярна. Трябваше да положи само още едно малко усилие, за да обясни на Рон и Хърмаяни.

— Грегорович е притежавал Могъщата пръчка много отдавна! — каза той. — Видях Вие-Знаете-Кой да го търси. Когато го откри, разбра, че тя не бе вече в Григорович: била му е открадната от Гриндълуолд. Как е разбрал, че пръчката е у Грегорович, не знам… но ако той е бил достатъчно глупав да разпространи слух, не е било прекалено трудно.

Волдемор вече бе пред портите на „Хогуортс“; Хари го виждаше да стои там и виждаше, също така изплуващото слънце все по-близо и по-близо.

— И Гриндълуолд използвал Могъщата пръчка, за да стане могъщ. И е бил в зенита на силата си, когато Дъмбълдор е разбрал, че е единственият който може да го спре; той се дуелирал с Гриндълуолд, победил го е и е взел Могъщата пръчка.

— Дъмбълдор е притежавал Могъщата пръчка?! — изуми се Рон. — Но тогава… къде е тя?!

— В „Хогуортс“! — каза Хари, борейки се да остане с тях в градината.

— Но… тогава да тръгваме!! — подкани го Рон. — Хари да вървим да я вземем, преди той да го стори!

— Твърде късно е за това… — каза Хари. Не можеше да направи нищо, освен да притиска главата си, опитвайки се да й помогне да издържи. Той знае къде е. Вече е там…

— Хари! — гневно кресна Рон. — Колко време си знаел това… защо губихме време? Защо говори първо с Грипкук? Можехме да отидем… още можем да отидем!…

— Не! — каза Хари и той падна на колене върху тревата. — Хърмаяни е права. Дъмбълдор не искаше да я притежавам. Не искаше да я взема. Искаше да намеря Хоркруксите.

— Непобедимата пръчка, Хари! — изстена Рон.

— Не е предназначена за мен!… Трябва да намеря Хоркруксите…

Сега всичко беше спокойно и тъмно… слънцето едва се виждаше над хоризонта, докато той се носеше плавно до Снейп през землището към езерото.

— Ще се присъединя към теб в замъка не след дълго! — каза той с високия си, студен глас. — Остави ме сега…

Снейп се поклони и закрачи обратно по пътеката, черното му наметало се развяваше зад него. Хари ходеше бавно, чакайки Снейп да изчезне. Не биваше нито той, нито никой друг да види къде отива. Но нямаше светлини в прозорците на замъка и той можеше да се прикрие… и за секунда той направи Прикриваща магия върху себе си която го скри дори и от собствените му очи.

Той вървеше по ръба на езерото оглеждайки очертанията на любимия му замък, първото му царство, неговото първородно право… И ето, че бе тук, до езерото, отразена в тъмните води. Бялата мраморна гробница, ненужно петно върху познатата гледка. Той отново почувства онзи прилив на контролирана еуфория, онова неудържимо чувство за цел в унищожението. Той вдигна старата си тисова пръчка: колко удобно бе това, да бъде последното й велико дело.

Гробницата се пропука на две отгоре до долу. Покритата вътре фигура бе дълга и слаба, както бе приживе. Той вдигна пръчката отново. Погребалният саван се разтвори. Лицето бе полупрозрачно, бледо, хлътнало, почти идеално запазено. Бяха оставили очилата върху кривия нос; той се почувства развеселен. Ръцете на Дъмбълдор бяха сгънати върху гърдите му и там лежеше тя, притисната под тях, погребана с него.

Дали старият глупак си бе въобразил, че мраморът, или смъртта биха защитили пръчката? Смятал ли е, че Тъмният Лорд не би се осмелил да оскверни гробницата му? Паякоподобната ръка се спусна и издърпа пръчката от хватката на Дъмбълдор и взимайки я, сноп изкри изкочиха от края й, блещукащи над тялото на предишният й собственик, готова, най-сетне, да служи на нов господар…