Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава двадесет и деветаИЗГУБЕНАТА ДИАДЕМА

— Невил… ама какво… как…?

Но Невил беше видял Рон и Хърмаяни и се хвърли да ги прегръща с радостни викове. Колкото по-внимателно го оглеждаше Хари, толкова по-зле му изглеждаше Невил. Едното му око беше отекло и насинено, на лицето му имаше дълбоки драскотини, а целият му раздърпан вид издаваше, че доста е преживял. Въпреки това, израненото му лице бе озарено от щастие, когато пусна Хърмаяни и повтори:

— Знаех си, че ще дойдеш! Повтарях на Шеймъс, че е само въпрос на време!

— Невил, какво е станало с теб?

— Кое? Това ли? — Невил поклати успокоително глава. — Това не е нищо. Шеймъс е по-зле. Ще видите. Ще вървим ли? О, — обърна се той към Абърфорт — Аб, още няколко души тръгват насам.

— Още няколко?! — злобно повтори Абърфорт. — Какво искаш да кажеш с това, „още няколко“, Лонгботъм? Наложен е вечерен час и е направено Известяващо заклинание на цялото село!

— Да, знам, затова ще се магипортират направо в бара — каза Невил. — Просто ги преведи по коридора, като дойдат, става ли? Много ти благодаря!

Невил подаде ръка на Хърмаяни и й помогна да се покатери на полицата и да влезе в тунела. Рон я последва, а после и Невил. Хари се обърна към Абърфорт.

— Не знам как да ви благодаря. Два пъти ни спасихте живота.

— Научете се да се спасявате сами! — грубо каза Абърфорт. — Може да не успея третия път.

Хари се покачи на полицата и се вмъкна в дупката зад гърба на Ариана. От другата страна имаше гладко, каменно стълбище. Тунелът, като че беше бил там от години. Медни лампи стояха по стените, а подът беше топъл и гладък. Докато вървяха, сенките им се къдреха на стената на тунела.

— От кога пък е тук този тунел? — попита Рон. — Няма го на Хитроумната карта, нали Хари? Мислех, че има само седем тунела, водещи към или извеждащи от училище.

— Всички останали ги запечатаха преди началото на годината — каза Невил. — Вече не може да се минава през тях, не и с всичките проклятия на входовете и със смъртожадните и дименторите на изходите. Но това няма значение… Вярно ли е? Вие ли проникнахте в „Гринготс“? Наистина ли сте избягали със змея?! Новината гърми навсякъде, всички само за това говорят. Тери Бут бе набит от Кароу, защото разправяше за това на вечеря в Голямата зала.

— Да, вярно е… — отговори Хари.

Невил се засмя щастливо.

— Какво направихте със змея?

— Пуснахме го на свобода — отговори му Рон. — Хърмаяни обаче искаше да си го задържи като домашен любимец.

— Не преувеличавай, Рон…

— Но какво правихте? Хората говорят, че си избягал, Хари, но аз не го вярвах. Мисля, че си намислил нещо.

— Прав си — каза Хари. — но, кажи ни нещо за „Хогуортс“, Невил, ние нищичко не знаем.

— Ами, сега е… е, това всъщност, вече не прилича на „Хогуортс“… — каза Невил и усмивката се стопи от лицето му. — Знаете ли за двамата Кароу?

— Двамата смъртожадни, които преподават ли?

— Те не само преподават, — каза Невил. — Отговарят за цялата дисциплина. Кароу си падат по наказанията.

— Като Ъмбридж ли?

— Не-е-е, пред тях тя беше като агънце. Останалите учители са задължени да ни пращат при Кароу ако направим нещо нередно. Не го правят обаче, ако могат да го избегнат. Според мен, те ги мразят толкова, колкото и ние. Амикус преподава това, което преди беше Защита от Черните изкуства, само дето сега предметът е просто Черни изкуства. Изисква се да упражняваме „Круциатус“ върху учениците, които са се провинили…

— КАКВО?!

Обединените гласове на Хари, Рон и Хърмаяни отекнаха по коридора.

— М-да… — каза Невил. — Затова и изглеждам така. — той посочи една особено дълбока драскотина на брадичката си. — Отказах да го направя. Някои хора, обаче, се подчиняват, а на Краб и Гойл страшно им харесва. Това май е първият път, когато са най-добрите в нещо. Алекто пък, сестрата на Амикус, преподава Мъгълознание. Предметът е абсолютно задължителен. Всички сме принудени да слушаме как обяснява, че мъгълите са като животни, глупави и мръсни, как принуждават магьосниците да се крият, като се държат гадно с тях, и как естественият ред на нещата е променен. Това ми е — и той посочи друг белег на лицето си — защото попитах точно колко мъгълска кръв имат тя и брат й.

— По дяволите, Невил! — каза Рон — Има си време и място да се правиш на отворко!

— О, ти не си я виждал. — каза Невил. — И ти нямаше да я изтърпиш. Важното е, че има смисъл да им се противопоставяме. Това дава надежда на останалите. Забелязах го, когато го правеше ти, Хари!

— Но са те използвали като точило за ножове — каза Рон и леко се наведе, когато минаха под една лампа, и раните на Невил станаха дори още по-видни.

Невил сви рамене.

— Това няма значение. Те не искат да проливат твърде много чиста кръв, ето защо ни измъчват само по малко, и то, ако много си отваряме устите, но в действителност няма опасност да ни убият.

Хари не знаеше кое е по-лошо: нещата, които Невил им разправяше, или спокойният тон, с който го правеше.

— В истинска опасност са само онези, чиито семейства и приятели навън създават проблеми. Те всъщност са заложници тук. Старият Ксенофилиус Лавгуд се беше разприказвал твърде много в „Дрънкало“-то, затова те просто извлякоха Луна от влака, когато се прибирахме за Коледа.

— Невил, тя е добре, видяхме я…

— Да, знам, тя ми прати съобщение!

Той извади джоба си златна монета и Хари позна един от фалшивите галеони, които Дъмбълдоровата армия бе използвала, за да си изпраща съобщения.

— Тези са страхотни — каза Невил и се усмихна на Хърмаяни. — Кароу не можеха да разберат как си разменяме съобщения и това ги побъркваше. Промъквахме се нощем в коридорите и пишехме с неизтриваема боя по стените „Дъмбълдоровата Армия набира нови попълнения“ и други такива… Снейп откачаше от злоба.

— Не го ли правите вече? — попита Хари, който обърна внимание на миналото време в думите на Невил.

— С времето това ставаше все по-трудно. Загубихме Луна по Коледа, Джини изобщо не се върна след Великден, а ние бяхме нещо като лидери. Кароу явно знаеха, че аз бях зад повечето саботажи и затова ме погнаха доста яко, а после хванаха Майкъл Корнър, когато се опитваше да освободи един първокурсник, когото бяха оковали и го изтезаваха много сериозно. Това подплаши останалите.

— Без майтап… — промърмори Рон, а тунелът започна да се изкачва.

— Да, ами не можех повече да моля хората да изтърпят, това което понесе Майкъл, и затова се наложи да престанем с тези изпълнения. Но все още се борехме, извършвахме доста подривна дейност до преди няколко седмици. Тогава явно решиха, че има само един начин да ме спрат, и погнаха баба ми.

— Те КАКВО?! — заедно казаха Хари, Рон и Хърмаяни.

— Да! — каза Невил, леко задъхан, защото тунелът беше станал много стръмен — мисля, че можем да разберем начина им на мислене. Да отвличат деца, за да накарат родителите да се държат добре, вършеше много добра работа. Предполагам, че беше въпрос само на време, да обърнат нещата и в другата посока. Проблемът беше — обърна се той към Хари, и Хари видя, че се усмихва, — че с баба ми отхапаха по-голям залък, отколкото можеха да преглътнат… Какво ли са си казали — стара, малка вещица, сигурно са решили, че не си заслужава да пращат някой особено силен. Обаче — Невил се засмя — Даулиш е още в „Св. Мънго“, а баба се изпари. Успя да ми изпрати писмо, — и той се потупа по джоба, — за да ми каже, че се гордее с мен, че съм достоен син на родителите си, и да продължавам в същия дух.

— Супер! — каза Рон.

— Да! — щастливо отговори Невил. — Лошото беше, че след като разбраха, че нямат с какво да ме шантажират, решиха, че „Хогуортс“ може да мине и без мен. Не съм сигурен дали искаха да ме убият или да ме пратят в „Азкабан“, но и в двата случая беше време да изчезвам.

— Но… — започна доста обърканият Рон — … не… не сме ли тръгнали право към „Хогуортс“?

— Разбира се, — каза Невил. — Ей сега ще видиш. Пристигнахме.

Завиха зад ъгъла, и там, право пред тях, беше краят на тунела. Друго малко стълбище ги отведе до врата, много подобна на онази, скрита зад портрета на Ариана. Невил я отвори и се изкачи оттатък. Когато Хари го последва, го чу да вика на някого:

— Вижте кой е тук! Не ви ли казах?

Когато Хари влезе в стаята зад тунела, се чуха няколко вика:

— ХАРИ! Това е Потър, ПОТЪР! Рон! Хърмаяни!

Хари придоби объркано впечатление за цветни завеси, лампи и много лица. В следващия момент той, Рон и Хърмаяни бяха обградени, прегръщаха ги, потупваха ги по гърба, косите им се разрошваха, ръцете им се стискаха, от както изглеждаше, повече от двадесет човека. Все едно току що бяха спечелили финала по куидич.

— Добре, добре, успокойте се! — провикна се Невил, и когато тълпата се отдръпна, Хари успя да се огледа наоколо.

Изобщо не успя да познае спалнята. Беше огромна и приличаше повече на вътрешността на разкошна къщичка на дърво, или на огромна корабна каюта. Разноцветни хамаци висяха от тавана и на балкона, който опасваше покритите с тъмна ламперия стени без прозорци, и на които висяха пъстри гоблени. Хари видя златният лъв на Грифиндор избродиран на ален фон, черният язовец на Хафълпаф — на жълт фон, бронзовият орел на Рейвънклоу — на син. Само сребърното и зеленото на Слидерин липсваха. Имаше пълни с книги куфари, няколко метли бяха подпряни на стените, а в ъгъла имаше голямо, дървено радио.

— Къде сме?

— В Нужната стая, разбира се! — каза Невил. — Този път е надминала себе си, нали? Кароу ме преследваха и знаех, че има само едно място, където да се скрия: успях да мина през вратата и намерих това! Е, не изглеждаше точно така, когато пристигнах, беше доста по-малка, имаше само един хамак, и само знамето на Грифиндор беше тук. Но тя се разширява с всеки следващ член на ДА, който пристига.

— Кароу явно не могат да влязат тук? — попита Хари и се огледа към вратата.

— Не! — отговори Шеймъс Финиган, който Хари не успя да разпознае, докато не проговори. Лицето на Шеймъс беше разранено и подпухнало. — Това е чудесно скривалище, докато поне един от нас е тук, те не могат да влязат, вратата няма да се отвори. Всичко зависи от Невил. Той наистина РАЗБИРА тази стая. Трябва да си пожелаеш, точно каквото искаш — например: „Не искам никой поддръжник на Кароу да може да влиза тук“ — и тя ще го направи! Трябва само да сме сигурни, че сме затворили амбразурите. Невил е нашият водач!

— Доста е лесно, всъщност… — скромно каза Невил. — Бях тук около ден и половина и бях адски гладен, и си пожелах да има нещо за ядене, и тогава се отвори тунелът към „Свинската глава“. От там се снабдяваме с храна, защото по някаква причина, това стаята не може да прави.

— Ами, да, храната е едно от петте изключения от Закона на Гамп за Трансфигурацията на елементите — каза Рон за всеобщо удивление.

— Така че, се крием тук от почти две седмици! — каза Шеймъс, — и тя просто прави още хамаци всеки път, когато имаме нужда от още, и дори успя да произведе доста прилични бани, щом заприиждаха и момичетата…

— … се сетихте, че те ще искат и да се мият, да. — допълни Лавендър Браун, която Хари не беше забелязал до този момент. Сега, като се огледа добре наоколо си, той видя много познати лица. Двете близначки Патил бяха тук, а също и Тери Бут, Ърни Макмилън, Антъни Голдщайн и Майкъл Корнър.

— Кажете ни, с какво все пак се занимавате! — каза Ърни. — Толкова слухове витаят, опитваме се да ви следим чрез програмата „Стражата на Потър“ — Той посочи към радиото. — Нали вие сте проникнали в „Гринготс“?

— Направили са го! — каза Рон. — И за змея е истина!

Надигнаха се ръкопляскания и няколко подсвирвания. Рон се поклони.

— Какво търсехте? — нетърпеливо попита Шеймъс.

Преди някой да успее да отговори, Хари усети ужасна, разкъсваща болка в белега. Той бързо обърна гръб на любопитните и щастливи лица и в този момент Нужната стая изчезна и сега той стоеше в полуразрушена каменна колиба, изгнилото дюшеме лежеше изтръгнато в краката му, стара, златна кутия лежеше празна до дупката, а бесният крясък на Волдемор вибрираше в главата му.

С невероятно усилие той се отдръпна от ума на Волдемор, и се съсредоточи върху стаята в която беше, потта се стичаше по лицето му, а Рон го беше прихванал.

— Добре ли си, Хари? — питаше Невил. — Искаш ли да седниш? Сигурно си уморен…

— Не — каза Хари. Той погледна към Рон и Хърмаяни, като се опита да им каже без думи, че Волдемор е открил липсата на още един Хоркрукс. Времето им бързо изтичаше: Ако Волдемор решеше да посети „Хогуортс“, те щяха да пропуснат шанса си.

— Трябва да тръгваме… — каза той, и по израженията им видя, че го разбраха.

— Какво трябва да направим, Хари? — попита Шеймъс. — Какъв е планът?

— Планът? — повтори Хари. Той полагаше ниемоверни усилия, за да не се поддаде отново на яростта на Волдемор. Белегът отново гореше. — Ами, има нещо, което ние — аз, Рон и Хърмаяни — трябва да свършим, и след това се махаме от тук.

Вече никой не се смееше или подсвиркваше. Невил изглеждаше притеснен.

— Какво искаш да кажеш с това, „да се махаме от тук“?

— Не сме се върнали за постоянно! — каза Хари, и потърка белега, за да успокои болката. — Има нещо важно, което трябва да направим…

— Какво е то?

— Аз… аз не мога да ти кажа.

Надигна се ропот: Невил сключи вежди.

— Защо да не можеш да ни кажеш? Има нещо общо с Ти-Знаеш-Кой, нали?

— Ами… да…

— Тогава ще ти помогнем.

Другите членове на Дъмбълдоровата армия закимаха, някои с ентусиазъм, други тържествено. Някои даже се надигнаха от столовете си, за да демонстрират желанието си за незабавни действия.

— Не разбирате… — каза Хари. Май доста често се налагаше да казва това, през последните няколко часа. — Ние… ние не можем да ви кажем. Трябва да го направим… сами.

— Защо? — попита Невил.

— Защото… — в отчаянието си да започне търсенето на липсващия Хоркрукс, или поне да обсъди с Рон и Хърмаяни от къде да започнат да търсят, на Хари му бе трудно да събере мислите си. Белегът все още го болеше. — Дъмбълдор постави на нас тримата задача, — внимателно започна той, — и не трябва да я разкриваме, искам да кажа, че той искаше ние да свършим работата, само ние тримата.

— Ние сме неговата армия — каза Невил. — Армията на Дъмбълдор. Всички сме заедно и продължавахме, дори и когато вас ви нямаше…

— И ние не сме ходили на пикник, друже — каза Рон.

— Не съм казал това, но не виждам защо не можете да ни се доверите. Всички в тази стая са се сражавали и се оказаха тук, защото Кароу ги преследваха. Всички тук са доказали своята лоялност към Дъмбълдор — своята лоялност към теб!

— Виж, — започна Хари, без да е наясно какво иска да каже, но не успя да продължи. Вратата на тунела се отвори.

— Получихме съобщеието ти, Невил! Здравейте, вие тримата! Помислих си, че ще сте тук!

Това бяха Луна и Дийн. Шеймъс нанаде радостен вик и скочи да прегърне най-добрия си приятел.

— Здравейте, всички! — щастливо каза Луна. — О, колко е хубаво да съм пак тук!

— Луна! — слисано попита Хари — какво правиш тук? Как…?

— Аз я повиках! — каза Невил и им показа галеона. — Обещах на двете им с Джини, че ще ги уведомя, ако се появите. Всички смятахме, че ако се появите, това ще означава революция. Че ще свалим режима на Снейп и Кароу.

— Естествено, че това означава! — весело го прекъсна Луна. — Нали, Хари? Ще ги изритаме от „Хогуортс“?

— Слушайте — каза Хари със засилваща се паника — много съжалявам, но ние не се върнахме заради това. Има нещо, което трябва да свършим, а после…

— Ще на зарежете насред целия този хаос? — настоя да узнае Майкъл Корнър.

— Не! — каза Рон. — Това, което правим, ще е от полза за всички, опитваме се да се отървем от Вие-Знаете-Кой…

— Тогава нека помогнем! — ядосано го прекъсна Невил. — Искаме да участваме.

Зад гърбовете им отново се чу шум и Хари се обърна. Сърцето му се вкочани: Джини се прекачваше през дупката в стената, следвана от Фред, Джордж и Лий Джордан. Джини отправи сияйна усмивка на Хари. Той като че ли беше забравил колко красива е тя, и все пак, никога не се беше радвал по-малко да я види.

— Абърфорт взе леко да се изнервя — каза Фред и вдигна ръка, за да спре няколкото приветствени вика. — Твърди, че барът му е заприличал на бордей, и че е станал като Централна гара!

Ченето на Хари увисна. Точно зад Лий Джордан пристъпваше предишното му гадже — Чо Чан. Тя му се усмихна.

— Получих съобщението — каза тя, размаха собствения си фалшив галеон и отиде да седне до Майкъл Корнър.

— Та, какъв е планът, Хари? — попита Джордж.

— Няма план — каза Хари, все още разконцентриран от появата на всички тези хора, неспособен да възприеме всичко, заради изгарящата болка в белега.

— Значи, ще го измайсторим в движение? Така най-обичам — каза Фред.

— Трябва да прекратиш това! — каза Хари на Невил. — За какво изобщо ги призова? Това е лудост…

— Ще се бием, нали така? — попита Дийн и извади галеона си. — В съобщението се казва, че Хари се е върнал и ще се бием! Обаче трябва да си взема пръчката…

— Нямаш пръчка…? — започна Шеймъс.

Рон се обърна внезапно към Хари.

— А защо да не могат да ни помогнат?

— Какво?

— Те могат да ни помогнат. — Той понижи глас, за да не могат останалите, освен Хърмаяни, която седеше до тях, да го чуят. — Не знаем къде е. Трябва бързо да го намерим. Не е нужно да им казваме, че е Хоркрукс.

Хари погледна от Рон към Хърмаяни, която промърмори:

— Мисля, че Рон има право. Дори не сме наясно какво точно търсим, имаме нужда от тях. — И тъй като Хари не изглеждаше убеден, добави:

— Не е нужно всичко да направиш сам, Хари.

Хари мислеше бързо. Белегът все още го пробождаше, и главата му отново започваше да се върти. Дъмбълдор го беше предупредил, да не казва на никого, освен на Рон и Хърмаяни за Хоркруксите. „Тайни и лъжи, така израснахме, а Албус… на него му идваше отвътре…“ Нима се превръщаше в подобие на Дъмбълдор, затваряйки тайните в себе си, страхуващ се да се довери? Но Дъмбълдор беше повярвал на Снейп и докъде го доведе това? До смърт на върха на кулата…

— Добре, — тихо каза той на другите двама. — Добре — извика той към стаята като цяло, и шумът утихна. Фред и Джордж, които пускаха шеги за забавление на околните, замлъкнаха, а всички останали изглеждаха нащрек.

— Има едно нещо, което трябва да намерим — каза Хари. — Нещо… нещо, което ще ни помогне да победим Вие-Знаете-Кой. То е тук, в „Хогуортс“, но не знаем къде точно. Може би е принадлежало на Рейвънклоу. Някой чувал ли е за такъв предмет? Някой да е попадал на нещо, на което да е бил инкрустиран нейният орел, например?

Той погледна очаквателно към малката група от Рейвънклоу, към Падма, Майкъл, Тери и Чо, но му отговори Луна, приседнала на стола до Джини.

— Ами, тук някъде е скрита нейната диадема. Казвала съм ти затова, помниш ли, Хари? Изгубената диадема на Рейвънклоу? Татко се опитва да и направи копие.

— Да, но изгубената диадема — каза Майкъл Корнър, като завъртя очи — е ЗАГУБЕНА, Луна. В това е въпроса.

— Кога се е загубила? — попита Хари.

— Казват, че преди векове — отговори Чо и сърцето на Хари подскочи. — Професор Флитуик казваше, че диадемата е изчезнала заедно със самата Рейвънклоу. Търсили са я, но… — тя се обърна към съучениците си от Рейвънклоу. — никога нищо не са открили, нали?

Всички поклатиха отрицателно глави.

— Извинявайте, но какво е диадема? — попита Рон.

— Нещо като корона — отговори Тери Бут. — Предполага се, че Рейвънклоу е имала магически предмети, които са увеличавали магическите способности на този, който ги е носил.

— Да, и Водораслоизхвърлящите сифони на баща ми…

Но Хари прекъсна Луна.

— И никой от вас ли не е виждал нещо, което да прилича на нея?

Всички отново поклатиха отрицателно глави. Хари погледна към Рон и Хърмаяни и собственото му разочарование се отрази в техните лица. Предмет, който бе изчезнал толкова отдавна и явно без следа, не изглеждаше вероятен кандидат за скрит в замъка Хоркрукс… Преди обаче да успее да зададе друг въпрос, Чо проговори отново.

— Ако искаш да видиш как вероятно е изглеждала диадемата, мога да те заведа в общата ни стая и да ти покажа, Хари. Има я на статуята на Рейвънклоу.

Белегът отново се обади. За момент Нужната стая потъна и той видя тъмна земя да се простира далеч под него и усети как голямата змия се обвива около раменете му. Волдемор отново летеше, но дали към подземното езеро, или насам, към замъка, Хари не знаеше. И в двата случая нямаха никакво време.

— Той се раздвижи — каза той тихо на Рон и Хърмаяни. После се втренчи в Чо и пак ги погледна. — Вижте, знам, че не е кой знае каква следа, но ще ида да погледна статуята, поне да разбера как изглежда диадемата. Чакайте ме тук и пазете, знаете — останалите — в безопасност.

Чо се изправи на крака, но Джини каза много ядосано:

— Не, Луна ще заведе Хари, нали така, Луна?

— О, да, с удоволствие — щастливо каза Луна, а Чо разочаровано си седна на мястото.

— Как да излезем? — попита Хари Невил.

— Оттук.

Той отведе Хари и Луна до ъгъла, където отвори малък шкаф към стръмно стълбище.

— Всеки път изходът е на различно място, така че те не успяват да го открият. — каза той.

— Единственият проблем е, че и ние не знаем къде ще излезем. Внимавай Хари, винаги има патрули по коридорите през нощта.

— Няма проблем — каза Хари. — Ще се видим след малко.

Двамата с Луна се забързаха нагоре по стълбището, което беше стръмно, осветено от факли и правеше завои на неочаквани места. Накрая стигнаха до нещо, което изглеждаше като здрава стена.

— Влизай отдолу — каза Хари на Луна, извади Мантията невидимка и я наметна върху им. После бутна стената.

Тя се отдръпна при натиска му и двамата излязоха в коридора. Хари се обърна и видя, че стената веднага отново се затвори. Сега стояха в тъмен коридор. Хари издърпа Луна назад в сенките и извади Хитроумната карта. Държейки я близо до лицето си, той я разгледа и успя да локализира себе си и Луна.

— Сега сме на петия етаж — прошепна той, докато гледаше как Филч се отдалечава от тях по коридора. — Хайде, насам.

И те се запромъкваха напред. Хари беше обикалял замъка много нощи преди, но никога сърцето му не беше било толкова силно и никога толкова много не бе зависило от безопасното му придвижване наоколо. Двамата се движеха, като проверяваха Хитроумната карта, всеки път, когато светлината позволяваше и на два пъти спираха, за да може някой призрак да ги подмине без да ги забележи. Хари очакваше всеки миг да се натъкнат на препятствие. Най-големият му страх бе Пийвс, ето защо надаваше ухо при всеки шум, за да долови издайнически знаци за приближаването на полтъргайста.

— От тук, Хари — прошепна Луна, хвана го за ръкава и го побутна към спираловидно стълбище.

Изкачваха се по високи, стръмни стълби. Хари никога преди не беше идвал насам. Накрая стигнаха до една врата. На нея нямаше нито ключалка, нито брава; нищо друго освен просто, старо дърво, и бронзово чукче във формата на орел.

Луна протегна бледата си ръка, която изглеждаше странно сама във въздуха, несвързана с рамо или тяло. Тя почука веднъж и в тишината почукването прозвуча на Хари като експлозия. Клюнът на орела се отвори, но вместо птичи грак, мек, мелодичен глас каза:

— Кое е първо, Фениксът или Огънят?

— Хм… какво ще кажеш, Хари? — попита несигурно Луна.

— Какво?! Няма ли парола?

— А не, трябва да се отговори на въпрос — отговори тя.

— Ами ако отговорът е грешен?

— Ами, тогава се налага да чакаш, докато дойде някой, който може да отговори правилно. — каза Луна. — Разбираш ли, така научаваш нещо ново.

— Ами… проблемът ни, Луна, е че не можем да си позволим да чакаме някой друг.

— Да, разбирам какво искаш да кажеш — сериозно каза тя. — Ами тогава, отговорът е, че кръгът няма начало и край.

— Добър отговор — каза гласът и вратата се отвори.

Празната обща стая на Рейвънклоу, беше голямо, кръгло помещение, по-просторно от всичко, което Хари беше виждал в „Хогуортс“. Красиви, арковидни прозорци бяха издълбани в стените, които бяха декорирани в синя и сребърна коприна. През деня Рейвнъклоу трябва да имаха разкошен изглед към околните планини. Таванът беше омагьосан и изпълнен със звезди, които се отразяваха в килима в тъмно синьо. Имаше маси, столове и лавици за книги, а в ниша срещу вратата стоеше висока статуя от бял мрамор.

Хари разпозна Роуина Рейвънклоу. Беше виждал неин бюст в дома на Луна. Статуята стоеше до врата, която според Хари, водеше към спалните на горния етаж. Той се отправи право към мраморната жена и тя сякаш отговори на погледа му с една насмешлива полуусмивка, красива и все пак плашеща. Нежно на вид венче от мрамор, бе възпроизведено на главата и. Беше подобно на тиарата, която Фльор носеше на сватбата си. На венчето бяха изписани думи. Хари излезе изпод манитята и се качи на цокъла в основата на статуята, за да ги разчете.

— И това те прави да изглеждаш най-големият бедняк, безмозъчен глупако! — каза крякащ глас.

Хари се завъртя, подхлъзна се и падна на пода. Широкоплещестата фигура на Алекто Кароу се беше изправила пред него и в момента, в който Хари вдигна пръчката си, тя притисна пръст към изображението на скелет на китката си.