Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава двадесет и първаИСТОРИЯТА НА ТРИМАТА БРАТЯ

Хари се обърна и погледна към Рон и Хърмаяни. Нито един от тях не изглеждаше ни най-малко да е разбрал за какво Ксенофилиус говореше.

— Реликвите на Смъртта?!…

— Точно така! — каза Ксенофилиус. — Не сте чували за тях? Не съм изненадан. Много, много малко магьосници вярват. Доказателство е онзи млад мъж на сватбата на брат ти, който си разпукваше ставите на ръката… — той кимна към Рон, — който ме нападна за това, че нося символа на известен черен магьосник. Какво невежество! Няма нищо зловещо, свързано с Реликвите — поне не и в прекия смисъл. Някои хора просто използват символа, за да открият други вярващи, с надеждата че те могат да им помогнат в Търсенето.

Той разбърка няколко бучки захар в своята отвара от стражеви корен и отпи малко.

— Съжалявам. — каза Хари. — Аз все още не разбирам.

За да бъде любезен, той също отпи една глътка от своята чаша и почти си запуши устата: веществото беше достатъчно отвратително, за да си помислиш, че някой е втечнил Всякаквовкусово бобче с вкус на труп.

— Ами вижте, вярващите търсят Реликвите на Смъртта. — каза Ксенофилиус, хапейки устните си с видима признателност към отварата от стражеви корен.

— Но… какво са Реликвите на Смъртта? — попита Хърмаяни.

Ксенофилиус сложи настрана празната си чаена чаша.

— Приемам, че сте запознати с „Историята на тримата братя“.

Хари каза „Не“, но Рон и Хърмаяни казаха едновременно „Да“. Ксенофилиус кимна сериозно.

— Така, така, господин Потър, всичко започва с „Историята на тримата братя“… Имам изданието някъде тук…

Той хвърли неясен поглед наоколо в стаята, върху купчината пергамент и книги, но Хърмаяни каза:

— Аз имам книгата, господин Лъвгуд, ето я тук.

И тя извади книгата „Разкази на поета Бийгъл“ от малката чанта, украсена с мъниста.

— Оригинал? — попита Ксенофилиус настървено и когато тя кимна, каза. — Добре тогава, защо не я прочетеш на глас? Най-добрият начин да бъдем сигурни, че всички разбираме.

— А… добре — каза Хърмаяни нервно. Тя отвори книгата и докато се покашляше, Хари видя най-отгоре на страницата символа, който търсеха. Тя започна да чете.

— Посред нощ, мама винаги така казваше — каза Рон, който сложи ръце зад главата си и се приготви да слуша.

Хърмаяни му хвърли поглед, пълен с раздразнение.

— Извинявай, просто мислех, че е по-призрачно, ако е посред нощ — каза Рон.

— Да, защото имаме нужда от още повече страх в живота си! — каза Хари, преди самия той да спре. Ксенофилиус не изглеждаше да внимава особено, а гледаше навън през прозореца към небето. — Продължавай, Хърмаяни.

— Извинявай — възкликна Хари, — но Смъртта им проговорила?

— Това е приказка, Хари!

— Точно така, извинявай. Продължавай.

— Смъртта има мантия невидимка?! — Хари се намеси отново.

— Така може да дебне хората — каза Рон. — понякога тя се отегчава да тича след тях, размахвайки ръце, крещейки… опа, извинявай, Хърмаяни.

Хърмаяни затвори книгата. Мина минута или две преди Ксенифилиус да осъзнае, че тя е спряла да чете, тогава той отдръпна втренчения си поглед от прозореца и каза:

— Ами, ето ги.

— Извинете? — каза Хърмаяни объркана.

— Това са реликвите на Смъртта — каза Ксенофилиус.

Той взе едно паче перо от претрупаната маса и дръпна разкъсано парче пергамент от измежду книгите.

— Могъщата пръчка — каза той и начерта права вертикална линия върху пергамента — Възкресяващият камък — той добави кръг на върха на линията — Мантията-невидимка — завърши той, затваряйки линията и кръга с триъгълник, образувайки символа, от който толкова се интересуваше Хърмаяни. — Заедно — каза той. — Реликвите на Смъртта.

— Но никъде не са споменати думите „Реликвите на смъртта“ в Магическата история — каза Хърмаяни.

— Ами, не разбира се. — каза Ксенофилиус с вбесяващо самодоволство — Това е детска приказка, разказана по-скоро за забавление, отколкото да информира. Тези от нас, които разбират от тези работи, разпознават, че старата история се отнася за три предмета, или Реликви, които ако се съберат на едно място, ще направят притежателя си господар на Смъртта.

Последва кратко мълчание, през което Ксенофилиус хвърли поглед през прозореца. Слънцето вече беше ниско в небето.

— Луна би трябвало скоро да улови достатъчно риби-гълтачи — каза той тихо.

— Когато казавате „господар“ на Смъртта… — каза Рон.

— Господар — каза Ксенофилиус, размахвайки леко ръка. — Завоевател, покорител. Който термин предпочиташ.

— Но тогава… искате да кажете — каза Хърмаяни бавно и Хари можеше да се закълне, че тя се опитва да се отърве от целия скептицизъм в гласа си — че вярвате, че тези предмети, тези Реликви, наистина съществуват?

Ксенофилиус повдигна вежди отново.

— Ами, разбира се.

— Но — каза Хърмаяни и Хари беше сигурен, че тя се въздържа да повишава глас. — Господин Лъвгуд, как е възможно да вярвате в това?!

— Луна ми е разказвала всичко за теб, млада госпожице — каза Ксенофилиус. — Подразбирам, че не си глупава, но си болезнено ограничена. Тесногръда. Със затворено мислене.

— Може би ти трябва да пробваш шапката, Хърмаяни — каза Рон, кимайки към нелепото украшение за глава. Гласът му трепереше от усилието да не се смее.

— Господин Лъвгуд — Хърмаяни започна отново — ние всички знаем, че съществуват неща като мантии невидимки. Те са рядкост, но съществуват. Но…

— А, но третата реликва е истинска Мантия-невидимка, госпожице Грейнджър! Искам да кажа, че това не е пътническа мантия, с направена Обезвидяваща или Заслепяваща магия или такава, изплетена от козина от Демигиз8, която би скрила някого първоначално, но с годините прозрачността й се губи, докато стане матова. Ние говорим за мантия, която в действителност наистина прави носещия я невидим и работи вечно, давайки непроменливо и непрогледно укриване, без значение с какви заклинания я омагьосват. Колко манитии като тази сте виждали, госпожице Грейнджър?

Хърмаяни отвори уста да отговори, пак я затвори, изглеждайки по-объркана от всякога. Тя, Хари и Рон хвърлиха поглед един към друг и Хари знаеше, че те всички мислеха едно и също. Така се случи, че точно такава мантия, за каквато говореше Ксенофилиус се намираше в тази стая точно в този момент.

— Точно така — каза Ксенофилиус, сякаш ги беше разбил с някакъв основателен аргумент. — Никой от вас никога не е виждал подобно нещо. Собственикът й може ако пожелае да бъде безмерно богат или не!

Той погледна през прозореца отново. Небето сега беше обагрено в бледо розово.

— Добре — каза Хърмаяни смутено. — Да кажем, че Мантията съществува… ами Камъка, господин Лъвгуд? Този, който нарекохте Възкресяващия камък?

— Какво за него?

— Как той може да бъде истински?

— Докажи, че не е! — каза Ксенофилиус.

Хърмаяни погледна възмутено.

— Но това, съжалявам, това е напълно нелепо! Как е възможно да докажа, че не съществува? Нима очаквате да взема всички, всички камъчета по света и да ги изпробвам? Имам предвид, че вие бихте могли да претендирате, че нещо съществува, само въз основа на това, че никой не може да докаже, че не съществува!

— Да, вие бихте могла — каза Ксенофилиус — Радвам се да видя, че отваряте съзнанието си малко повече.

— А Могъщата пръчка — каза Хари бързо, преди Хърмаяни да отговори. — Вие мислите, че тя също съществува?

— О, ами, в този случай има безкрайно много доказателства. — каза Ксенофилиус. — Могъщата пръчка е Реликвата, която е най-лесна за проследяване, поради начина, по който преминава от ръка на ръка.

— Който е?

— Който се състои в това, че притежателят на пръчката трябва да я спечели от предишния й собственик, ако е предопределено да бъде неин истински собственик. — каза Ксенофилиус. — Сигурно сте чули как пръчката е отишла при Егбърт Забележителния, след като е заколил Емерик Злия? Как Годлот умира в собственото си подземие, след като синът му Хиъруорд взема пръчката от него? Ужасният Локсиас, който взема пръчката от Бараабас Деверил, когото е убил? Кръвта, проляна от Могъщата пръчка е разплискана по страниците на „История на Магията“.

Хари погледна Хърмаяни. Тя се беше смръщила към Ксенофилиус, но не го опроверга.

— Значи, къде мислите, че е Могъщата пръчка сега? — попита Рон.

— Уви, кой знае?… — каза Ксенофилиус, като се вторачи в прозореца. — Кой знае къде Могъщата пръчка лежи скрита? Дирята се губи при Аркус и Ливиус. Кой може да каже кой от тях наистина е победил Локсиас и е взел пръчката? И кой може да каже кой пък е победил тях? Историята, уви, не ни казва.

Последва пауза. Най-накрая Хърмаяни попита остро:

— Господин Лъвгуд има ли семейство Певерел нещо общо с Реликвите на Смъртта?

Ксенофилиус пак се обърна към тях, докато нещо премина бързо през паметта на Хари, без да може да се задържи. Певерел… той беше чувал някъде това име и преди.

— Но ти ме заблуди, млада госпожице! — каза Ксенофилиус, седейки сега по-изправен в своя стол, ококорил очи към Хърмаяни. — Мислех, че си нова в Търсенето на Релкивите! Много от нас, Търсещите, вярват, че семейство Певерел имат всичко, всичко общо с Реликвите!

— Кои са семейство Певерел? — попита Рон.

— Това беше името на гроба със знака върху него в Годрикс Холоу — каза Хърмаяни, гледайки все още Ксенофилиус. — Игнациус Певерел.

— Точно така! — каза Ксенофилиус, неговият показалец се вдигна педантично. — Знакът на Реликвите на Смъртта върху гроба на Игнациус е убедително доказателство.

— На какво? — попита Рон.

— На това, че тримата братя в историята са всъщност тримата братя Певерел — Антиох, Кадмус и Игнациус! Те са истинските притежатели на Реликвите.

С още един поглед към прозореца той стана, вдигна таблата и се насочи към спираловидното стълбище.

— Ще останете ли за вечеря? — попита той като изчезна долу отново. — Всички винаги искат рецептата за супата от пресни риби-гълтачи.

— Може би, за да я занесат в отделение „Отравяния“ в „Св. Мънго“… — каза Рон тихо.

Хари изчака да чуе дали Ксенофилиус се движи долу в кухнята, преди да заговори.

— Какво мислиш? — попита той Хърмаяни.

— О, Хари, — каза тя изморено — това са куп безмислици. Не може да бъде това, което знакът наистина означава. Това е просто невероятният смисъл, който той му придава. Каква загуба на време! — Аз мисля, че това е човекът, който ни донесе нагънатороги шнорхелоподобни квакльовци.

— И ти не му вярваш, нали?

— Пфу, тази история е от тези, които се разказват на децата, за да им дадеш урок, нали? „Не си търси неприятности, не си търси повод да се биеш, не се забърквай с неща, които е по-добре да се оставят на мира! Просто навеждай глава, занимавай се само с твоите си работи и всичко ще бъде наред!“ Помислете — добави Рон — може би тази история е за това, че пръчки от бъз са предопределени да носят нещастие.

— За какво говориш?…

— За едно от онези суеверия, нали? — „Родените през май вещици ще се омъжат за мъгъли.“, „По здрач — нещастие, в полунощ — погубен“, „Пръчка от ябълка никога не успява.“ — Трябва да сте ги чували, майка ми е пълна с такива.

— Хари и аз сме отгледани от мъгъли — Хърмаяни му напомни. — Ние сме учили други суеверия.

Тя въздъхна дълбоко, когато остра миризма се понесе от кухнята. Единственото хубаво в нейното раздразнение към Ксенофилиус, беше че я накара да забрави, че е ядосана на Рон.

— Мисля, че си прав — тя му каза, — това е просто поучителна история, очевидно е кой дар е най-добрия, който всеки би избрал…

Тримата говореха едновременно: Хърмаяни каза: „Мантията“, Рон — „Пръчката“, а Хари — „Камъкът“.

Те се гледаха наполовина изненадано, наполовина развеселено.

— Ти предполагаш, че това е Мантията — Рон се обърна към Хърмаяни, — но, няма да има нужда да бъдеш невидима, ако имаш пръчката. Хайде, Хърмаяни, това е непобедима пръчка!

— Ние вече имаме мантия-невидимка. — каза Хари.

— И ни помага доста често, ако си забелязал! — каза Хърмаяни. — Докато пръчката ще бъде сигурен начин да привличаш неприятности…

— Само ако разгласяваш за нея! — оспори Рон. — Само ако си достатъчно глупав да танцуваш с нея, размахвайки я над главата си и да пееш „Имам Могъща пръчка, ела и я вземи ако мислиш, че си достатъчно силен!“… Докато си държиш устата затворена…

— Да, но можеш ли да си държиш устата затворена? — каза Хърмаяни, гледайки скептично.

— Знаете ли, че единственото вярно нещо, което той ни каза е, че има истории за свръхмощни пръчки от стотици години.

— Има ли?! — попита Хари.

Хърмаяни изглеждаше вбесена: изражението й беше толкова непринудено, че Хари и Рон се ухилиха един на друг.

— Пръчката на Смъртта, Пръчката на Съдбата, появява се под различни имена през вековете, обикновено в притежание на някой черен магьосник, който се хвали с нея. Професор Бинс спомена някои от тях, но… ох, всичко това са глупости. Пръчките са точно толкова могъщи, колкото са магьосниците, които ги използват. Някои магьосници просто обичат да се хвалят, че пръчките им са по-големи или по-добри, отколкото тези на другите.

— Но откъде знаеш, че тези пръчки — Пръчката на Смъртта и Пръчката на съдбата, не са една и съща, обикаляйки света под различни имена? Ами ако те всички всъщност са Могъщата пръчка, направена от Смъртта? — каза Рон.

Хари се засмя: историята, която му беше хрумнала, беше преди всичко нелепа. Неговата пръчка, припомни си той, беше направена от бодлива зеленика, не от бъз и беше измайсторена от Оливандър. От каквото и да беше направена, в нощта, когато Волдемор го преследваше в небето, ако беше непобедима, как успя да се счупи.

— Така, защо би избрал Камъка? — Рон го попита.

— Ами, ако можехме да възкресяваме хората, бихме върнали Сириус… Лудоокия… Дъмбълдор… родителите ми.

Рон и Хърмаяни не се усмихнаха.

— Но според книгата, те няма да се върнат, нали? — каза Хари, мислейки си за историята, която токущо бяха чули. — Предполагам, че няма много истории за Камък, който възкресява мъртвите, нали? — попита той Хърмаяни.

— Не — отговори тя тъжно. — Не мисля, че някой освен господин Лавгуд са заблуждава, че това е възможно. Бийдъл (автора на книгата) може би е взел идеята от Философския камък, нали се сещате, вместо камък, който те прави безсмъртен, такъв, който те връща от смъртта.

Миризмата от кухнята стана по-силна. Беше нещо подобно на горене на долни гащи. Хари се чудеше дали е възможно да изядеш достатъчно от каквото Ксенофилиус готвеше, за да не нараниш чувствата му.

— Ами Мантията? — каза Рон бавно. — Не осъзнавате ли, той е прав! Използвал съм Мантията на Хари и никога не съм спирал да се чудя колко е добра. Никога не съм чувал за друга такава като на Хари. Тя е безпогрешна! Никога не съм бил забелязван под нея…

— Разбира се, че не… ние сме невидими, когато сме под нея, Рон!

— Но всички неща, които той ни разказа за останалите мантии знаете, че е вярно! Преди не ми беше хрумвало, но съм чувал неща за магии, които подминават, когато мантиите остареят или такива мантии, които се разкъсват на части от заклинания, така че целите стават на дупки. Хари е наследил своята от баща си, така че тя не е точно нова, но е просто… идеална!

— Да, така е, но Рон, Камъкът…

Докато те тихо спореха, Хари се разхождаше из стаята, слушайки ги бегло. Достигайки до спираловидното стълбище, той вдигна очи разсеяно нагоре, към следващия етаж и изведнъж се смути. Собственото му лице го гледаше от тавана на стаята по-горе. След момент на озадаченост, той осъзна, че това не е огледало, а картина. Любипитен, той започна да изкачва стълбите.

— Хари, какво правиш? Не мисля, че трябва да разглеждаш наоколо, когато той не е тук?

Но Хари вече се беше качил на следващия етаж. Луна беше украсила тавана на своята стая с пет красиви картини на лица: Хари, Рон, Хърмаяни, Джини и Невил. Те не се движеха като портретите в „Хогуортс“, но определено в тях имаше същата магия. На Хари му се струваше, че те дишат. Тънки златни нишки се виеха около картините, свързвайки ги една с друга, но след като ги изучава повече от минута, Хари осъзна, че нишките всъщност поватаряха хиляди пъти едно нещо, написано със златно мастило: приятели… приятели… приятели… Хари изпита огромен изблик на привързаност към Луна. Той се огледа в стаята. Край леглото имаше огромна снимка на малката Луна и на жена, която приличаше много на нея. Те бяха прегърнати. На тази снимка, Луна беше по-добре облечена, отколкото Хари някога я беше виждал. Снимката беше прашна. Това се стори малко странно на Хари. Той се заоглежда наоколо. Нещо не беше наред. Бледосиният килим също беше пълен с прах. Нямаше никакви дрехи в гардероба, чиито врати стояха открехнати. Леглото имаше студен, неприветлив вид, сякаш никой не беше спал в него от седмици. На най-близкия прозорец, на фона на кървавочервеното небе, се очертаваше една паяжина.

— Какво има? — Хърмаяни попита Хари, когато той слезе по стълбите, но преди той да може да отговори Ксенофилиус се изкачи по стълбището от кухнята, носейки поднос с купи.

— Господин Лъвгуд — каза Хари. — Къде е Луна?

— Извинете?

— Къде е Луна?

Ксенофилиус спря на най-горното стъпало.

— Аз… аз вече ви казах. Тя е долу на моста Боушън, лови риби-гълтачи.

— Тогава защо на този поднос има прибори само за четирима?

Ксенофилиус се опита да отговори, но никакъв звук не излезе от устата му. Единственият звук идваше от пухтенето на печатарската машина и лекото потракване на подноса, поради треперенето на ръцете на Ксенофилиус.

— Мисля, че Луна не е била тук от седмици! — каза Хари. — Дрехите й ги няма, леглото й не е използвано. Къде е тя? И защо непрекъснато гледате през прозореца?

Ксенофилиус изпусна подноса. Купичките паднаха и се разбиха. Хари, Рон и Хърмаяни извадиха пръчките си. Ръката на Ксенофилиус спря преди да влезе в джоба му. В този момент печатарската преса направи купчина и голямо количество списания „Дрънкало“ се изсипаха на пода, идвайки от под покривката за маса, пресата най-после спря. Хърмаяни се наведе и взе едно от списанията, с пръчка все още насочена към господин Лъвгуд.

— Хари, погледни това.

Той прекрачи към нея, колкото можеше по-бързо, въпреки целия хаос. На корицата на „Дрънкало“ беше неговата собствена снимка, придружена с думите „Нежеланият номер едно“ и съответната сума пари за награда.

— „Дрънкало“ работи вече в нова насока нали?!… — Хари попита студено, умът му работеше много бързо. — Това ли правехте в градината, господин Лъвгуд? Изпращахте сова в Министерството?

Ксенофилиус облиза устните си.

— Те… взеха моята Луна. — прошепна. — Това е, което написах. Те взеха моята Луна и аз не знам къде е, нито какво са направили с нея. Но може би ще ми я върнат, ако… ако аз…

— … хванат Хари? — довърши вместо него Хърмаяни.

— Не става. — каза Рон категорично. — Махнете се от пътя ни, ние си тръгваме.

Ксенофилиус изглеждаше ужасно, състарен с години, устните му се свиха много злобно.

— Те ще бъдат тук всеки момент. Трябва да спася Луна. Не мога да я изгубя. Не трябва да си тръгвате!

Той разпери ръцете си пред стълбището и Хари имаше внезапно видение за майка си, която прави същото пред неговото детско креватче.

— Не ни карайте да ви нараним. — каза Хари. — Преместете се, господин Лъвгуд!

— ХАРИ! — изпищя Хърмаяни.

Фигури върху метли летяха от другата страна на прозореца. Докато тримата не гледаха към него, Ксенофилиус извади пръчката си.

Хари осъзна грешката им точно навреме. Той се хвърли настрани, бутайки Рон и Хърмаяни извън обсега на зашеметяващото проклятие на Ксенофилиус, което премина през стаята и улучи рога от Ерумпент. Екна страшна експлозия. Звукът от нея сякаш отвя стаята надалеч. Части от дърво, хартия и останки от стените летяха във всички посоки, придружени с гъст облак прах. Хари полетя във въздуха, след това се строполи на пода, неспособен да види отломките, които падаха върху него, защото беше закрил главата си с ръце. Той чу Хърмаяни да пищи, Рон да вика и серия от болезнено остри тупвания, които му подсказваха, че Ксенофилиус падаше по спираловидното стълбище. Наполовина затрупан с отломки, Хари се опита да се изправи. Той не можеше да диша и вижда от прах. Половината от тавана беше паднал вътре и края на леглото на Луна висеше през дупката. Статуята на Роуина Рейвънклоу лежеше до него, с липсващо наполовина лице, парчета пергамент се носеха из въздуха и по-голямата част от печатарската преса лежеше настрани, блокирайки горния край на стълбите към кухнята. Тогава друга бяла фигура се приближи и Хърмаяни, покрита с прах, приличаща на статуя, допря пръст до устните си. Вратата долу се разби с трясък.

— Нали ти казах, че няма нужда да бързаме, Травърс? — каза груб глас. — Нали ти казах, че този тиквеник само ни баламосва както винаги?

Чу се удар и вик от болка от страна на Ксенофилиус.

— Не… не… горе… е Потър!

— Казах ти миналата седмица, Лъвгуд, че няма да се върнем, освен за някаква достоверна информация! Помниш ли миналата седмица? Когато ти искаше да размениш дъщеря си за тази глупава кървяща шапка? А предходната седмица — още един удар, още един вик. — Когато си мислеше, че ще ти я върнем, ако ни дадеш доказателство, че има нагънатороги — фрас — шнорхелоподобни — фрас — квакльовци?

— Не… не… моля ви! — изхлипа Ксенофилиус. — Наистина е Потър, наистина!

— А сега ни извика тук, само за да пробваш да ни взривиш! — изрева смъртожадният и последва поток от удари, разнообразявани с виковете на болка от Ксенофилиус.

— Мястото изглежда сякаш всеки момент ще се срути, Селуин. — каза друг студен глас, отеквайки на горния етаж. — Стълбите са напълно блокирани. Бих могъл да ги разчистя. Но може и да се срути.

— Говориш само лъжи! — изкрещя магьосникът, наречен Селуин. — Никога през живота си не си виждал Потър, нали? Мислеше си да ни подамамиш тук, за да ни убиеш, нали? И мислиш, че така ще си върнеш момичето?

— Кълна се… кълна се Потър е горе!

— ХОМЕНУМ РИВЕЛИО! — каза гласът от долния край на стълбището.

Хари чу Хърмаяни да шепти и той имаше странното усещане, че нещо връхлита слабо върху него, потапяйки тялото му в неговата сянка.

— Май има някого горе, Селуин! — каза вторият мъж остро.

— Потър е, казвам ви, че е Потър! — хлипаше Ксенофилиус. — Моля ви… моля ви… върнете ми Луна, просто ме оставете да си я взема…

— Ще можеш да си получиш момиченцето, Лъвгуд — каза Селвин, — ако се качиш горе и ми доведеш Хари Потър. Но ако това е заговор, ако е номер, ако имаш съучастник, който чака горе в засада, ще видим дали ще остане парченце от дъщеря ти, което да погребеш!

Ксенофилиус издаде стон на страх и отчаяние. Чу се шум от бързи стъпки и хвърляне на буклуци. Ксенофилиус се опитваше да премине през развалините на стълбите.

— Хайде!… — прошепна Хари — трябва да изчезваме оттук.

Той започна да се изравя от отломки под прикритието на шума, който създаваше Ксенофилиус на стълбите. Рон беше затрупан надълбоко. Хари и Хърмаяни се катереха по останките, колкото могат по-тихо, за да достигнат до мястото, където лежеше той, пробвайки да отместят тежък скрин с чекмеджета от краката му. Докато Ксенофилиус хлопаше и хвърляше отломки все по-близо и по-близо, Хърмаяни успя да освободи Рон като използва Хвърковата магия.

— Добре. — промълви Хърмаяни, когато счупената печатарска преса на върха на стълбите започна да се клати. Ксенофилиус беше на крачка от тях. Тя беше още бяла от праха. — Вярваш ли ми, Хари?

Хари кимна.

— Добре тогава… — Хърмаяни шепнеше — дай ми мантията-невидимка. Рон, ти ще си я сложиш.

— Аз?!… Ами Хари?

— Моля те, Рон! Хари, дръж се здраво за ръката ми, Рон, хвани рамото ми.

Хари я хвана с лявата си ръка. Рон изчезна под мантията. Печатарската преса се люлееше. Ксенофилиус се опитваше да я премести, използвайки Хвърковата магия. Хари не знаеше какво още чака Хърмаяни.

— Дръжте се здраво. — прошепна Хърмаяни. — Дръжте се здраво… всеки момент…

Бялото като лист лице на Ксенофилиус се появи на върха на стълбището.

— ОБЛИВАТЕ! — изкрещя Хърмаяни, насочвайки пръчката си първо към лицето му, след това и към пода. — ДЕПРИМО!

Тя беше пробила дупка в пода на всекидневната. Те паднаха като големи камъни. Хари още се държеше за ръката й отчаяно, отдолу последва писък и той зърна двама мъже да се опитват да се измъкнат изпод голямото количество отломки от счупените мебели, падащи от пробития таван. Хърмаяни се завъртя във въздуха и трясъка от срутващата се къща отекна в ушите на Хари, когато тя го дръпна в тъмнината.