Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава тринадесетаКОМИСИЯТА ЗА РЕГИСТРАЦИЯ НА МЪГЪЛОКРЪВНИ

— Ах, Мафалда! — каза Ъмбридж, като погледна към Хърмаяни — Травърс те изпрати, нали така?

— Д-да… — пророни Хърмаяни.

— Добре, справяш се наистина прекрасно. — Ъмбридж се обърна към магьосника в черно и златно — Проблемът е решен, господин Министре, ако Мафалда съхранява документите, ние ще можем да поемем надалеч — тя погледна тефтера си и продължи — Десет души за днес и един от тях е жената на министерски чиновник! Пфу… дори тук, в сърцето на Министерството!

Ъмбридж, заедно с двамата магьосници, които слушаха разговора й с Министъра, влезе до Хърмаяни в асансьора.

— Отиваме право надолу, Мафалда, ще намериш всичко необходимо в съдебната зала. Добро утро, Албърт, няма ли да излизаш оттук?

— Да, разбира се — каза Хари с дълбокия глас на Рънкорн.

Той слезе от асансьора. Златните решетки се затвориха със силен звън зад него. Поглеждайки през рамо, Хари видя разтревоженото лице на Хърмаяни да се спуска надолу, с по един висок магьосник от всяка страна и кадифената панделка за коса на Ъмбридж на нивото на раменете й.

— Какво те води насам, Рънкорн? — попита новият Министър на Магията. Дългата му черна коса и брада беше нашарена със сребърно, а голямо надвиснало чело хвърляше сянка върху блестящите му очи. При вида му Хари си помисли за рак, наблюдаващ иззад скала.

— Трябваше да поговоря с — той се подвоуми за части от секундата — Артър Уизли. Някой спомена, че той бил на първия етаж.

— Ах! — каза Пиус Тикнийс — Да не би да са го хванали да контактува с някой Нежелан?

— Не — отвърна Хари, гърлото му беше пресъхнало. — Не, нищо подобно.

— О, добре. Въпрос е единствено на време. — каза Тикнийс — Ако питаш мен, родоотстъпниците са точно толкова вредни колкото и мътнородите. Приятен ден, Рънкорн.

— Приятен ден, господин Министър.

Хари проследи с поглед отдалечаващият се по коридора Тикнийс. Когато Министърът се изгуби, той измъкна мантията-невидимка от тежкото си черно палто, заметна се с нея и пое по коридора в противоположна посока. Рънкорн беше толкова висок, че Хари се видя принуден да се наведе, за да бъде сигурен, че краката му няма да се подават изпод мантията. Бавно започна да го обхваща паника. Докато преминаваше покрай многото полирани дървени врати, на всяка от която беше закачена малка гравирана табелка с име и длъжност, мощта на Министерството, неговата заплетеност и недостъпност сякаш го заливаха и планът, който Хари, Рон и Хърмаяни внимателно бяха изготвяли в последните четири седмици му се стори смехотворно детински. Те бяха съсредоточили всичките си усилия за да проникнат вътре незабелязано: и за миг не бяха мислили какво ще правят ако някой ги принуди да се разделят. Сега Хърмаяни беше набутана в някакви съдебни процедури, които непременно щяха да продължат часове: Рон се мъчеше да прави магии, които, Хари беше сигурен, бяха извън неговите умения, а свободата на една жена зависеше от неговия успех; а той, Хари, се скиташе по най-горния етаж, докато идеално знаеше, че плячката му току-що беше слязла надолу с асансьора.

Той спря да върви, подпря се на стената и се зачуди какво да прави. Тишината го притисна, не чуваше никакво движение, разговор или забързани стъпки; покритите с дебели пурпурни килими коридори бяха така притихнали, че сякаш магията „Муфлиато“ беше направена над мястото.

„Кабинетът й трябва да е някъде тук“ — помисли си Хари.

Не изглеждаше особено вероятно Ъмбридж да държи скъпоценностите в кабинета си, но от друга страна щеше да бъде глупаво, ако не провери. Затова той тръгна по коридора отново, като не срещна никой друг освен един намръщен магьосник, който мърмореше указания на носещо се пред него перо, което пишеше по парче пергамент.

Вече обръщайки внимание на табелките на вратите, Хари зави зад един ъгъл. По средата на следващия коридор той влезе в широко, отворено пространство, където дузина магьосници и вещици седяха в редици на малки чинове, приличащи на училищните, въпреки че бяха много по-излъскани и по тях нямаше надписи. Хари спря да ги погледа, ефектът беше доста хипнотизиращ. Те размахваха и въртяха пръчките си в синхрон, а оцветени квадратни листчета летяха във всички посоки като малки розови хвърчила. След няколко секунди Хари установи, че имаше определен ритъм на работа, че всички хартийки следваха един и същи образец, а след още малко време разбра, че наблюдаваше създаването на брошури и хартиените квадрати бяха страници, които, щом се съберат, сгънат и подредят на място падаха в спретнати купчинки до всеки от магьосниците и вещиците.

Хари се приближи, въпреки че работниците бяха така вглъбени в това, което правеха, че той се съмняваше, че ще обърнат внимание на заглушена от килима стъпка, и измъкна една съвсем готова брошура от купчината до млада магьосница. Той разгледа листата изпод мантията невидимка. На розовата корица стоеше голям златен надпис:

До заглавието имаше картинка на червена роза с превзето усмихнато лице, задушавана от навъсен зелен плевел със зъби. На листовката не пишеше автор, но отново белезите по ръката му сякаш пламнаха, докато я разглеждаше. После младата магьосница до него потвърди подозренията му, като попита, продължавайки да размахва пръчката си:

— Някой знае ли дали старата вещица ще разпитва мътнороди цял ден?

— Внимавай — рече магьосникът до нея, оглеждайки се нервно; една от неговите страници падна на пода.

— Какво, да не би освен око да има и магически уши?

Магьосницата погледна напред към блестящата махагонова врата, обръщайки се към пълното с производители на брошури пространство; Хари погледна също и ярост се надигна в него като змия. Голямо, кръгло око със светло син ирис, което беше ужасно познато на всеки, който бе познавал Аластор Муди, беше вградено в дървото, там, където на мъгълските врати би трябвало да има шпионка. За части от секундата Хари забрави къде беше и какво правеше там: дори забрави, че беше невидим. Той тръгна право към вратата, за да огледа окото. То не мърдаше: взираше се сляпо напред, замръзнало. На табелката до него пишеше:

Под това, на малко по-блестяща нова табелка пишеше:

Хари погледна назад към дузината работници: въпреки че бяха погълнати от работата си, той трудно можеше да си представи, че няма да обърнат внимание, ако вратата на празен кабинет се отвори пред очите им. Затова извади от вътрешния си джоб странен предмет с малки, махащи крака и кръгъл гумен клаксон. Навеждайки се под мантията, той постави пиратката-примамка на пода. Тя веднага се вряза в краката на магьосниците и вещиците пред него. Секунди след това, през които Хари беше чакал с ръка на дръжката на вратата, от ъгъла на стаята се издигна черен, парлив дим и се чу силен удар. Младата магьосница на първия ред изпищя: розови страници се разлетяха навсякъде, когато тя и колегите й скочиха, оглеждайки се за източника на суматохата. Хари завъртя дръжката, влезе в офиса на Ъмбридж и затвори вратата зад себе си.

Почувства се, сякаш се е върнал назад във времето. Стаята беше досущ кабинета на Ъмбридж в „Хогуортс“: дантелки, покривки и сухи цветя покриваха всяка свободна повърхност. Стените бяха окачени със същите декоративни чинии, на всяка от които имаше шарено, накипрено с панделка коте, подскачащо отвратително мило. Бюрото беше покрито с тъкан на крещящи цветя. Зад окото на Муди се намираше телескопично приспособление, позволяващо на Ъмбридж да следи работниците от другата страна на вратата. Хари погледна през него и забеляза, че всички те все още бяха скупчени около пиратката-примамка. Той издърпа телескопа от вратата, взе магическото око от дупката и го пусна в джоба си. След това отново се обърна към стаята, вдигна пръчката си и промърмори:

— АКЦИО МЕДАЛЬОН…

Нищо не се случи, но той не беше и очаквал; без съмнение Ъмбридж знаеше всичко за защитните заклинания и магии. Затова той отиде зад бюрото й и припряно започна да претърсва чекмеджетата. Видя пера, тетрадки и магипласт; омагьосани свитъци хартия, които се навиваха змиеподобно от чекмеджето си и трябваше да се пригладят; малка натруфена дантелена кутийка, пълна с различни панделки и щипки за коса; но нямаше и следа от медальон. Зад бюрото се намираше шкаф с картотека: Хари започна да го претърсва. Както на шкафовете на Филч в „Хогуортс“, там беше пълно с папки, всяка с етикет и име. Когато Хари стигна най-долното чекмедже, нещо привлече вниманието му: досието на господин Уизли.

Той го издърпа и го отвори.

„Нежелан No 1“ — промърмори Хари, докато връщаше папката на господин Уизли обратно на мястото й и затвораряше чекмеджето. Имаше идея кой е това, и достатъчно сигурен, щом се изправи да огледа стаята за нови скривалища, забеляза на стената плакат на себе си с думите „Нежелан No 1“, изписани на гърдите му. Малка розова бележка с картинка на коте в ъгъла беше залепена за плаката. Хари се премести за да я прочете и видя, че Ъмбридж беше написала „Да бъде наказан“.

По-бесен от всякога, той отиде да опипа дъната на вазите и кошниците със сушени цветя, но не беше изненадан, когато не намери медальона там. Хвърли на кабинета последен претърсващ поглед и сърцето му подскочи. Дъмбълдор го гледаше от малко, правоъгълно огледало, подпряно на библиотеката до бюрото.

Хари прекоси стаята на бегом и го грабна, но в момента, в който го докосна осъзна, че това изобщо не беше огледало. Дъмбълдор се усмихваше замислено от корицата на лъскава книга. Хари не забеляза веднага вълнистия зелен надпис, пресичащ шапката му:

Хари отвори книгата напосоки и видя снимка на цяла страница на две момчета, които се смееха насила, ръката на всеки от тях обгръщаща раменете на другия. Дъмбълдор, чиято коса сега стигаше до лактите, си беше пуснал малка брада, напомняща тази на Крум, която така беше подразнила Рон. Момчето, което се смееше беззвучно до Дъмбълдор, го гледаше с весел, див поглед. Златистата му коса падаше на къдрици по раменете му. Хари се зачуди дали това беше младият Доуж, но преди да успее да провери заглавието на снимката, вратата на кабинета се отвори.

Ако Тикнийс не гледаше случайно през рамото си докато влизаше, Хари нямаше да има време да заметне мантията невидимка върху себе си. Все пак му се стори, че Министърът може би забеляза следа от движение, защото за няколко секунди остана вторачен в мястото, където Хари преди миг беше изчезнал. Вероятно решил, че всичко, което е видял е бил Дъмбълдор, който си почесва носа от корицата на книгата, която Хари бързо беше успял да върне на рафта, Тикнийс накрая се приближи до бюрото и насочи пръчката си към перото, стоящо готово в стъкленичката с мастило. То изскочи оттам и започна да дращи бележка до Ъмбридж. Много бавно, едва поемайки с дъх, Хари излезе от офиса обратно в отворената площ зад него. Производителите на брошури все още бяха натрупани около пиратката-примамка, която продължаваше да вдига шум и вяло да пуши. Хари забърза към коридора, когато младата вещица рече:

— Обзалагам се, че това нещо се е измъкнало от Отдела за Експериментални магии, те са толкова безотговорни, помните ли онази отровна патица?

Докато бързаше към асансьорите, Хари отново прегледа изборите и възможностите си. Никога не беше изглеждало особено вероятно медальонът да е скрит в Министерството, а нямаше никакви надежди чрез магия да измъкнат местонахождението му от Ъмбридж, докато тя седеше в претъпканата съдебна зала. Главната им задача в момента беше да напуснат Министерството преди да бъдат разкрити и да опитат отново друг ден. Най-важно беше Хари да намери Рон, за да могат двамата да измислят план как да измъкнат Хърмаяни от заседанието.

Когато пристигна, асансьорът беше празен. Хари скочи вътре и свали мантията невидимка, докато той се спускаше. За негово огромно облекчение, на втория етаж подгизналият и слисан Рон се вмъкна вътре.

— Д-добро утро. — изпелтечи той на Хари, щом потеглиха отново.

— Рон, аз съм бе, Хари!

— Хари! Дявол да го вземе, забравих, че изглеждаш така — защо Хърмаяни не е с теб?

— Наложи й се да слезе долу в заседателните зали с Ъмбридж, нямаше как да откаже и…

Но преди Хари да успее да довърши, асансьорът спря пак: вратите се отвориха и вътре влезе господин Уизли, говорещ с възстара магьосница, чиято руса коса беше разчепкана до такава степен, че приличаше на мравуняк.

— … Напълно разбирам какво искаш да кажеш, Уаканда, но се опасявам, че не мога да съм на страната на…

Господин Уизли замълча; беше забелязал Хари. Беше много странно той да го гледа с такава неприязън. Вратите се затвориха и четиримата тръгнаха надолу още веднъж.

— О, здрасти, Рег! — поздрави господин Уизли, оглеждайки се при звука от равномерно капене от дрехите на Рон. — Не разпитват ли жена ти днес? О, какво се е случило с теб? Защо си толкова мокър?

— В кабинета на Яксли е протекла вода. — отговори Рон, обръщайки се към рамото на господин Уизли; Хари беше сигурен, че се страхуваше баща му да не го разпознае, ако го погледне в очите. — Не можах да я спра, затова ме изпратиха да извикам Бърни… Пилсуърт, мисля, че казаха…

— Да, в доста кабинети тече напоследък — съгласи се господин Уизли. — Опита ли заклинанието „Метеолоджинкс реканто“? Проработи при Блечли.

— „Метеолоджинкс реканто“? — прошепна Рон. — Не, не съм. Благодаря, тат… Имам предвид, благодаря, Артър.

Вратите на асансьора се отвориха; възрастната вещица напусна и Рон се втурна покрай нея навън. Хари понечи да го последва, но Пърси Уизли препречи пътя му, качвайки се в асансьора, носът му беше забит в някакви листа, които четеше. Пърси не осъзна, че е в един асансьор заедно с баща си, докато вратите не се затвориха със силен звън. Той се огледа, видя господин Уизли, изчерви се като репичка и напусна асансъора веднага щом той се отвори на долния етаж. За втори път Хари опита да излезе, но сега пътя му беше блокиран от ръката на господин Уизли.

— Един момент, Рънкорн.

Вратите се затвориха и докато асансьорът дрънчеше надолу към следващият етаж, господин Уизли рече:

— Чух, че си разпространил информация за Дърк Кресуел.

Хари остана с впечатлението, че гневът на господин Уизли не се беше уталожил след срещата с Пърси. Затова реши, че най-добрият му изход беше да се държи глупаво.

— Моля? — попита той.

— Не се преструвай, Рънкорн! — каза господин Уизли свирепо — Ти залови магьосника, който подправи родословното си дърво, нали?!…

— Аз… И какво, ако съм го направил? — заяви Хари.

— Това, че Дърк Кресуел е десет пъти по-добър магьосник от теб. — каза господин Уизли тихо, докато асансьорът потъваше все по-надолу. — И ако оцелее след „Азкабан“, ще отговаряш пред него, без да споменаваме жена му, синовете и приятелите му…

— Артър, — прекъсна го Хари — нали знаеш, че те следят?

— Заплашваш ли ме, Рънкорн? — каза господин Уизли високо.

— Не, — отрече Хари — това е факт! Наблюдават всяко твое движение…

Вратите на асансьора се отвориха. Бяха стигнали до атриума. Господин Уизли погледна Хари язвително и излезе. Хари остана там, треперещ. Щеше му се да не се бе превъщал в Рънкорн… вратите звъннаха и се затвориха.

Хари измъкна мантията невидимка и я сложи. Щеше да опита да освободи Хърмаяни сам, докато Рон се оправяше с капещия кабинет. Щом вратите се отвориха, той пристъпи в каменен, осветен с факли коридор, доста по-различен от облицованите с дърво и покрити с килими коридори по горните етажи. Когато асансьорът потегли отново, Хари леко потрепери, поглеждайки напред към отдалечената черна врата на Отдел „Мистерии“.

Той тръгна, не към черната врата, а към входа, който си спомняше от лявата страна, водещ към стълбите за съдебните зали. Той обмисли различните си възможности, докато слизаше надолу: все още имаше две пиратки-примамки, но може би щеше да е по-добре ако просто почука на вратата, влезе като Рънкорн и помоли за няколко думи с Мафалда? Разбира се, не знаеше дали Рънкорн беше достатъчно важен, за да излезе с това, а дори и да се справеше, липсата на повторна поява на Хърмаяни можеше да събуди подозрения и издирване преди те да успеят да излязат от Министерството.

Улисан в мислите си, той не забеляза веднага неестествения студ, който го полази, сякаш внезапно беше паднала мъгла. С всяка следваща стъпка ставаше все по-студено: студ, който проникваше навътре в гърлото му и съдираше дробовете му. И тогава почувства полазващото чувство на отчаяние и безнадежност, което го изпълваше и се разтягаше в него.

„Диментори!…“, помисли си той.

И щом стигна края на стълбите и се обърна на дясно, видя ужасяваща гледка. Черният коридор пред съдебната зала беше пълен с високи, качулати фигури, чиито лица бяха напълно забулени, а хриптящото им дишане беше единствения звук, който се чуваше. Вцепенените от страх мъгълокръвни, довлечени там за разпит, седяха сбутани и треперещи на твърди дървени пейки. Повечето криеха лицата си в ръце, вероятно инстинктивно опитвайки се да се предпазят от лакомите усти на дименторите. Някои бяха придружени от семействата си, други седяха сами. Дименторите се плъзгаха напред-назад пред тях и студът, безнадежността и отчаянието на мястото паднаха върху Хари като проклятие…

„Бори се!“ — каза си той, ала знаеше, че не може да призове Патронус без да разкрие присъствието си моментално. Затова се придвижи напред колкото по-безшумно можеше, и с всяка стъпка скованост се промъкваше в мозъка му, но той се принуди да мисли за Рон и Хърмаяни, които имаха нужда от него. Движението между високите черни фигури беше ужасяващо: безоките лица, скрити в качулките си, се обръщаха докато той минаваше, и Хари беше сигурен, че те го усещаха, чувстваха, може би, човешко присъствие, което все още имаше някаква надежда и издържливост…

И тогава, рязко и стряскащо сред замръзналата тишина, една от вратите на подземието от лявата страна на коридора се отвори и оттам екнаха писъци.

— Не, не-е-е, аз съм нечистокръвен, нечистокръвен, казвам ви! Баща ми беше магьосник, наистина беше, проверете го, Арки Алдъртон, той е добре познат проектант на метли, проверете го, казвам ви — махнете си ръцете от мен, махнете…

— Това е последното ви предупреждение! — каза мекият глас на Ъмбридж, магически увеличен, така че звучеше ясно над отчаяните крясъци на мъжа — Ако се противопоставите, ще бъдете подложен на Целувката на диментора.

Виковете на мъжа секнаха, но сух плач огласи коридора.

— Отведете го! — заповяда Ъмбридж.

Два диментора се появиха на входа на залата, изгнилите им, слузести ръце хванаха подмищниците на мъжа, който явно се изтощи. Те се отдалечиха с него по коридора и тъмнината, която се разстилаше след тях, скоро ги погълна от поглед.

— Следващата е… Мери Катърмол! — извика Ъмбридж.

Малка женица се изправи; трепереше от глава до пети. Тъмната й коса беше прибрана отзад в кок, носеше дълга обикновена мантия. В лицето й не беше останала и капка кръв. Докато преминаваше покрай дименторите, Хари я видя да потръпва. Направи го инстинктивно, без никакъв план, защото не искаше да вижда как тя влиза в подземията сама: щом вратата започна да се затваря, той се вмъкна след нея в подземието. Това не беше същата стая, в която веднъж той беше съден за неразрешено използване на магия. Тази беше много по-малка, въпреки че таванът беше също толкова висок; човек имаше клаустрофобичното чувство, че е затворен на дъното на дълбок кладенец. Тук имаше повече диментори, излъчващи ледената си аура над стаята; стояха като безлики стражи в най-отдалечените от високата платформа ъгли. Там, зад преграда, седеше Ъмбридж, с Яксли от едната страна и Хърмаяни, която беше пребледняла почти колкото госпожа Катърмол, от другата. В основата на платформата напред-назад се движеше сребърна дългокосместа котка, която, както Хари се досети, защитаваше прокурорите от отчаянието, лъхащо от дименторите: то беше за обвиняемите, не за обвиняващите.

— Седнете! — каза Ъмбридж с мекия си, кадифен глас.

Госпожа Катърмол залитна в единствения стол в центъра на пода зад платформата. В мига, в който седна, вериги завързаха ръцете й за стола и я приковаха там.

— Вие ли сте Мери Елизабет Катърмол? — попита Ъмбридж.

Госпожа Катърмол разтреперано кимна.

— Женена за Реджиналд Катърмол от отдела за Магическа поддръжка?

Госпожа Катърмол избухна в сълзи.

— Нямам представа къде е, трябваше да ме чака тук!

Ъмбридж не й обърна внимание.

— Майка на Мейси, Ели и Алфред Катърмол?

Жената се разрида повече от всякога.

— Те са изплашени, мислят, че може и да не се прибера у дома…

— Спести ни го! — изплю се Яксли — Отрочетата на мътнородите не привличат нашите симпатии.

Хлиповете на госпожа Катърмол заглушиха стъпките на Хари, когато той внимателно се отправи към стъпалата, водещи до издигнатата платформа. В мига, в който подмина мястото, където се разхождаше Патронусът, усети промяна в температурата: тук беше топло и приятно. Патронусът, Хари беше сигурен, принадлежеше на Ъмбридж и светеше ярко, защото тя беше толкова щастлива тук, в естествената си среда, подкрепяйки заплетените закони, които тя беше помогнала да напишат. Бавно и много внимателно той обиколи покрай Ъмбридж, Яксли и Хърмаяни, сядайки зад последната. Притесняваше се да не накара Хърмаяни да подскочи. Хрумна му да направи „Муфлиато“ на Ъмбридж и Яксли, но дори и прошепването можеше да накара Хърмаяни да го издаде. След това Ъмбридж издигна гласа си и Хари се възползва.

— Зад теб съм… — прошепна той в ухото на Хърмаяни.

Както беше очаквал, тя подскочи толкова рязко, че почти преобърна шишенцето с мастило, с което се предполагаше, че тя трябва да записва интервюто, но и Ъмбридж, и Яксли бяха съсредоточени върху госпожа Катърмол, така че това остана незабелязано.

— Една пръчка беше иззета от вас, когато пристигнахте днес в Министерството, госпожо Катърмол — казваше Ъмбридж — Осем и три четвърти инча, череша, с косъм от еднорог. Познавате ли това описание?

Госпожа Катърмол кимна, бършейки с ръкав очите си.

— Можете ли, ако обичате, да ни кажете от кой магьосник задигнахте тази пръчка?

— З-задигнала?!… — изхлипа госпожа Катърмол — Не съм я от-откраднала от никого. К-купих я, когато бях на единайсет. Тя-тя-тя ме избра.

Тя се разрида отново.

Ъмбридж се разсмя с мазен, момичешки гласец, което накара Хари да му се прииска да я нападне. Когато се надвеси напред през бариерата, за да може да види по-добре жертвата си, нещо златно също се люшна и увисна напред: медальонът! Хърмаяни го видя и тихо изписка, но Ъмбридж и Яксли, погълнати от жертвата си, бяха глухи за всичко останало.

— Не! — каза Ъмбридж — не, не мисля така, госпожо Катърмол. Пръчките избират единствено магьосници и вещици. Вие не сте магьосница. Имам отговорите на въпросника, който ви изпратихме — Мафалда, подай ми ги.

Ъмбридж протегна малката си ръка. Толкова много приличаше на жаба в този момент, че Хари се учуди, че нямаше плавателни ципи между късите й пръсти. Ръцете на Хърмаяни се тресяха от уплаха. Тя потършува в купа документи, сложен на стола до нея, и накрая измъкна руло пергамент с името на госпожа Катърмол отгоре.

— Това е… — това е красиво, Долорес… — каза тя, сочейки към блещукащия в надиплената блуза на Ъмбридж медальон.

— Какво?… — сопна се Ъмбридж, поглеждайки надолу — А-а, да, ъ-ъ, стара семейна ценност. — каза тя, потупвайки лежащия на голямото й деколте медальон. — „С“-то идва от Селуин, потомка съм на рода Селуин… В действителност има само няколко чистокръвни фамилии, с които не съм роднина… Колко жалко — продължи тя, с по-висок глас, первайки въпросника на госпожа Катърмол — че не мога да кажа същото за вас. Професии на родителите: градинари.

Яксли се изсмя подигравателно. Отдолу пухкавата сребърна котка патрулираше нагоре-надолу и държеше дименторите настрана.

Лъжата на Ъмбридж докара прилив на кръв в мозъка на Хари и унищожи всяко негово чувство за предпазливост; това, че тя използваше медальона, който беше взела като подкуп от изявен престъпник, за да подкрепя собствените й претенции за чистокръвност. Той вдигна пръчката си и без дори да се опитва да я държи скрита под мантията невидимка, каза:

— ВЦЕПЕНИ СЕ!

Проблясна червена светлина; Ъмбридж се сгърчи и челото й се фрасна в ръба на решетката: документите на госпожа Катърмол се изплъзнаха от скута й и паднаха на пода, а, отдолу, дебнещата сребърна котка изчезна. Леденостуден въздух ги блъсна като насрещен вятър: Яксли, объркан, се огледа наоколо за източника на неприятностите и видя ръката и пръчката на Хари да сочат към него. Опита да извади своята пръчка, но… твърде късно.

— ВЦЕПЕНИ СЕ!

И Яксли се хлъзна и падна свит на пода.

— Хари!

— Хърмаяни, ако мислиш, че щях да си стоя тук и докато тя се преструва…

— Хари, госпожа Катърмол!

Хари се завъртя, махайки мантията невидимка; отдолу дименторите напускаха ъглите си и се плъзгаха напред към прикованата за стола жена: дали защото патронусът беше изчезнал, или защото бяха разбрали, че господарите им не са в съзнание, те явно изоставиха всякакво въздържание. Госпожа Катърмол нададе ужасен писък, когато слузеста ръка улови веригите й и се приближи до лицето й.

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

Сребърният елен излетя от пръчката на Хари и скочи върху дименторите, които политнаха назад и се отново се стопиха в тъмните сенки. Светлината от елена, много по-силна и топла от защитата на котката, изпълни цялото подземие докато животното обикаляше стаята.

— Вземи Хоркрукса! — каза Хари на Хърмаяни.

Той изтича надолу по стълбите, прибирайки мантията обратно в чантата си, и доближи госпожа Катърмол.

— Вие?! — прошепна тя, вглеждайки се в лицето му — Но… но Рег каза, че именно вие сте добавили името ми за разпит!

— Така ли съм направил?… — промърмори Хари, дърпайки веригите, оковали ръцете й. — Е, промених мнението си. ДИФИНДО!

Нищо не се получи.

— Хърмаяни, как да се отърва от тези вериги?!

— Чакай, опитвам се да направя нещо…

— Хърмаяни, заобиколени сме от диментори!

— Знам, Хари, но ако тя се свести и медальонът го няма — трябва да направя копие… ГЕМИНИО! Така… това би трябвало да я заблуди…

Хърмаяни изтича надолу по стъпалата.

— Да видим… РЕЛАШИО!

Веригите иззвъняха и се отделиха от облегалките на стола. Госпожа Катърмол изглеждаше по-изплашена от когато и да е било.

— Не разбирам!… — прошепна тя.

— Ще излезете оттук заедно с нас! — обясни й Хари, изправяйки я на крака — Върнете се у дома, взимайте децата и бягайте, напуснете страната, ако се наложи. Дегизирайте се и бягайте! Видяхте какво става, тук не можете да получите нищо като честно изслушване.

— Хари, — каза Хърмаяни — как ще се измъкнем оттук с всички тези диментори пред вратата?

— С Патронуси! — отговори Хари, насочвайки пръчката към своя: еленът се забави и тръгна, все още ярко светещ, към вратата. — Колкото повече успеем да съберем; направи твоя, Хърмаяни.

— ЕКСПЕК… ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ! — каза Хърмаяни. Нищо не се случи.

— Това е единствената магия, с която тя някога е имала проблем!… — рече Хари на напълно ошашавената госпожа Катърмол. — Малко злополучно, наистина… хайде, Хърмаяни, пак…

— ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

Сребърна видра изскочи от края на пръчката на Хърмаяни и грациозно преплува през въздуха, за да се присъедини към елена.

— Хайде! — каза Хари и поведе Хърмаяни и госпожа Катърмол към вратата.

Уплашени писъци се разнесоха из коридора, щом Патронусите излязоха от подземието. Хари се огледа — дименторите падаха назад от двете им страни, топяха се в тъмнината, разпръсваха се пред сребърните създания.

— Решихме, че всички вие трябва да се приберете у дома и да скриете семействата си. — каза Хари на чакащите отвън мъгълокръвни, които бяха заслепени от светлината на патронусите, и все още потреперваха. — Бягайте в чужбина, ако можете. Просто се махнете от Министерството. Това е — ъ-ъ, новата официална позиция! Сега, ако просто следвате Патронусите, ще можете да си тръгнете през Атриума.

Те гледаха да се качат по стълбите без да бъдат заловени, но когато стигнаха асансьорите, лошо предчувствие се намести в Хари. Ако се появяха в Атриума със сребърен елен и видра, плуващи пред тях, и двайсетина души, половината от които обвинени мъгълокръвни, чувстваше, че ще привлекат нежелано внимание. Той тъкмо беше стигнал до това заключение, когато асансьорът издрънча и спря пред тях.

— Рег! — извика госпожа Катърмол и се хвърли в обятията на Рон — Рънкорн ме пусна, той нападна Ъмбридж и Яксли и ни каза да напуснем страната, мисля, че ще е добре да го направим, Рег, наистина. Да побързаме у дома да вземем децата и… Защо си толкова мокър?

— Вода — измънка Рон, освобождавайки се от прегръдките на госпожа Катърмол. — Хари, те знаят, че в Министерството има неканени гости, нещо като дупка във вратата на Ъмбридж, мисля, че имаме около пет минути, ако…

Патронусът на Хърмаяни изчезна с леко „пук“, когато тя се обърна поразена към Хари.

— Хари, ами ако сме в капан?!…

— Няма да бъдем, ако се движим бързо! — каза Хари. После се обърна към притихналата група зад тях, която се беше вторачила в него.

— Кой има пръчка?

Около половината от тях вдигната ръка.

— Добре, всички, които нямат пръчки трябва да се долепят за някой, който има. Трябва да бързаме, преди да са ни попречили. Хайде.

Те успяха да се съберат в два асансьора. Патронусът на Хари бдеше пред златните решетки, когато те се затвориха и асансьорът пое нагоре.

— Осми етаж — каза студеният глас — „Атриум“.

Хари веднага разбра, че бяха в беда. Атриумът беше пълен с хора от пудролиниите, движещи се от камина на камина, като им препречваха пътя.

— Хари! — изписка Хърмаяни. — Какво ще…?

— СПРЕТЕ! — извика Хари и силният глас на Рънкорн проехтя из атриума: магьосниците, препречващи камините замръзнаха. — Последвайте ме… — прошепна той на групата ужасени мъгълокръвни, които се движеха напред скупчени, водени от Рон и Хърмаяни.

— Какво става, Албърт? — попита същия оплешивяващ магьосник, който по-рано беше последвал Хари навън от камината. Изглеждаше изнервен.

— Тази група трябва да излезе преди да заградите изходите! — каза Хари с всичкия авторитет, който успя да намери.

Групата магьосници пред него се спогледа.

— Казаха ни да блокираме всички изходи и да не пускаме никого…

— Противоречиш ли ми, бе? — изфуча Хари — Искаш ли да разследвам и твоето родословно дърво, както направих с това на Дърк Кресуел?!…

— О, извинявай! — изпъшка оплешивяващият магьосник, отдръпвайки се назад — не исках да кажа нищо, Албърт, но си мислех… Мислех, че те са там за разпит и…

— Кръвта им е чиста! — каза Хари и дълбокият му глас отекна внушително из залата — По-чиста от на много от вас, смея да кажа. Хайде, тръгвайте — подкани той мъгълокръвните, които се втурнаха напред към камините и започнаха да изчезват по двойки. Министерските служители се отдръпнаха назад, някои гледаха объркано, други уплашено и възмутено. И тогава…

— Мери!!

Госпожа Катърмол погледна през рамо. Истинският Рег Катърмол, вече спрял да повръща, но все още блед и изпит, току-що беше слязъл от асансьора.

— Р — Рег?!?…

Тя погледна от съпруга си към Рон, който ругаеше високо.

Оплешивяващият магьосник се опули, главата му се местеше нелепо ту към единия, ту към другия Рег Катърмол.

— Хей, к-какво става? Какво е това?

— Препречете изходите! НАПРАВЕТЕ ГО!

Яксли беше изскочил от друг асансьор и тичаше към групата до камините, в които всички мъгълокръвни, с изключение на госпожа Катърмол, вече бяха изчезнали. Когато оплешивяващият магьосник извади пръчката си, Хари вдигна огромен си юмрук и го фрасна така силно, че той полетя във въздуха.

— Той помагаше на мъгълокръвните да избягат, Яксли! — изкрещя Хари.

Колегите на плешивия магьосник надигнаха врява, под прикритие на която Рон грабна госпожа Катърмол, натика я във все още отворената камина и изчезна. Объркан, Яксли погледна от Хари към ударения магьосник, докато истинският Рег Катърмол крещеше:

— Жена ми! Кой беше този със съпругата ми? Какво става?!

Хари видя лицето на Яксли да се обръща, и намек че е разбрал истината се показа на животинското му лице.

— Идвай! — извика той на Хърмаяни; той сграбчи ръката й заедно скочиха в камината, докато проклятието на Яксли профучаваше покрай главата на Хари. Те се завъртяха за няколко секунди, преди да изскочат от тоалетната в кабинката. Хари се хвърли да отвори вратата; Рон стоеше до мивките, все още борейки се с госпожа Катърмол.

— Рег, не разбирам!

— Тръгвайте, аз не съм съпругът ви, трябва да се приберете вкъщи!

Някакъв шум дойде от кабинката зад тях; Хари се огледа; Яксли току-що се беше появил.

— ХАЙДЕ! — изкрещя Хари. Той хвана дланта на Хърмаяни и ръката на Рон и се завъртя на място.

Погълна ги тъмнина и усещането за натикване в обръч, но… нещо не беше наред… Дланта на Хърмаяни се изплъзваше от хватката му…

Той се зачуди дали ще се задуши, не можеше да диша или вижда и единствените плътни неща в света бяха ръката на Рон и пръстите на Хърмаяни, които бавно се изхлузваха…

И тогава той видя вратата на площад „Гримолд“ номер 12, с дръжката във форма на змия, но преди да успее да си поеме дъх се чу писък и блесна пурпурна светлина; ръката на Хърмаяни внезапно го стисна и всичко отново потъна в мрак.