Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава двадесетаКСЕНОФИЛИУС ЛЪВГУД

Хари не очакваше гневът на Хърмаяни да отслабне през нощта и затова на сутринта не беше изненадващо, че тя комуникираше само с мръсни погледи и беше много тиха. Рон издържаше нейното лошо държание защото се чувстваше виновен. Всъщност, когато тримата най-сетне бяха заедно, Хари почувства, че е сякаш единственият неопечален на някакво погребение. По време на тези кратки моменти, които прекарваше само с Хари (докато носеха вода или събираха гъби), Рон стана безсрамно жизнерадостен.

— Някой ни помогна! — повтаряше той. — Някой прати тази кошута при нас, някой е на наша страна, а и един Хоркрукс по-малко, приятелю!

Въодушевени от унищожението на медальона, те започнаха да обсъждат местата на следващите Хоркрукси, въпреки че бяха говорили по тази тема толкова много преди. Хари беше настроен оптимистично, сигурен, че още открития ще последват след първото. Лошото настроение на Хърмаяни не можеше да смъкне духа на Хари. Внезапното проработване на късмета им, появата на мистериозната кошута, намирането на меча на Грифиндор и най-вече завръщането на Рон, направи Хари толкова щастлив, че той не можеше да добие на лицето си нормално изражение. Късно следобед той и Рон се измъкнаха от опасното присъствие на Хърмаяни под предлога, че ще търсят (несъществуващи) къпини и продължиха да обменят новини. Хари най-накрая разказа цялата история на Рон за техните странствания, както и пълната история за станалото в Годрикс Холоу. Сега Рон споделяше с Хари за своите открития в широкия Магически свят през седмиците, в които отсъстваше.

— … и как разбра за Табуто? — попита той Хари след като му разказа за отчаяните опити на мъгълокръвните да се изплъзнат от Министерството.

— Кое?

— Ти и Хърмаяни вече не казвате името на Ти-Знаеш-Кой!

— О, да, ами това е само лош навик, с който привикнахме. Но нямам проблем да го наричам Вол…

— Не!! — извика Рон, карайки Хари да скочи от мястото си и Хърмаяни (забучила нос пред входа на палатката) да им се намръщи.

— Съжалявам — каза Рон, издърпвайки Хари от храстите. — но името е омагьосано, Хари, така проследяват хората! Когато се използва името му се нарушава магическата защита, причинява някаквъв вид магически смущения, ето как ни откриха на Тотенхъм Корт Роуд!

— Защото използвахме името му?!

— Точно така! Трябва да сме им дали възможност, това е логично. Само хора, които сериозно му се опълчват, като Дъмбълдор, смеят да използват името му! Сега са го направили Табу, та всеки, който го използва, ще бъде проследен. Така лесно намират членовете на Ордена! Те почти бяха пипнали Кингсли!

— Шегуваш ли се?!

— Не, група смъртожадни го обсадили, каза Бил, но той намерил начин да се измъкне. Той сега се крие също като нас. — Рон почеса брадичката си с върха на магическата си пръчка.

— Нали не мислиш, че Кингсли е изпратил кошутата?…

— Неговият Патронус е рис, видяхме го на сватбата. Помниш ли?

— О, да…

Те се придвижиха до оградата далеч от палатката и Хърмаяни.

— Хари… мислиш ли, че е бил Дъмбълдор?

— Дъмбълдор какво?

Рон изглеждаше засрамен, но каза с тих глас.

— Дъмбълдор… кошутата? Имам предвид — Рон гледаше Хари с ъгълчетата на очите си — в него беше истинския меч последно, нали?

Хари не се засмя на Рон, защото той разбра твърде добре желанието зад въпроса. Идеята Дъмбълдор да е успял да се върне, да ги е наглеждал, изглеждаше много удобна. Той разтърси глава.

— Дъмбълдор е мъртъв. — каза той. — Видях как стана това, видях тялото му. Той определено си е отишъл. А и неговият Патронус беше феникс, не кошута.

— Патронусите могат да се променят, нали така? — каза Рон. — Този на Тонкс се промени, нали?

— Да, но ако Дъмбълдор беше жив, защо не се е показал? Защо просто не ни беше дал меча?

— Не знам — каза Рон, — може би по същата причина, поради която не ти го беше дал, докато беше жив. По същата причина, заради която ти остави стар снич, а на Хърмаяни книжка с детски приказки?

— Което означава какво? — попита Хари като погледна Рон право в лицето с отчаяно желание за отговор.

— Не знам… — каза Рон — понякога си мисля, че когато си тръгнах, той се е подсмихвал, или просто е искал да го направи по-трудно, но вече не мисля така, стига толкова. Той е ЗНАЕЛ какво прави, когато ми остави Загасителя, нали? Той, добре де… — ушите на Рон станаха мораво червени и изведнъж той се поинтересува от стръкче трева на обувката му — той е знаел, че аз ще избягам.

— Не точно… — поправи го Хари. — Той е знаел, че ти винаги ще се връщаш.

Рон го погледна благодарно, но все пак странно. За да може да смени темата, Хари каза:

— Като говорим за Дъмбълдор, прочете ли какво Скийтър е написала за него?

— О, да — каза Рон наведнъж, — хората говорят за това доста. Естествено, ако нещата бяха различни, щеше да е огромна новина това, че Дъмбълдор е бил приятел с Гриндълуолд, но сега това е причина тези, които не харесваха Дъмбълдор, да му се смеят и нещо като шамар за тези, които си мислеха, че той е добър човек. Не мисля, че това е голяма работа, все пак. Той е бил много млад, когато…

— Той е бил на нашата възраст. — каза Хари, също както беше отговорил на Хърмаяни и нещо в лицето му накара Рон отново да смени темата. Голям паяк стоеше на замръзнала мрежа в храста. Хари насочи пръчката, която Рон му беше дал снощи към паяка и каза:

— ЕНГОРДЖИО!

Паякът леко потръпна на мрежата си, но нищо друго не стана. Хари опита отново. Този път паякът порасна значително.

— Спри това! — каза Рон. — Съжалявам, че казах, че Дъмбълдор е бил млад!…

Хари беше забравил за фобията на Рон от паяци. Той погледна към пръчката си от трънка.

— Съжалявам… РЕДУКТО!

Паякът не се смали. Всяка второстепенна магия, която той правеше с нея изглеждаше по-слаба, от тази, която той правеше с фениксовата си пръчка. Той чустваше новата досадно непозната, сякаш имаше протеза закрепена за рамото си.

— Просто трябва да се упражняваш. — каза Хърмаяни, която беше дошла при тях безшумно и гледаше неспокойно как Хари се мъчеше да уголеми и намали паяка.

— Всичко е въпрос на увереност, Хари. Той знаеше защо тя толкова искаше всичко да е наред; тя все още чустваше вина за счупването на неговата пръчка. Той възпря отговора, който сега стискаше зад зъбите си, че тя може да вземе трънковата пръчка, като толкова не виждаше разлика, а той да вземе нейната. Но когато Рон даде на Хърмаяни неуверена усмивка, тя се обърна и изчезна зад книгата си отново. И тримата се върнаха в палатката, когато падна мрака и Хари пое първата смяна. Той се опитваше да накара малки камъчета да полетят с трънковата пръчка. Но магията му все още изглеждаше тромава и по-слаба от това, което той правеше преди. Хърмаяни сега лежеше на леглото си и четеше, а Рон изнервен от многото погледи, които хвърляше към нея, сега беше извадил малко дървено радио от чантата си и се опитваше да го настрои.

— Тук имаше една програма, — каза той на Хари с тих глас — която казва новините такива, каквито са. Всички други са на страната на Ти-знаеш-кой и са на страната на Министерството, но тази… изчакай да я чуеш, страхотна е. Само че те не могат да го правят всяка вечер, трябва да сменят местонахождението си в случай, че бъдат нападнати и ти трябва парола, за да ги засечеш… Проблема е, че изпуснах последната.

Той барабанеше леко с пръчката си по радиото и мърмореше различни думи. Той хвърляше на Хърмаяни много скрити погледи като явно се боеше от нов изблик на ярост, но тя се правеше, че той не е в палатката. За десет минути или повече в почукване и мърморене, Хърмаяни отгърна страниците на книгата си, а Хари се упражняваше с трънковата си пръчка. Най-накрая Хърмаяни скочи от леглото си и Рон каза:

— Ако те дразня, ще спра! — каза той нервно, но тя се направи, че не го чу. Хърмаяни приближи Хари.

— Трябва да поговорим — каза тя все още държейки книгата в пръстите си. Беше „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“.

— Какво?!… — каза той несигурно. Всичко излетя от ума му като се сети, че в книгата има глава за него; той не беше сигурен, че иска да чуе версията на Рита Скийтър за приятелството му с Дъмбълдор. Все пак, отговорът на Хърмаяни беше неочакван.

— Искам да отидем да се видим с Ксенофилиус Лъвгуд.

Той я погледна.

— Кой?

— Ксенофилиус Лъвгуд, бащата на Луна. Искам да отидем да говорим с него!

— Ъъъ… защо?

Тя пое дълбоко въздух и каза — Това е този знак! Знакът в „Разказите на поета Бийдъл“ Погледни!

Тя мушна „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“ под очите на Хари. Там беше снимка на оригиналното писмо на Дъмбълдор до Гриндълуолд с неговия тънък и наклонен почерк. Той мразеше това доказателство, че Дъмбълдор наистина е писал тези думи, а те не са поредната измислица на Рита Скийтър.

— Подписът! — каза Хърмаяни. — Виж подписа, Хари!

Той се подчини. За секунда той не разбираше за какво става дума, но като се вгледа с помощта на светлината от пръчката си, той разбра за какво става въпрос. Дъмбълдор беше поправил „А“ в Албус на малкия триъгълен знак от заглавието на „Разказите на поета Бийдъл“…

— Ъъъ — започна Рон, — какво…

Той млъкна, защото Хърмаяни го стрелна с поглед и тя отново се обърна към Хари.

— Той продължава да се появява, нали? — каза тя. — Знам, че Виктор каза, че това е знака на Гриндълуолд, но го имаше и на онзи гроб в Годрикс Холоу и датите на камъка бяха много преди Гриндълуолд да се роди! И сега това! Е, не можем да попитаме Дъмбълдор или Гриндълуолд, а това означава, че може да попитаме г-н Лъвгуд. Той носеше този знак на сватбата. Сигурна съм, че това е важно, Хари!

Хари не отговори веднага. Той погледна към нейното напрегнато и въодушевено лице и там, в тъмнината той си помисли. След дълга пауза той каза:

— Хърмаяни, не ни е нужно още един Годрикс Холоу. Преди го уточнихме, а сега…

— Но той продължава да се появява, Хари! Дъмбълдор ми остави „Разказите на поета Бийдъл“ и може да го е направил, за да открием знака!

— Пак се започва! — каза Хари раздразнено. — Продължаваме да се убеждаваме, че Дъмбълдор ни е оставил тайни следи и знаци…

— Загасителят се оказа доста полезен. — бързо каза Рон. — Хърмаяни е права, трябва да отидем да видим Лъвгуд!

Хари му хвърли мрачен поглед. Той беше сигурен, че Рон подкрепата на Рон за Хърмаяни има малко общо с триъгълното око.

— Няма да бъде като в Годикс Холоу, Хари. — прибави Рон. — Лъвгуд е на твоя страна, „Дрънкало“ пише за теб постоянно, хората искат да те подкрепят!

— Сигурна съм, че това е важно! — каза Хърмаяни сериозно.

— Но не мислиш ли, че ако беше, Дъмбълдор щеше да ми каже, докато беше жив?

— Може би… може би това е нещо, което ти трябва да откриеш сам. — каза тя.

— Да — каза Рон подмазвачески, — има смисъл в това…

— Не, няма! — озъби му се Хърмаяни. — Но все още мисля, че трябва да говорим с г-н Лъвгуд. Символ, който свързва Дъмбълдор, Гриндълуолд и Годрикс Холоу? Хари, сигурна съм, че трябва да научим повече за това!

— Мисля, че трябва да гласуваме. — каза Рон. — Тези, които са „За“ да отидем при Лъвгуд да вдигнат ръка!

Неговата ръка се стрелна преди тази на Хърмаяни. Нейните устни потрепериха подозрително и тя вдигна ръка.

— Бием те, Хари. — каза Рон като потупа Хари по гърба.

— Добре. — каза Хари полуразвеселен, полураздразнен. — Ще видим Лъвгуд, но след това ще се опитаме да намерим още Хоркрукси, става ли? Между другото къде живее Лъвгуд? Някой знае ли?

— Да, те живеят недалеч от нас. — каза Рон. — Мама и татко винаги посочват отвъд планините като стане дума за тях. Няма да е трудно да ги намерим.

Когато Хърмаяни се върна на леглото си, Хари каза с тих глас на Рон:

— Единствено се съгласих, за да можете отново да сте в добри отношения.

— Всичко е нечестно в любовта и войната. — весело каза Рон. — А това е по-малко и от двете. Усмихни се, Коледа е, Луна ще си бъде вкъщи!

Те имаха идеална видимост към Отъри Сейнт Кечпоул от ветровития склон, на който се магипортираха следващата сутрин. От тяхното местоположение селото изглеждаше като колекция от къщи-играчки. Те стояха минута или две като гледаха към „Хралупата“ с ръце над очите си заради слънцето, но всичко, което можеха да видят, бяха хълмчетата, които скриваха „Хралупата“ от любопитните очи на мъгълите.

— Странно е да сме близо, но да не можем да я посетим. — каза Рон.

— Е, не е като да не си я видял. Ти беше там за Коледа. — каза Хърмаяни студено.

— Не бях в „Хралупата“ — каза Рон с необичаен смях. — Да не мислиш, че щях да отида там и да им разкажа всичко? Да, Фред и Джордж щяха да бъдат много радостни, но Джини щеше да бъде объркана.

— Но тогава къде беше? — попита Хърмаяни изненадана.

— При Бил и Фльор — в новата им къща. Малка къщурка. Бил винаги е бил добър към мен. Той… той беше впечатлен от това, което направих, но не задава въпроси. Той знаеше, че наистина съжалявам. Никой от останалата част от семейството не знаеше, че съм там. Бил каза на мама, че двамата с Фльор искат да прекарат Коледа сами. Нали знаете, първия празник след сватбата им. Не мисля, че Фльор имаше нещо против. Знаете, че тя мрази Селестина Уорбек. — Рон обърна гръб на „Хралупата“. — Нека да опитаме оттук.

Той посочи пътя към върха на склона. Те вървяха няколко часа, а Хари, заради настойчивостта на Хърмаяни, скрит под мантията-невидимка. Отрупаните със сняг ниски склончета изглеждаха непроходими пред малката постройка, която изглеждаше необитаема.

— Мислиш ли, че е тяхна и са заминали някъде за Коледа? — каза Хърмаяни, надниквайки през прозореца на спретната кухня със здравец, сложен на перваза. Рон изпръхтя.

— Слушай, имам чувство, че ще можеш да ми кажеш кой живее вътре, ако погледнеш през прозореца на Лъвгуд. Нека продължим да търсим.

Те се магипортираха няколко мили на север.

— Аха! — извика Рон, когато вятърът изду мантиите им. Рон сочеше нагоре, малко над мястото, където се бяха магипортирали. Там се намираше най-странната къща, която бяха виждали. Тя се издигаше вертикално на небето и с огромен черен цилиндър и призрачна луна, които стояха закачени отзад.

— Това трябва да е къщата на Луна! Кой би живял на място като това? Прилича на огромен гарван!

— Няма нищо общо с птица. — каза Хърмаяни като се мръщеше към кулата.

— Говорех за шахматен топ. — каза Рон. — Замък за теб.

Краката на Рон бяха най-дълги той стигна пръв. Когато Хари и Хърмаяни стигнаха до него задъхани и търкайки се между ребрата, го откриха ухилен до уши.

— Това е тяхната къща. — каза Рон. — Виж.

Три ръчно написани знака бяха поставени пред портата.

Вратата изскърца, когато я отвориха. Криволичещата пътека, която водеше до входната врата беше обрасла с най-различни растения, включително и храст, покрит с оранжеви плодове, които понякога Луна носеше като обеци. Хари си помисли, че разпозна драките-вероломки и даде на съсухрения пън място. Две стари диви ябълкови дървета се полюшваха от вятъра. Те бяха без листа, но все още тежки от червени плодове, а венци от бял имел стояха закачени на вратата. Малка сова с леко ястребовидна глава литна от най-близкия клон.

— Най-добре махни мантията-невидимка, Хари. — каза Хърмаяни. — Г-н Лвгуд иска да помогне на теб, не на нас.

Той направи това, което му казаха и подаде мантията на Хърмаяни, която я пъхна в малката чанта. Тогава тя почука три пъти на дебелата черна врата, която беше покрита с метални черни нокти, а чукалото на вратата беше с формата на орел. Минаха почти десет секунди и вратата внезапно се отвори, а пред тях стоеше Ксенофилиус Лъвгуд, необут и беше облечен с нещо, което приличаше на оцапана пижама. Неговата бяла и прилична на захарен памук коса беше рошава и мръсна. Ксенофилиус беше доста по-спретнат на сватбата на Бил и Фльор, отколкото беше сега.

— Какво? Какво има? Кой си ти? Какво искаш? — извика той с необичйно висок и раздразнителен глас като гледаше първо към Хърмаяни, после към Рон и най-накрая към Хари и устата му се отвори в перфектно и комично „О“.

— Здравейте г-н Лъвгуд. — каза Хари като протегна ръката си. — Аз съм Хари, Хари Потър.

Ксенофилиус не пое ръката му, въпреки че очите му се издигнаха към белега на челото на Хари.

— Не е ли по-добре да влезем? — попита Хари. — Има нещо, което бихме искали да ви попитаме.

— Аз… Не мисля, че е препоръчително. — прошепна Ксенофилиус като преглътна и погледна към градината. — Това е изненада… Моята дума… Аз… Аз не мисля, че съм длъжен…

— Няма да отнеме много време. — каза Хари, разочарован от не толкова топлото посрещане.

— Аз… ох, добре влизайте. Бързо!

Те едва бяха прекрачили прага, когато Ксенофилиус затръшна вратата зад тях. Те стояха в най-чудатата кухня, която Хари бе виждал. Стаята беше абсолютно кръгла и той се почуства, сякаш е в огромен буркан за червен пипер. Всичко беше извито така, че да пасва на стените. Печката, мивката и шкафовете — всичко беше обрисувано с цветя, птици и насекоми в ярки цветове. Хари разпозна стила на Луна. Ефектът в такова заградено пространство беше наистина поразителен. По средата на пода имаше извита метална стълба към по-горните етажи. Чуваше се силен шум от бръмчене над тях. Хари се чудеше какво ли прави Луна.

— Най-добре се качете… — каза Ксенофилиус, все още изглеждайки притеснен и ги поведе.

Стаята над тях беше смесица от дневна и работилница и даже беше още по-разхвърляна от кухнята. Беше много по-малка и отново кръгла, стаята някак напомняше на Нужната стая, която се беше превърнала в скривалище за разни вещи. Имаше купчини с книги и вестници по цялата повърхност. Имаше модели на създания, които Хари не разпозна. Всички или пляскайки с криле, или щракайки с челюсти, висяха от тавана. Луна не беше там. Нещото, което произвеждаше шума беше дървен предмет с магически зъбни колела и други части. Приличаше на странен потомък на работно бюро и няколко шкафа, но след малко Хари разбра, че това е старомодна печатарска машина и бълваше новите броеве на „Дрънкало“.

— Извинете ме! — каза Ксенофилиус като пристъпи към машината и хвана изцапаната покривка изпод огромния брой на вестници и книги и те всички рухнаха на земята. Той я метна върху машината и приглуши силния шум. И тогава той се обърна към Хари.

— За какво си дошъл тук? — преди Хари да може да отговори, Хърмаяни издаде лек писък на ужас.

— Г-н Лъвгуд какво е това?! — тя сочеше към огромен, сив и спираловиден рог, който не приличаше на такъв от еднорог. Беше закрепен на стената и заемаше няколко стъпки от стаята.

— Това е рог от Нагънаторог шнорхелоподобен квакльо — каза Ксенофилиус.

— Не, не е! — каза Хърмаяни.

— Хърмаяни… — тихо каза Хари засрамен, — не е сега моментът!

— Но Хари това е рог от Ерумпент! Това е Клас Б на Забранените неща и е невероятно опасен, за да се държи в къща!

— Как разбра, че това е рог от Ерумпент? — попита Рон като се отдръпваше от рога колкото се може по-бързо.

— Има описание в „Невероятни животни и къде да ги намерим“! Г-н Лъвгуд трябва да се отървете от това нещо възможно най-бързо! Не знаете ли, че може да избухне при най-лекия допир?

— Нагънаторогия шнорхелоподобен квакльо — каза Ксенофилиус много ясно с инатлив магарешки израз на лицето си, — е срамежливо и много магическо създание, а неговият рог…

— Г-н Лъвгуд, разпознавам признаците в основата му. Това е рог от Ерумпент и е невероятно опасен — не знам откъде го имате…

— Купих го — каза Ксенофилиус арогантно. — Преди две седмици ми го продаде един младеж, който знаеше за интереса ми към нагънаторогите шнорхелоподобни квакльовци. Коледен подарък, подарък за моята Луна. Сега — каза Ксенофилиус като се обърна към Хари — защо точно се появихте тук, г-н Потър?

— Имаме нужда от помощ — каза Хари преди Хърмаяни да започне отново.

— Ааа… — каза Ксенофилиус. — Помощ, хммм.

Неговото око отново се плъзна към белега на Хари. Той изглеждаше едновременно ужасен и хипнотизиран.

— Да, само че работата е… да помагам на Хари Потър… е доста опасно.

— Не бяхте ли Вие, който казвахте, че нашата главна задача е да помагаме на Хари? — попита Рон. — Във вашето списание?

Ксенофилиус погледна към скритата печатарска машина, все още шумяща под покривката.

— Ъъъ… да. Изразих становището си. Както и да е…

— Това важи за всички останали, но не и за вас, така ли? — каза Рон. Ксенофилиус не отговори, а продължи да преглъща като местеше очи от един към друг. Хари имаше чуството, че той води силна вътрешна борба.

— Къде е Луна? — попита Хърмаяни — Нека видим какво мисли тя.

Ксенофилиус преглътна. Той се забави с отговора и най-накрая каза с разтреперан глас — Луна е долу при реката и лови риби-гълтачи. Тя… тя ще се радва да ви види. Ще отида да я повикам и тогава — да, добре. Ще се опитам да ви помогна.

Той изчезна и те чуха как той отваря предната врата. Те се спогледаха.

— Страхлив стар човек! — каза Рон. — Луна е десет пъти по-добра от него!

— Вероятно се страхува от това, какво може да им се случи ако смъртожадните научат, че съм бил тук — каза Хари.

— Е, аз съм съгласна с Рон. — каза Хърмаяни. — Ужасен стар хипократ, който казва на останалите какво да правят и да предпази себе си. И за Бога, стой далеч от този рог!

Хари се приближи към прозореца и можеше да види реката, която изглеждаше като панделка от мястото на наблюдателя. Те наистина бяха много нависоко. Птица премина покрай прозореца и Хари погледна по посока на „Хралупата“. Джини беше някъде там. Те бяха близо един до друг за пръв път след сватбата на Бил и Фльор, но тя нямаше и идея, че сега той гледа към нея, мисли си за нея. Той си мислеше, че трябва да се радва за това. Всеки, който сега беше в контакт с него, беше в опасност. Поведението на Ксенофилиус беше ясен пример за това. Той се извърна от прозореца и сега погледът му падна върху още един чудат предмет, който стоеше на една дъска; това беше камък на красива, но просто облечена вещица, която носеше много странна шапка. Два предмета, които представляваха златна тръба за ухо завъртяна от двете страни. Малък чифт от блестящи сини крилца бяха окачени на кожен ремък, който минаваше през главата й, докато едната й обица репичка беше закачена за втори ремък, който минаваше през челото й.

— Погледни това — каза Хари.

— Прелестно — отговори Рон — Изненадан съм, че не беше така на сватбата.

Те чуха предната врата да се затваря и след момент Ксенофилиус се качи по спираловидните стълби и дойде при тях, неговите тънки крака сега бяха обути в ботуши, носейки поднос с чаши и пушещ чайник.

— А, вие сте забелязали моето откритие. — каза той и посочи към статуята в ръцете на Хърмаяни. — Моделирано по подобие на главата на Роуина Рейвънклоу. „Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям.“ Той посочи предметите, които приличаха на тръби за уши. — Това са Хапливи Бързоблаци — премахват всички смущения около главата на мислещия. Ето — той посочи към малките крилца — дълга шапка с перка, за да издигне нивото на ума. И най-накрая — той посочи към оранжевата репичка, — летящата слива, за да повиши възможността да приемаме свръхестественото.

Ксенофилиус се върна към таблата, която Хърмаяни беше успяла да закрепи на извитата маса.

— Мога ли да ви предложа отвара от стражеви корен? — каза Ксенофилиус. — Правим си я сами.

Когато започна да сипва от течността, която се оказа тъмнолилава, Ксенофилиус добави:

— Луна е отвъд моста Боушън, повече от развълнувана е, че сте тук. Няма да се бави много, скоро ще налови достатъчно риби-гълтачи, за да направя супа за всички. Сега — каза той и премахна люлеещата се купчина от вестници — как мога да ви помогна, г-н Потър?

— Ами — каза Хари като погледна към Хърмаяни, която кимна насърчително — Става въпрос за символа, който носехте на сватбата на Бил и Фльор, г-н Лъвгуд. Чудехме се какво означава.

Ксенофилиус вдигна вежди и каза:

— Да не би да имате предвид знака на Реликвите на Смъртта?