Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава тридесет и петаКИНГС КРОС

Лежеше с лице надолу, вслушвайки се в тишината. Беше напълно сам. Никой не гледаше. Нямаше никой друг там. Не беше напълно сигурен дали и самият той е там… След много време, или може би нищожно малко време, му хрумна, че би трябвало да съществува, трябва да е нещо повече от безтелесна мисъл, защото лежеше, определено лежеше, върху някаква повърхност. Поради това имаше чувство за осезание, а и нещото, върху което лежеше, също съществуваше.

Почти веднага щом достигна до това заключение, Хари осъзна, че е гол. Понеже беше убеден, че е напълно сам, това не го разтревожи, но леко го заитригува. Зачуди се дали, както можеше да чувства, щеше да е в състояние и да вижда. Отваряйки ги, той откри, че имаше очи.

Лежеше сред светла мъгла, макар да не приличаше на никоя мъгла, която бе преживявал досега. Обкръжението му не беше скрито сред кълбящи се изпарения, по скоро кълбящите се изпарения все още не бяха се оформили в обкръжение. Подът, върху който лежеше, изглеждаше бял, нито топъл, нито студен, но просто там, плоско празно нещо, върху което да бъдеш.

Той седна. Тялото му изглеждаше невредимо. Докосна лицето си. Вече не носеше очила.

Тогава до него достигна шум през неоформеното небитие, което го обграждаше: малките леки думкания на нещо, което плющеше, бухаше и се бореше. Беше жалък звук, но и някак неприличен. Имаше неприятното чувството, че подслушва нещо потайно, срамно.

За първи път му се прииска да беше облечен.

Едва желанието се бе оформило в главата му и дрехи се появиха недалеч. Той ги взе и ги нахлузи. Бяха меки, чисти и топли. Беше невероятно как се бяха появили просто ей така, в момента щом ги бе поискал…

Изправи се и се заоглежда. Дали не беше в някаква голяма Нужна стая? Колкото повече гледаше, толкова повече имаше да се види. Огромен куполообразен стъклен покрив проблясваше над него, окъпан в слънчева светлина. Може би беше дворец. Всичко беше тихо и застинало, с изключение на тези странни думкащи и хленчещи звуци, идващи отнякъде наблизо в мъглата…

Хари се обърна бавно към мястото и обкръжението изглежда се създаваше пред очите му. Широко празно пространство, светло и чисто, зала, далеч по-голяма от Голямата зала, с този ярък стъклен купол за таван. Беше съвсем празно. Той беше единственото същество там, като изключим…

Потръпна от ужас. Беше забелязал нещото, причиняващо онези звуци. Имаше формата на мъничко голо дете, превито на земята, кожата му груба и неравна, сякаш беше одрана и то лежеше, потръпвайки, под една седалка, където е било оставено, нежелано, скрито от погледа, борещо се за въздух.

Беше го страх от това същество. Макар да беше малко, крехко и ранено, не искаше да го приближава. Въпреки това се изтегли бавно нататък, готов да отскочи във всеки момент. Скоро стоеше достатъчно наблизо, за да го докосне, и все пак не можеше да се насили да го стори. Почувства се като страхливец. Трябваше да го утеши, но то го отвращаваше.

— Не можеш да помогнеш…

Той се завъртя назад. Албус Дъмбълдор крачеше към него, весел и с изправена стойка, облечен в дълга тъмносиня мантия.

— Хари! — той разпери широко ръце; и двете бяха цели, бели и невредими. — Изумително момче. Ти си един смел, смел човек. Да поговорим.

Зешеметен, Хари последва Дъмбълдор, който се отдалечи от мястото, където одраното дете лежеше и хленчеше, и го заведе до два стола, незабелязани от Хари преди, поставени на известно разстояние под високия, блещукащ таван. Дъмбълдор седна на едното място, а Хари потъна в другото, взирайки се в лицето на стария си директор. Дългата сребриста коса и брада на Дъмбълдор, проницателните му сини очи зад очилата с форма на полумесец, кривият нос: всичко беше точно, както го помнеше. И все пак…

— Но вие сте мъртъв!… — каза Хари.

— О, да! — отбеляза Дъмбълдор, сякаш между другото.

— Тогава значи… аз също съм мъртъв?

— А — каза Дъмбълдор, ухилвайки се още по-широко, — това е въпросът, нали? Като цяло, мило момче, мисля, че не!

Те се спогледаха. Старецът все така сияше от радост.

— Не?!… — повтори Хари.

— Не! — отвърна Дъмбълдор.

— Но… — Хари повдигна ръката си инстинктивно към белега си с форма на светкавица. Изглежда не беше там. — Но аз трябваше да съм умрял — не се защитих! Целях да го оставя да ме убие!

— ТОЧНО това — рече Дъмбълдор, — ми се струва, че промени всичко.

Щастието сякаш струеше от Дъмбълдор като светлина, като пламък: Хари никога не беше виждал човек така изцяло, така осезаемо доволен.

— Обяснете ми… — каза Хари.

— Но ти вече знаеш — рече Дъмбълдор. Той завъртя палци и ги събра.

— Оставих се да ме убие — каза Хари, — нали?

— Така! — каза Дъмбълдор, кимвайки. — Продължавай!

— Така че частта от неговата душа, която беше в мен…

Дъмбълдор кимна с дори повече ентусиазъм, подканяйки Хари нататък, с широка окуражителна усмивка на лицето си.

— … няма ли я вече?

— О, да! — възкликна Дъмбълдор. — Да, той я унищожи. Твоята душа е вече цяла и напълно твоя, Хари.

— Но тогава…

Хари хвърли поглед през рамо към малкото осакатено същество, което потръпваше под своя стол.

— Какво е това, професоре?

— Нещо отвъд помощта и на двама ни — рече Дъмбълдор.

— Но ако Волдемор е използвал смъртоносното проклятие — започна Хари отново, — и ако никой не е умрял на мое място този път… как бих могъл да бъда жив?!

— Мисля, че знаеш! — каза Дъмбълдор. — Премисли назад във времето. Спомни си какво направи той в своето невежество, в своята алчност и жестокост.

Хари се замисли. Остави погледа си да блуждае наоколо. Ако наистина беше дворец мястото, където се намираха, то беше странен дворец, със столове в малки редици и части от ограждения тук-там, и при все това, той, Дъмбълдор и зашеметеното създание под стола бяха единствените същества там. Тогава отговорът се появи на устните му без усилие.

— Той взе кръвта ми! — каза Хари.

— Точно! — възкликна Дъмбълдор. — Той взе кръвта ти и чрез нея създаде живото си тяло наново! Кръвта ти тече в неговите вени, Хари, защитата на Лили е у двама ви! Обвърза те неразривно с живота, докато той е жив!

— Аз съм жив… докато той е жив? Но нали си мислех… мислех си, че е обратното! Мислех, че и двамата трябва да умрем? Или е едно и също?!…

Разсеяха го хленченията и думканията на агонизиращото създание зад тях и отново хвърли поглед към него.

— Сигурен ли сте, че нищо не можем да направим?

— Не съществува никакъв начин за помощ…

— Тогава обяснете… повече! — каза Хари и Дъмбълдор се усмихна.

— Ти беше седмият Хоркрукс, Хари, Хоркруксът, който той НИКОГА не е предвиждал да направи. До такава степен беше разбил душата си, че тя се е разпаднала, когато е извършил това деяние на неизмеримо зло — убийствата на твоите родители, както и опита да убие дете. Но това, което се е спасило от онази стая, е било дори по-малко, отколкото е знаел. Оставил е нещо повече от своето тяло след себе си. Оставил е част от самата си същност, затворена в теб — предполагаемата жертва, която оцеляла.

И познанието му е останало печално непълно, Хари! Това, което Волдемор не цени, не полага усилия да разбере. За домашни духчета и детски приказки, за любов, вярност и невинност — Волдемор не знае нищо и не разбира нищо. Ни-щи-чко! Че всички те притежават могъщество отвъд неговото собствено, могъщество отвъд пределите на всяка магия, е истина, която той никога не успя да възприеме.

Взел е кръвта ти с вярата, че ще го направи по-силен. Допуснал е в тялото си мъничка част от заклинанието, което майка ти е положила върху теб, когато е умряла за теб. Неговото тяло пази саможертвата й жива, и докато това заклинание оцелява, същото важи и за теб, за едничката последна надежда за самия Волдемор.

Дъмбълдор се усмихна на Хари, а Хари се вторачи в него.

— И сте знаел това? Знаел сте… през цялото време?

— Предполагах… Е, моите предположения обикновено са били добри! — каза Дъмбълдор щастливо и двамата постояха в тишина, както изглеждаше, доста дълго време, докато съществото зад тях продължаваше да хленчи и да трепери.

— Има и още! — рече Хари. — Има още за обяснение. Защо моята пръчка счупи онази, която той взе назаем?

— За това не мога да бъда сигурен.

— Предположете тогава! — каза Хари и Дъмбълдор се засмя.

— Това, което трябва да разбереш, Хари, е че ти и Лорд Волдемор пътешествахте заедно в области на магията, досега непознати и неизпитвани. Но ето какво мисля, че се е случило и то е безпрецедентно, и никой майстор на пръчки не би могъл, според мен, да предскаже или обясни това на Волдемор.

Без да иска, както вече знаеш, Лорд Волдемор удвои връзката помежду ви, когато се завърна към човешката си форма. И част от душата му е била все още свързана с твоята, и мислейки, че ще това ще го направи по-силен, той е взел част от саможертвата на майка ти в себе си. Ако само е можел да разбере по-точно страшната сила на тази саможертва, вероятно не би посмял да докосне кръвта ти… Но също така, ако е бил способен да разбере, не би могъл да бъде Лорд Волдемор, и вероятно никога не би извършил убийство.

Подсигурил двояката ви връзка, преплитайки съдбите ви заедно, по-здраво, отколкото двама магьосници са били обединени някога в историята, Волдемор се е опитал да те атакува с пръчка, която е споделяла една и съща сърцевина с твоята. И тогава нещо много странно се е случило, както знаем. Сърцевините са реагирали по начин, който Лорд Волдемор, без никога да е знел, че пръчката ти е близнак на неговата, би могъл да очаква.

Той е бил по-уплашен от теб в онази нощ, Хари. Ти си приел, дори прегърнал, възможната смърт, нещо което Лорд Волдемор никога не е бил способен да направи. Твоята смелост спечелила, твоята пръчка надвила неговата. При този процес нещо се е случило между тези пръчки, нещо, което се е отразило на взаимовръзката между техните господари.

Вярвам, че твоята пръчка е поела някои от силите и способностите на пръчката на Волдемор през онази нощ, или с други думи тя е съхранила мъничко от самия Волдемор. Така че пръчката ти го е разпознала, когато те е преследвал, разпознала е човек, който едновременно е бил сроден с теб и твой смъртен враг, и е пренасочила част от неговата собствена магия срещу него, магия, много по-мощна от това, което пръчката на Луциус някога е произвеждала. Твоята пръчка сега съдържала силата на огромната ти смелост и смъртоносното умение на самия Волдемор. Какъв шанс би имала срещу нея тази бедна пръчица на Луциус Малфой?

— Но ако пръчката ми е била толкова могъща, как успя Хърмаяни да я счупи? — попита Хари.

— Мое мило момче, нейното забележително въздействие е било насочено само към Волдемор, който така лекомислено се набърка сред най-дълбоките закони на магията. Само срещу него тази пръчка е била извънредно силна. Иначе си е била магическа пръчка като всяка друга… макар и наистина добра, не се съмнявам — завърши Дъмбълдор любезно.

Хари поседя замислен за дълго време или може би секунди. Беше много трудно да си сигурен за неща като времето тук.

— Той ме уби с вашата пръчка!

— Той не успя да те убие с моята пръчка — поправи Дъмбълдор думите на Хари. — Мисля, че можем да се съгласим, че не си мъртъв… макар наистина — добави той, като че уплашен да не е бил неучтив, — не искам да принизявам твоите страдания, които сигурно са били жестоки.

— Обаче се чувствам страхотно в момента — рече Хари, разглеждайки своите чисти, непокътнати ръце. — Къде точно се намираме?

— Е, и аз смятах да те питам същото — отвърна Дъмбълдор, оглеждайки се наоколо. — Къде би казал, че сме?

Преди Дъмбълдор да попита, Хари не бе знаел. Но сега осъзна, че има отговор, готов да му даде.

— Изглежда — каза бавно той, — като гарата Кингс Крос. Само дето е много по-чисто и празно. И няма влакове, доколкото мога да видя.

— Гарата Кингс Крос! — Дъмбълдор се разсмя невъздържано. — Боже мили, наистина?

— Ами, вие къде мислите, че сме? — попита Хари малко отбранително.

— Мое мило момче, нямам идея. Това е, както се казва, твоето парти.

Хари нямаше представа какво означава това; Дъмбълдор беше в стихията си. Изгледа го с недоволство и после си спомни един доста по-належащ въпрос от настоящото им местонахождение.

— Реликвите на Смъртта — каза той и му стана приятно да види, че думите му изтриха усмивката от лицето на Дъмбълдор.

— А, да… — каза той. Дори изглеждаше малко разтревожен.

— Е?

За първи път, откакто Хари се бе запознал с Дъмбълдор, той изглеждаше съвсем не като мъдър старец, беше далеч от това. Имаше вид по-скоро на момченце, хванато насред някоя пакост.

— Можеш ли да ми простиш? — каза той. — Можеш ли да ми простиш, че не ти се доверих? Че не ти казах? Хари, страхувах се единствено, че би се провалил, както аз се провалих. Ужасявах се само, че би допуснал моите грешки. Умолявам те да ми простиш, Хари. Аз знаех вече от известно време, че ти си по-добрият от нас като човек.

— За какво говорите?! — попита Хари, стреснат от тона на Дъмбълдор, от внезапните сълзи в очите му.

— Реликвите, реликвите… — промърмори Дъмбълдор. — Мечтата на всеки отчаян човек!

— Но те са истински!

— Истински… и опасни, примамка за глупци! — рече Дъмбълдор. — И аз бях такъв глупак. Но ти знаеш, нали? Вече нямам тайни от теб. Ти знаеш.

— Какво да знам?

Дъмбълдор извърна цялото си тяло, за да погледне Хари, и сълзи заблещукаха в брилянтните сини очи.

— Господар на Смъртта, Хари, господар на Смъртта! Бил ли съм по-добър, в крайна сметка, от Волдемор?

— Разбира се, че сте бил! — отвърна Хари. — Разбира се… как може да питате това? Никога не сте убивал, ако е можело да го избегнете!

— Вярно, вярно… — рече Дъмбълдор и заприлича на дете, търсещо окуражение. — Макар че и аз дирех начин да победя смъртта, Хари.

— Но не по НЕГОВИЯ начин — каза Хари. След целия си предишен гняв към Дъмбълдор, колко нелепо беше да седи тук, под високия сводест таван, и да го защитава от самия него. — Реликви, а не Хоркрукси.

— Реликви… — промърмори Дъмбълдор, — не Хоркрукси. Точно…

Последва пауза. Съществото зад тях хленчеше, но Хари вече не поглеждаше наоколо.

— Гриндълуолд също ги е търсел? — попита той.

Дъмбълдор затвори очи за момент и кимна.

— Това беше преди всичко, което ни събра заедно — каза той тихо. — Две умни, арогантни момчета с обща фикс-идея. Той искаше да дойде в Годрикс Холоу, както сигурно си отгатнал, заради гроба на Игнациус Певерел. Искаше да изследва мястото, където третият брат бе умрял.

— Значи е вярно?!… — запита Хари. — Всичко? Братята Певерел…

— … са тримата братя от приказката — кимна Дъмбълдор. — О, да, така мисля. Дали наистина са срещнали Смъртта по някакъв безлюден път… Смятам, че е по-вероятно братята Певерел да са били просто талантливи, но опасни магьосници, които са успели да създадат тези могъщи предмети. Историята, че това са реликвите на самата Смърт ми прилича точно на типа легенда, който може да възникне около подобни творения… Мантията, както вече знаеш, се е предавала през поколенията, от баща на син, от майка на дъщеря, чак до последния жив наследник на Игнациус, който се родил, подобно на самия него, в селцето Годрикс Холоу.

Дъмбълдор се усмихна на Хари.

— Аз?

— Ти. Знам, че си отгатнал вече защо мантията е била в мое владение през нощта, когато родителите ти загинаха. Джеймс ми я беше показал само преди няколко дни. Тя обясняваше до голяма степен неговите безнаказани пакости из училището! Не можех да повярвам на очите си. Помолих да я взема назаем, за да я изследвам. В онзи момент вече отдавна се бях отказал от мечтата за обединяване на реликвите, но не можех да устоя, не можех да се стърпя да не я огледам отблизо… Беше мантия, подобна на която никога не бях виждал, изключително стара, съвършена във всяко отношение… и тогава баща ти умря, а аз имах две реликви най-накрая, изцяло и само за мен!

Тонът му бе станал непоносимо горчив.

— Обаче мантията не би им помогнала да оцелеят — рече бързо Хари. — Волдемор е знаел къде са мама и татко. Мантията е нямало да ги защити от проклятия.

— Вярно… — въздъхна Дъмбълдор. — Вярно е.

Хари изчака, но Дъмбълдор не проговори, затова той го подтикна.

— Значи сте се отказал да търсите Реликвите, когато сте видял мантията-невидимка?

— О, да… — плахо отвърна Дъмбълдор. Изглеждаше, че се насилва да срещне очите на Хари. — Знаеш какво се случи. Знаеш. Не би могъл да ме презираш повече, отколкото сам се презирам заради това.

— Но аз не ви презирам…

— Тогава би трябвало! — каза Дъмбълдор. Той си пое дълбоко въздух. — Знаеш тайната за болестното състояние на сестра ми, какво й сториха онези мъгъли, в какво се бе превърнала. Знаеш как бедният ми баща потърси отмъщение и си плати цената, умирайки в „Азкабан“. Знаеш как майка ми се отказа от собствения си живот, за да се грижи за Ариана. Не можех да понасям всичко това, Хари!

Дъмбълдор го заяви открито, студено. Сега той се взираше над главата на Хари, в далечината.

— Аз бях надарен, бях брилянтен. Исках да избягам. Исках да блесна. Исках слава!

Не ме разбирай погрешно — каза той, и болка прекоси лицето му, сякаш отново се състари. — Обичах ги, обичах родителите си, обичах брат си и сестра си, но бях егоист, Хари, много по-егоистичен, отколкото ти, който си забележително лишен от себичност, би могъл да си представиш… И така, когато майка ми умря и ми бе оставена отговорността за увредена сестра и своеволен брат, се завърнах в родното си село, обзет от гняв и горчивина. „Окован и похабен“, мислех си! И тогава, разбира се, дойде той…

Дъмбълдор се взря право в очите на Хари отново.

— Гриндълуолд. Не можеш да си представиш как ме обзеха идеите му, Хари, възпламениха ме. Мъгълите да бъдат поставени в подчинение. Ние, магьосниците, да триумфираме. Гриндълуолд и аз — славните млади лидери на Революцията! О, и имах съвсем малко скрупули. Утешавах съвестта си с празни думи. Всичко щеше да бъде за всеобщото благо и всяка нанесена вреда щеше да бъде заплатена стократно в ползи за магьосниците. Дали съм знаел дълбоко в сърцето си какво представлява Гилърт Гриндълуолд? Мисля, че да, но съм си затварял очите. Ако плановете ни се осъществяха, всичките ми мечти щяха да станат действителност! И в основата на нашите планове бяха Реликвите на Смъртта! Как го омайваха те, как омайваха и двама ни! Могъщата пръчка — оръжието, което щеше да ни доведе до властта! Камъкът на Възкресението — за него, макар да се преструвах, че не знам това, то означаваше армия от Инфери! За мен, признавам си, означаваше връщането на родителите ми и махането на цялата отговорност от моите плещи. А Мантията… някак си никога не я обсъждахме особено много, Хари. И двамата можехме да се скриваме сами достатъчно добре и без Мантията, чиято истинска магия, разбира се, е че може да бъде използвана да защити и предпази и други, редом със собственика си. Мислех, че ако някога я намерим, би могла да е от полза за скриването на Ариана, но нашият интерес към Мантията беше основно, че тя допълва триото, защото според легендата човекът, който обедини всичките три обекта щял да бъде истински Господар на Смъртта, което ние възприемахме като „непобедим“.

Непобедимите Господари на Смъртта, Гриндълуолд и Дъмбълдор! Два месеца на лудост, жестоки мечти и пренебрегване на единствените двама членове на семейството, които ми бяха останали… И после… знаеш какво се случи. Реалността се завърна във формата на моя груб, недодялан и безкрайно по-достоен за уважение брат. Не исках и да чуя истините, които той крещеше в лицето ми. Не исках и да чуя, че нямам право да продължа нататък с търсенето на Реликвите при наличието крехка и нестабилна сестра под моите грижи. Спорът ни се превърна в битка. Гриндълуолд загуби контрол. Това, което винаги съм долавял у него, макар да се преструвах, че не е така, сега избухна като ужасяваща действителност. И Ариана… след всичките грижи и внимание на майка ми… лежеше мъртва на пода!…

Дъмбълдор се задъха и горко заплака. Хари се протегна и с радост откри, че може да го докосне. Той стисна здраво ръката му и Дъмбълдор постепенно дойде на себе си.

— Е, Гриндълуолд избяга, както никой, най-малко аз, е можело да предположи. Той изчезна заедно с плановете си за заграбване на властта и схемите си за насилие над мъгълите, и мечтите за Реликвите на Смъртта, мечти, в които го бях насърчавал и подпомагал. Той избяга, докато на мен ми остана да погреба сестра си и да се науча да живея с вината си и ужасяващата скръб, цената на моя срам.

Минаха години. Имаше слухове за него. Казваха, че се е сдобил с магическа пръчка, владееща огромна мощ. А пък на мен междувременно ми предлагаха да стана Министър на Магията, при това не един път, а доста пъти. Естествено, отказвах. Бях научил, че не може да се разчита на мен с властта в ръце.

— Но вие щяхте да бъдете по-добър, много по-добър от Фъдж и Скримджър! — възкликна Хари.

— Щях ли?… — запита Дъмбълдор тягостно. — Не съм толкова сигурен. Бях доказал още в младежките си години, че ВЛАСТТА е моята слабост и мое изкушение. Може би е чудно, Хари, но вероятно тези, на които могъществото приляга най-добре, са тези, които никога не са се стремили към него. Тези, които подобно на теб са били принудени да приемат водачеството, и са се нагърбили с тази мантия, защото трябва, и са открили за своя собствена изненада, че тя им подхожда много добре! Бях на по-сигурно място в „Хогуортс“. Мисля, че бях добър учител…

— Бяхте най-добрият!…

— … много си мил, Хари. Но докато се правех на зает с подготовката на млади магьосници, Гриндълуолд събираше армия. Казваха, че се страхувал от мен, и може би е било така, но по-малко, ми се струва, отколкото аз се страхувах от него.

— О, не от смъртта! — рече Дъмбълдор в отговор на въпросителния поглед на Хари. — Не от това, което би могъл да ми стори с магия. Знаех, че сме с изравнени сили, а може би дори, че имам лек превес в уменията си. Това, от което се страхувах, беше истината. Разбираш ли, никога не съм знаел, кой от нас в тази последна ужасна битка действително беше произвел заклинанието, убило сестра ми. Може да ме наречеш страхливец и ще бъдеш прав, Хари. Боях се, повече от всичко на света, от това да науча, че аз съм бил този, който е причинил смъртта й, не само чрез моята арогантност и глупост, но и че действително съм нанесъл удара, отнел живота й. Смятам, че той го е знаел. Мисля, че е знаел какво ме плаши. Отлагах срещата с него, докато най-накрая щеше да бъде твърде срамно да се съпротивлявам повече. Хора умираха и изглеждаше, че никой не би могъл да го спре. Трябваше да направя, каквото можех. Е, знаеш какво се случи после. Спечелих дуела. Спечелих и Пръчката.

Отново тишина. Хари не попита дали Дъмбълдор някога е узнал кой е поразил Ариана мъртва. Нямаше желание да разбира, а още по-малко искаше да се налага на Дъмбълдор да му каже. Най-сетне знаеше какво би видял Дъмбълдор, когато погледне в огледалото Еиналеж и защо така добре разбираше обаянието, което бе упражнило то над Хари.

Дълго време двамата поседяха мълчаливо и скимтенето на съществото зад тях почти не смущаваше вече Хари.

Най-накрая той каза:

— Гриндълуолд се е опитал да предотврати това, Волдемор да тръгне по следите на Могъщата пръчка. Излъгал е, разбирате ли, престорил се, че никога не я е имал.

Дъмбълдор кимна, гледайки в скута си, а по кривия му нос все още блестяха сълзи.

— Твърди се, че показвал разкаяние в последните години, сам в своята килия в „Нурменгард“. Надявам се да е вярно… Ще ми се да вярвам, че наистина е почувствал ужаса и позора от това какво е сторил. Може би тази лъжа пред Волдемор е била неговият опит да изкупи греховете си… да попречи на Волдемор да се добере до Реликвата…

— … или може би, за да не разбива гробницата ви? — предположи Хари и Дъмбълдор стисна леко очи.

След още една кратка пауза Хари рече:

— Опитал сте да използвате Камъка на Възкресението…

Дъмбълдор кимна.

— Когато го открих, след всичките тези години, погребан в изоставения дом на семейство Гаунт — реликвата, за която бях копнял най-много, макар в младостта си да я исках по съвсем различни причини — загубих разсъдъка си, Хари! Напълно забравих, че сега това бе Хоркрукс, че пръстенът с този Камък със сигурност носи проклятие. Взех го и го сложих на ръката си и за секунда си въобразих, че ще видя Ариана и майка си, и баща си, и ще им кажа колко много, много съжалявам… Бях такъв глупак, Хари. След всичките тези години не бях научил нищо. Не бях достоен да обединя Реликвите на Смъртта. Бях го доказал с времето отново и отново, а тогава бе последното доказателство!

— Но защо?… — попита Хари. — Било е естествено! Искал сте да ги видите отново. Какво нередно има в това?

— Може би един на милион би могъл да обедини Реликвите, Хари. Аз бях способен да владея само най-посредствената от тях, най-малко необикновената. Бях способен да притежавам Могъщата пръчка и да не се хваля с нея, да не убивам с нея. Тя ми позволи да я опитомя и използвам, защото я взех не за собствена изгода, а за да спася другите от нея. Но Мантията взех от чисто любопитство и затова тя никога нямаше да може да проработи за мен, както работи за теб, нейния истински собственик. Камъкът щях да употребя по-скоро в опит да извлека обратно тези, които почиват в мир, отколкото да направя възможна собствената си жертва, както стори ти. Ти си ДОСТОЙНИЯТ владетел на Реликвите.

Дъмбълдор потупа Хари по ръката и той погледна стареца и се усмихна; не можа да се сдържи. Как би могъл да продължи да се сърди на Дъмбълдор сега?

— Защо трябваше да го направите толкова трудно?…

Усмивката на Дъмбълдор беше леко притеснена.

— Опасявам се, че разчитах на мис Грейнджър да те забави, Хари. Страхувах се, че лудата ти глава може да вземе връх над доброто ти сърце. Уплаших се, че ако ти бъдат представени наведнъж всички факти за тези съблазнителни предмети, може да заграбиш Реликвите, както го сторих аз, в грешния момент, заради грешни подбуди. Ако сложеше ръка на тях, исках да ги владееш сигурно. Ти си истинският Господар на Смъртта, защото истинският господар не се опитва да избяга от смъртта. Той приема, че трябва да умре и разбира, че съществуват далеч, далеч по-лоши неща в света на живите от умирането.

— И Волдемор никога не е знаел за Реликвите?

— Не мисля така, защото той не разпозна Камъка на Възкресението, който превърна в Хоркрукс. Но дори и да е знаел за тях, Хари, съмнявам се, че е щял да се интересува от някоя от тях, освен от първата. Не би помислил, че ще се нуждае от Мантията, а колкото до Камъка, кого би искал да върне от мъртвите? Той се страхува от мъртвите. Той не може да обича.

— Но сте очаквал да тръгне след Пръчката?

— Бях сигурен, че ще опита, откакто твоята пръчка победи тази на Волдемор в гробището на Литъл Хангълтън. Отначало е бил изплашен, че си го победил с превъзхождащо умение. Обаче веднага, щом е похитил Оливандър, е разбрал за съществуването на сърцевините-близнаци. Мислел е, че това обяснява всичко. Въпреки това, взетата назаем пръчка не постигна нищо по-добро срещу твоята! Така че Волдемор, вместо да се запита какво качество има у теб, което е направило пръчката ти толкова силна, каква дарба притежаваш ти, която той няма, естествено се е насочил да намери единствената пръчка, която се твърдяло, че ще победи всяка друга. За него Могъщата пръчка се превърна в обсебване, конкуриращо обсебването му с теб. Той вярва, че Могъщата пръчка премахва последната му слабост и го прави истински непобедим. Горкият Сивиръс…

— Ако сте планирали вашата смърт чрез Снейп, значи сте смятал Могъщата пръчка да се озове у него накрая, нали?

— Признавам, че това бе намерението ми… — каза Дъмбълдор, — но то не сработи, както целях, нали?

— Не… — рече Хари. — Тази част не проработи.

Създанието зад тях се раздруса и нададе жалостив стон, а Хари и Дъмбълдор седяха мълчаливо за най-дълъг период от досегашните им спирания. Осъзнаването какво предстои да се случи се спусна постепенно над Хари през дългите минути като леко натрупващ се сняг.

— Трябва да се върна обратно, нали?…

— Това зависи от теб.

— Имам избор?!

— О, да! — усмихна се Дъмбълдор отново. — Нали казваш, че сме на Кингс Крос? Мисля, че ако решиш да не се връщаш, ще можеш да… нека кажем така… да се качиш на един влак.

— И къде би ме завел той?

— Нататък… — каза простичко Дъмбълдор.

Отново тишина.

— Волдемор държи Могъщата пръчка.

— Вярно е. Волдемор държи Могъщата пръчка.

— Но вие искате да от мен да се върна?

— Смятам — рече Дъмбълдор, — че ако избереш да се върнеш, все още има шанс с него да бъде свършено завинаги. Не мога да обещая нищо. Но знам това, Хари, че ти имаш много по-малко причини да се страхуваш от повторното си връщане, отколкото той.

Хари погледна отново грубовато изглеждащото нещо, което потръпваше и се давеше в сянката под отдалечения стол.

— Не съжалявай умрелите, Хари. Съжалявай живите и най-вече тези, които живеят без любов. Завръщайки се, би могъл да осигуриш това, по-малко човешки души да бъдат осакатени, по-малко семейства разкъсани. Ако това ти се вижда достойна цел… то си казваме довиждане… засега…

Хари кимна и въздъхна. Да напусне това място изобщо не би било така трудно, както беше да крачи през гората, но тук бе топло и светло и спокойно, а той знаеше, че се насочва обратно към болката и страха от още загуби. Изправи се. Дъмбълдор го последва и двамата постояха, загледани известно време лице в лице.

— Кажете ми едно последно нещо — каза Хари. — Това истинско ли е? Или се случва в главата ми?

Дъмбълдор му се усмихна лъчезарно и гласът му прозвуча плътен и силен в ушите на Хари, макар ярката мъгла да се спускаше отново, скривайки образа му.

— Разбира се, че се случва в главата ти, Хари, но откъде-накъде това би трябвало да значи, че не е истинско?…