Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава двадесет и третаИМЕНИЕТО МАЛФОЙ

Хари погледна двамата си приятели, които сега бяха като тъмни силуети. Той видя Хърмаяни как насочва пръчката си не навън, а към лицето му; чу се гръм, сноп бяла светлина и той се присви в агония, неспособен да вижда. Той усещаше как лицето му се подуваше бързо под ръцете му, докато тежки стъпки го заобикаляха.

— Изправи се, сган!

Неизвестни ръце издърпаха Хари грубо от земята. Преди да може да го спре, някой пребърка джобовете му и извади пръчката му. Хари притискаше лицето си, което го болеше изключително много и беше станало неузнаваемо под пръстите му, разтегнато, подуто и пухесто, сякаш след алергична реакция. Очите му бяха станали с размерите на цепнатини и той едва виждаше; очилата му паднаха, докато безцеремонно го издърпваха от палатката; единственото което можеше да види бяха замъглените силуети на четирима или петима души да се борят с Рон и Хърмаяни, за да ги изкарат навън.

— Махни се от нея! — извика Рон. Чу се несъмнен звук от юмруци, удрящи плът. Рон изсумтя от болка, а Хърмаяни изпищя.

— Не! Оставете го, оставете го!

— На гаджето ти ще му случи нещо много по-лошо, ако е в списъка ми! — каза познатият груб глас. — Вкусно момиченце… каква почерпка… обичам мекичка кожа…

Стомахът на Хари се преобърна. Той знаеше кой бе това: Фенрир Грейбек, върколакът, на когото бе разрешено да се облича като смъртожаден в замяна за неговата свирепа служба.

— Претърсете палатката! — каза друг глас.

Хари бе захвърлен по лице на земята. Друго тупване до него го извести, че и Рон бе захвърлен до него. Те чуваха стъпки и трясъци; мъжете преобръщаха столовете в палатката докато я претърсваха.

— Сега да видим, кого имаме тук!… каза Грейбек злорадо, преобръщайки Хари по гръб. Лъч светлина от пръчката на Грейбек го освети и той се изсмя.

— Май ще ми трябва малко Бирен шейк да го оправим тоя. К’во ти се е случило бе, грознико?

Хари не отговори веднага.

— КАЗАХ! — повтори Грейбек и Хари получи удар в диафрагмата, който го накара да се свие от болка — какво ти се е случило?

— Нажилен съм… — промърмори Хари. — Ужилиха ме…

— Да, изглежда е така… — каза втори глас.

— Как се казваш? — озъби се Грейбек.

— Дъдли — каза Хари.

— И първото ти име?

— Аз… Върнън. Върнън Дъдли.

— Провери списъка, Скейбиър! — каза Грейбек и Хари го чу да се премества към Рон. — Ами ти, червенокоско?

— Стан Шънпайк! — каза Рон.

— Как пък не! — каза мъжът на име Скейбиър. — Познаваме го Стан Шънпайк, бачка за нас!

Чу се още едно „туп“.

— Афс зъм Барди… каза Рон и Хари разбра, че устата му бе пълна с кръв. — Барди Уидли.

— Уизли, а? — дрезгаво каза Грейбек. — Значи си роднина на ония кръвни предатели, въпреки, че не си мътнород. И накрая, красивата ти приятелка… — от сладникавия тон на Грейбек Хари го побиха тръпки.

— Леко, Грейбек! — каза Скейбиър сред подигравките на другите.

— О, няма да хапя точно сега. Да видим дали ще си спомни името по-бързо от Барни. Коя си ти, момиче?

— Пенелопи Клиъруотър — каза Хърмаяни. Тя звучеше ужасена, но убедителна.

— Какъв е кръвният ти статут?

— Полукръвна… — каза Хърмаяни.

— Лесно е да се провери… каза Скейбиър. — ’Ма ’сичките са на училищна възраст!

— Набузнагхме… каза Рон.

— Напуснали сте, а червенокоско? — каза Скейбиър. И решихте да отидете на излет? И си помислихте, на шега да споменете името на Тъмния Лорд?

— Дне на жега… — каза Рон. — Инзидент.

— Инцидент? Появи се още подигравателен смях.

— Знаеш ли кой обичаше да използва името на Тъмния Лорд, Уизли? — изръмжа Грейбек. — Орденът на Феникса. Да ти говори нещо?

— Хне.

— Е, те не показват на Тъмния Лорд заслуженото уважение, затова името е Табу. Няколко члена от Ордена бяха открити по този начин. Ще видим. Завържи ги при другите затворници!

Някой издърпа Хари за косата, завлече го на кратко разстояние, бутна го така, че да е в седнало положение, след което започна да го завързва гръб в гръб с други хора. Хари все още бе полусляп, едвам успявайки да види нещо през подпухналите си очи. Когато най-сетне мъжа който ги връзваше се отдалечи, Хари прошепна на другите затворници.

— Някой да има още пръчка?

— Не… — казаха Рон и Хърмаяни от двете му страни.

— Вината е изцяло моя. Аз казах името, съжалявам…

— Хари?

Бе нов, но познат глас и дойде точно зад Хари, от човека завързан отляво на Хърмаяни.

— Дийн?!

— Значи си ти! Ако разберат кого са хванали! Те са „ловци“, търсят бегълци, за да ги предават за злато!

— Добра стока за една вечер! — казваше Грейбек, докато чифт подковани ботуши минаха покрай Хари и те чуха още трясъци откъм палатката. — Мътнород, таласъм и трима бегълци. Провери ли дали са в списъка, Скейбиър? — изрева той.

— Да. Няма такъв Върнън Дъдли тука, Грейбек.

— Интересно… — каза Грейбек. Това е интересно…

Той приклекна до Хари, който видя, през безкрайно малката пролука между подутите му клепачи, лице покрито в сплъстена сива коса и мустаци, със заострени кафяви зъби и възпаление по краищата на устата. Грейбек смърдеше както и на кулата където Дъмбълдор бе загинал: на мръсотия, пот и кръв.

— Значи не си търсен тогава, а, Върнън? Или си в списъка, само че под друго име? В кой дом беше в „Хогуортс“?

— Слидерин! — механично отвърна Хари.

— Смешно, как ’сички мислят, че искаме да чуем точно т’ва! — присмя се Скейбиър отстрани. — Но ни един от тях не мо’е да каже къде е общата им стая!

— В подземията е! — спокойно каза Хари. — Влиза се през стената. Пълно е с черепи и други неща и е под езерото, така че светлината е зелена.

Имаше кратка пауза.

— Виж ти, изглежда наистина сме си ’фанали малко слидеринче! — каза Скейбиър. — Браво на теб, Върнън, щото няма много мътнороди слидеринци. Кой е баща ти?

— Работи в Министерството… — излъга Хари. Той знаеше, че цялата му лъжа ще излезе наяве и при най-малкото разследване, но от друга страна, така, или иначе, имаше малко време, само докато лицето му възвърнеше нормалния си вид, преди да се разкрият картите. — „Отдел за Магически инциденти и катастрофи“

— Знаеш ли к’во, Грейбек! — каза Скейбиър. Мисля, че имаше нек’ъв Дъдли там.

— Хари притаи дъх: би ли могъл късмет, чиста проба късмет да ги измъкне невредими?

— Брей, брей! — каза Грейбек и Хари можеше да чуе леката тревога в безчувствения му глас и той знаеше, че Грейбек се чудеше дали току-що не бе нападнал и пленил сина на служител в Министерството. Сърцето на Хари биеше силно във въжетата около ребрата му; той не би бил изненадан, ако Грейбек можеше да забележи. — Ако казваш истината, грознико, няма да се плашиш от едно посещение до Министерството. Очаквам, че баща ти ще ни възнагради, че сме те намерили!

— Но… — каза Хари, устата му бе суха, — ако само ни пуснете…

— Хей! — от палатката долетя вик. — Погледни това, Грейбек!

Тъмна фигура дотича към тях и Хари видя сребърен проблясък в светлината от пръчките им. Те бяха намерили меча на Грифиндор.

— Мн-оо-ого хубаво!… каза Грейбек благодарно, взимайки меча от другаря си. — О, много хубаво, наистина. Изглежда като таласъмска изработка. От къде намерихте нещо като това?!

— На баща ми е… — излъга Хари, надявайки се, че е прекалено тъмно за Грейбек да види името изковано на меча. — Взехме го назаем да сечем дърва за огъня…

— Стой малко, Грейбек! Я виж т’ва в „Пророчески вести“!

Докато Скейбиър казваше това, белегът на Хари, който бе разтегнат върху подутото му чело, загоря свирепо. По-чисто отколкото можеше да различи каквото и да е било около него, той видя огромна сграда, зловеща крепост, смолисточерна и отблъскваща; мислите на Волдемор отново бяха станали остри като бръсначи; той се носеше плавно към огромното здание спокойно-еуфорично с цел…

Толкова близо… толкова близо…

С огромно усилие на волята си Хари затвори съзнанието си за мислите на Волдемор, връщайки се където седеше, завързан до Рон, Хърмаяни, Дийн и Грипкук в тъмнината, слушайки Грейбек и Скейбиър.

— „’Ърмани Грейнджър“ — казваше Скейбиър, — „мъгълородна, за която се знае, че пътува с ’Ари Потър.“

Белегът на Хари гореше в тишината, но той полагаше огромни усилия да остане в съзнание, да не се изплъзне в мислите на Волдемор. Той чу ботушите на Грейбек да проскърцват докато приклякаше до Хърмаяни.

— Знаеш ли какво, малко девойче? Тая снимка дяволски прилича на теб!

— Не! Не съм аз!

Ужасеното изпискване на Хърмаяни бе все едно самопризнание.

— … „за която се знае, че пътува с Хари Потър“ — повтори тихо Грейбек.

Тишина бе настанала над тази сцена. Белегът на Хари бе ужасно болезнен, но той се бореше срещу привличането на мислите на Волдемор; никога не беше толкова важно да остане в собственото си съзнание.

— Е, това променя нещата нали?… — прошепна Грейбек.

Никой не проговори: Хари усещаше как бандата „ловци“ наблюдаваха, замръзнали и усети ръката на Хърмаяни да трепери до неговата. Грейбек се изправи, направи няколко крачки до където седеше Хари, приклякайки отново да огледа деформираните му черти.

— Какво е това на челото ти, Върнън? — попита той спокойно, дъхът му бе ужасен за ноздрите на Хари, а Грейбек постави мръсния си пръст на изпънатия белег.

— Не го докосвай! — извика Хари; той не можа да се възпре; мислеше си, че ще му прилошее от болката.

— Мислих, че носиш очила, Потър? — промълви Грейбек.

— Намерих едни очила! — излая един от „ловците“, спотайващ се настрани. — Имаше очила в палатката, Грейбек!

— Чакай…

И след няколко секунди очилата на Хари бяха набутани обратно на лицето му. Апашите се приближиха сега, взирайки се в него.

— Той е! — дрезгаво каза Грейбек. — Хванали сме Потър!

Всички се отдръпнаха няколко крачки назад, удивени от това което бяха сторили. Хари, все още борейки се да остане в съзнание, не можеше да измисли да каже каквото и да е: частични видения се прокрадваха в съзнанието му…

… той се носеше плавно около стените на черната крепост…

Не, той беше Хари, завързан и без пръчка, в смъртна опасност!

… поглеждайки нагоре, нагоре към най-високия прозорец, на най-високата кула.

Той беше Хари и те обсъждаха съдбата му на тих глас…

… време е да лети…

— … до Министерството?

— По дяволите Министерството! — изръмжа Грейбек. Ще си припишат заслугите и ние няма да получим нищичко. Аз казвам да го закараме направо на Ти-Знаеш-Кой.

— Ш’ го призовеш? Тука?! — каза Скейбиър изумен и ужасен.

— Не бе! — озъби се Грейбек — Няма нужда, — казват, че използва къщата на Малфой като щаб. Ще заведем момчето там.

Хари мислеше, че знае защо Грейбек не вика Волдемор. На върколака бе позволено да носи смъртожадни отличителни знаци, когато искаха да го използват, но само членовете на Вътрешния кръг на Волдемор бяха жигосани с Черния знак: Грейбек не бе удостоен с тази чест.

Белегът на Хари загоря отново…

… и той се изправи в нощта, летейки нагоре към прозореца на най-високата кула…

— … напълно сигурен, че е той? Щот’, ако не е, Грейбек, сме мъртви!

— Кой отговаря тук? — изрева Грейбек, прикривайки моментната си нерешителност — Казвам, че това е Потър и той, плюс пръчката му, това са двеста хиляди галеона точно тук! Но, ако сте толкова страхливи да не дойдете, всичко е за мен и с повече късмет, ще вмъкна и момичето!

… прозорецът бе най-малката цепнатина в черната скала, недостатъчна за човек да влезе… костелива фигура беше видима през нея… мъртва или спяща…?

— Добре! — каза Скейбиър. — Добре, ще участваме! Ами останалите, Грейбек, к’во да ги правим?

— Направо да ги вземем всичките. Пипнахме два мънтнорода, това са още десет галеона. Дай ми и меча. Ако това са рубини, ще си имаме още едно малко съкровище.

Пленниците бяха изправени на крака. Хари можеше да чуе дишането на Хърмаяни, учестено и изплашено.

— Дръжте ги и то здраво. Аз ще се заема с Потър! — каза Грейбек, хващайки една шепа от косата на Хари; Хари усещаше дългите му, жълти нокти как драскат скалпа му. — На три! Едно — две — три!

Те се магипортираха, издърпвайки пленниците си заедно с тях. Хари се бореше да се измъкне от ръката на Грейбек, но беше безнадеждно: Рон и Хърмаяни бяха притиснати силно до него от всяка страна, той не можеше да се отдели от групата и докато дъхът му бе изтискван от гърдите му белегът гореше по-силно:

… той се промуши през цепнатината която бе прозореца, като змия и се приземи, сякаш дим, в стаята…

Затворниците се накланяха един върху друг докато се приземяваха на една полянка. Очите на Хари, все още подпухнали, отнеха момент да се нагодят, тогава той видя артистично изковани железни порти в началото на (както смяташе) дълга алея. Той изпита малка капчица успокоение. Най-лошото не се бе случило още: Волдемор не бе тук. Той беше, Хари знаеше, защото се опитваше да устои на видението, в някаква странна крепост в най-високата й кула. Колко време би му отнело да стигне до тук, след като разбереше, че Хари е заловен, бе друг въпрос…

Един от ловците закрачи към портите и ги раздруса.

— Как да влезем бе? Заключени са, Грейбек, не мога — ау!

Той отхвърли ръце от уплаха. Желязото се изкривяваше, превръщайки се от навивки и апликации в стряскащо лице, което проговори с дрънчащ и ехтящ глас:

— СЪОБЩЕТЕ ЦЕЛТА СИ!

— Хванахме Потър! — изрева триумфално Грейбек. — Заловихме Хари Потър!

Портите се отвориха.

— Хайде! — каза Грейбек на хората си и пленниците бяха промушени през вратите нагоре по алеята, между високия жив плет, който заглуши стъпките им. Хари видя бяло, призрачно очертание над него и осъзна, че е чисто бял паун. Той се препъна и бе изправен на крака от Грейбек; сега залиташе на всички страни, завързан гръб в гръб с другите пленници.

Затваряйки подутите си очи той позволи на болката да го завладее за момент, желаейки да разбере какво прави Волдемор, дали знае, че Хари е пленен:

… измършавялата фигура се размърда под завивката си и се обърна към него, очите се отвориха в лицето подобно на череп… крехкият човек се изправи, хлътналите очи сега фиксирани върху него, върху Волдемор и тогава той се усмихна. Повечето му зъби ги нямаше…

— Значи най-сетне дойде. Смятах, че ще го направиш… един ден. Но пътуването ти беше напразно. Тя никога не е била в мен!

— Лъжеш!

Докато гневът на Волдемор туптеше в него, белегът на Хари заплашваше да експлодира от болка и той се върна обратно в собственото си тяло, борейки се да остане в съзнание, докато пленниците се препъваха върху чакъла.

Всички ги озари светлина.

— Какво е това? — каза студен женски глас.

— Тук сме за да се срещнем с Този-Който-Не-бива-Да-Се-Назовава! — изкърца Грейбек.

— Кой сте вие?

— Знаеш кой съм! — имаше възмущение в гласа на върколака — Фенрир Грейбек! Заловихме Хари Потър!

Грейбек хвана Хари и го довлече на светлината, карайки другите пленници да се разместят.

— ’Нам, че е малко подут, госпо’о, ’ма е той! — обади се Скейбиър. — Ако се вгледате по-отблизо, ша му видите белега. И т’ва тука, виждате ли момичето? Това е мътнородка която пътува с не’о, госпо’о. Няма съмнение, че са те и взехме пръчката му също! Ето госпо’о…

Хари видя Нарциса Малфой да изучава внимателно подутото му лице. Скейбиър подаде мушна пръчката му. Тя повдигна вежди.

— Въведете ги! — каза тя.

Хари и останалите бяха набутани и ритани нагоре по каменните стълби в коридор, осеян с портрети.

— Последвайте ме! — каза Нарциса, водейки ги през коридора. — Синът ми, Драко, си е вкъщи за Великденските празници. Ако това е Хари Потър, той ще знае!

Гостната стая заслепяваше тъмнината отвън; дори с почти затворени очи Хари можеше да различи широките пропорции на стаята. Кристален полилей висеше от тавана, още портрети висяха от тъмно лилавите стени. Две фигури станаха от столовети си пред богато окрасената мраморна камина докато пленниците бяха вкарвани насила в стаята от „ловците“.

— Какво е това?!…

— Ужасно познатият, провлачен глас на Луциус Малфой стигна до ушите на Хари. Той се паникьосваше: не можеше да види изход от ситуацията и беше по-лесно, докато страхът му се покачваше, да възспира мислите на Волдемор, въпреки че белегът му все още гореше.

— Казват, че са хванали Потър! — каза студеният глас на Нарциса. — Драко, ела тук!

Хари не смееше да погледне Драко в лицето, но го видя изкосо: силует, малко по-висок от него, се изправяше от фотьойла, лицето му бе бледо и заострено петно под бяло-русата коса.

Грейбек накара пленниците да се завъртят отново така, че да постави Хари под полилея.

— Е, момче? — проскърца върколакът.

Хари бе обърнат срещу огледало над камината, огромно позлатено нещо със сложна, спираловидна рамка. През цепките на очите си той видя отражението си за пръв път откакто бяха напуснали площад Гримолд.

Лицето му бе огромно, блестящо и розово, всяка черта изкривена от проклятието на Хърмаяни. Черната му коса достигаше раменете му и имаше тъмна сянка около челюстта му. Ако не знаеше кой стои там, би се почудил кой носеше очилата му. Той реши да не говори, защото гласът му със сигурност би го издал; въпреки това той все още избягваше очен контакт с Драко, докато той се приближаваше.

— Е, Драко? — каза Луциус Малфой. Той звучеше с надежда. — Той ли е? Хари Потър ли е?

— Не мога — не мога да съм сигурен… — каза Драко. Той се държеше надалеч от Грейбек и изглеждаше уплашен да погледне Хари, както и Хари бе да погледне него.

— Погледни го по-внимателно, виж! Ела по-близо!

Хари никога не бе чувал Луциус Малфой толкова развълнуван.

— Драко, ако ние сме тези които предадат Потър на Тъмния Лорд, всичко ще бъде просто…

— Нали няма да забравим кой всъщност го залови, надявам се, г-н Малфой? — каза Грейбек заплашително.

— Разбира се, разбира се! — нетърпеливо изрече Луциус. Той се доближи до Хари толкова близо, че Хари можеше да види обикновено отпуснатото, бледо лице с всеки детайл дори през подутите му очи, сякаш гледаше през решетка.

— Какво сте му направили? — попита Луциус Грейбек. — Как стана в това състояние?

— Това не бяхме ние…

— Прилича ми повече на Жилещо проклятие! — каза Луциус.

Сивите му очи обходиха челото на Хари.

— Има нещо тук… — прошепна той — може и да е белегът, разтегнат… Драко, ела тук, погледни внимателно! Какво мислиш?

Хари видя лицето на Драко отблизо, сега, до това на баща му. Те си приличаха толкова много, с тази разлика, че баща му изглеждаше извън себе си от вълнение, а изражението на Драко бе изпълнено с отвращение, дори страх.

— Не знам… — каза той и се отправи към камината където майка му наблюдаваше.

— По-добре да сме сигурни, Луциус! — обърна се Нарциса към съпруга си, с нейния студен, ясен глас. — Напълно сигурни, че това е Потър, преди да призовем Тъмния Лорд… Казват, че е негова… тя изучаваше отблизо пръчката от трънка, — но не съвпада с описанието на Оливандер… Ами ако сгрешим, ако повикаме Тъмния Лорд тук за нищо… помниш ли какво стори с Роул и Долохов?…

— Ами мътнородката тогава? — изръмжа Грейбек. Хари почти загуби равновесие докато „ловците“ караха пленниците да се завъртят отново така, че светлината да падне върху Хърмаяни.

— Я чакай! — остро каза Нарциса. — Да, да, тя беше при мадам Молкин с Потър! Видях снимката й в „Пророчески Вести“! Виж Драко, това не е ли онази Грейнджър?

— Аз… може би… да.

— Но тогава това е момчето Уизли! — извика Луциус, прекрачвайки около пленниците, за да погледне Рон. — Това са те, приятелите на Потър! Драко огледай го, не е ли синът на Артър Уизли, или как му беше там името?…

— Да… — каза Драко, отново с гръб към пленниците. Възможно е…

Вратата на гостната се отвори зад Хари. Проговори жена, чийто глас покачи страха на Хари до нови висоти.

— Какво е това? Какво става, Сиси?

Белатрикс Лестранж спокойно мина покрай пленниците и спря отдясно на Хари, втренчвайки се в Хърмаяни през тежките си клепачи.

— Но със сигурност… — каза тя тихо, това е мътнородката! Това ли е Грейнджър?!

— Да, да, Грейнджър е! — извика Луциус. — И до нея, смятаме — Потър! Потър и приятелите му, най-сетне заловени!

— Потър?! — изпищя Белатрикс и отстъпи назад за да огледа Хари. — Сигурен ли си? Тогава, Тъмният Лорд трябва незабавно да бъде осведомен!

Тя дръпна левия си ръкав: Хари видя Черния знак прогорен в плътта й и знаеше, че тя щеше да го докосне, да призове обичания си господар…

— Аз щях да го викна! — каза Луциус и неговата ръка хвана Белатрикс за китката, предотвратявайки я да докосне Знака. — АЗ ще го призова, Бела, Потър бе доведен в МОЯТА къща и следователно правото е МОЕ!

— Твоето право! — подигра му се тя, опитвайки се да отскубне ръката си от хватката му. — Ти загуби правото си, когато загуби пръчката си, Луциус! Как смееш! Махни си ръцете от мен!

— Това няма нищо общо с теб, не ти залови момчето!

— Извинете ме, г-н Малфой! — намеси се Грейбек, — но бяхме ние тези които заловиха Потър и ние ще бъдем тези, които ще вземат златото!

— Златото! — изсмя се Белатрикс, все още опитвайки се да отхвърли зет си, със свободната ръка претърсвайки джоба си за пръчката. — Вземи си златото боклукчия такъв, на мен за какво ми е?! Желая единствено и само честта от неговото… от…

Тя спря да се бори, тъмните й очи фиксирани върху нещо, което Хари не можеше да види. Ликуващ от капитулацията й, Луциус отхвърли ръката й и дръпна собствения си ръкав.

— СПРИ! — изпищя Белатрикс. — Не го докосвай, или всички ще бъдем унищожени, ако Тъмният Лорд дойде точно сега!

Луциус замръзна, показалецът му над неговият Знак. Белатрикс изчезна от полезрението на Хари.

— Какво е това? — чу я той да казва.

— Меч! — изсумтя един „ловец“ отстрани.

— Дай ми го!

— Не твой, госпо’о, мой е, мислим, че аз си го намерих…

Чу се гръм и проблясък червена светлина: Хари знаеше, че „ловецът“ бе зашеметен. Дочу се рев от другарите му: Скейбиър извади пръчката си.

— К’во си мислиш, че пра’иш бе, жено?

— ВЦЕПЕНИ СЕ! — изпищя тя — ВЦЕПЕНИ СЕ!

Те не бяха пречка за нея, въпреки че бяха четирима срещу един: тя бе вещица, Хари знаеше, че е с огромни умения и без капка съвест. Те паднаха където стояха, всички освен Грейбек, който бе насилен в клекнала позиция, ръцете му разперени. С ъгъла на очите си Хари видя как Белатрикс упражняваше натиск над върколака, мечът на Грифиндор бе стиснат здраво в ръката й, лицето й бе восъчно.

— Къде намерихте този меч? — прошепна тя на Грейбек докато измъкваше пръчката му от несъпротивляващата му се хватка.

— Как смееш? — озъби се той, устата му бе единственото нещо което можеше да се движи, а главата му бе насилена да погледне към нея. Той оголи острите си зъби. — Пусни ме, жено!

— Къде намерихте този меч? — повтори тя, размахвайки го пред лицето му. — Снейп го изпрати в моя трезор в „Гринготс“!

— Беше в палатката им! — дрезгаво каза Грейбек. — Казах ти да ме пуснеш!

Тя махна с пръчката си и върколакът скочи на крака, но изглеждаше прекалено предпазлив и не посмя да я доближи. Той застана зад едно кресло, мръсните му, изкривени нокти се бяха вкопчили в облегалката му.

— Драко, изкарай тези боклуци навън! — каза Белатрикс посочвайки към мъжете в безсъзнание. — Ако нямаш смелостта да ги довършиш, тогава ги остави на двора за мен!

— Не смей да говориш на Драко така! — каза Нарциса гневно, но Белатрикс изкрещя:

— Тихо! Ситуацията е по-лоша отколкото можеш да си представиш, Сиси! Имаме много сериозен проблем.

Тя стоеше, леко задъхана, гледайки меча, изучавайки дръжката му. Тогава тя се обърна към мълчаливите пленници.

— Ако това наистина е Потър, то той не бива да бъде нараняван… — промърмори тя повече на себе си, отколкото на другите. Тъмният Лорд желае сам да се отърве от Потър,… но ако разбере… трябва… трябва да знам…

Тя се обърна към сестра си отново.

— Пленниците трябва да бъдат отведени в подземието, докато обмисля какво да правим!

— Това е моята къща, Бела, няма да се разпореждаш!

— Направи го! Нямаш си и представа в каква опасност сме! — изпищя Белатрикс: тя изглеждаше стряскащо луда; тънка струя огън изкочи от пръчката й и прогори дупка в килима.

Нарциса се поколеба за момент след това се обърна към върколака.

— Заведи тези пленници в подземието, Грейбек!

— Чакай! — каза Белатрикс остро. Всички освен… освен мътнородката.

Грейбек изсумтя от удоволствие.

— Не! — изкрещя Рон. — Вземи мен, задръж мен!

Белатрикс го удари през лицето; ударът оттекна из стаята.

— Ако тя умре по време на разпита, ти ще си следващият! — каза тя. „Кръвен предател“ е еквивалент на „мътнород“ за мен! Заведи ги долу, Грейбек, но не прави нищо… още!

Тя метна обратно пръчката на Грейбек, после извади къс сребърен нож изпод робата си. Тя освободи Хърмаяни от другите затворници и я завлачи за косата по средата на стаята, докато Грейбек насилваше останалите да се доберат до друга врата, водеща в тъмен коридор, с пръчката пред него, излъчваща невидима и неустоима сила.

— Мислите ли, че ще ме оставят малко от момичето като приключат? — изтаниника тихичко Грейбек, докато ги буташе надолу по коридора. — Бих казал, че ще получа една две хапчици, как мислиш, а, червенокоско?

Хари усещаше Рон да се тресе. Те бяха заставени да слязат по стръмно стълбище, все още завързани гръб в гръб и бяха в опасност да се подхлъзнат и да счупят вратовете си всеки момент. В дъното имаше тежка врата. Грейбек я отключи с почукване на пръчката си и ги въведе в една влажна и мухлясала стая и ги остави в пълна тъмнина. Екотът от затръшната врата на мазето едва бе затихнал, преди да долети ужасен, измъчен писък директно над тях.

— ХЪРМАЯНИ! — изрева Рон и започна да се извива и бори с въжетата които ги обвързваха, така че Хари залитна. — ХЪРМАЯНИ!!!

— Млъкни! — каза Хари. Млъкни, Рон, трябва да измислим начин…

— ХЪРМАЯНИ!!! ХЪРМАЯНИ!!!

— Трябва ни план, спри да крещиш — трябва да се развържем!…

— Хари?… — дочу се шепот в тъмнината. — Рон? Вие ли сте?

Рон спря да крещи. Чу се звук от раздвижване близо до тях и Хари видя една сянка да се приближава до тях.

— Хари? Рон?!…

— Луна?!…

— Да, аз съм! О, не, не исках да ви заловят!

— Луна, можеш ли да ни помогнеш да се отвържем? — каза Хари.

— О, да, мисля че да… има един стар пирон, който използваме, ако ни се налага да счупим нещо… само момент…

Хърмаяни изпищя отново над тях и можеха да чуят и Белатрикс да крещи също, но думите й бяха неразбираеми, защото Рон извика отново:

— ХЪРМАЯНИ! — ХЪРМАЯНИ!

— Г-н Оливандер? — Хари чу Луна да казва. — Г-н Оливандер, при вас ли е пиронът? Ако се мръднете малко… мисля, че беше някъде до каната с вода…

Тя се върна след няколко секунди.

— Ще трябва да стоите мирни! — рече тя.

Хари я усещаше как търсеше възлите за да ги развърже. Отгоре долетя гласът на Белатрикс.

— Ще те попитам още веднъж! От къде взехте този меч? От къде?!

— Намерихме го — намерихме го — МОЛЯ ВИ! — Хърмаяни изпищя отново; Рон се бореше все по-ожесточено и ръждивият пирон одраска Хари по китката.

— Рон, стой мирно! — прошепна Луна. — Не виждам какво правя…

— Джобът ми! — сети се Рон. — В джоба ми има Загасител и е пълен със светлина!

След няколко секунди се чу щракване и светещите сфери които Загасителят бе изсмукал от лампите в палатката, изкочиха в подземието: неспособни да се присъединят към източниците си, те просто висяха, като слънца, изпълвайки подземната стая със светлина. Хари видя Луна, със съсредотечено, но бяло лице, г-н Оливандер — майсторът на пръчки, свит в ъгъла.

Проточвайки врат, той видя съпленниците си: Дийн и таласъмът Грипкук, който едва беше в съзнание и се поклащаше на въжетата, които го държаха вързан с хората.

— О, така е много по-лесно, благодаря, Рон! — каза Луна и започна да кълца въжетата. — Здравей, Дийн!

Отгоре дойде гласът на Белатрикс:

— Лъжеш, мръсен мътнород, знам го! Били сте в трезора ми в „Гринготс“! Кажи истината, кажи истината!!

Още един ужасен писък…

— ХЪРМАЯНИ!!!

— Какво още взехте? Какво още? Кажи ми истината или, кълна се ще те нарежа на парчета с този нож!

— Ето!

Хари усети въжетата да падат и се обърна, потривайки китките си, да види Рон, който тичаше из мазето, поглеждайки към ниския таван; търсеше врата. Дийн, чието лице бе подпухнало и кърваво каза „Благодаря“ на Луна и стоеше там треперейки, но Грипкук падна към пода, изглеждайки замаян и дезориентиран, с много синини по мургавото лице.

Рон сега се опитваше да се магипортира без пръчка.

— Няма изход, Рон! — каза Луна, наблюдавайки безрезултатните му опити. Подземието е напълно защитено. Опитвах се в началото. Г-н Оливандер е тук от по-отдавна, той също е опитал всичко.

Хърмаяни пищеше отново: звукът премина през Хари като физическа болка. Със замъглено съзнание от жестокото пламтене на белега му, той също започна да тича из мазето, опипвайки стените без съвсем да знае за какво; знаеше в сърцето си, че бе безсмислено.

— Какво още взехте, какво още? ОТГОВОРИ МИ! КРУЦИО!

Писъците на Хърмаяни отскачаха от стените, Рон почти плачеше, докато блъскаше по тях с юмруци и Хари в пълно отчаяние, свали кесийката на Хагрид от врата си и се разтърси из нея: той извади снича на Дъмбълдор и го раздруса, надявайки се на и той не знаеше какво — нищо не стана; той размаха счупените части на фениксовата си пръчка, но те бяха безжизнени — парчето от огледалото падна блещукащо на пода и той видя проблясване от най-светлото синьо — окото на Дъмбълдор се вторачи в него от огледалото!

— Помогни ни! — извика той в отчаяние. — В подземието на имението Малфой сме, помогни ни!

Окото мигна и изчезна.

Хари не беше сигурен дали то наистина бе там. Той наклони парчето от огледалото насам натам, но нищо не се отрази там освен стените и таванът на техният затвор, а горе Хърмаяни пищеше най-зле от всякога и до него Рон крещеше:

— ХЪРМАЯНИ!!! ХЪРМАЯНИ!!!

— Как влязохте в трезора ми? — те чуха Белатрикс да крещи. — Онзи малък, мръсен таласъм в мазето ли ви помогна?

— Ние го срещнахме тази вечер! — плачеше Хърмаяни. — Никога не сме влизали в трезора ти… това не е истинският меч! Копие е, просто дубликат!

— Копие, а? — зловещо изкрещя Белатрикс. — О, колко правдоподобна история!

— Но можем лесно да разберем! — дойде гласът на Луциус. — Драко, я доведи таласъма, той може да ни каже дали мечът е истински или фалшификат!

Хари хукна натам, където Грипкук се бе свил на пода.

— Грипкук!… — прошепна той в заостреното ухо на таласъма — трябва да им кажеш, че мечът е фалшификат, НЕ ТРЯБВА да разберат, че е истинският, Грипкук, моля те!…

Той чу някой да тича надолу по стълбите; в следващият момент, треперещият глас на Драко заговори от другата страна на вратата.

— Отдръпнете се. Застанете до стената. Не опитвайте нищо или ще ви убия!

Те сториха така както бе заповядано; докато ключалката се завърташе Рон щракна със Загасителя и всичката светлина се всмука обратно в джоба му, възвръщайки пълния мрак в мазето. Вратата се отвори; Малфой влезе вътре, пръчката му бе пред него, блед и непоколебим. Той хвана малкия таласъм за ръката и се отдръпна назад, влачейки Грипкук след него. Вратата се затръшна и в същия момент… силно „пук“ екна из подземието!

Рон щракна Загасителя. Трите топки светлина отново изкочиха във въздуха от джоба му, разкривайки… домашното духче Доби, което се бе магипортирало сред тях.

— ДОБИ!

Хари удари Рон по ръката за да го възпре да извика и Рон изглеждаше ужасен от грешката си. Стъпки оттекнаха по тавана над тях: Драко отиваше с Грипкук при Белатрикс.

Огромните сякаш като тенис-топки очи на Доби бяха оцъклени; той трепереше от глава до пети. Той се бе върнал в дома на старата си господарка и беше явно, че е вцепенен от самата мисъл.

— Хари Потър! — изписука той, най-леко треперящ гласец — Доби дойде да ви спаси!…

— Но как?…

Ужасен писък удави думите на Хари: Хърмаяни беше изтезавана отново. Той пропусна подробностите.

— Можеш ли да се магипортираш от подземието? — попита той Доби, който кимна, а ушите му се раздвижиха.

— И да вземеш хора с теб?

Доби кимна отново.

— Така… Доби искам да вземеш Луна, Дийн и г-н Оливандер и да ги заведеш… да ги заведеш…

— … къщата на Бил и Фльор — каза Рон. — „Къщурката на раковините“ в покрайнините на Тинуърт!

Духчето кимна за трети път.

— И после се върни! — каза Хари. — Можеш ли да го направиш, Доби?…

— Разбира се, Хари Потър!… — прошепна малкото духче. Той побърза към г-н Оливандер който бе едва в съзнание. Той взе една от ръцете на майстора в собствената си, после протегна другата към Луна и Дийн, нито един от тях не помръдна.

— Хари, искаме да ти помогнем! — прошепна Луна.

— Не можем да те оставим тук… — каза Дийн.

— Вървете и двамата! Ще се видим при Бил и Фльор.

Докато изричаше думите, белегът му загоря по-зле от всякога и за няколко секунди той не гледаше майстора на пръчки, а друг мъж който бе също толкова стар и толкова тънък, но се смееше пребрежително.

— Убий ме, тогава, Волдемор, аз приветствам смъртта! Но тя няма да ти донесе това което търсиш… има толкова неща, които не разбираш…

Той почувства яростта на Волдемор, но като Хърмаяни изпищя отново се изключи, връщайки се в подземието и при ужаса на настоящето.

— Вървете! — Хари умоляваше Луна и Дийн. — Вървете! Ние ще ви последваме, просто тръгвайте!

Те хванаха протегнатите пръсти на духчето. Чу се още едно силно „пук“ и Доби, Луна, Дийн и Оливандер изчезнаха.

— Какво пък беше това?! — извика Луциус Малфой над тях.

Хари и Рон се спогледаха.

— Драко, ти не, повикай Опаш! Накарай го той да провери!

Стъпки прекосиха стаята над главите им и последва тишина. Хари знаеше, че хората в гостната се ослушваха за още звуци отдолу.

— Ще трябва да се опитаме да го преборим! — прошепна той на Рон. Те нямаха избор: в момента в който някой влезеше в стаята и видише, че липсват трима затворници, бяха загубени.

— Остави светлината!… добави Хари и те чуха някой да слиза по стълбите за вратата, те се подпряха от двете й страни.

— Отдръпнете се! — дойде гласът на Опаш. — Отдръпнете се от вратата. Влизам!

Вратата се отвори. За част от секундата Опаш бе втренчен в привидно празното мазе, изпълнено със светлина идваща от трите миниатюрни слънца плаващи във въздуха. Рон грабна ръката на Опаш в която бе пръчката му и я изви нагоре; Хари запуши устата му с ръка, заглушавайки писъка му. Те се бореха тихо: пръчката на Опаш изхвърляше искри; сребърната му ръка стисна гърлото на Хари.

— Какво стана, Опаш? — повика го Луциус Малфой отгоре.

— Нищо! — отвърна му Рон, като добре имитираше на хрипкавия глас на Опаш. — Всичко е наред!

Хари едвам дишаше.

— Ще ме убиеш ли?… — задави се Хари опитвайки се да разтвори металните пръсти. — След като ти спасих живота?! Длъжник си ми, Опаш!

Сребърните пръсти се отпуснаха. Хари не го бе очаквал: той се освободи, изумен, държейки ръката си върху устата на Опаш. Той видя дребните очи на мъжа, подобен на плъх, да се разширяват от страх и изненада: той изглеждаше толкова изненадан, колкото и Хари от това, което бе направила ръката му. След този моментен порив на милост, той продължи да се бори все по-силно, сякаш да оправдае моментната си слабост.

— И ние ще вземем това!… — прошепна Рон измъквайки пръчката на Опаш с другата си ръка.

Без пръчка и безпомощен, зениците на Петигрю се разшириха от ужас. Очите му изплъзнаха от лицето Хари към нещо друго. Собствените му сребърни пръсти безжалостно се насочваха към гърлото му…

— Не!…

Без да се замисля, Хари се опита да издърпа обратно ръката, но тя нямаше спиране. Сребърният инструмент който Волдемор бе дал на най-страхливия си слуга, се бе обърнал срещу обезоръжения си и безполезен собственик; Петигрю пожънваше това което бе посял, когато се бе поколебал, в моментното си съжаление; той се самоудушаваше пред очите им!

— Не!

Рон също бе пуснал Опаш и двамата, той и Хари се опитваха да издърпат смазващите метални пръсти от гърлото на Опаш, но не се получаваше. Петигрю посиняваше.

— РЕЛАШИО! — каза Рон посочвайки с пръчката на Опаш към сребърната ръка, но нищо не се случи; Петигрю падна на колене и в същият момент Хърмаяни нададе ужасен вик над тях. Очите на Опаш се обърнаха нагоре на лилавото му лице, той потрепери за последно и остана неподвижен.

Хари и Рон се спогледаха, оставиха тялото на Опаш на пода зад тях, изтичаха нагоре по стълбите и обратно в тъмния коридор, водещ в гостната. Внимателно, те се промъкваха по него докато не стегнаха до вратата на гостната, която бе открехната. Сега видяха ясната картина на Белатрикс, която гледаше към Грипкук, който държеше меча на Грифиндор с дългите се пръсти. Хърмаяни лежеше в краката на Белатрикс. Тя едвам помръдваше.

— Е? — каза Белатрикс на Грипкук. — Истинският меч ли е?

Хари чакаше, притаявайки дъх, борейки се срещу паренето в белега.

— Не! — каза Грипкук. Фалшификат е.

— Сигурен ли си? — задъха се Белатрикс. — Напълно сигурен?!

— Да. — рече таласъмът.

Успокоение се изписа по лицето й, всичкото напрежение се източи от него.

— Добре!… каза тя и с небрежно трепване на пръчката си тя разряза още една дълбока рана на лицето на му, който падна с вой на колене в краката й. Тя го отритна настрана. — Сега, — каза тя с глас изпълнен с триумф — вече можем да призовем Тъмния Лорд!

И тя издърпа ръкава си и притисна с показалец Черния знак.

Моментално Хари се почувства сякаш белегът му се бе разцепил. Всичко около него изчезна: той бе Волдемор и скелетоподобният човек пред него му се смееше беззъбо; той бе вбесен от призоваването което почувства — той ги бе предупредил да не го призовават за нищо, освен Потър. Ако бяха сгрешили…

— Убий ме тогава! — пожела старецът. — Няма да спечелиш, не можеш да спечелиш! Тази пръчка никога, никога няма да бъде твоя!…

И яростта на Волдемор се разрази: зелен сноп светлина изпълни стаята и крехкото старо тяло бе изхвърлено силно от леглото след което падна обратно, безжизнено и Волдемор се върна обратно към прозореца едва контролирайки гнева си… щяха да понесат свирепо наказание, ако нямаха добра причина да го призоват обратно…

— И мисля, — каза гласът на Белатрикс, — че можем вече да се отървем от мътнорода. Грейбек, вземи я ако искаш!

— НЕ-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е-Е!!!!

Рон се бе втурнал в гостната; Белатрикс се обърна изненадана; тя насочи пръчката си към Рон…

— ЕКСПЕЛИАРМУС!!! — изрева Рон, насочвайки пръчката на Опаш срещу Белатрикс и нейната излетя във въздуха. Хари който бе изтичал след Рон я улови. Луциус, Нарциса, Драко и Грейбек се бях обърнали; Хари извика:

— ВЦЕПЕНИ СЕ! — и Луциус Малфой рухна върху камината. Снопове светлина изхвърчаха от пръчките на Драко, Нарциса и Грейбек; Хари се метна на пода и се претъркули зад канапето за да ги избегне.

— СПРЕТЕ, ИЛИ ТЯ УМИРА!

Задъхвайки се, Хари погледна зад ръба на канапето. Белатрикс подкрепяше Хърмаяни, която изглежда бе в безсъзнание и бе опряла късия си сребърен нож до гърлото й.

— Хвърлете пръчките си!… прошепна тя. — Хвърлете ги или ще видим точно колко мръсна е кръвта й!

Рон стоеше вцепенен, стискайки пръчката на Опаш. Хари се изправи, държейки тази на Белатрикс.

— Казах, хвърлете ги!! — изпищя тя, притискайки острието в гърлото на Хърмаяни. Хари забеляза капчици кръв да се появяват там.

— Добре! — извика той и хвърли пръчката на Белатрикс на земята в краката си. Рон направи същото с тази на Опаш. Двамата вдигнаха ръце.

— Добре! — злобно гледаше тя. — Драко, вземи ги! Тъмният Лорд идва, Хари Потър! Твоята смърт наближава!

Хари го знаеше; белегът му бе преизпълнен от болка и можеше да усети как Волдемор лети през небето далеч оттук, над тъмно и бурно море и скоро щеше да е достатъчно близо за да се магипортира при тях и Хари не виждаше изход…

— Сега… — каза тихо Белатрикс, докато Драко бързаше обратно с пръчките им — Сиси, мисля, че трябва да завържем малките герои отново, докато Грейбек се погрижи за г-ца Мътнород. Сигурна съм, че Тъмният Лорд няма да прояви недоволство, Грейбек, след всичко което си направил за него тази вечер…

След последните думи дойде особен стържещ звук отгоре. Всички погледнаха нагоре тъкмо навреме да видят как кристалният полилей потрепера. С изкърцване и заплашително поклащане той падна и се разби на пода с експлозия от кристали и верижки, падайки върху Хърмаяни и таласъма, който все още стискаше меча на Грифиндор. Блещукащи парченца кристал се разхвърчаха на всички посоки; Драко се преви на две, покривайки с ръце окървавеното си лице.

Докато Рон тичаше да извади Хърмаяни от развалините, Хари се възползва от тази възможност; той прескочи креслото, изтръгна трите пръчки от хватката на Драко, насочи ги и трите към Грейбек и изрева:

— ВЦЕПЕНИ СЕ!!! — Върколакът бе изхвърлен от тройната магия чак до тавана, след което се размаза на пода.

Докато Нарциса издърпваше Драко по-далеч от опасността, Белатрикс скочи на крака, косата й беше на всички посоки, размахвайки заплашително сребърния си нож; но Нарциса насочи пръчката си към вратата.

— Доби!! — изпищя тя и дори Белатрикс замръзна. — Ти!! ТИ разби полилея?!!…

Дребното духче изприпка в стаята, клатейки пръста си, сочещ към старата си господарка.

— Не бива да наранявате Хари Потър! — изписука той.

— Убий го, Сиси! — изпищя Белтрикс, но се разнесе ново „пук“ и пръчката на Нарциса също хвръкна във въздуха и се приземи на другата страна на стаята.

— Ти, малка, мръсна маймуно! — побесня Белатрикс. — Как смееш да отнемаш пръчката на вещица, как смееш да се противопоставяш на господарката си?!!

— Доби няма господари! — изкряка духчето. — Доби е свободен и Доби дойде да спаси Хари Потър и приятелите му!

Белегът на Хари го заслепяваше от болка. Смътно той съзнаваше, че остават някакви моменти, може би секунди, преди Волдемор да се появи сред тях.

— Рон хващаш — ТРЪГВАШ! — извика той, подмятайки една от пръчките на него; наведе се да издърпа Грипкук изпод полилея. Помествайки таласъма, който още стискаше меча, на едното си рамо, Хари хвана ръката на Доби и се завъртя, за да се магипортира.

Докато го обгръщаше тъмнина, той огледа за последно гостната: бледите, вцепенени фигури на Нарциса и Драко, червена ивица, което бе косата на Рон и неясният образ на летящият нож на Белатрикс, който прелетя през стаята към него…

Къщата на Бил и Фльор… Къщурката на раковините… Къщата на Бил и Фльор…

Той се стопи в небитието; всичко което можеше да направи бе да повтаря името на целта и да се надява, че ще му е достатъчно да стигне до там. Болката в белега му го прониза и тежестта на таласъма го притискаше; той можеше да усети острието на меча на Грифиндор да се блъска в гърба му; Ръката на Доби потръпна в неговата; той се чудеше дали духчето се опитваше да ги поеме, за да ги насочи в правилната посока…; той се опита, стискайки пръстите, да го увери, че всичко бе наред…

Изведнъж се удариха в солидна земя и подушиха солен въздух. Хари падна на колене, пускайки ръката на Доби и се опита да положи леко Грипкук на земята.

— Добре ли си? — каза той.

Таласъмът се размърда и изскимтя.

Хари присви очи в тъмнината. Изглежда имаше къщурка наблизо под огромното обсипано със звезди небе. Той сметна, че забеляза движение отвън.

— Доби, това ли е Къщурката на раковините? — прошепна той, стискайки и двете пръчки, които бе конфискувал от семейство Малфой, готов да се бие, ако се налагаше. — На правилното място ли сме? Доби?…

Той се обърна. Малкото духче стоеше на няколко метра от него.

— ДОБИ!!!

Духчето се помръдна леко, звездите се отразяваха в огромните му, блестящи очи. Заедно, той и Хари погледнаха сребърната дръжка на ножа, който бе пробил повдигащите се гърди на духчето.

— Доби… — не!… — ПОМОЩ!! — извика Хари към къщурката, към хората движещи се там.

— ПОМО-ОЩ!!!

Не го интересуваше дали бяха магьосници или мъгъли, приятели или врагове; всичко което го интересуваше бе, че тъмно петно се разпространяваше върху гърдите на Доби; той разтвори тънките си ръце към Хари в смирена молба. Хари го хвана и го положи върху спокойната трева.

— Доби, не!! Не умирай, не умирай…

Очите на духчето го намериха и устните му потръпнаха опитвайки се да образуват думи.

— Хари… Потър…

И тогава… духчето леко потръпна и се отпусна неподвижно… Очите му вече бяха нищо повече от големи, стъклени топки, озарени от светлината на звездите, които не можеха да видят…