Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава петаПАДНАЛИЯТ ВОИН

— Хагрид?!

Хари се мъчеше да се изправи сред отломките от метал и кожа, които го заобикаляха; ръцете му потънаха в педя кална вода докато се опитваше да се изправи. Не можеше да разбере къде бе изчезнал Волдемор и го очакваше да изкочи внезапно от тъмнината всеки момент. Нещо топло и влажно се стичаше по брадичката и от челото му. Той изпълзя от езерцето и се олюля към огромната, тъмна грамада на земята, която бе Хагрид.

— Хагрид? Хагрид, кажи нещо!

Но тъмната купчина не помръдна.

— Кой е там? Потър ли е? Ти ли си Хари Потър?

Хари не разпозна мъжкия глас. Тогава се провикна жена:

— Разбили са се, Тед! Катастрофирали са в градината!

На Хари му се виеше свят.

— Хагрид… — повтори той замаяно и колената му се подгънаха.

Когато се свести, лежеше по гръб върху нещо, което му се струваше като възглавници, ребрата и дясната му ръка припарваха. Липсващият му зъб бе израстнал наново. Белегът на челото му все още пулсираше.

— Хагрид?

Той отвори очи и видя, че лежи върху диван в непозната, добре осветена всекидневна. Раницата му бе на пода на малко разстояние от него, мокра и кална. Русокос, пълен мъж наблюдаваше Хари притеснено.

— Хагрид е добре, синко — каза мъжът — жена ми го наглежда. Как се чувстваш? Нещо друго счупено? Оправих ти ребрата, зъба и ръката. Аз, впрочем, съм Тед, Тед Тонкс — бащата на Дора.

Хари стана прекалено рязко; искри изкочиха пред очите му, почувства се зле и му се зави свят.

— Волдемор!…

— Леко… — каза Тед Тонкс, полагайки ръка върху рамото на Хари и го натисна обратно върху възглавниците. — Това бе много неприятна катострофа, която претърпяхте току-що. Какво стана? Нещо да не се е развалил мотоциклета? Артър Уизли да не се е престарал отново, той и мъгълските му измишльотини?

— Не — каза Хари, докато белегът му пулсираше като отворена рана. — Смъртожадни, много от тях, преследваха ни!…

— Смъртожадни?! — каза рязко Тед. — К’во искаш да кажеш, смъртожадни?! Мислих си, че те смятат, че няма да те местим тази вечер, вярвах че…

— Те знаеха… — каза Хари.

Тед Тонкс погледна към тавана, сякаш може да види през него небето над тях.

— Е, поне знаем, че защитните ни магии действат, нали така? Не биха могли да се приближат на сто метра около къщата.

Сега Хари разбра защо Волдемор бе изчезнал; мотоциклетът бе пресякал бариерата на заклинанията на Ордена. Той само се надяваше те да продължат да действат: представяше си Волдемор, сто метра над тях докато си говореха, търсейки начин да премине през това, което Хари си представяше като един голям, прозрачен мехур. Той стана от канапето; трябваше да види Хагрид със собствените си очи, преди да повярва, че е жив. Едва се бе изправил, когато една врата се отвори и Хагрид се провря през нея, лицето му бе покрито в кал и кръв, накуцваше леко, но като по чудо — беше жив.

— Хари!…

Събаряйки две крехки масички и една аспидистра1, той покри разстоянието между тях за две крачки и заклещи Хари в прегръдка, която едва не спука пак новопоправените му ребра.

— Брей, Хари, как се измъкна от т’ва бе? Мислех, че сме пътници!

— Да аз също. Не мога да повярвам…

Хари млъкна; току що бе забелязал жената, която бе влязла в стаята след Хагрид.

— Ти!! — изкрещя той и мушна ръка в джоба си, ала той бе празен.

— Пръчката ти е тук, синко — каза Тед, потупвайки го по ръката с нея. — Падна точно до теб и аз я прибрах. А това е жена ми, на която крещиш!…

— О-о, аз… съжалявам!…

Докато се придвижваше из стаята, приликата на г-жа Тонкс със сестра й Белатрикс се оказа по-малка: косата й бе светлокафява и очите й бяха по-големи и добри. Въпреки това тя изглеждаше леко надменна след възклицанието на Хари.

— Какво се случи с дъщеря ни? — попита тя. — Хагрид каза, че сте попаднали в засада; къде е Нимфадора?

— Не знам — каза Хари. — Не знаем какво се е случило с другите…

Тя и Тед обмениха погледи. Смесица от страх и вина обхвана Хари при вида на израженията им; ако някой от другите бе загинал, то бе негова вина, изцяло негова вина. Той се бе съгласил с плана, той беше им дал от косата си…

— Летекодът! — каза той, спомняйки си изведнъж. — Трябва да се върнем в „Хралупата“ и тогава ще разберем — ще можем да ви известим, или… или Тонкс ще го направи веднага щом…

— Дора ще се оправи, Андромеда — каза Тед. — Тя си знае работата, била е в достатъчно напрегнати ситуации като аврор. Летекодът е насам — добави той на Хари. — Ще се задейства след три минути, ако смятате да го вземете.

— Да, смятаме! — каза Хари. Той хвана раницата си и я метна през рамо. — Аз…

Той погледна към г-жа Тонкс, искайки да й се извини за притеснението, в което я бе оставил и за което се чувстваше ужасно виновен, но нито една дума не му дойде на ум, която да не звучи празно и лицемерно.

— Ще кажа на Тонкс… Дора… да ви извести, когато… Благодаря, че ни помогнахте, благодаря за всичко. Аз…

Беше доволен да напусне стаята и да последва Тед Тонкс в един малък коридор и после в една стая. Хагрид идваше след тях, навеждайки се ниско, за да не си удари главата в горната рамка на вратата.

— Ето, синко. Това е летекодът. — Г-н Тонкс сочеше малка сребриста четка за коса, лежаща на нощното шкафче.

— Благодаря — каза Хари, протягайки се да постави пръст върху нея, готов да тръгне.

— Чакай малко… — каза Хагрид, оглеждайки се. — Хари, къде е Хедуиг?…

— Тя… уцелиха я… каза Хари.

Реалноста се срути върху него; той се почувства засрамен, а очите му плувнаха в сълзи. Совата беше негов другар, единствената му голяма връзка с Магическия свят, когато му се налагаше да се завърне при семейство Дърсли.

Хагрид протегна огромната си ръка и го потупа болезнено по рамото.

— Няма значение… — каза той дрезгаво. — Недей да си го слагаш на сърцето. Тя изживя един хубав живот…

— Хагрид! — каза предупредително Тед Тонкс, а четката светна в светлосиньо и Хагрид успя да се допре с показалеца си тъкмо навреме.

С дръпване над пъпа, сякаш невидима кука го теглеше напред, Хари бе засмукан в мрака, въртейки се неконтролируемо, с пръст залепен за летекода, докато той и Хагрид се отдалечаваха от г-н Тонкс; секунди по-късно краката на Хари силно се удариха в земята и той падна ничком. Чуха се викове. Захвърляйки, вече безполезната четка, Хари се изправи, олюля се леко и видя г-жа Уизли и Джини да тичат по стълбите от задната врата, докато Хагрид, който се бе сгромолясал при приземяването, се повдигаше на крака с тежки усилия.

— Хари? Ти ли си истинският Хари? Какво стана? Къде са другите? — викна г-жа Уизли.

— Какво искате да кажете?… Никой друг ли още не се е върнал?!… — задъха се Хари.

Отговорът бе изписан по бледото лице на г-жа Уизли.

— Смъртожадните ни очакваха! — каза й Хари. — Обградиха ни веднага, щом излетяхме… знаеха, че ще бъде тази вечер… не знам какво е станало с другите. Четирима от тях ни подгониха, можехме единствено да бягаме и тогава Волдемор ни настигна…

Той можеше да усети самооправданието в гласа си, молейки се тя да разбере, защо не знаеше какво се бе случило със синовете й.

— Слава на небесата, че сте наред!… каза тя издърпвайки го в прегръдка, която той смяташе, че не заслужава.

— Да ти се намира нек’во бренди, Моли? — попита Хагрид с леко разтреперан глас. — За медицински цели?…

Тя можеше да измагьоса бренди, но побърза да се върне обратно към къщата. Хари знаеше, че иска да скрие лицето си. Той се обърна към Джини, която отговори на неизказаната му молба за информация моментално.

— Рон и Тонкс трябваше да се върнат първи, но си изпуснаха летекода, който се върна без тях! — каза тя, сочейки една стара, ръждива туба за масло наблизо. — А този — тя посочи една стара маратонка — трябваше да бъде на татко и Фред, те трябваше да са втори. Ти и Хагрид бяхте трети и… тя погледна часовника си — ако са успели, Джордж и Лупин трябва да се върнат след около минута.

Г-жа Уизли се появи отново носейки бутилка бренди, която подаде на Хагрид. Той я отвори и я пресуши на един дъх.

— Мамо! — извика Джини сочейки едно място на няколко крачки от тях.

Синя светлина се появи в тъмнината; ставаше все по-голяма и по-светла и Лупин и Джордж се появиха, въртейки се и след това паднаха. Хари веднага разбра, че нещо не е наред: Лупин поддържаше Джордж, който беше в безсъзнание и цялото му лице бе покрито с кръв.

Хари изтича напред и хвана краката на Джордж. Заедно с Лупин отнесоха Джордж обратно в къщатата и през кухнята във всекидневната, където го положиха върху канапето. Щом светлината освети главата на Джордж, Джини ахна, а стомахът на Хари се сви: едно от ушите на Джордж беше откъснато. Част от главата и врата му бяха в мокра, стряскащо алена кръв.

Но едва г-жа Уизли се бе навела над сина си, Лупин грабна Хари за ръката и го завлачи доста грубо обратно в кухнята, където Хагрид все още се опитваше да прокара обемното си тяло си през задната врата.

— Ей! — каза Хагрид възмутено. — Пусни го бе! Я пускай Хари!

Лупин не му обърна внимание.

— Какво създание стоеше в ъгъла, когато Хари Потър посети за пръв път кабинета ми в „Хогуортс“? каза той, раздрусвайки Хари леко. — Отговори ми!

— Ъ-ъ, г-гриндилоу в аквариум, нали…?

Лупин пусна Хари и се облегна на кухненския шкаф.

— За к’во пък беше т’ва? — изрева Хагрид.

— Съжалявам, Хари, но бях длъжен да проверя… — каза Лупин кратко. — Предадени сме. Волдемор знаеше, че ще те местим тази нощ и единствените хора които са могли да му кажат са тези, директно свързаните с плана. Можеше да си самозванец.

— Що не проверяваш и мен, тогаз? — запухтя Хагрид, все още мъчейки се да се провре през вратата.

— Ти си полувеликан… — каза Лупин поглеждайки към Хагрид. — Многоликовата отвара е предназначена само за хора.

— Никой от Ордена не би казал на Волдемор, че ще се придвижваме тази вечер! — каза Хари; идеята му се струваше прекалено ужасна, не можеше да повярва, че би могъл да бъде някой от тях. — Волдемор ме настигна чак накрая, отначало не знаеше кой е истинският. Ако знаеше за плана, щеше да знае да тръгне след мен и Хагрид!

— Волдемор ви е настигнал?… каза остро Лупин. — Какво стана? Как избягахте?

Хари обясни, накратко, как смъртожадните, които ги преследваха, го бяха разпознали, как се бяха оттеглили, как бяха призовали Волдемор, който се бе появил точно, преди той и Хагрид да достигнат убежище при родителите на Тонкс.

— Разпознали са те?! Но как? Какво направи?

— Аз… — Хари се опита да си спомни; цялото приключение му се струваше като мъгла от паника и объркване. — Видях Стан Шънпайк… нали знаеш, момчето, което беше кондуктур на автобуса „Среднощният рицар“? И… се опитах да го обезоръжа вместо да го… е, той не знае все пак какво прави, нали? Трябва да е под проклятието „Империус“!

Лицето на Лупин изглеждаше ужасено.

— Хари, времето за обезоръжаване отмина! Тези хора се опитват да те заловят и убият! Поне зашеметявай, ако не си готов да убиваш!

— Бяхме стотици метри над земята! Стан не е на себе си, ако го бях зашеметил, щеше да падне и да умре, което е все едно да бях използвал „Авада Кедавра“! „Експелиармус“ ме спаси от Волдемор преди две години! — добави Хари предизвикателно. Лупин му напомняше на подигравателният хафълпафец Захариас Смит, който се бе присмял на Хари, когато той се бе опитал да научи Дъмбълдоровата армия на Обезоръжаващото заклинание…

— Да, Хари!… — каза Лупин с болезнено нетърпение — но и много смъртожадни са го видяли да се случва! Прости ми, но е някак необичайно, под неимоверна смъртна заплаха. Да го повториш пред смъртожадни, които, или са били свидетили, или са чули за този случай с Волдемор, си е чисто самоубийство!

— И значи смяташ, че трябваше да убия Стан Шънпайк?! — попита гневно Хари.

— Разбира се, че не! — каза Лупин — но смъртожадните (и честно казано, повечето хора), биха очаквали да се отбраняваш. „Експелиармус“ е полезна магия, Хари, но смъртожадните, изглежда, я считат за твоя запазена марка и те умолявам да не става такава!

Лупин караше Хари да се чувства като идиот и все пак в него бе останало малко зрънце непокорство.

— Няма да убивам хора, само защото са се озовали на пътя ми! — каза Хари. — ТОЗИ е начинът на Волдемор!

Лупин не намери отговор. Най-сетне, успявайки да се провре през вратата, Хагрид се доклатушка до един стол и седна; столът се разпадна под него. Не обръщайки внимание на коктейла псувни и извинения, Хари се обърна отново към Лупин.

— Джордж ще бъде ли наред?

Ядът на Лупин към Хари изчезна, щом чу въпроса.

— Мисля, че да, въпреки че няма начин да му се замени ухото, не и след като е отстранено с проклятие.

Отвън се чу тътрене. Лупин се хвърли към задната врата; Хари прескочи краката на Хагрид и изтича навън в градината. Две фигури се бяха появили и тичайки към тях. Хари установи, че са Хърмаяни, която се преобразяваше в истинския си вид, и Кингсли и двамата поддържайки се. Хърмаяни се метна в обятията на Хари, но Кингсли не прояви радост при вида им. Зад Хърмаяни, Хари видя как той вдигна пръчката си и я насочи право към Лупин.

— Последните думи които Албус Дъмбълдор каза на двама ни?

— „Хари е най-добрата ни надежда. Доверете му се!“ — спокойно изрече Лупин.

Кингсли насочи пръчката си към Хари, но Лупин каза:

— Той е, проверих.

— Добре, добре… — каза Кингсли, прибирайки пръчката обратно под мантията си. — Но някой ни е предал! Знаеха, те знаеха, че ще е тази вечер!

— Така изглежда… каза Лупин, но явно не са знаели, че ще има седем Потъровци.

— Страхотно облекчение! — озъби се Кингсли. — И кой още се е върнал?

— Само Хари, Хагрид, Джордж и аз.

Хърмаяни заглуши лек стон с ръката си.

— Какво стана с вас? — попита Лупин Кингсли.

— Проследиха ни пет, раних двама, може и да съм убил един… — изреди набързо Кингсли — и видяхме Ти-Знаеш-Кой, присъедини се към преследването, но изчезна доста бързо. Ремус, той може да…

— … лети — добави Хари. — И аз го видях, беше след мен и Хагрид.

— Затова се махна — за да преследва вас! — каза Кингсли. — Не можах да разбера тогава защо изчезна. Но какво го е накарало да смени целта?

— А, нищо, Хари се държал малко по-любезно със Стан Шънпайк! — каза Лупин.

— Стан?!… — повтори Хърмаяни. Но аз си мислех, че той беше в „Азкабан“?

— Хърмаяни, очевидно е имало ново масово бягство от „Азкабан“ което Министерството умело е прикрило. Качулката на Травърс падна когато го проклех, а той трябва също да бъде на топло. Какво стана с теб Ремус? Къде е Джордж?

— Загуби ухо… — каза Лупин.

— Загубил?!… — повтори Хърмаяни с писклив гласец.

— Работа на Снейп! — каза Лупин.

— Снейп?! — извика Хари. — Не каза…

— Загуби качулката си по време на преследването. „Сектумсемпра“ винаги е била един от специалитетите на Снейп. Ще ми се да кажа, че му го върнах тъпкано, но правех всичко възможно да задържам Джордж на метлата; след като беше ранен, губеше толкова много кръв.

Те потънаха в тишина докато гледаха небето. Нямаше знак от раздвижване; звездите се отвръщаха от погледите им, не мигаха, безразлични, още не бяха затъмнени от завръщащите се приятели. Къде ли беше Рон? Къде бяха Фред и г-н Уизли? Къде бяха Бил, Фльор, Тонкс, Лудоокия и Мъндънгъс?

— Хари, я помогни ’ко обичаш! — повика го дрезгаво Хагрид от прага на вратата в която бе заседнал отново. Доволен да направи нещо, Хари го освободи и след това се отправи през празната кухня към всекидневната, където г-жа Уизли и Джини се грижеха за Джордж. Г-жа Уизли беше спряла кървенето и на светлината от лампата Хари видя зеещата дупка на мястото, където трябваше да бъде ухото на Джордж.

— Как е той?

Г-жа Уизли погледна към него и каза:

— Не мога да го накарам да порастне отново, не и когато е махнато с Черна магия. Но можеше и да е много по-зле… поне е жив.

— Да… — каза Хари. — Слава на Бога!

— Чух ли някого в градината? — попита Джини.

— Хърмаяни и Кингсли — каза Хари.

— Слава на Небесата!… — прошепна Джини. Те се спогледаха; Хари искаше да я прегърне, да си я подържи; не го интересуваше даже, че г-жа Уизли бе с тях, но преди да бе действал импулсивно, от кухнята долетя силен трясък.

— Ще докажа кой съм, Кингсли, след като видя сина си, а сега се дръпни, ако знаеш какво е добре за теб!

Хари никога не бе чувал г-н Уизли да крещи така. Той нахлу във всекидневната, оплешивяващото му теме сияеше от пот, очилата му бяха накриво; Фред бе зад него и двамата пребледнели, но здрави.

— Артър! — излхипа г-жа Уизли. — Ох, слава на Бога!

— Как е той?…

Г-н Уизли падна на колене до Джордж. За пръв път откакто Хари го познаваше, Фред сякаш бе загубил ума и дума. Той зяпаше иззад канапето раната на близнака си, сякаш не вярваше, какво вижда.

Вероятно свестен от пристигането на Фред и баща му, Джордж се рамърда.

— Как се чувстваш, Джордж? — прошепна г-н Уизли.

Пръстите на Джордж опипаха онази страна на главата му.

— Надупчен… — прошепна той.

— Какво му е?… — дрезгаво попита Фред, изглеждайки ужасен. — Да не е засегнат разсъдъкът му?

— Надупчен, бе!… — повтори Джордж, отваряйки очи да погледне брат си. — Не виждаш ли… с дупка съм. На-дуп-чен, схващаш ли, Фред?…

Г-жа Уизли заплака по-силно от всякога. Цветът се върна на лицето на Фред.

— Е, много смешно! — каза той на Джордж. — Просто покъртително! С всичките тези вицове за уши, ти да намериш да кажеш „надупчен“?…

— Ти пък сега… — каза Джордж, усмихвайки се на майка си, която бе цялата в сълзи. — Поне сега ще ни различаваш, мамо…

Той се огледа.

— Здрасти Хари! — ти си Хари, нали?

— Да, аз съм! — каза Хари, приближавайки си до канапето.

— Е, поне те докарахме в изправност — каза Джордж. — Защо Рон и Бил не са се струпали още около болничното ми легло?

— Още не са се върнали, Джордж — каза г-жа Уизли. Усмивката на Джордж изчезна. Хари хвърли бегъл поглед към Джини и й посочи да го последва навън. Докато минаваха през кухнята, тя му каза тихо:

— Рон и Тонкс трябва да се върнат вече. Не са имали дълъг път; леля Мюриел не е далеч оттук.

Хари не каза нищо. Той се опитваше да възспира страха откакто бе пристигнал в „Хралупата“, но той го поглъщаше, сякаш пълзеше по кожата му, туптейки в гърдите му и запушвайки гърлото му. Докато вървяха надолу по стълбите към тъмната градина, Джини хвана ръката му.

Кингсли сновеше ту напред, ту назад, хвърляйки бързи погледи към небето всеки път, като се обръщаше. Това напомни на Хари за вуйчо Върнън, сновящ из всекидневната преди (както му се струваше), милион години. Хагрид, Хърмаяни и Лупин стояха рамо до рамо в тишина, вторачени нагоре. Никой не обърна внимание, когато Хари и Джини се присъединиха към тяхното бдение.

Минутите течаха като години. Дори най-лекият бриз ги караше да подскачат и да се обръщат към шепнещите дървета или храсти с надеждата, че един от липсващите членове на Ордена ще изкочи здрав и читав изпод листата.

И тогава една метла се материализира директно над тях и се насочи право към земята.

— Те са! — изпищя Хърмаяни.

Тонкс се приземи с дълъг плонж и запрати пръст и камъчета на всички посоки.

— Ремус! — извика Тонкс, залитайки от метлата и право в обятията на Лупин. Лицето му бе непоколебимо, но побеляло; изглежда не можеше да намери думи. Рон се препъна към Хари и Хърмаяни.

— Добре сте… — измъмри той, преди Хърмаяни да прелети към него, прегръщайки го силно.

— Мислех си… мислех си…

— Добре съм… — каза Рон потупвайки я по гърба. — Добре съм.

— Рон беше страхотен! — меко каза Тонкс, отпускайки Лупин. — Невероятен! Зашемети един от смъртожадните, като го улучи право в главата, а знаеш, колко е трудно, когато се целиш в подвижна мишена от метла…

— Така ли? — каза Хърмаяни вторачвайки се в Рон, все още с ръце около врата му.

— Винаги си изненадана… — малко кисело каза той, освобождавайки се. Ние ли сме последните?

— Не — каза Джини, — още чакаме Бил с Фльор и Лудоокия с Мъндънгъс. Отивам да кажа на мама и татко, че си добре, Рон!

Тя изтича обратно вътре.

— Е, какво ви забави? Какво се случи? — Лупин звучеше почти ядосан на Тонкс.

— Белатрикс! — каза Тонкс. — Искаше да ме има почти толкова, колкото иска Хари, Ремус, доста се постара да ме убие. Иска ми се да й го бях върнала, дължа й го на Белатрикс. Но определено ранихме Родолфус… тогава се добрахме до лелята на Рон — Мюриел и си изпуснахме летекода, а тя се суетеше над нас…

Един мускул играеше в челюстта на Лупин. Той кимна, но изглежда не можеше да каже каквото и да било.

— А какво ви се случи на вас? — попита Тонкс, обръщайки се към Хари, Хърмаяни и Кингсли.

Те разказаха преживелиците си, но през цялото време продължителното отсъствие на Бил, Фльор, Лудоокия и Мъндънгъс сякаш ги вледеняваше, леденото му присъствие бе все по-трудно и по-трудно да се пренебрегва.

— Налага се да се връщам на Даунинг стрийт2. — Трябваше да съм там преди час — каза най-накрая Кингсли, след последен поглед към небето. — Уведомете ме, когато всички се върнат.

Лупин кимна. С махване към останалите, Кингсли тръгна през мрака към портата. Хари помисли, че чу тих пукот, когато Кингсли се магипортира малко след границите на „Хралупата“.

Г-н и г-жа Уизли дойдаха тичайки надолу по стълбите с Джини по петите им. Родителите прегърнаха Рон преди да се обърнат към Лупин и Тонкс.

— Благодаря ви! — каза г-жа Уизли, — за синовете ни.

— Не ставай глупава, Моли! — веднага отвърна Тонкс.

— Как е Джордж? — попита Лупин.

— Какво му е? — обади се Рон.

— Загубил е…

Но края на изречението на г-жа Уизли бе заглушен от вик; един тестрал току що се бе приземил на няколко крачки от тях. Бил и Фльор се плъзнаха от гърба му, обрулени от вятъра, но невредими.

— Бил! Слава на Бога, слава на Бога!

Г-жа Уизли се завтече към тях, но прегръдката, с която Бил я удостои бе механична. Поглеждайки баща си директно, той каза:

— Лудоокия е мъртъв!…

Никой не проговри, никой не помръдна. Хари почувства, сякаш нещо в него падаше, пропадаше в земята, оставяйки ги завинаги.

— Видяхме го… — каза Бил; Фльор кимна, следи от сълзи блещукаха върху бузите й, осветени от светлината от кухненския прозорец. — Случи се веднага щом разкъсахме обкръжението: Лудоокия и Дънг бяха наблизо, отправяха се на север. Волдемор — нали може да лети — тръгна направо след тях. Дънг се паникьоса, чух го как се развика, Лудоокия се опита да го спре, но той се магипортира. Проклятието на Волдемор удари Лудоокия право в лицето, той падна от метлата си и… — не можахме да направим нищо, нищо, половин дузина от тях беше по петите ни…

Гласът на Бил се пречупи.

— Разбира се, че не сте могли да направите нищо — каза Лупин.

Всички стояха и се гледаха един друг; Хари не можеше да го преглътне. Лудоокият — мъртъв! Не можеше да бъде… Лудоокият беше толкова корав, толкова смел, ненадминат в оцеляването…

Най-сетне се зазоряваше и въпреки че никой не го спомена, нямаше смисъл да чакат в градината вече и всички тихо последваха г-н и г-жа Уизли обратно в „Хралупата“ и направо във всекидневната където Фред и Джордж се смееха заедно.

— Какво има? — каза Фред, оглеждайки лицата им, докато влизаха. — Какво стана? Кой?…

— Лудоокият — каза г-н Уизли. — Мъртъв…

Усмивките на близнаците бяха заменени с шок. Никой не знаеше какво да прави. Тонкс плачеше тихо в една носна кърпичка. Тя бе близка с Лудоокия, Хари знаеше, че е любимката му и той я беше препоръчал в Министерството на Магията. Хагрид, който бе седнал на земята в един ъгъл, където имаше най-много пространство, бършеше очите си в носна кърпичка с размерите на покривка за маса.

Бил отиде до шкафа, извади бутилка Огнено уиски и няколко чаши.

— Ето — каза той и с едно махване на пръчката си той изпрати дванадесет пълни чаши сред стаята, към всеки от тях, държейки тринадесетата нависоко.

— За Лудоокия!

— За Лудоокия! — повториха всички и пиха.

— За Лудоокия! — проехтя Хагрид, малко позакъснял, хълцайки.

Огененото уиски изгори гърлото на Хари: то сякаш го прогори и обърна обратно чувствата му, премахвайки вкочанеността и усещането за нереалност, запалвайки в него нещо, което приличаше на смелост.

— Значи Мъндънгъс е изчезнал? — каза Лупин, който бе пресушил чашата си наведнъж.

Атмосферата се промени изведнъж: всички изглеждаха напрегнати, наблюдавайки Лупин, едновременно искайки той да продължи и на Хари му се струваше, малко изплашени от това което може да чуят.

— Знам какво си мислиш — каза Бил — и аз се чудех същото докато се връщахме, защото те изглежда ни очакваха, нали така? Но Мъндънгъс не може да ни е предал. Те не знаеха, че ще има седем Потъровци, които ги объркаха веднага щом се появихме, а и в случай, че си забравил, беше Мъндънгъс този, който предложи тази хитрина. Защо не би им казал най-важната част? Мисля, че Дънг просто се е паникьосал. Той не искаше да идва от самото начало, но Лудоокия го накара и Ти-Знаеш-Кой тръгна право след тях; това е достатъчно е всеки да се паникьоса.

— Ти-Знаеш-Кой действа точно, както Лудоокия очакваше… — подсмръкна Тонкс. — Лудоокия каза, че той би очаквал истинският Хари да е с най-опитните и най-добри аврори. Той преследваше Лудоокия първо и когато Мъндънгъс ги издаде се насочи към Кингсли…

— Да, това всичко е много добр-р-ре! — отсече Фльор — Но не обяснява, как знаеха датата на тр-р-ръгването ни, но не и целия план!

Тя ги погледна предизвикателно, следи от сълзи отпечатани върху красивото й лице, тихо приканвайки ги да я опровергаят. Никой не го направи. Единственият звук който нарушаваше тишината идваше от Хагрид който хълцаше зад кърпичката си. Хари погледна Хагрид, който току що бе рискувал собствения си живот за да спаси неговия — Хагрид, който той толкова обичаше, на който вярваше, който веднъж беше измамен от Волдемор да му даде информация в замяна на змейско яйце…

— Не! — високо каза Хари и те всички го погледнаха изненадани; Огненото уиски сякаш увеличи гласа му. — Искам да кажа… ако някой е направил грешка… — Хари продължи — и се е изпуснал, знам, че не са го направили с умисъл. Не сме виновни — повтори Хари, отново малко по-високо, отколкото обикновенно би говорил. — Трябва да си вярваме един на друг. Аз вярвам на всички ви, не смятам, че никой в тази стая би ме предал на Волдемор.

Още тишина последва думите му. Всички го гледаха; Хари се почувства леко неловко и отново пийна малко Огнено уиски, колкото да прави нещо. Докато пиеше, той си помисли за Лудоокия, Лудоокият, който винаги критикуваше готовността на Дъмбълдор да се доверява на хората.

— Добре казано, Хари! — каза Фред неочаквано.

— Да, чувам те, чувам те! — каза Джордж, леко поглеждайки Фред, чиято уста потрепна.

По лицето на Лупин бе изписано странно изражение като погледна към Хари; беше близо до съжалително.

— Мислиш, че съм глупак? — попита Хари.

— Не, мисля, че си като Джеймс, — каза Лупин — който би сметнал за най-голям позор да не се довериш на приятелите си…

Хари знаеше какво има предвид Лупин: че баща му бил предаден от приятел, Питър Петигрю. Той се почувсва безрасъдно ядосан. Искаше да спори, но Лупин се отвърна от него, постави чашата си на масата и се обърна към Бил:

— Имаме работа за вършене. Мога да попитам Кингсли, дали…

— Не! — каза Бил моментално. — Аз ще го направя, ще дойда.

— Къде отивате? — попитаха Тонкс и Фльор в един глас.

— Тялото на Лудоокия… — каза Лупин. — Трябва да го намерим.

— Не може ли?… — започна г-жа Уизли с умолителен поглед към Бил.

— Да почака? — каза Бил. — Не и ако предпочиташ смъртожадните да го вземат.

Никой не проговори. Лупин и Бил казаха „довиждане“ и напуснаха.

Останалите се отпуснаха в столовете си, всички освен Хари, който стоеше. Внезапността и цялостта на смъртта бе с тях, с цялото си зловещо присъствие.

— И аз трябва да отида… — каза Хари.

Десет чифта стреснати очи го погледнаха.

— Не ставай глупав, Хари! — каза г-жа Уизли. — За какво говориш?

— Не мога да остана тук!

Той потърка челото си; отново го пареше; не го бе боляло така повече от година.

— Всички сте в опасност докато съм тук. Не искам да…

— Я не говори глупости! — каза г-жа Уизли. — Целият смисъл от тази вечер бе да те доведем тук безопасно и слава Богу, че стана. И Фльор се съгласи да се омъжи тук, вместо във Франция, уредили сме всичко, за да може всички да сме заедно и да се грижим за теб…

Тя сякаш не разбираше; караше го да се чувства по-зле, а не обратното.

— Ако Волдемор разбере, че съм тук?…

— Как ще разбере? — попита г-жа Уизли.

— Има дузина места, където може да си сега, Хари — каза г-н Уизли. — Той не може да разбере къде си.

— Не се тревожа за себе си! — каза Хари.

— Знаем това… — каза тихо г-н Уизли, — но ще стане така, че усилията ни от тази вечер да изглеждат напразни, ако си тръгнеш!

— Нийде нема да „одиш“! — изръмжа Хагрид. — По дяволите, Хари, след всичко, което преминахме, за да те доведем тука?

— Да бе, а ухото ми? — каза Джордж, повдигайки се от възглавниците си.

— Знам това…

— Лудоокия не би искал…

— ЗНАМ!! — изкрещя Хари.

Той се чувстваше обкръжен и изнуден; смятаха ли те, че той не съзнава какво са сторили за него, не осъзнаваха ли, че точно това бе причината поради която той искаше да тръгне сега, преди да страдат още заради него? Настана дълго неловко мълчание, по време на което белегът му продължаваше да пари и бе нарушено от г-жа Уизли.

— Къде е Хедуиг, Хари? — попита тя нежно. — Можем да я сложим при Пигуиджън и да й дадем нещо за ядене.

Вътрешностите му се свиха като юмрук. Той не можеше да изрече истината. Изпи останалото си Огнено уиски, за да избегне да й отговори.

— Ч’ай само да се разбере, че пак си му се измъкнал, Хари! — каза Хагрид.

— Избяга му, отблъсна го точно кат’ беше над теб!

— Не бях аз! — категорично каза Хари. Беше пръчката ми. Пръчката ми се задейства самостоятелно!

След няколко секунди, Хърмаяни каза нежно:

— Но това е невъзможно, Хари. Искаш да кажеш по-скоро, че си направил магия без да искаш; реагирал си спонтанно.

— Не, не! — каза Хари. — Мотоциклетът падаше, не бих могъл да ти кажа къде беше Волдемор, но пръчката се завъртя в ръката ми, намери го и изстреля магия по него и беше някаква, която не разпознах. Никога не бях карал да се появяват златни пламъци.

— Често, — каза г-н Уизли — когато си в напрегната ситуация, можеш да правиш магии, за които не си си и помислял. Малките деца често го правят, преди да ги обучат!

— Не беше така… — процеди през зъби Хари. Белегът му гореше; той се почувства ядосан и изнервен; мразеше идеята, в която всички си вярваха, че той има сила, равна с тази на Волдемор.

Никой не проговори. Той знаеше, че не му вярваха. Сега като се замислеше, никога не бе чувал за пръчка, която сама да прави магии. Белегът му пламтеше от болка; той правеше всичко възможно да не пъшка на глас.

Мърморейки нещо за чист въздух, той остави чашата и излезе от стаята.

Докато прекосяваше тъмната градина, големият тестрал го погледна, изшумоля с огромните си, като на прилеп криле и продължи пашата си. Хари спря при портата на градината, взирайки се в буренясалите растения, потърквайки туптящото си чело и мислейки за Дъмбълдор.

Дъмбълдор би му повярвал, беше сигурен в това. Дъмбълдор щеше да знае как и защо пръчката на Хари беше действала независимо, защото Дъмбълдор винаги имаше отговорите; той знаеше за пръчките, бе обяснил на Хари странната връзка която съществуваше между неговата пръчка и тази на Волдемор… но Дъмбълдор, както Лудоокия, както Сириус, както родителите му, както бедната му сова, всички те бяха там където Хари никога не би могъл да говори с тях отново. Той почувства парене в гърлото си което нямаше нищо общо с Огненото уиски…

И тогава, внезапно, болката в белега му достигна връхната си точка. Притискайки здраво челото си и затваряйки очи, един глас изкрещя в главата му:

„— Каза ми, че проблемът ще бъде разрешен, като използвам друга пръчка!“

И в съзнанието му изкочи видение на съсипан стар мъж, лежащ в дрипи върху каменен под, пищейки, измъчен писък, писък на непоносима агония…

„— Не! Не! Умолявам ви, умолявам ви…“

„— Ти излъга Лорд Волдемор, Оливандер.“

„— Не съм… кълна се не съм…“

„— Искал си да помогнеш на Потър, да му помогнеш да се измъкне!“

„— Кълна се не съм… вярвах, че друга пръчка ще проработи…“

„— Обясни тогава, какво се случи. Пръчката на Луциус е унищожена!“

„— Аз не мога да разбера… връзката… съществува само… между вашите две пръчки…“

„— Лъжи!“

„— Моля ви… умолявам ви…“

И Хари видя бялата ръка да вдига пръчката си и почувства бушуващия гняв на Волдемор и видя, как крехкият старец се гърчи в агония на пода…

— Хари?

Всичко спря толкова бързо колкото бе започнало: Хари стоеше, треперейки в тъмнината, стискайки градинската порта, сърцето му туптеше светкавично, белегът му все още пареше. Изминаха няколко минути преди осъзнае, че Рон и Хърмаяни бяха до него.

— Хари, ела обратно в къщата… — прошепна Хърмаяни. — Не мислиш още да си тръгваш, нали?

— Да, трябва да останеш, братле — каза Рон тупвайки Хари по гърба.

— Добре ли си? — попита Хърмаяни, сега достатъчно близо, за да види лицето на Хари. — Изглеждаш ужасно!

— Е… — каза Хари, като трепереше — Вероятно изглеждам по-добре от Оливандер…

Когато им разказа какво бе видял, Рон изглеждаше ужасен, а Хърмаяни направо изплашена.

— Но това трябваше да спре! Белегът ти — не трябваше да прави вече така! Не трябва да позволяваш на връзката да се отвори отново — Дъмбълдор искаше да си затвориш съзнанието!

Когато той не й отговори тя го стисна за ръката.

— Хари, той превзема Министерството и вестниците, и половината Магически свят! Не му позволявай да превземе и главата ти!