Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава седемнадесетаТАЙНАТА НА БАТИЛДА

— Спри, Хари!

— Какво има? — тъкмо бяха стигнали до гроба на неизвестния Абът.

— Там има някой! Някой ни гледа. Чувствам го. Там до храстите!

Застанаха неподвижно, държейки се един-друг и взирайки се в дебелата и тъмна ограда на гробището.

— Сигурна ли си?

— Видях нещо да се движи. Мога да се закълна… — тя се го пусна и се освободи, приготвяйки пръчката си.

— Ние сме мъгъли — сети се Хари.

— Мъгъли, които току що положиха цветя на гроба на родителите ти?! Хари, сигурна съм, че видях някого там!

Хари се сети за „История на магията“. Гробището трябваше да е населено с духове, ами ако…? Но тогава чу скърцане и видя неутъпкан сняг, който се завихри около храста, към който бе посочила Хърмаяни. Призраците не можеха да карат снега да се движи!

— Котка е — каза Хари след секунда-две — или птица. Досега да сме мъртви, ако беше смъртожаден. Но хайде да се махаме от тук и да се скрием под мантията.

Докато излизаха от гробището погледнаха още няколко пъти. Хари, който не се чувстваше толкова уверен, колкото се престори пред Хърмаяни бе доволен да се добере до портичката и хлъзгавия път. Отново се скриха под мантията-невидимка. Кръчмата бе по-пълна от преди. От там се чуваха много гласове, които пееха коледните химни, които преди се чуваха от църквата. Хари се замисли за момент дали да не се скрият вътре, но преди да каже нещо Хърмаяни пошепна:

— Хайде, оттук… — и го дръпна по тъмна уличка, водеща извън селото и противоположна на тази, по която бяха дошли.

Хари можеше да види там, където свършваха колибите и започваше откритото поле. Вървяха бързо, доколкото се осмеляваха, подминавайки светещите в различни цветове прозорци, зад пердетата на които се очертаваха силуетите на коледни елхи.

— Как ще намерим къщата на Батилда? — попита Хърмаяни, която леко трепереше и продължаваше да се озърта през рамо. — Хари? Как мислиш? Хари?

Тя дръпна силно ръката му, но Хари не й обърна внимание. Гледаше към нещо тъмно, което стоеше на края на редицата от къщи. В следващия момент се забърза, повличайки Хърмаяни след себе си, която се подхлъзна лекичко на леда.

— Хари…

— Погледни… Погледни го, Хърмаяни…

— Аз не… О!

Можеше да го види. Силата на заклинанието „Фиделиус“ трябваше да си е отишла с Джеймс и Лили. За седемнадесетте изминали години, откакто Хагрид бе извадил Хари от развалините, бяха пораснали високи бурени и живият плет бе избуял навсякъде. По-голямата част от къщата все още стоеше, покрита от бръшляна и снега, въпреки че дясната страна на горния етаж бе отнесена, както Хари знаеше, когато проклятието бе рикоширало. Двамата с Хърмаяни седяха пред портата, гледайки развалините на къщата, която някога бе била точно като останалите къщурки наоколо.

— Чудя се защо никой не я е възстановил? — прошепна Хърмаяни.

— Може би не може да се възстанови?… — отговори Хари — Може би е като раните оставени от Черна магия и затова повреденото не може да се поправи.

— Той провря ръката си през мантията и стисна заснежената и силно ръждясала порта, по-скоро за да докосне част от къщата, а не за да я отвори.

— Няма да влизаш вътре нали? Изглежда опасно и може… О, Хари, погледни!

Докосването на портата изглежда бе променило нещо. От земята през заплетените коприва и бурени пред тях изникна знак, сякаш бе някакво странно и бързо растящо цвете, а със златни букви бе написано:

Навсякъде около чисто изписаните думи имаше послания оставени от други вещици и магьосници, които бяха дошли да видят мястото, където „момчето, което оживя“, се бе спасило. Някои от тях просто бяха оставили имената си с неизтриваемо мастило, а други бяха издълбали инициалите си в дървото, трети бяха оставили послания. Най-скорошните от тях светеха ярко над всички оставени отпреди шестнадесет години и казваха неща като:

— Не е трябвало да пишат това тук! — каза Хърмаяни възмутена.

Но Хари я погледна усмихнат радостно.

— Жестоко е! Доволен съм, че са го направили. Аз…

Той се сепна. Една тежко загърната фигура куцаше по пътя към тях, открояваща се в светлините на далечния площад. Въпреки че бе трудно да се определи, Хари си помисли, че е жена. Тя се движеше бавно, вероятно от страх да не се подхлъзне по заснежения път. Прегърбената й стойка, пълнотата и несигурната походка създаваха впечатлението за изключително възрастен човек. Те гледаха тихо, докато тя се приближаваше. Хари чакаше, за да види дали ще свърне към някоя от къщите, знаейки инстинктивно, че това няма да се случи. Тя спря на десетина крачки от тях и просто застана по средата на замръзналия път, гледайки ги.

Хари нямаше нужда от ощипването на Хърмяни по ръката. Нямаше почти никаква вероятност тази жена да е мъгъл. Тя седеше и гледаше към къщата, която би трябвало да е невидима за нея, ако не е магьосница. Но дори да беше, си беше странно да дойде в толкова студена вечер, просто за да погледа руините. А и с обикновена магия, тя не би трябвало изобщо да може да види него или Хърмаяни. Въпреки това, Хари изпитваше странното чувство, че тя знаеше, че са там и кои бяха всъщност. Точно, когато той осъзна това, тя вдигна облечена в ръкавица ръка и ги повика с жест. Хърмаяни се прилепи до него под мантията с ръка притисната до неговата.

— Как знае?!

Той поклати глава. Жената отново ги повика с ръка, този път по-енергично. Хари можеше да се сети за много причини да не се подчини на повикването, а съмненията му коя бе тя се засилваха с всяка секунда, през която седяха лице в лице на изоставената улица. Дали бе възможно да ги е чакала през всички тези месеци? Дали Дъмбълдор и е казал да чака и че Хари ще дойде накрая? Не беше ли възможно тя да е тази, която се бе спотайвала в сенките на гробището и бе ги последвала до тук? Дори способността и да ги усети, предполагаше за някаква сила произтичаща от Дъмбълдор, с която не се бе сблъсквал преди.

Накрая Хари проговори, което накара Хърмаяни да ахне и да подскочи.

— Вие ли сте Батилда?

Загърнатата фигура кимна и отново повика с жест. Под мантията Хари и Хърмаяни се спогледаха отново. Хари повдигна вежди, а Хърмаяни кимна лекичко и нервно.

Те се приближиха към жената и тя веднага се обърна и закуцука обратно по пътя, откъдето бяха дошли. Превеждайки ги през няколко къщи, тя се обърна пред една порта. Те я последваха до входната пътека през градина, която бе почти толкова обрасла, както тази, от която дойдоха. Тя се позабави неумело с ключа на входната врата, после я отвори и ги пусна да влязат.

Или тя миришеше лошо или пък миризмата идваше от къщата. Хари потърка носа си, докато минаваха покрай нея и отметна мантията. Сега, когато беше до нея, той осъзна колко малка беше. Прегърбена от старостта, тя стигаше едва до гърдите му. Затвори вратата с белещата се боя по нея зад тях; пръстите й бяха посинели и на петна. После се обърна и погледна в лицето на Хари. Очите й бяха мътни с пердета по тях, потънали в кухини от прозрачна кожа, а цялото и лице бе набраздено от изпъкнали вени и старчески петна. Той се запита дали въобще може да го различи, и дори да беше така всичко, което можеше да види бе плешивия мъгъл, чиято самоличност бе откраднал. Мирисът на старост, прах, непрани дрехи и мухлясала храна се усилваше, докато развиваше прояден от молците шал, откриващ глава с оскъдна бяла коса, под която ясно си личеше кожата.

— Батилда? — повтори Хари.

Тя отново му кимна. Хари почувства медальона върху кожата си. Нещото в него, което цъкаше и туптеше се бе събудило, можеше да усети през студеното злато как пулсира. Дали знаеше, можеше ли да усети, че това, което ще го унищожи бе толкова близо?…

Батилда премина тромаво покрай тях, избутвайки Хърмаяни настрани, сякаш не я виждаше и изчезна, навярно към всекидневната.

— Хари, това никак не ми харесва!… — изсъска Хърмаяни.

— Погледни колко е голяма, мисля, че бих можем да я надвием, ако се наложи — каза Хари — Виж, нали ти казах, че не е съвсем наред. Мюриъл я нарече „кукувичарник“.

— Ела — повика Батилда от съседната стая.

Хърмаяни подскочи и стисна Хари за ръката.

— Всичко е наред! — каза Хари насърчително и поведе към всекидневната.

Батилда куцукаше наоколо, палейки свещи, но въпреки това бе много тъмно, без да се брои това, че бе изключително мръсно. Дебел слой прах хрускаше под краката им, и носът на Хари усети нещо друго освен влагата и мухала — сякаш наблизо имаше мърша. Зачуди се кога за последно някой е дошъл в къщата, за да види дали Батилда е добре. Освен това сякаш бе забравила, че може да прави магия, защото непохватно запали свещите на ръка, а дантеленият й ръкав непрекъснато рискуваше да се запали.

— Нека аз… — предложи Хари и взе кибрита от нея.

Тя остана да го гледа, докато той свърши със запалването на свещите, които бяха на чинийки за чаши из цялата стая върху купчини с книги или на малки масички, затрупани със счупени и покрити с мухъл чаши. Последното място, където Хари видя свещ беше нисък шкаф с чекмеджета, където имаше няколко снимки. Докато пламъкът се разпалваше, отражението му потрепна върху прашното стъкло и сребро. Видя малките движения откъм снимките. Докато Батилда се мотаеше с цепениците за огъня, той промърмори:

— ТРЕГО!

Прахът изчезна от снимките и той видя, че около половин дузина от тях липсваха от най-големите и натруфени рамки. Чудеше се дали Батилда или някой друг ги бе махнал. Една от снимките, които бяха най-отзад му направи впечатление и той я грабна.

От сребърната снимка лениво му се усмихваше златокосият крадец с весело лице — младият мъж, който бе застанал на прозореца на Грегорович. Изведнъж Хари се сети къде го беше виждал преди — в „Животът и лъжите на Албус Дъмбълдор“ — двамата като юноши, държейки се за ръце. Там трябваше да са всички изчезнали снимки — в книгата на Рита!…

— Госпожо… госпожице… Багшот? — каза той, а гласът му потрепери — Кой е това?

Батилда стоеше по средата на стаята, гледайки Хърмаяни, която палеше огън.

— Госпожице Багшот? — повтори Хари и се приближи със снимката в ръка, докато огънят бързо се разпалваше в камината. Батилда го погледна, а Хоркруксът започна да пулсира по-силно по гърдите му.

— Кой е този човек? — попита я Хари, побутвайки снимката напред.

Тя погледна сериозно към нея, а после към Хари.

— Знаете ли кой е това? — попита той с много по-бавен и висок глас. — Този човек? Познавате ли го? Как се казва?

Батилда само погледна празно. Хари почувства ужасно безсилие. Как Рита Скийтър бе успяла да отключи спомените на Батилда?

— Кой е този човек? — повтори той високо.

— Хари, какво правиш? — попита Хърмаяни.

— Тази снимка. Хърмаяни, това е крадецът, крадецът, който открадна нещо от Грегорович!

— Моля Ви! — каза той на Батилда — Кой е това?

Но тя само го гледаше.

— Защо ни повикахте да дойдем с Вас, госпожо… госпожице Багшот? — попита Хърмаяни повдигайки глас — Има ли нещо, което искате да ни кажете?

Без да дава знак, че е чула Хърмаяни, Батилда се приближи с няколко крачки към Хари. Тя изви глава и така погледна обратно към коридора.

— Искате да си тръгнем? — попита той.

Тя повтори същия жест, но този път първо посочи към него, после към себе си и накрая към тавана.

— О-о, ясно… Хърмаяни, мисля, че иска да се кача горе с нея.

— Добре… — каза Хърмаяни — да вървим!

Но когато Хърмаяни помръдна, Батилда поклати глава с изненадваща енергичност и отново посочи първо към Хари, а после към себе си.

— Тя иска да отида с нея сам.

— Защо ли? — попита Хърмаяни и гласът и прозвуча остър и ясен в осветената от свещи стая, а старицата поклати глава при силния шум.

— Може би Дъмбълдор й е казал да даде меча само и единствено на мен?

— Наистина ли мислиш, че тя знае кой си?

— Да… — каза Хари, гледайки млечнобелите очи, които се взираха в неговите. Мисля, че знае.

— Добре тогава, но побързай, Хари.

— Води ме! — каза Хари на Батилда.

Тя изглежда го разбра, защото се промъкна покрай него към вратата. Хари погледна към Хърмаяни с насърчителна усмивка, но не бе сигурен, че го е видяла. Тя стоеше свита в осветената от свещите нищета, гледайки към библиотеката. Докато излизаше от стаята, Хари прибра в якето си снимката в сребърна рамка на непознатия, без Батилда или Хърмаяни да го видят. Стълбите бяха стръмни и тесни. Хари бе изкушен да сложи ръцете си на гърба на Батилда, за да не падне тя върху него, което изглеждаше твърде вероятно. Бавно и хриптейки по-малко, тя се качи до горната площадка, веднага се обърна на дясно и го въведе в ниска спалня. Беше тъмно като в рог и миришеше ужасно. Хари успя да различи нощно гърне, което се подаваше изпод леглото преди Батилда да затвори вратата и то да потъне в мрак.

— ЛУМОС! — каза Хари и върхът на пръчката му се запали. Той се огледа — Батилда се бе приближила до него за няколкото мига в тъмнината без той да я чуе.

— Ти си Потър? — прошепна тя.

— Да, аз съм.

Тя кимна тихо и сериозно. Хари усети Хоркруксът да тупти бързо, по-бързо от собственото му сърце. Беше неприятно и тревожно чувство.

— Имаш ли нещо за мен? — попита Хари, но тя изглежда се бе разсеяла от светлината на пръчката му. — Имаш ли нещо за мен? — повтори той.

Тогава тя затвори очи и няколко неща се случиха едновременно — белегът на Хари го заболя силно, Хоркрусът потрепна толкова силно, че пуловерът на Хари се разтегли, а тъмната зловонна стая изчезна мигновено. Той почувства пристъп на радост и висок студен глас:

— Дръж го!

Хари се олюля на мястото си — тъмната и противно миришеща стая сякаш се смаляваше около него отново, не знаеше какво точно се бе случило.

— Имаш ли нещо за мен? — за трети път попита с много по-силен глас.

— Ето тук… — прошепна тя, сочейки ъгъла. Хари вдигна пръчката си и видя очертанията на тоалетка под прозорец с пердета. Този път тя не го поведе. Хари се промъкна между нея и неоправеното легло с вдигната пръчка. Не искаше да я изпуска от поглед.

— Какво е това?… — попита той, когато стигна тоалетката, която беше затрупана от нещо, което изглеждаше и миришеше на мръсно бельо.

— Там… — каза тя, сочейки безформената купчина.

В момента, в който той погледна в купчината, мислейки, че е видял нещо като рубин от ръкохватката на меча, който търсеха, тя се размърда странно. Видя я с крайчеца на окото си. Обърна се панически, а ужас го парализира, докато гледаше, как старото тяло да се свлича и голяма змия да изниква от мястото, където бе шията.

Змията му се нахвърли още докато той вдигаше пръчката си. Ударът при ухапването по ръката му запрати пръчката към тавана. Светлината на пръчката се люшна по стаята и изгасна. Тогава силен удар от опашката на змията се стовари по диафрагмата му и му изкара дъха. Той падна на тоалетката в купчината мръсни дрехи… Претърколи се настрани, избягвайки на косъм отново опашката на змията, която счупи тоалетката на мястото, където бе седял Хари преди миг. Частички от счупеното стъкло го засипаха, докато падаше на пода. Чу гласът на Хърмаяни да идва от долу.

— Хари?…

Не можеше да си поеме достатъчно въздух, за да й отвърне. После тежка и гладка маса го смаза на пода и той усети да се плъзга по него, силна и мускулеста…

— Не!!… — простена той, притиснат към пода.

— Да-а… — прошепна змията — Да… държ-ж-жа те… държа те…

— АКЦИО… АКЦИО ПРЪЧКА…

Но нищо не се получи. А той имаше нужда и от двете си ръце, за да махне змията от себе си, докато тя увиваше тялото си около неговото, изкарвайки въздуха му и притискайки Хоркрукса към гърдите му — парченце лед, което туптеше от живот, на сантиметри от собственото му лице, а съзнанието му бе залято от студена бяла светлина, докато мислите му се изличаваха, дъхът му секваше, а далечните стъпки заглъхваха… Извън гърдите му биеше метално сърце и сега той летеше, летеше ликувайки в душата си без метла или тестрал…

Изведнъж се събуди в зловонна тъмнина. Наджини го бе пуснала. Той се надигна и видя силуета на змията осветен от светлината, идваща от площадката. Тя помръдна и Хърмаяни се отдръпна с писък. Отклоненото й заклинание удари прозореца, който се строши. Студен въздух изпълваше стаята, докато Хари се опитваше да избегне хвърчащите стъкла, а кракът му се подхлъзна на нещо като молив — пръчката му…

Той се наведе и я грабна, но змията бе навсякъде, а опашката й се мяташе. Не можеше да види Хърмаяни и за миг си помисли най-страшното, но после се чу силен трясък и блесна светкавица от червена светлина, а змията политна във въздуха, и удари силно в лицето на Хари, докато преминаваше покрай него, а намотаното й тяло все още се издигаше към тавана. Хари вдигна пръчката си, но в този момент белегът му започна да пари още по-болезнено, по-силно отколкото през всичките тези години.

— Той идва! Хърмаяни, ТОЙ идва!!!

Докато крещеше змията се приземи с диво съскане. Всичко бе в хаос. Тя разби рафтовете по стената, а парченца порцелан полетяха навсякъде, докато Хари подскочи над леглото и хвана една тъмна и неясна фигура, която знаеше, че е Хърмаяни…

Тя изпищя от болка, докато той я издърпа на леглото. Змията се надигна отново, но Хари знаеше, че нещо по-лошо от нея идваше и дори вече трябваше да е пред портите, а главата му щеше да се разцепи от болката в белега…

Змията замахна, докато той подскочи стремително, повличайки Хърмаяни със себе си. Когато удари, Хърмаяни изкрещя „КОНФРИНГО!“ и заклинанието й се понесе през стаята, взривявайки огледалото на гардероба и рикошира обратно към тях, като подскачаше от тавана към пода. Хари почувства обгарянето му по гърба и ръката си. Парче стъкло поряза бузата му, докато влачейки със себе си Хърмаяни, той подскочи от леглото към тоалетката, а оттам направо през счупения прозорец към неизвестното, а викът му проехтя в нощта, докато се извиваха във въздуха… И тогава белегът му отново го заболя с голяма сила… и той бе Волдемор… и тичаше през зловонната спалня, а дългите му ръце стиснаха рамката на прозореца, докато гледаше как плешивият мъж и дребната жена, се извиха и изчезнаха… и закрещя от ярост, а крясъците му се сляха с тези, на момичето и отекнаха през тъмните градини над камбанния звън, който известяваше настъпването на Коледа…

И неговият вик бе викът на Хари, неговата болка бе болката на Хари… сега можеше да види, какво се беше случило тогава… тук, където се виждаше къщата, в която бе толкова близко до това да разбере какво е да умреш… да умреш… болката бе толкова силна… разкъсваща тялото му… Но ако нямаше тяло, как можеше да го боли толкова много. Ако бе мъртъв, как можеше да се чувства толкова непоносимо, нима болката не спираше със смъртта, не си ли отиваше?…

Нощта бе мокра и ветровита, две деца, маскирани като тикви си пробиваха път през площада, а прозорците на магазините бяха покрити с хартиени паяци. Всички безвкусни мъгълски представи за свят, в който не вярваха… И той се промъкваше тихо, а чувството за целеустременост, сила и чувството, че е прав го изпълваше както винаги в такива случаи… Не гняв… той бе за по-слаби от неговата душа… а ликуване… Бе чакал този час, беше се надявал…

— Страхотна маска, господине!

Той видя как усмивката на момчето се помрачава, докато се приближаваше тичайки, за да види какво има в качулката на фигурата, видя страхът изписан по обърканото му лице. Детето се обърна и избяга… Под мантията си той докосна с пръсти пръчката си… Едно леко движение и детето никога нямаше да стигне до майка си… но бе ненужно, наистина ненужно… Той сви по друга, по-тъмна улица, където най-сетне можеше да види целта си — след като заклинанието „Фиделиус“ бе безсилно, въпреки, че те все още не го знаеха… Докато стигне до живия плет и премине оттатък, бе по-тих и от падналите листа, които се хлъзгаха по пътя… Не бяха спуснали завесите и той можеше ясно да ги види в дневната — високият тъмнокос мъж с очила, който караше облачета от цветен дим да излизат от пръчката му, за да забавлява малкото тъмнокосо момче в синя пижама. Детето се смееше и се опитваше да хване дима и да го стисне в малкото си юмруче… Вратата се отвори и влезе майката с тъмно червена коса спускаща се около лицето и, казвайки нещо, което не можеше да чуе. Бащата пое сина и го подаде на майката. Той захвърли пръчката си на дивана и се изтегна, прозявайки се.

Вратата леко проскърца, докато я отваряше, но Джеймс Потър не чу нищо. Белите му ръце извадиха пръчката изпод мантията и я насочиха към вратата, която се отвори с трясък… Докато преминаваше през прага, Джеймс изтича в коридора. Беше лесно, твърде лесно, та той дори не си бе взел пръчката…

— Лили, вземи Хари и тръгвай! Той е! Върви! Тичай! Ще го задържа!

Да го задържи без пръчка в ръка?! Той се разсмя преди да направи проклятието…

— АВАДА КЕДАВРА!

Зелена светлина обля тесния коридор, освети детската количка облегната на стената и направи стълбището да заприлича на електрически стълбове, а Джеймс Потър падна като марионетка, на която бяха откъснали конците.

Можеше да я чуе да крещи от горния етаж, хваната натясно, но стига да бе разумна, нямаше от какво да се страхува… Той се изкачи по стълбите, слушайки със смътно удоволствие, опитите й да се барикадира… Та тя дори нямаше пръчка… Колко глупави бяха, колко доверчиви, мислейки си, че сигурността им зависи от приятелите им, че защитните средства могат да бъдат оставени настрана за малко…

Той блъсна вратата, бутна настрани бързо струпаните пред вратата стол и кутии с едно лениво помръдване на пръчката… и ето че тя бе там с детето на ръце. Когато го видя, тя остави сина си в креватчето и разпери ръце, сякаш това можеше да помогне, сякаш искаше да го предпази от гледката…

— Не Хари, не Хари, моля ви, не Хари!

— Стой настрана, глупаво момиче… стой настрана!

— Не Хари! Моля ви не, вземи мен, убий мен вместо…

— Това е последното ми предупреждение…

— Не Хари! Моля… милост… милост… Не Хари! Не Хари! Моля… аз ще направя всичко…

— Стой настрана! Стой настрана, момиче!

Можеше да я отблъсне настрана от детското креватче, но… изглежда беше по-добре да ги довърши всичките…

В стаята лумна зелена светлина и тя се строполи като съпруга си. Детето не бе проплакало през цялото време. Беше се изправило, стискайки решетките на креватчето и гледайки лицето на натрапника с особено любопитство, може би си мислеше, че под мантията се криеше баща му, който правеше такива красиви светлинки и че майка му ще изникне всеки момент, смеейки се… Той насочи пръчката много внимателно към лицето на момчето. Искаше да види как се случва — унищожението на тази неочаквана заплаха. Детето започна да плаче — бе видяло, че това не е Джеймс. Не му хареса плачът му, така и не можеше да понася плача на малките деца в сиропиталището.

— АВАДА КЕДАВРА!

И тогава пропадна. Нямаше нищо, нищо друго, освен болка и страх, трябваше да се скрие, не тук в развалините на разрушената къща, където детето бе в капан, плачейки, а далече… много далече…

— Не-е-е… — простена той.

Змията запълзя по мръсния, разхвърлян под и той бе убил момчето, но все пак беше момчето…

— Не…

А сега седеше пред счупения прозорец на къщата на Батилда, потънал в спомени за най-голямата си загуба, а в краката му голямата змия се плъзгаше по счупен порцелан и стъкло… Той погледна надолу и видя нещо… нещо изключително…

— Не…

— Хари, всичко е наред, добре си!

Той се наведе и взе счупената снимка. Там беше той, непознатият крадец, крадецът който търсеше…

— Не… изпуснах я… изпуснах я…

— Хари, всичко е наред, събуди се, събуди се!

Той бе Хари… Хари, не Волдемор… и това, което шумолеше не беше змия… Той отвори очите си.

— Хари!… — пошепна Хърмаяни — Добре ли си?

— Да… — излъга той.

Беше в палатката, лежейки на едно от ниските легла върху купчина одеала. Можеше да различи, че почти е съмнало от тишината и особената студена, блудкава светлина отвъд брезентния покрив. Целият беше облян в пот. Можеше да го почувства по чаршафите и одеалата.

— Измъкнахме се!

— Да… — каза Хърмаяни — трябваше да използвам Левитираща магия, за да те сложа в леглото ти. Не можех да те повдигна. Беше… Е не беше съвсем…

Под кафявите й очи имаше лилави сенки и той забеляза малка гъба в ръката и. Бе бърсала лицето му.

— Беше зле — каза тя накрая — много зле.

— Преди колко време се измъкнахме?

— Преди часове. Вече е почти сутрин.

— И аз бях… в безсъзнание?

— Не точно — каза Хърмаяни притеснено — Ти крещеше и стенеше, и… други работи — прибави тя с тон, който накара Хари да се почувства неудобно. Какво бе направил? Бе крещял заклинания като Волдемор, плакал като малко бебе в яслата?

— Не можех да взема Хоркрукса от теб — каза Хърмаяни и той знаеше, че тя иска да смени темата на разговора — Беше се прилепил, залепнал за гърдите ти. Имаш белег, съжалявам. Трябваше да използвам Разрязващо заклинание за да го махна. Освен това змията те ухапа, но аз почистих раната и и сложих малко росен…

Той махна от себе си фанелката, която носеше и погледна. Имаше мораво овално петно над сърцето му, където медальонът го бе изгорил. Можеше да види и полузарасналите като дупки белези на ръката си.

— Къде сложи Хоркрукса?

— В чантичката ми. Мисля, че трябва да спрем да го носим за известно време.

Той легна на възглавницата си и погледна измъченото й сивкаво лице.

— Не трябваше да ходим в Годрикс Холоу. Вината е моя, цялата вина е моя. Съжалявам, Хърмаяни.

— Вината не е само твоя. Аз също исках да отида. Наистина си мислех, че Дъмбълдор ти е оставил меча там.

— Е, да… в това сбъркахме нали?

— Какво стана, Хари? Какво стана, когато тя те заведе на горния етаж? Змията ли се криеше някъде? Просто изскочи, уби Батилда и те нападна?

— Не, не… — каза той — Тя беше змията… или змията беше нея… през цялото време.

— К-какво?!…

— Той затвори очи. Все още можеше да усети миризмата от къщата на Батилда по себе си, а това правеше всичко да изглежда все още противно ярко.

— Батилда трябва да е била вече мъртва от известно време. Змията беше… беше в нея. Ти-знаеш-кой я беше заложил в Годрикс Холоу, за да чака. Ти беше права. Знаел е, че ще се върна.

— Змията е била в нея?!

Той отново отвори очи. Хърмаяни изглеждаше погнусена, отвратена.

— Лупин каза, че ще има магия, каквато не сме си представяли — каза Хари — тя не искаше да говори пред теб, защото можеше да говори само змийски език, само змийски и аз не се усетих, въпреки че, разбира се, можех да я разбера. След като се качихме, змията изпрати съобщение до Ти-знаеш-кой, чух го да се случва в главата ми, почувствах, че той се развълнува и й каза да ме задържи там… и после…

Той си спомни как змията изникна от шията на Батилда. Хърмаяни не знаеше подробностите.

— … тя се промени, превърна се в змия и ме нападна.

Погледна към раната от ухапването.

— Не беше за да ме убие, а просто да ме задържи, докато Ти-знаеш-кой дойде.

Ако само бе успял да убие змията, то тогава всичко това нямаше да е напразно… С натежало сърце той се изправи и отметна одеалото си.

— Не, Хари. Убедена съм, че трябва да си почиваш!

— Ти си тази, която се нуждае от сън. Не ми се сърди, но изглеждаш ужасно. Аз съм добре. Ще постоя на пост за малко. Къде ми е пръчката?

Тя не му отговори, а само го погледна.

— Къде ми е пръчката Хърмаяни?…

Тя хапеше устните си, с наливащи се със сълзи очи.

— Хари…

— Къде ми е пръчката?…

Тя се присегна през леглото и му я подаде.

Пръчката му от зеленика и фениксово перо бе почти на две половини. Крехка нишка от фениксовото перо държеше двете парчета заедно. Дървото се бе счупило напълно. Хари я пое сякаш бе живо същество, което бе сериозно ранено. Не можеше да мисли правилно — всичко бе в мъгла от паника и страх. Той подаде пръчката на Хърмаяни.

— Поправи я! Моля те!

— Хари не мисля, че когато е счупена така…

— Моля те, Хърмаяни, опитай се!

— Р-РЕПАРО!

Висящата част от пръчката се поправи сама. Хари я вдигна.

— ЛУМОС!

Пръчката просветна слабо и после изгасна. Хари я насочи срешу Хърмаяни.

— ЕКСПЕЛИАРМУС!

Пръчката на Хърмаяни потрепна, но остана в ръката й. Немощният опит за магия дойде в повече на пръчката му и тя отново се счупи на две. Той се загледа в нея ужасен, без да разбира какво виждаше… пръчката, която бе преживяла толкова много.

— Хари… — промълви Хърмаяни толкова тихичко, че той едва я чу. — Толкова съжалявам. Мисля, че вината е моя. Докато тръгвахме, змията се приближаваше до нас и аз направих Ударно заклинание, а то отскачаше навсякъде и сигурно… сигурно е ударило…

— Беше случайно! — каза Хари машинално. Почувства се празен и зашеметен. — Ще… ще намерим начин да я поправим.

— Хари, не мисля, че ще можем… — каза Хърмаяни, със сълзи стичащи се по лицето й — Спомняш ли си… спомняш ли си Рон? Когато си счупи пръчката, разбивайки колата? Тя никога повече не беше същата и той трябваше да си купи нова.

— Ами… — каза той с престорено уверен глас — ами добре, тогава просто ще взимам твоята. Докато е мой ред да пазя.

С лице покрито със сълзи Хърмаяни подаде пръчката си и той я остави да седи на леглото си, желаейки единствено да се отдалечи от нея.