Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава тридесетаУВОЛНЕНИЕТО НА СИВИРЪС СНЕЙП

В момента, в който, пръстът на Алекто докосна Знака, белегът на Хари изригна от болка, стаята сякаш потъна и той отново стоеше на гола скала под един нос, а морето се плискаше наоколо му и сърцето му се изпълни с триумф:

Бяха хванали момчето.

Силен трясък върна Хари към реалността. Той вдигна неориентирано пръчката си, но вещицата пред него вече падаше на земята. Удари се в пода толкова силно, че стъклата на шкафовете с книги издрънчаха.

— Никого не бях Вцепенявала, освен по време на уроците във ДА — каза Луна, доста заинтересовано. — Беше по-шумно отколкото предполагах.

И почти моментално таванът започна да трепери. Шумът от бягащи стъпки се залилваше все повече зад вратата, водеща към спалните. Заклинанието на Луна бе разбудило Рейвънклоуци, които спяха на горния етаж.

— Луна къде си? Трябва да вляза под мантията!

Единият крак на Луна се показа от нищото. Той забърза към нея и тя спусна отново мантията над двамата, в момента в който, вратата се отвори и поток от Рейвънклоуци, всички облечени в пижами, се изсипа в общата стая. Надигнаха се въздишки и викове на изненада при вида на лежащата в безсъзнание Алекто. После учениците се събраха предпазливо около нея, като около звяр, който всеки миг можеше да се събуди и да ги нападне. След това един смел първокурсник се приближи и я побутна по гърба с крак.

— Мисля, че може и да е мъртва — с наслада каза той.

— Я виж ти! — щастливо промърмори Луна, докато учиниците се събираха около Алекто. — Те са доволни!

— Да, бе… страхотно…

Хари затвори очи и когато белегът се обади отново, се гмурна в съзнанието на Волдемор… Движеше се през тунела към първата пещера… Беше решил да дойде и да провери първо медальона… това обаче нямаше да отнеме много време…

На вратата на Общата стая се чу почукване и всички Рейвънклоуци замръзнаха. Хари чу, как от другата страна на вратата, мекият, музикален глас на орела на вратата попита:

— Къде отиват Изчезналите предмети?

— Не знам, ясно ли ти е? Я да млъкнеш! — изръмжа недодялан глас, който Хари разпозна като гласът на братът на Алекто, Амикус. — Алекто? Алекто? Тук ли си? Хвана ли го? Отвори вратата!

Ужасени, учениците от Рейвънклоу си зашушукаха. После, без предупреждение откъм вратата се чуха серия от силни удари, сякаш някой стреляше с пистолет.

— АЛЕКТО! Ако той дойде и не сме хванали Потър, — искаш ли да ти се случи същото като на Малфой? ОТГОВОРИ МИ! — викаше Амикус, като дърпаше и тресеше вратата с цялата си сила, но тя все пак не се отваряше. Рейвънклоуци започнаха да се отдръпват, а по-страхливите се втурнаха обратно по стълбите към леглата си. Тогава, точно докато Хари се чудеше, дали да не отвори вратата и да вкамени Амикус, преди смъртожадният да успее да направи нещо, зад вратата се чу втори, много познат глас:

— Може ли да попитам, какво правите, професор Кароу?

— Опитвам се… да мина… през проклетата… врата! — извика Амикус. — Вървете и доведете Флитуик! Доведете го, веднага!

— Но нима сестра ви не е вътре? — попита професор МакГонагол. — Нали точно професор Флитуик я пусна вътре по-рано снощи, и то по изрична Ваша молба? Може би тя ще ви отвори вратата? Не е нужно да будите половината замък.

— Тя не ми отговаря, ти дърта метла такава! ТИ ще ми отвориш! Проклятие! Действай, веднага!

— Но, разбира се, щом желаете — каза професор МакГонагол с ужасна студенина в гласа. Чу се леко почукване с чукчето и музикалният глас попита отново:

— Къде отиват Изчезналите предмети?

— В нищото, което ще рече, навсякъде — отговори професор МакГонагол.

— Добре формулирано! — каза чукчето орел и вратата се отвори.

Няколкото Рейвънклоуци, които все още бяха в стаята, хукнаха към стълбите, когато Амикус се втурна в стаята, размахвайки пръчката си. Прегърбен като сестра си, той имаше бледо, грозно лице и малки очи, които веднага се спряха на Алекто, просната безжизнена на пода. Той нададе вик на гняв и ярост.

— Какво са й направили, малките пикльовци?!! — развика се той. — Ще ги подложа всичките на „Круциатус“, докато не си признаят кой го е направил! — и какво ще каже сега Тъмният Лорд? — изпищя той, докато стоеше над сестра си и се удраше с юмрук по челото. — Не сме го хванали, а те са я убили!

— Тя е само вцепенена! — нетърпеливо каза професор МакГонагол, която оглеждаше Алекто. — Ще се оправи!

— Не-е, със сигурност няма да се оправи! — извика отново Амикус — Не и след като Тъмният Лорд се разправи с нея! Тя го призова, усетих как Черният знак гори, а той ще помисли, че сме хванали Потър!

— Хванали сте Потър?! — разко рече професор МакГонагол. — Какво искате да кажете с това „Хванали сме Потър“?

— Той ни каза, че Потър може да се опита да проникне в Кулата на Рейвънклоу, и да го призовем, ако го хванем!

— Защо ще му е на Хари Потър да се опитва да прониква в Кулата на Рейвънклоу! Потър е от моя дом!

Под гнева и неверието Хари усети гордост от тона на гласа й, и го изпълни силна привързаност към Минерва МакГонагол.

— Беше ни казано, че може да се опита да проникне! — каза Кароу. — Не знам защо, ясно?!

Професор МакГонагол се изправи и острите и очи обходиха стаята. На два пъти минаха върху мястото, на което стояха Хари и Луна.

— Можем да прехвърлим вината на дечурлигата!… — каза Амикус, и свинеподобното му лице внезапно придоби хитро изражение. — Да, точно така ще направим. Ще кажем, че те са устроили засада на Алекто, дечурлигата горе — говореше той като впери поглед в тавана. — и ще му кажем, че те са я накарали да натисне Знака, и затова е призован по фалшива тревога… той ще може да накаже тях. Няколко дечурлига повече или по-малко, каква е разликата?

— Разликата е само между истината и лъжата, между смелостта и страхливостта — каза пребледнялата професор МакГонагол. — Накратко, разлика, която явно вие и сестра ви не можете да доловите. Но нека ви поясня нещо. Няма да пренасяте собствената си некадърност върху учениците на „Хогуортс“. Няма да го позволя!

— Моля?!

Амикус пристъпи напред, докато не се оказа опасно близо до професор МакГонагол, а лицето му беше на няколко инча от нейното. Тя не се отдръна, а го погледна сякаш беше нещо отвратително, полепнало по тоалетната чиния.

Той я заплю.

Хари отхвърли мантията от себе си, вдигна пръчката и каза:

— Е, точно това не биваше да правиш!

И докато Амикус се обръщаше, извика:

— КРУЦИО!

Смъртожадният бе повдигнат над пода. Понесе се из въздуха, като парцалена кукла, тресейки се и стенейки от болка, след това с трясък от счупено стъкло се заби в един от шкафовете за книги и се свлече безчувствен на земята.

„Сега разбирам какво искаше да каже Белтрикс! — каза си Хари, а кръвта се втурна в главата му, — че трябва наистина да го искаш!“

— Потър! — прошепна професор МакГонагол, поклащайки глава. — Потър… ти си тук?! Какво?… Как?… — Тя се опита да се вземе в ръце. — Потър, това беше глупаво!

— Той ви заплю! — каза Хари.

— Потър, аз… това беше много… галантно от твоя страна… но не разбираш ли…?

— О, да, разбирам! — увери я Хари. Някак си нейната паника му подейства мобилизиращо. — Професор МакГонагол, Волдемор се приближава.

— О, нима вече можем да произнасяме името? — попита с интерес Луна, като смъкна мантията. Появата на втори беглец явно дойде в повече на професор МакГонагол и тя се строполи в един от близките столове.

— Не мисля, че вече има значение как го наричаме… — каза Хари на Луна. — Той вече знае къде съм.

Частта от мозъка на Хари, която беше свързана с горящия белег, можеше да види как Волдемор пътува бързо през тъмното езеро, в призрачната зелена лодка… Той почти бе стигнал до острова, където беше каменният леген…

— Трябва да се махате оттук… — прошепна професор МакГонагол — Веднага Потър, колкото може по-бързо!

— Не мога… — каза Хари. — Има нещо, което трябва да направя. Професоре, знаете ли къде е диадемата на Рейвънклоу?

— Ди… диадемата на Рейвънклоу? Не, разбира се… тя не е ли загубена от векове? — Тя се поизправи. — Потър, беше лудост, абсолютна лудост, да се опитваш да проникнеш в замъка…

— Трябваше. — отговори той. — Професоре, тук има нещо скрито, нещо, което трябва да намеря, и това може да е диадемата — ако само успея да говоря с професор Флитуик…

Чу се шум от хрущящо стъкло. Амикус се свестяваше. Преди Хари и Луна да успеят да направят нещо, професор МакГонагол се изправи, насочи пръчката си към клатушкащия се смъртожаден и каза:

— ИМПЕРИО!

Амикус се изправи, отиде до сестра си, взе пръчката й, и после покорно я връчи на професор МакГонагол заедно със своята. След това легна на пода до Алекто. Професор МакГонагол отново вдигна пръчката си и от въздуха се появи тънко, блестящо сребърно въже, което се обви около двамата Кароу и здраво ги завърза.

— Потър — каза професор МакГонагол и се обърна към него, като демонстрира абсолютно пренебрежение към двамата Кароу. — ако Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава наистина знае, че си тук…

В този момент, гняв, силен като физическа болка, прониза Хари, и за част от секундата той гледаше надолу към каменния леген, чиято отвара сега беше прозрачна, и виждаше, че златният медальон не е на сигурно място на дъното му…

— Потър, добре ли си? — попита нечий глас и Хари се върна към действителността. Беше се вкопчил в рамото на Луна, за да се задържи на крака.

— Времето ни изтича, Волдемор се приближава, професоре. Действам по заповед на Дъмбълдор, трябва да открия това, което той искаше да открия! Но ще трябва да евакуираме учениците, докато претърсвам замъка — Волдемор иска мен, но няма да го е грижа ако избие няколко души повече или по-малко, сега вече не… — „… не и сега, след като той вече знае, че атакувам Хоркруксите му… — завърши той в тишината на главата си.“

— Действаш по заповед на Дъмбълдор? — повтори тя с изражение на неподправена изненада. След това се изправи.

— Ще защитим училището от Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава, докато ти търсиш този… този предмет.

— Можете ли да го направите?

— Да, така мисля!… — сухо каза професор МакГонагол — Ние, учителите, сме доста добри в магиите, както знаеш. Убедена съм, че ще можем да го задържим за известно време, ако всички вложим цялата си сила. Естествено, трябва да направим нещо с професор Снейп…

— Нека аз!…

— И ако „Хогуортс“ наистина ще бъде подложен на обсада от Тъмния Лорд, наистина ще е добре да евакуираме колкото се може повече невинни. Но Летежната мрежа е под наблюдение и магипортирането е невъзможно…

— Има начин — бързо я прекъсна Хари и и обясни за прохода, водещ към „Свинската глава“.

— Потър, говорим за стотици ученици…

— Зная, професоре, но ако Волдемор и смъртожадните се концентрират върху училището, няма да следят за магипортиране от „Свинската глава“…

— Имаш право! — съгласи се тя. После насочи пръчката си към двамата Кароу и от нея се появи сребърна мрежа, която ги обви, пристегна ги един към друг, а после ги издигна във въздуха, където те се заклатушкаха под синьо-златния таван като две големи, грозни морски чудовища. — Елате. Трябва да предупредим другите Глави на Домове. Вие двамата по-добре отново влезте под мантията.

Тя се отправи към вратата и вдигна пръчката си. От върха и се появиха три сребърни котки, с шарки във формата на очила около очите. Трите Патронуса се плъзнаха гладко напред, като изпълниха спиралното стълбище със сребърна светлина, а професор МакГонагол, Хари и Луна забързаха надолу.

Бързаха по коридорите и един по един Патронусите ги напускаха. Карираната мантия на професор МакГонагол забърсваше пода, а Хари и Луна бързаха след нея под мантията.

Бяха се спуснали два етажа по-долу, когато още един чифт стъпки се присъедини към техните. Хари, чийто белег все още се обаждаше, ги чу пръв. Той бръкна в портмонето на врата си за Хитроумната карта, но преди да успее да я извади, професор МакГонагол също усети, че имат компания. Тя спря, вдигна пръчката си, и каза:

— Кой е там?

— Аз съм — отговори нисък глас.

Сивиръс Снейп пристъпи иззад комплект доспехи.

Яростта се надигна в Хари, когато го видя. На фона на престъпленията на Снейп, Хари беше забравил външния му вид, беше забравил, как мазната му черна коса се спуска като завеса пред слабото му лице, как черните му очи гледат с мъртъв, студен поглед. Не носеше нощна мантия, а беше облечен в обичайната си черна мантия и също беше вдигнал пръчката си с готовност да се бие.

— Къде са двамата Кароу? — попита той.

— Вероятно там, където ти си им казал да бъдат, Сивиръс — отговори професор МакГонагол.

Снейп пристъпи по-близо и очите му се отместиха от професор МакГонагол към околното пространство, сякаш знаеше, че Хари е там. Хари също вдигна пръчката си — готов да нападне.

— Бях останал с впечатлението — каза Снейп, — че Алекто отиде да залови нарушител.

— Нима? — каза професор МакГонагол. — И какво ти създаде това впечатление?

Снейп си позволи леко потръпване на лявата ръка, там, където беше Черния знак.

— О, ама разбира се!… — отговори си сама професор МакГонагол, — вие смъртожадните си имате собствени методи на комуникация, бях забравила.

Снейп се направи, че не я е чул. Очите му все още изучаваха въздуха около нея, и я приближаваше все повече, като че не забелязваше какво прави.

— Не знаех, че е твой ред да патрулираш по коридорите, Минерва.

— Имаш нещо против ли?

— Чудя се, какво може да те е изкарало от леглото, в този час на нощта.

— Стори ми се, че чух шумове — отговори професор МакГонагол.

— Наистина ли? Всичко изглежда спокойно.

Снейп я погледна в очите.

— Виждала ли си Хари Потър, Минерва? Защото ако си, длъжен съм да настоявам…

Професор МакГонагол реагира по-бързо, отколкото Хари мислеше, че е възможно. Пръчката й разцепи въздуха и за част от секундата Хари помисли, че Снейп ще се строполи в безсъзнание, но неговото Защитно заклинание бе толкова бързо, че МакГонагол загуби равновесие. Тя замахна с пръчката към факела на стената и той изхвърча от поставката си.

Хари, на път да прокълне Снейп, бе принуден да избута Луна настрани от пътя на пламъците, които образуваха огнен обръч, който изпълни коридора и се понесе като ласо към Снейп…

Пламъците изчезнаха и бяха заменени от огромна черна змия, която МакГонагол превърна в дим, и трансформира след секунди в ято летящи кинжали. Снейп успя да ги избегне, като блъсна доспехите пред себе си и със звън кинжалите западаха върху тях…

— Минерва! — изписка един глас и като все още криеше Луна зад себе си от прелитащите проклятия, Хари се обърна и видя професорите Флитуик и Спраут да тичат по коридора към тях, облечени в нощните си мантии, а огромният професор Слъгхорн се носеше в края на колоната.

— Не! — извика Флитуик и вдигна пръчката си. — Ти повече убийства в „Хогуортс“ няма да извършиш!

Заклинанието на Флитуик удари доспехите, зад които се криеше Снейп. Те оживяха със звън. Снейп се откъсна от стискащите го железни ръце и хвърли доспехите обратно към нападателите си. Хари и Луна се хвърлиха към двете страни на коридора, за да ги избегнат. Когато Хари отново се надигна Снейп бягаше с все сила, а МакГонагол, Флитуик и Спраут го гонеха. Той се хвърли през вратата на една от класните стаи и след секунда се чуха виковете на МакГонагол:

— Страхливец! СТРАХЛИВЕЦ!

— Какво стана, какво стана? — питаше Луна.

Хари я изправи на крака и двамата хукнаха по коридора, влачейки мантията след себе си, към стаята, където професорите МакГонагол, Флитуик и Спраут стояха пред разбит прозорец.

— Скочи! — каза професор МакГонагол, когато Хари и Луна влетяха в стаята.

— Искате да кажете, че е МЪРТЪВ? — Хари хукна към прозореца, като пренебрегна шокираните от появата му викове на Флитуик и Спраут.

— Не, не е мъртъв — горчиво каза професор МакГонагол. — За разлика от Дъмбълдор, той все още имаше пръчката си… и явно е понаучил някой и друг фокус от учителя си.

В пристъп на ужас Хари видя в далечината, голяма, подобна на прилеп фигура, да лети към стените на училището.

Зад тях се чуха тежки стъпки и силно пухтене. Слъгхорн точно беше пристигнал.

— Хари! — задъхваше се той, като масажираше големият си гръден кош, скрит под изумрудено зелена пижама. — Скъпо мое момче… каква изненада… Минерва, обясни, моля те… Сивиръс… как…?

— Нашият директор си взе известна отпуска — каза професор МакГонагол и посочи към дупката с формата на Снейп в прозореца.

— Професоре! — извика Хари и притисна ръка към челото си. Виждаше как пълното с Инфери езеро се носи под него, и почувства как призрачно зелената лодка опря в подземния бряг, а Волдемор излезе от нея с желание за убийство…

— Професоре, трябва да барикадираме училището, той пристига!

— Много добре. Този-Който-Не-Бива-Да-Се-Назовава пристига! — каза тя на другите учители. Спраут и Флитуик ахнаха. Слъгхорн тихо изохка. — По заповед на Дъмбълдор, Потър има да свърши нещо в замъка. Трябва да издигнем всяка всяка възможна защита, докато Потър върши това, за което е дошъл.

— Нали съзнавате, че нищо от това, което направим, няма да спре Вие-Знаете-Кой за дълго? — изписка Флитуик.

— Но можем да го задържим — каза професор Спраут.

— Благодаря ти, Помона — отговори професор МакГонагол и двете магьосници си отправиха погледи на мрачно разбирателство. — Предлагам да издигнем основна защита около замъка, да съберем учениците и да се срещнем в Голямата зала. Повечето трябва да се евакуират, но според мен, ако някои от пълнолетните поискат да останат, трябва да им позволим.

— Съгласна съм — каза Професор Спраут и бързо се отправи към вратата. — Ще бъда в Голямата зала след двадесет минути с Дома си.

И докато се отдалечаваше на бегом, се чуваше мърморенето й:

— Тентакула, Дяволска примка. И Лозата удушвачка… уха-а, искам да видя как смъртожадните ще се справят с тях!…

— Аз мога да действам и от тук! — каза професор Флитуик и въпреки че едва стигаше до перваза, насочи пръчката си през строшения прозорец и зашепна много сложни заклинания. Хари чу странен шум, сякаш професор Флитуик бе освободил силата на вятъра върху околните поляни.

— Професоре! — каза Хари и се приближи към дребничкия учител по Вълшебство. — Професоре, съжалявам, че ви прекъсвам, но това е много важно. Имате ли представа, къде може да е скрита диадемата на Рейвънклоу?

— ПРОТЕГО ХОРИБИЛИС!… — диадемата на Рейвънклоу? — изкряка Флитуик. — Малко допълнителна мъдрост никога не е излишна, Потър, но не мисля, че тя би ни помогнала много в тази ситуация!

— Искам да кажа… знаете ли къде е? Виждали ли сте я?

— Да съм я виждал! Никой в последните векове не я е виждал! Отдавна е загубена, момче.

Хари почувства смесица от жестоко отчаяние и паника. Какво тогава беше Хоркруксът?

— Ще се срещнем с теб и твоите Рейвънклоуци в Голямата зала, Филиъс! — каза професор МакГонагол, като махаше на Хари и Луна да я последват.

Точно бяха стигнали до вратата, когато Слъгхорн проговори.

— Бога ми, — изпухтя той, блед и потен, огромните му мустаци потреперваха. — Каква работа! Изобщо не съм уверен, че това е разумно, Минерва. Той ще си пробие път, знаеш го, и всеки, който се опита да го забави, ще изпадне ужасна опасност…

— Теб също ще те очакаме след двадесет минути, заедно с учениците от Слидерин в Голямата зала. — прекъсна го професор МакГонагол. — Ако решиш да напуснеш, заедно с учениците, няма да ви спираме! Но, ако който и да е от вас се опита да ни попречи при отбраната, или да вдигне ръка срещу нас, докато сте в замъка, Хорас, тогава ще се бием до смърт!

— Минерва! — потресено каза той.

— Настъпи моментът, в който Домът на Слидерин трябва да реши на чия страна е! — каза професор МакГонагол. — Върви и доведи учениците си, Хорас!

Хари не остана, за да изчака пелтечещия Слъгхорн. Той и Луна последваха професор МакГонагол, която застана в средата на коридора и вдигна пръчката си.

— ПИЕРТОТУМ… — о, за Бога, Филч, сега пък какво…

Старият пазач се появи с викове:

— Ученици извън леглата! Ученици по коридорите!

— Тук им е мястото, идиот такъв! — развика се професор МакГонагол. — Сега изчезвай и свърши нещо полезно! Върви и намери Пийвс!

— П… Пийвс?! — запелтечи Филч, като че никога не беше чувал името преди.

— Да, Пийвс, дръвнико, Пийвс! Нима не се оплакваш от него вече четвърт век? Върви и го доведи, моментално!

Филч явно реши, че професор МакГонагол е откачила, но закуцука по коридора с приведени рамене, като си мърмореше нещо под носа.

— А сега — ПИЕРТОТУМ ЛОКОМОТОР! — извика МакГонагол. Статуите и доспехите от целия коридор скочиха от поставките си и по трясъците долитащи от горните и долните етажи, Хари разбра, че и останалите статуи и доспехи в замъка бяха направили същото.

— „Хоргоуртс“ е заплашен! — извика професор МакГонагол. — Охранявайте го, защитете ни, изпълнете дълга си към училището!

С тракане и викове ордата статуи и доспехи се втурнаха покрай Хари, някои от тях малки, а други — направо гигантски. Имаше също и животни, а тракащите комплекти доспехи размахваха мечове, брадви и топузи.

— Сега, Потър — каза МакГонагол — вие и мис Лавгуд най-добре се върнете при приятелите си и ги доведете в Голямата зала… — аз ще разбудя останалите от Грифиндор.

Хари и Луна хукнаха към стълбището и назад към Нужната стая. Докато тичаха подминаваха тълпи ученици, повечето в пътнически мантии наметнати над пижамите им, които биваха насочени надолу към Голямата зала от учителите и префектите.

— Това беше Потър!

— Хари Потър!!

— Видях го, кълна се, видях го току що!

Но Хари не се обръщаше и накрая стигнаха до входа на Нужната стая. Хари се облегна на стената, тя се отвори, за да го пропусне и двамата с Луна забързаха надолу по стълбището.

— Как…?

В момента, в който видя Стаята, Хари, изненадан се препъна по стъпалата. Тя беше претъпкана, в нея имаше много повече хора от последния път, когато беше в нея. Кингсли и Лупин го гледаха, а също и Оливър Ууд, Кейти Бел, Анджелина Джонсън и Алиша Спинет, Бил и Фльор и господин и госпожа Уизли.

— Хари, какво става? — попита Лупин, като го посрещна в подножието на стълбите.

— Волдемор идва, барикадираме училището, Снейп избяга… какво правите тук? Как сте разбрали?!

— Изпратихме съобщения до останалите от Дъмбълдоровата армия! — обясни му Фред. — Не можеш да очакваш останалите да пропуснат купона, Хари, а пък ДА предупредиха Ордена на Феникса, и нещата малко излязоха от контрол.

— Първо кое, Хари? — попита Джордж. — Какво става?

— Ще евакуираме по-малките деца; всички се събират в Голямата зала — каза Хари. — Ще се бием!

Надигна се силен рев и той беше избъскан към стената до стълбите, тъй като омесените членове на Ордена на Феникса, Дъмбълдоровата армия и старият отбор по куидич на Хари се втурнаха нагоре по стълбите с извадени пръчки и хукнаха към главната част на замъка.

— Хайде, Луна — извика Дийн, докато я подминаваше, подаде и ръка и тя го последва обратно нагоре по стълбите.

Тълпата се смаляваше. Само няколко човека останаха в Нужната стая и Хари се приближи към тях. Госпожа Уизли се бореше с Джини. Около тях стояха Лупин, Фред, Джордж, Бил и Фльор.

— Ти си малолетна! — викаше госпожа Уизли на дъщеря си, когато Хари се приближи. — Няма да ти позволя! Момчетата добре, но ти…, ти си отиваш в къщи!

— Няма!

Косата на Джини се развя, когато тя изтръгна ръката си от хватката на майка си.

— Аз съм от Дъмбълдоровата армия…

— Тийнейджърска банда!

— Тийнейджърска банда, която се готви да му се опълчи, нещо, което никой друг не е дръзвал да стори! — каза Фред.

— Тя е на шестнадесет! — викаше госпожа Уизли. — Не е достатъчно голяма! Къде ви беше акълът, на вас двамата, да я доведете тук…

Фред и Джордж изглеждаха леко засрамени.

— Мама е права, Джини! — меко каза Бил. — Не можеш да участваш. Всеки малолетен ще трябва да напусне, така е правилно.

— Няма да си ида у дома — викаше Джини и сълзи на гняв изпълниха очите й — цялото ми семейство е тук, не мога да стоя там самичка, без да зная нищо и…

Очите и се спряха на Хари за пръв път. Тя го погледна умолително, но той поклати глава и тя ядосано се извърна.

— Хубаво — каза тя, и тръгна към входа на прохода, обратно към Свинската глава. — Тогава, сега ще ви кажа довиждане и…

От тунела се чу шум и боричкане. Още някой напираше да си измъкне от изхода, после изгуби равновесие и се претърколи в Стаята. Примъкна се до най-близкия стол, огледа наоколо през лупоподобните си очила и попита:

— Закъснях ли? Започнахте ли? Току що научих, и аз… аз…

Пърси запелтечи в надвисналата тишина. Очевидно, той не беше очаквал, че ще налети на почти цялото си семейство. В стаята се проточи удивено мълчание, което бе прекъснато от Фльор, която се обърна към Лупин:

— Е, как е малкият Теди?

Озадачен Лупин примига насреща й. Мълчанието между членовете на семейство Уизли се втвърдяваше, като лед.

— О,… ами… добре е, благодаря! — високо каза Лупин. — и Тонкс е с него… при майка и са…

Пърси и останалите членове на семейството все още се гледаха един друг като замръзнали.

— Ето, имам негова снимка. — почти извика Лупин, извади снимката от вътрешния джоб на якето си и я показа на Фльор и Хари, и те видяха мъничко бебенце с ярко тюркоазено перчемче, което размахваше пълничко юмруче към камерата.

— Бях такъв глупак! — избухна Пърси, толкова силно, че Лупин почти изпусна фотографията. — Бях абсолютен идиот, помпозен дърдорко, бях…

— Влюбен в Министерството, срам за семейството, мегаломански кретеноид! — довърши Фред.

Пърси преглътна.

— Да, така е…

— Не можеше да го кажеш по-добре! — каза Фред и протегна ръка на Пърси.

Госпожа Уизли избухна в сълзи. Тя изтича напред, блъсна Фред настрана и сграбчи Пърси в задушаваща прегръдка, а той я потупваше успокоително по гърба, докато очите му бяха вперени в баща му.

— Съжалявам, татко… — каза той.

Господин Уизли примигна бързо, после и той се втурна да прегърне сина си.

— Какво ти върна здравия разум бе, Пърси? — попита Джордж.

— Задаваше се от доста време насам — каза Пърси, и изтри очите си под очилата, с крайчеца на мантията си. — Но трябваше да намеря как да се измъкна, това не е толкова лесно, когато си в Министерството, в момента непрекъснато арестуват „предатели“. Успях да вляза в контакт с Абърфорт и преди десет минути той ми прати съобщение, че „Хоруортс“ ще бъде нападнат, и ето ме и мен.

— Ами да, ние очакваме Префектите ни да поемат своята отговорност, в размирни времена, като това — каза Джордж, като успешно имитираше най-помпозните речи на Пърси. — А сега, да вървим горе да се бием, иначе всички свестни смъртожадни вече ще са заети.

— Значи, ти сега си ми снаха? — попита Пърси, който се здрависваше с Фльор, докато бързаха нагоре по стълбището заедно с Бил, Фред и Джордж.

— Джини! — излая госпожа Уизли.

Джини се опитваше под прикритието на сдобряването, да се промъкне нагоре.

— Моли, а какво ще кажеш — започна Лупин, ако Джини остане тук. Така поне ще е на мястото на събитията и ще знае какво става, а пък няма да е насред битката?

— Аз…

— Това е добра идея! — твърдо каза господин Уизли. — Джини, ти ще останеш тук, чуваш ли ме?

Джини очевидно не хареса особено идеята, но кимна, при необичайно твърдия поглед на баща си. Господин и госпожа Уизли, и Лупин също се отправаха по стълбите.

— Къде е Рон? — попита Хари. — Къде е Хърмаяни?

— Трябва вече да са тръгнали към Голямата зала — извика господин Уизли през рамо.

— Но аз не ги видях да минават покрай мен — каза Хари.

— Казаха нещо за тоалетна — каза Джини — малко след като ти тръгна.

— Тоалетна ли?!

Хари прекоси стаята, отиде до отворената врата на Стаята на желанията и провери в тоалетната отвън. Беше празна.

— Сигурна ли си, че казаха тоалетна?…

В този момент белегът му избухна в болка и Нужната стая отново изчезна. Той гледаше през високите железни врати към тъмните поляни и замъка, който сега беше целият осветен. Наджини се беше навила около раменете му. Беше обзет от студено, жестоко чувство, чувство, което предхождаше убиването…