Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава тридесет и третаПРИКАЗКАТА НА ПРИНЦА

Хари остана коленичил до Снейп и просто се взираше в него, докато съвсем изненадващо един висок студен глас проговори толкова близо до тях, че Хари подскочи на крака, стискайки здраво бутилката в ръце, помислил, че Волдемор е влязъл отново в стаята.

Гласът на Волдемор отекна през стените и вратата и Хари осъзна, че говореше на „Хогуортс“ и околностите, така че жителите на Хогсмийд и тези, които все още се биеха в замъка да могат да го чуят ясно, все едно е застанал до тях, дишайки във вратовете им, на един смъртоносен удар разстояние.

— Вие се бихте — каза студеният висок глас — храбро. Лорд Волдемор умее да цени смелостта.

При все това, понесохте тежки загуби. Ако продължавате съпротивата срещу мен, всички ще умрете, един по един. Не желая това да става. Всяка пропиляна капка магическа кръв е загуба и разточителство. Лорд Волдемор е милостив. Заповядвам на войските си да се оттеглят незабавно. Имате един час. Приберете жертвите си и се отнесете с тях достойно. Лекувайте ранените измежду вас. Сега се обръщам, Хари Потър, директно към теб. Ти позволи на своите приятели да умрат за теб, вместо да се изправиш лично срещу мен. Ще чакам един час в Забранената гора. Ако в края на този час не си дошъл при мен, не си се предал, тогава битката продължава. Този път ще вляза в боя лично, Хари Потър, и ще те намеря, и ще накажа всеки останал мъж, жена и дете, които са се опитали да те скрият от мен. ЕДИН ЧАС…

Рон и Хърмаяни едновременно клатеха глави с вълнение, гледайки към Хари.

— Не го слушай! — каза Рон.

— Всичко ще бъде наред — рече разпалено Хърмяни. — Нека да… да се върнем в замъка, ако той е в гората, ще трябва да измислим нов план…

Тя хвърли поглед към трупа на Снейп, после побърза обратно към входа на тунела. Рон я последва. Хари сгъна мантията невидимка, после погледна към Снейп. Не знаеше какво да чувства, освен шок заради начина, по който беше убит Снейп и причината това да бъде сторено…

Те пропълзяха обратно през тунела, без никой от тях да проговори, и Хари се зачуди дали Рон и Хърмяни можеха още да чуят Волдемор, звънтящ в главите им, както той.

„Ти позволи на своите приятели да умрат за теб, вместо да се изправиш лично срещу мен. Ще чакам един час в Забранената гора… Един час…“

Изглеждаше все едно малки вързопи се валяха по моравата пред замъка. Вероятно имаше само около час до идването на зората, и все пак бе тъмно като в рог. Тримата забързаха към каменните стъпала. Самотен дървен налъм с размерите на малка лодка лежеше изоставен пред тях. Нямаше друга следа от Гроуп или нападателя му.

Замъкът беше неестествено притихнал. Сега нямаше светлинни проблясъци, нито взривове, нито пищене, нито викове. Плочите сред изоставената входна зала бяха изцапани с кръв. Все още по пода се търкаляха разпилени смарагди, заедно с мраморни късове и дървени трески. Част от перилата на стълбите бяха отнесени.

— Къде са всички?… — прошепна Хърмаяни.

Рон поведе напред към Голямата зала. Хари се спря на вратата. Масите на училищните домове ги нямаше и залата беше претъпкана. Оцелелите стояха на групи, прегърнати през врата. Върху повдигнатия подиум мадам Помфри и група помощници лекуваха пострадалите. Фирензи беше между ранените; от хълбока му шуртеше кръв и той се превиваше на място, неспособен да се изправи.

Загиналите лежаха в редица по средата на залата. Хари не можеше да види тялото на Фред, защото семейството му се беше скупчило около него. Джордж бе коленичил до главата му; госпожа Уизли бе полегнала напряко през гърдите на Фред и тялото й потръпваше. Господин Уизли я галеше по косата, докато малки водопади от сълзи течаха по бузите му.

Безмълвно, Хари, Рон и Хърмаяни закрачиха нататък. Хари видя Хърмаяни да приближава Джини, чието лице бе подпухнало и посивяло, и да я прегръща. Рон се присъедини към Бил, Фльор и Пърси, който прехвърли ръка през раменете на Рон. Докато Джини и Хърмаяни се преместваха по-близо до останалите от семейството, пред Хари се разкриха труповете, лежащи редом с Фред. Ремус и Тонкс, бледи, застинали и изпълнени с покой, изглеждаха като заспали под тъмния, омагьосан таван.

Голямата зала сякаш отлетя надалеч, стана по-малка, сви се, докато Хари залиташе назад към входа. Не можеше да си поеме дъх. Не можеше да понесе да гледа никои от телата, да види кой още беше умрял за него. Не можеше да понесе да се присъедини към семейство Уизли, не бе способен да ги погледне в очите, при положение, че ако се бе предал от самото начало, Фред може би нямаше да загине… Обърна се и побягна нагоре по мраморното стълбище. Лупин, Тонкс… Искаше му се да не чувства… Имаше желание да изтръгне сърцето си, вътрешностите си, всичко, което крещеше в него…

Замъкът бе съвсем празен; дори призраците изглежда се бяха присъединили към всеобщия траур в Голямата зала. Хари тичаше, без да спира, стискайки кристалната колба с последните мисли на Снейп, и не забави темпото си, докато не достигна каменния водоливник, охраняващ директорския кабинет.

— Парола?

— „Дъмбълдор“! — каза Хари, без да се замисли, защото това бе човекът, когото копнееше да види и за негова изненада водоливникът се хлъзна встрани, разкривайки спираловидното стълбище отзад.

Но щом Хари нахлу в овалния кабинет, откри промяна. Портретите, висящи наоколо по всички стени, бяха празни. Нито един директор или директорка не бяха останали да го видят; изглежда всички бяха побързали да отскочат до другите картини из замъка, така че да имат добър поглед какво се случва наоколо. Хари се взря безнадеждно в изоставената рамка на Дъмбълдор, която висеше точно зад директорския стол, после й обърна гръб. Каменният Мислоем стоеше точно на мястото си в кабинета, където винаги се бе намирал. Хари го вдигна върху бюрото и изля спомените на Снейп в широкия съд с неговите рунически символи около ръба. Да избяга в главата на някой друг щеше да бъде благословено облекчение… Нищо, оставено дори от самия Снейп, не можеше да бъде по-лошо от собствените му мисли. Спомените се навиваха, сребристо бели и странни, и без колебание, с чувство за безразсъдно изоставяне на реалността, като че това щеше да потисне измъчващата го скръб, Хари се гмурна.

Падна през глава сред слънчева светлина и стъпалата му усетиха топлата земя. Когато се изтупа, видя, че е в почти изоставена детска площадка. Единствен огромен комин се издигаше на фона на далечните очертания на небето. Две момиченца се люлееха напред-назад, а едно слабичко момченце ги наблюдаваше иззад група храсти. Черната му коса беше прекалено дълга, а дрехите му така несъответстващи, че изглеждаше нарочно: твърде къси дънки, опърпано възголямо палто, което може да бе принадлежало на възрастен мъж, странна риза с вид на дамска. Хари се приближи до момчето. Снейп изглеждаше на не повече от девет или десет години, дребничък, бледен и мършав. Имаше нескрита алчност по слабото му лице, докато наблюдаваше по-малкото от двете момиченца, което се люлееше все по-високо и по-високо от сестра си.

— Лили, не го прави! — изписка по-голямата от двете.

Но момичето бе отпуснало замаха си на най-високото място от неговата дъга и бе полетяло във въздуха, съвсем буквално полетяло, самоизстреляло се към небето със силен вик и смях. И наместо да се стовари върху асфалта на площадката, тя се извиси като изпълнител на трапец през въздуха, задържайки се нависоко за твъде дълго време и приземявайки се твърде леко.

— Мама ти каза да не го правиш!

Петуния спря своя замах като провлачи петите на сандалите си по земята, произвеждайки скърцащ звук на триене, докато подскочи, с ръце на бедрата.

— Мама каза, че не ти е позволено, Лили!

— Но ми няма нищо — рече Лили, все още подхилквайки се. — Туни, виж това. Гледай какво мога.

Петуния се огледа. Игрището беше пусто, с изключение на тях двете и, макар момичетата да не знаеха това, Снейп. Лили беше вдигнала паднал цвят от храста, зад който се криеше Снейп. Петуния се приближи, очевидно разкъсвана между любопитство и неодобрение. Лили изчака, докато Петуния бе достатъчно близко, за да вижда всичко, после протегна дланта си. Цветчето стоеше там, разтваряйки и затваряйки листенцата си, като някоя чудата стрида с много устни.

— Престани! — изпищя Петуния.

— Но то не те наранява — каза Лили, ала затвори ръката си върху цветето и го хвърли обратно на земята.

— Не е правилно — рече Петуния, но очите й бяха проследили полета на цветето до земята и блуждаеха в него.

— Как го правиш? — добави тя и определено имаше копнеж в гласа й.

— Нима не е очевидно? — Снейп не можеше да се сдържа повече и бе изскочил иззад храстите. Петуния изкрещя и побягна обратно към люлките, но Лили, макар видимо стъписана, остана, където беше. Снейп изглежда съжаляваше за появата си. Едва доловим изблик на цвят се настани по бледите му бузи, докато гледаше към Лили.

— Какво е очевидно? — попита Лили.

Снейп изглеждаше изпълнен с нервно въодушевление. Хвърляйки бегъл поглед към отдалечената Петуния, която сега се бе хванала за люлките, той понижи тон и каза:

— Знам какво си.

— Какво имаш предвид?

— Ти си… ти си вещица… — прошепна Снейп.

Тя изглеждаше обидена.

— Това не е особено мило нещо, което да кажеш на някого!

Тя се завъртя с вирнат нос и закрачи с маршова стъпка към сестра си.

— Не! — рече Снейп. Той бе силно изчервен сега и Хари се почуди защо не свали от себе си нелепо огромното палто, освен ако не беше… защото не желаеше да разкрива дамската риза под него. Той изпляска с ръкави подир момичетата, комично наподобявайки прилеп, както на стари години.

Сестрите го измериха с поглед, обединени в своето неодобрение, и двете, хванати за един от пилоните на люлката, като че това беше безопасното място при игра на гоненица.

— Ама ти наистина си! — каза Снейп на Лили. — Ти си вещица. Наблюдавам те от известно време. Но няма нищо лошо в това. Майка ми също е такава, а пък аз съм магьосник.

Смехът на Петуния беше като студена вода.

— Магьосник! — изписка тя, сега с възвърната смелост, след като се беше съвзела от изненадата при неочакваното му появяване. — Знам те кой си. Ти си онова момче на семейство Снейп! Те живеят на улица „Спинърс Енд“ до реката — каза тя на Лили, и по тона й си личеше, че възприема адреса като свидетелство за пропадналост. — Защо си ни шпионирал?

— Не съм шпионирал! — каза Снейп, разгорещено и неловко, с тази своя мазна коса под яркото слънце. — Тебе пък не бих те шпионирал, така или иначе!… — добави той злобно. — Ти си мъгъл.

Макар очевидно Петуния да не разбра думата, тя трудно можеше да сбърка тона.

— Лили, хайде, тръгваме си! — пискливо отсече тя. Лили се подчини на сестра си незабавно, гледайки свирепо Снейп, докато си тръгваше. Той стоеше и ги изпращаше с поглед, докато преминаха маршово през входа на игралната площадка и Хари, единственият останал да го види, разпозна горчивото разочарование на Снейп и разбра, че Снейп бе планирал този момент от известно време и че всичко се бе объркало…

Сцената се разтопи и преди Хари да усети, се появи отново около него. Сега той беше сред няколко близко растящи дървета. Можеше да различи огряна на дневната светлина река да проблясва между дънерите им. Затуляйки слънцето, дърветата оформяха малко заливче от прохладна зеленикава сянка. Две деца седяха един срещу друг, с преплетени крака, на земята. Снейп бе свалил палтото си сега; странната му дамска риза изглеждаше по-малко необичайна в полусянката.

— … и Министерството може да те накаже, ако правиш магии извън училище — получаваш писма за това.

— Но аз съм правила магии извън училище!

— Ние сме добре. Все още нямаме магически пръчки. Оставят те на свобода, докато си детенце и не можеш да се сдържаш. Но щом навършиш единайсет — кимна той с важност, — и започнат да те обучават, тогава трябва да внимаваш.

Последва кратка тишина. Лили беше взела едно паднало клонче и го превърташе из въздуха, и Хари знаеше, че си представя как искри излизат от края му. После тя пусна клончето, наведе се към момчето и каза:

— Истина е, нали? Не е някаква шега? Петуния казва, че ме лъжеш. Петуния казва, че няма никакво училище „Хогуортс“. Но то е истинско, нали?

— Истинско е за нас — каза Снейп. — Не за нея. Но ние ще получим писма, ти и аз.

— Наистина?!… — прошепна Лили.

— Определено… — рече Снейп, и дори с лошо подстриганата си коса и чудноватите си дрехи, демонстрира странно внушителна фигура, изтегната пред нея, изпълнен с увереност за своята съдба.

— И наистина ли ще пристигне със сова? — прошепна Лили.

— Обикновено, да! — каза Снейп. — Но ти си родена сред семейство на мъгъли, така че някой от училището ще трябва да дойде и да обясни на родителите ти.

— Има ли разлика дали си роден сред мъгъли?

Снейп се поколеба. Черните му очи, пламенни сред зеленикавия сумрак, се придвижиха по бялото й лице и червената коса.

— Не — каза той. — Няма никаква разлика.

— Добре — въздъхна облекчено Лили. Видно беше, че се бе притеснявала за това.

— Ти притежаваш много силни магически способности — каза Снейп. — Виждал съм те. Всички тези пъти, когато те наблюдавах…

Гласът му се изгуби; тя не го слушаше, а се бе протегнала върху обсипаната с листа земя и гледаше нагоре към зеления дървесен свод над тях. Той я наблюдаваше така жадно, както и преди на игрището.

— Как са нещата у вас? — попита Лили.

Мъничка гънка се появи между очите му.

— Добре — каза той.

— Вече не се карат?

— О, да, карат се! — рече Снейп. Той взе пълна шепа с листа и започна да ги накъсва, явно, без да съзнава какво прави. — Но няма да мине много време преди да се махна.

— Ами баща ти, той не обича ли магията?

— Той нищо не обича особено много… — каза Снейп.

— Сивиръс?

Лека усмивка се изви по устните на Снейп, когато тя произнесе името му.

— Да?

— Кажи ми отново за дименторите.

— За какво ти е да знаеш за тях?

— Ако използвам магия извън училище…

— Няма да те дадат на дименторите за това! Дименторите са за хора, които вършат наистина лоши работи. Те охраняват магьосническия затвор, „Азкабан“. Ти няма да завършиш в „Азкабан“, ти си прекалено…

Той почервеня отново и накъса още листа. После неясно прошумоляване иззад Хари го накара да се обърне: Петуния, криеща се зад едно дърво, бе загубила опора.

— Туни! — възкликна Лили, с изненада и поздрав в гласа си, но Снейп беше скочил на крака.

— Кой шпионира сега, а?! — изкрещя той. — Какво искаш?

Петуния беше останала без дъх, стресната от това, че е била хваната. Хари видя, че се мъчеше да измисли нещо обидно в отговор.

— Ти пък с какво си се облякъл? — рече тя, сочейки към гърдите на Снейп. — Блузата на майка си?

Чу се силен пукот. Един клон над главата на Петуния бе паднал. Лили изпищя. Клонът беше пернал Петуния по рамото и тя се бе катурнала назад и избухнала в сълзи.

— Туни!

Но Петуния бягаше надалеч. Лили се нахвърли върху Снейп.

— Ти ли го направи?

— Н-не… — той изглеждаше едновременно непокорен и уплашен.

— Ти го направи! — тя отстъпваше от него. — Ти беше! Ти я нарани!

— Не… не, не съм!

Но лъжата не успя да убеди Лили. След един последен изгарящ поглед тя побягна от малкия гъсталак подир сестра си, а Снейп изглеждаше нещастен и объркан…

И сцената се преобрази. Хари се огледа. Беше на перон „Девет и три четвърти“ и Снейп стоеше до него, леко прегърбен, до слаба жена с изпито лице и кисело изражение, която страшно приличаше на него. Снейп се бе вторачил към едно семейство от четирима души, на известно разстояние от тях. Двете момичета стояха малко настрана от родителите си. Лили изглежда опитваше да се защити пред сестра си. Хари се приближи да чуе.

— … съжалявам, Туни, съжалявам! Слушай… — тя взе ръката на сестра си и се хвана здраво за нея, макар Петуния да се опита да я издърпа. — Може би щом стигна там… не, слушай, Туни! Може би щом стигна там, ще мога да отида при професор Дъмбълдор и да го убедя да промени решението си!

— Не — искам — да — ходя! — заяви Петуния и изтегли ръката си обратно от хватката на сестра си. — Мислиш, че искам да отида в някакъв глупав замък и да се уча да бъда от-…

Бледите й очи обхождаха перона, котките мяукащи в ръцете на собствениците си, совите, пляскащи с криле и кряскащи една към друга от клетките, учениците, някои вече носещи дългите си черни мантии, товарещи куфари в ярко червената парна машина или поздравяващи се с радостни възгласи след като са били разделени цяло лято.

— … мислиш, че искам да бъда от… откачалка?!

Очите на Лили се напълниха със сълзи, когато Петуния успя да дръпне ръката си.

— Аз не съм откачалка! — каза Лили. — Ужасно е да се говори така.

— Натам си се запътила — каза Петуния с охота. — В Специалното училище за откачалки. Ти и онова момче на Снейп… странни птици, това сте вие двамата. Добре е, че ви разделят от нормалните хора. Прави се, заради нашата безопасност.

Лили погледна към родителите си, които оглеждаха перона с вид на пълно наслаждение, попивайки гледката. После погледна обратно към сестра си и гласът й беше тих и злобен.

— Май не смяташе, че е училище за откачалки, когато писа до директора и го умоляваше да те вземе, а?…

Петуния стана ярко червена.

— Умолявала? Не съм го умолявала!

— Видях отговора му. Беше много любезен.

— Не е трябвало да четеш… — прошепна Петуния, — беше моето лично… как си могла…?

Лили се издаде с бърз поглед към мястото, където Снейп стоеше наблизо. Петуния ахна.

— Това момче го е намерило! Ти и това момче сте се промъкнали в стаята ми!

— Не… не сме се промъквали… — сега Лили беше в защита. — Сивиръс видя писмото и не можеше да повярва, че мъгъл може да се е свързал с „Хогуортс“, това е всичко! Той казва, че трябва да има магьосници, работещи под прикритие в пощенската служба, които да се грижат за…

— Явно магьосниците си врат носа навсякъде! — каза Петуния, сега побледняла, както се бе изчервила преди. — Откачалка такава! — изсъска тя срещу сестра си и се втурна към мястото, където стояха родителите й…

Сцената се преобрази отново. Снейп бързаше по коридора на „Хогуортс Експрес“, докато влакът потракваше, пътувайки през провинцията. Вече се бе преоблякъл в училищната си мантия, вероятно използвайки първата възможност да се отърве от ужасните си мъгълски дрехи. Най-сетне той спря до едно купе, в което група буйни момчета говореха. Изгърбена на седалката в ъгъла до прозореца беше Лили, с лице допряно към стъклото.

Снейп отвори плъзгащата се врата на купето и седна срещу Лили. Тя погледна към него и после отново през прозореца. Беше плакала.

— Не искам да говоря с теб — рече тя, стягайки се.

— Защо не?

— Туни ме м-мрази. Защото видяхме онова писмо от Дъмбълдор.

— Е, и?

Тя му хвърли поглед, изпълнен с антипатия.

— Е, ами тя ми е сестра!

— Тя е само един… — той се удържа бързо; Лили, прекалено заета да се опитва да избърше очите си незабелязано, не го чу.

— Но ние отиваме! — каза той, неспособен да потисне веселието в гласа си. — Това е то! Отиваме в „Хогуортс“!

Тя кимна, бършейки очите си, но противно на волята си, наполовина се усмихна.

— Гледай да си в „Слидерин“ — рече Снейп, окуражен, че тя се бе оживила мъничко.

— „Слидерин“?

Едно от момчетата в купето, което не бе показало никакъв интерес към Лили или Снейп до този момент, се огледа при тези думи, и Хари, чието внимание се беше насочило изцяло към двойката до прозореца, видя баща си: слаб, чернокос като Снейп, но с този необясним вид на човек, за когото са се грижили добре, дори обожавали; вид, така издайнически липсващ на Снейп.

— Кой би искал да е в „Слидерин“? Мисля, че по-скоро бих напуснал, а ти? — попита Джеймс момчето, излегнало се на седалките срещу него и с потрес Хари осъзна, че това беше Сириус. Сириус не се усмихна.

— Цялото ми семейство са били от „Слидерин“… — каза той.

— Бога ми! — рече Джеймс, — пък си мислех, че изглеждаш наред!

Сириус се ухили.

— Може би аз ще променя традицията. Ти къде би отишъл, ако имаше избор?

Джеймс повдигна невидим меч.

— „Грифиндор, където са сърцата смели!“ Като баща ми.

Снейп издаде тих, пренебрежителен звук. Джеймс се обърна към него.

— Проблем ли имаш?

— Не — рече Снейп, макар едва доловимата подигравка в гласа му да казваше друго. — Ако предпочиташ да си силен вместо умен…

— Ами ти къде се надяваш да попаднеш, щом явно не си нито едното, нито другото? — прекъсна го Сириус.

Джеймс се разсмя гръмогласно. Лили се изправи, доста изчервена, и погледна от Джеймс към Сириус с недоброжелание.

— Хайде, Сивиръс, да намерим друго купе.

— О-о-о-о-о-о…

Джеймс и Сириус имитираха високия й глас; Джеймс се опита да спъне Снейп, докато преминаваше.

— Чао, до скив, Снивълъс!9 — извика нечий глас, докато вратата на купето се затръшваше…

И сцената се преобрази още веднъж…

Хари стоеше точно зад Снейп, както бяха обърнати към осветените от свещи маси на домовете, всички деца наредени един зад друг, с погълнати изражения. Тогава професор МакГонагол каза:

— Евънс, Лили!

Той гледаше майка си как крачи напред с треперещи крака и сяда на неустойчивия стол. Професор МакГонагол спусна Разпределителната шапка върху главата й и само секунда след като тя бе докоснала тъмночервената коса, шапката извика: „Грифиндор!“

Хари чу Снейп да изпъшква леко. Лили свали шапката, върна я на професор МакГонагол, после побърза към поздравяващите я грифиндорци, но по пътя хвърли поглед обратно към Снейп и на лицето й имаше тъжна малка усмивка. Хари видя Сириус да се премества по пейката, за да й направи място. Тя го погледна за миг, явно го позна от влака, скръсти ръце и решително му обърна гръб.

Повикванията за разпределяне продължиха. Хари видя как Лупин, Петигрю и баща му се присъединяват към Лили и Сириус на масата на „Грифиндор“. Най-сетне, когато само около дузина ученици оставаха да бъдат разпределени, професор МакГонагол повика Снейп.

Хари отиде заедно с него до стола, видя го как поставя шапката на главата си.

— „Слидерин“! — извика Разпределителната шапка.

И Сивиръс Снейп се придвижи към другата страна на залата, далеч от Лили, където слидеринците го приветстваха, а Луциус Малфой, със значка на префект, проблясваща на гърдите му, потупа Снейп по гърба, докато той сядаше до него…

И сцената се смени…

Лили и Снейп се разхождаха из двора на замъка, явно спорейки. Хари побърза да ги настигне, за да чуе разговора им. Когато се добра до тях, той осъзна колко по-високи бяха и двамата. Няколко години изглежда бяха изминали от тяхното Разпределение.

— … мислех, че се предполага да сме приятели? — казваше Снейп. — Най-добри приятели?

— Ние сме, Сев, но не харесвам някои от хората, с които се размотаваш наоколо! Съжалявам, но мразя Ейвъри и Мълсибър! Мълсибър! Какво намираш у него, Сев, той е ужасен! Знаеш ли какво се опита да стори с Мери МакДоналд онзи ден?

Лили бе стигнала до една колона и се облегна на нея, гледайки нагоре към слабото, изпито лице.

— Това беше нищо — рече Снейп. — Беше просто шега, това е всичко…

— Беше Черна магия и ако смяташ, че това е смешно…

— Ами нещата, дето ги вършат Потър и другарите му? — настоя Снейп. Цветът на кожата му отново се засили, като го каза, не можейки, изглежда, да сдържи яда си.

— Какво общо има Потър с каквото и да било? — каза Лили.

— Те се промъкват навън през нощта. Има нещо странно около този Лупин. Къде ли ходи постоянно?

— Той е болен… — каза Лили. — Казват, че е болен…

— Всеки месец по пълна луна?!… — рече Снейп.

— Знам теорията ти! — каза Лили и прозвуча студено. — Както и да е, защо си толкова обсебен от тях? Защо те вълнува, какви ги вършат по нощите?

— Просто се опитвам да ти покажа, че не са така чудесни, каквито явно всички ги възприемат.

Силата на погледа му я накара да се изчерви.

— Само че те не използват черна магия — тя сниши гласа си. — А ти се държиш наистина неблагодарно. Чух какво е станало онази нощ. Отишъл си да се промъкваш по тунела под Плашещата върба и Джеймс Потър те е спасил от това, което е било там долу…

Цялото лице на Снейп се изкриви и той запелтечи:

— Спасил? Спасил?! Мислиш, че е бил в ролята на герой? Спасяваше собствената си кожа и тази на приятелите си също! Ти няма да… няма да ти позволя…

— Да ми позволиш? Да ми позволиш?!

Светло зелените очи на Лили станаха като процепи. Снейп си върна думите веднага.

— Нямах предвид… Просто не искам да видя как се подиграват с теб… Той те харесва, Джеймс Потър те харесва! — думите прозвучаха като изтръгнати насила от него. — А той не е… всички мислят… големия куидичен герой… — горчивината и омразата на Снейп го караха да говори несвързано и веждите на Лили се повдигаха все по-високо и по-високо на челото й.

— Знам, че Джеймс Потър е арогантен гадняр — каза тя, прекъсвайки Снейп. — Няма нужда и ти да ми го казваш. Но представите на Мълсибър и Ейвъри за хумор са просто зли. Зли, Сев. Не разбирам как можеш да си приятел с тях.

Хари се съмняваше, че Снейп дори е чул критиката й по адрес на Мълсибър и Ейвъри. В момента, щом бе обидила Джеймс Потър, цялото му тяло се отпусна и докато се отдалечаваха имаше нова скокливост в стъпките на Снейп…

И сцената се преобрази…

Хари наблюдаваше как Снейп напуска Голямата зала след като бе завършил своя изпит СОВА по защита срещу Черните изкуства, как се отдалечава от замъка и се оказва по невнимание близо до мястото под буковото дърво, където Джеймс, Сириус, Лупин и Петигрю седяха заедно. Но Хари запази дистанция този път, защото знаеше какво се бе случило след като Джеймс бе издигнал Сивиръс във въздуха и се бе подиграл с него; знаеше какво бе направено и казано и не му доставяше удоволствие да го чуе отново… Видя как Лили се присъедини към групата и се постави в защита на Снейп. Отдалеч, той чу Снейп да изкрещява по нея, в своето унижение и ярост, непростимата дума: „Мътнород“.

Сцената се смени…

— Съжалявам.

— Не ме интересува.

— Съжалявам!

— Спести си дъха. Беше кошмарно. — Лили, която бе по халат, стоеше със скръстени ръце пред портрета на Дебелата дама, на входа за кулата на „Грифиндор“. — Дойдох само, защото Мери ми каза, че си заплашил да преспиш тук.

— Да, така щях да направя. Не съм искал да те нарека „мътнород“, то просто…

— Изплъзна се от езика ти?! — нямаше състрадание в гласа на Лили. — Твърде късно е. От години правя извинения заради теб. Никой от приятелите ми не може да разбере защо изобщо говоря с теб. Ти и твоите скъпоценни смъртожадни приятелчета — виждаш ли, ти дори не го отричаш! Дори не отричаш, че това е, към което се стремите всички вие! Нямаш търпение да се присъединиш към Ти-знаеш-кой, нали?

Той отвори уста, но я затвори, без да проговори.

— Не мога да се преструвам повече. Ти си избрал своя път, аз — моя.

— Не… слушай, нямах намерение да…

— … да ме наречеш „мътнород“? Но ти наричаш ВСЕКИ с моя произход — „мътнород“, Сивиръс. Защо трябва аз да бъда различната?…

Той се бореше със себе си, на ръба да проговори, ала с презрителен поглед Лили се обърна и прескочи обратно през дупката зад портрета…

Коридорът се разтвори във въздуха и сцената отне малко по-дълго да се преобрази: Хари сякаш летеше през изменящи се форми и цветове, докато обкръжението му придоби плътност отново и той стоеше на върха на един изоставен студен хълм в мрака, а вятърът свиреше между клоните на няколко дървета без листа. Възрастният Снейп дишаше тежко, въртейки се на място, стискайки здраво пръчката си в ръка, в очакване на нещо или някого… Неговият страх се отрази и на Хари, макар той да знаеше, че не би могъл да бъде досегнат, и той погледна през рамо, чудейки се какво чакаше Снейп…

Тогава ослепителен назъбен сноп от бяла светлина прелетя през въздуха. Хари си помисли за светкавица, но Снейп беше паднал на колене и пръчката му бе отхвръкнала от ръката му.

— Не ме убивайте!

— Нямах такова намерение!

Звукът от магипортирането на Дъмбълдор беше заглушен от шума на вятъра сред клоните. Той стоеше срещу Снейп с развяваща се мантия около себе си и лицето му беше осветено отдолу от светлината, произвеждана от пръчката му.

— Е, Сивиръс? Какво послание има Лорд Волдемор за мен?

— Не… никакво послание… Тук съм на своя глава!

Снейп кривеше ръце. Изглеждаше малко като луд, с разхвърляната си коса, летяща около него.

— Идвам… идвам с предупреждение… не, молба… моля…

Дъмбълдор махна с пръчка. Макар листа и клони все още да свистяха из нощния въздух около тях, тишина падна на мястото, където той и Снейп бяха застанали лице в лице.

— Каква молба би могъл да ми отправи един смъртожаден?

— Про-… пророчеството… предсказанието… Трелони…

— А, да — рече Дъмбълдор. — Колко от него издаде на Лорд Волдемор?

— Всичко… всичко, което чух! — каза Снейп. — Затова… по тази причина… той мисли, че то означава Лили Евънс!

— Пророчеството не се отнася за жена — каза Дъмбълдор. — В него се говори за момче, родено в края на юли…

— Знаете какво имам предвид! Той мисли, че става дума за нейния син. Той смята да я преследва… да ги избие всички…

— Ако тя означава толкова много за теб, — каза Дъмбълдор — със сигурност Лорд Волдемор ще я пощади? Не можа ли да измолиш милост за майката, в замяна на сина й?

— Молих… молих го…

— Отвращаваш ме!… — рече Дъмбълдор, и Хари никога не бе чувал такова презрение в гласа му. Снейп сякаш леко се смали. — Значи не те вълнува смъртта на съпруга и детето й? Те могат да умрат, доколкото ти би получил това, което искаш?

Снейп не каза нищо, само погледна нагоре към Дъмбълдор.

— Скрийте ги всички тогава! — изграчи той. — Пазете я… ги… на сигурно място. Моля.

— И какво ще ми дадеш в замяна, Сивиръс?

— В… в замяна? — зяпна Снейп насреща на Дъмбълдор и Хари очакваше, че ще се противи, но след дълга пауза, той отвърна. — Всичко.

Хълмът избледня и Хари стоеше в кабинета на Дъмбълдор, и нещо произвеждаше ужасен звук, като ранено животно. Снейп се бе отпуснал напред в един стол, а Дъмбълдор бе застанал над него, с мрачен вид. След миг-два, Снейп вдигна лицето си, и приличаше на човек, който е живял сто години в нищета, откак бяха напуснали бурния хълм.

— Мислех, че… вие ще… я запазите… на сигурно…

— Тя и Джеймс са се доверили на погрешния човек — каза Дъмбълдор. — Доста подобно на теб, Сивиръс. Или се надяваше, че Лорд Волдемор ще я пощади?

Снейп дишаше на пресекулки.

— Нейното момче оцеля — каза Дъмбълдор.

С леко кимване на главата си Снейп сякаш прогони досадна муха.

— Синът й е жив. Той има нейните очи, точно нейните очи. Ти помниш формата и цвета на очите на Лили Евънс, убеден съм?

— НЕДЕЙТЕ! — изрева Снейп. — Няма я… мъртва…

— Това разкаяние ли е, Сивиръс?

— Ще ми се… ще ми се аз да бях умрял…

— И от каква полза би било това за когото и да е? — рече хладно Дъмбълдор. — Ако си обичал Лили Евънс, ако истински си я обичал, тогава пътят ти напред е ясен.

Снейп сякаш се взираше през мъгла от болка и думите на Дъмбълдор явно отнемаха дълго време да достигнат до него.

— Какво… какво имате предвид?

— Ти знаеш как и защо тя е умряла. Постарай се да направиш така, че това да не е било напразно. Помогни ми да защитя сина на Лили.

— Той не се нуждае от защита. Тъмният Лорд го няма…

— Тъмният Лорд ще се завърне и Хари Потър ще бъде в ужасна опасност, когато това стане.

Последва дълга пауза и бавно Снейп възвърна контрола над себе си, овладявайки дишането си. Най-накрая той каза:

— Много добре. Много добре. Но никога… никога не казвайте за това, Дъмбълдор! Това трябва да си остане между нас! Закълнете се! Не мога да понеса… особено сина на Потър… Искам думата ви!

— Думата ми, Сивиръс, че никога няма да разкрия най-доброто у теб? — въздъхна Дъмбълдор, гледайки отгоре лицето на Снейп, изпълнено с жестока мъка. — Щом настояваш…

Кабинетът се разтопи, но се възвърна моментално. Снейп крачеше напред-назад пред Дъмбълдор.

— … посредствен, арогантен като баща си, целенасочен нарушител на правилата, наслаждаващ се на новооткритата си известност, нахален и търсещ внимание…

— Виждаш това, което очакваш да видиш, Сивиръс!… — каза Дъмбълдор, без да вдига очите си от един брой на „Трансфигурацията днес“. — Други учители ми докладват, че момчето е скромно, симпатично и умерено талантливо. Лично аз го намирам за приятно дете — Дъмбълдор обърна страницата и добави, без да поглежда нагоре. — Ще хвърляш по едно око на Куиръл, нали?

Водовъртеж от цветове и сега всичко се бе стъмнило, а Снейп и Дъмбълдор стояха на малко разстояние сред входната зала, докато последните групички от Коледния бал минаваха покрай тях на път за леглата.

— Е? — промърмори Дъмбълдор.

— Знакът на Каркаров също е започнал да потъмнява. Обзела го е паника, страхува се от разплата; знаете колко голяма помощ оказа на Министерството след падането на Тъмния Лорд — Снейп погледна странично профила с крив нос на Дъмбълдор. — Каркаров смята да избяга, ако знакът започне да го изгаря.

— Така ли смята? — рече Дъмбълдор меко, докато Фльор Делакор и Роджър Дейвис дойдоха, хилейки се, откъм поляните. — А ти изкушаваш ли се да се присъединиш към него?

— Не! — каза Снейп и черните му очи следяха отдалечаващите се фигури на Фльор и Роджър. — Не съм такъв страхливец.

— Не! — съгласи се Дъмбълдор. — Ти си далеч по-смел човек от Игор Каркаров. Знаеш ли, понякога си мисля, че твърде рано разпределяме учениците по домовете…

Той се отдалечи, оставяйки Снейп с вид на поразен…

И сега Хари стоеше в директорския кабинет още веднъж. Беше посред нощ и Дъмбълдор бе увиснал странично в стола зад бюрото, подобен на трон, явно в полусъзнание. Дясната му ръка бе провесена свободно, почерняла и обгорена. Снейп мърмореше заклинания, насочил пръчката си към ранената китка, докато с лявата си ръка изсипваше чаша, пълна с гъста златиста течност, в гърлото на Дъмбълдор. След миг-два клепачите на Дъмбълдор потрепнаха и се отвориха.

— Защо — каза Снейп, без предисловие, — защо сте сложил този пръстен на ръката си?! Той носи заклинание, със сигурност сте осъзнавал това. Защо изобщо го докоснахте?

Пръстенът на Марволо Гаунт лежеше на бюрото пред Дъмбълдор. Той беше пукнат; мечът на Грифиндор лежеше до него.

Дъмбълдор направи физиономия.

— Аз… бях глупак. Болезнено изкушен…

— Изкушен от какво?

Дъмбълдор не отговори.

— Чудо е, че сте успял да се върнете тук! — Снейп звучеше разярен. — Този пръстен носеше проклятие с изключителна мощ и да го удържим е всичко, на което можем да се надяваме; пленил съм проклятието в рамките на една ръка за момента…

Дъмбълдор вдигна своята почерняла, безполезна ръка и я разгледа с изражението на човек, на когото му показват интересен куриоз.

— Справи се много добре, Сивиръс. Колко време мислиш, че имам?

Тонът на Дъмбълдор беше разговорен; все едно бе попитал за прогнозата за времето. Снейп се поколеба и после каза:

— Не мога да кажа. Може би година. Нищо не може да задържи такова заклинание завинаги. В крайна сметка то ще се разпростре, това е вид проклятие, което се засилва с времето.

Дъмбълдор се усмихна. Новината, че му остава по-малко от година живот изглежда съвсем малко или дори изобщо не го притесняваше.

— Късметлия съм, невероятен късметлия, че те имам, Сивиръс.

— Ако само ме бяхте призовали малко по-рано, може би щях да мога да направя повече, да откупя по-дълго време за вас! — яростно каза Снейп. Той погледна към счупения пръстен и меча. — Мислехте ли, че като счупите пръстена ще разрушите проклятието?

— Нещо такова… не бях на себе си, без съмнение… — рече Дъмбълдор. С усилие той се изправи на стола си. — Е, наистина, това прави нещата много по-еднопосочни.

Снейп изглеждаше напълно объркан. Дъмбълдор се усмихна.

— Имам предвид плана, който Лорд Волдемор ми е скроил. Плана му да накара бедното момче на Малфой да ме убие.

Снейп седеше в стола, който Хари така често беше заемал, срещу бюрото на Дъмбълдор. Хари можеше да познае, че му се иска да добави още нещо по темата за поразената ръка на Дъмбълдор, но другият я беше вдигнал в любезен отказ да обсъжда въпроса по-нататък. Намръщен, Снейп каза:

— Тъмният Лорд не очаква Драко да успее. Това е само наказание за грешките на Луциус напоследък. Бавно мъчение за родителите на Драко, докато те го гледат как се проваля да плати за неуспехите им.

— Накратко, на момчето е била произнесена смъртна присъда, точно както със сигурност и на мен! — рече Дъмбълдор. — Така, бих помислил, че естественият продължител на тази задача, щом Драко се провали, ще си ти?

Последва кратка пауза.

— Това ми се струва, че е планът на Тъмния Лорд.

— Лорд Волдемор предвижда момент в близкото бъдеще, когато няма да се нуждае от шпионин в „Хогуортс“?

— Той вярва, че училището скоро ще бъде в ръцете му, да.

— И ако то наистина падне в ръцете му — каза Дъмбълдор, почти все едно говори за страничен въпрос, — имам твоята дума, че ще направиш всичко в своята власт да защитиш учениците на „Хогуортс“?

Снейп кимна сковано.

— Добре. Сега. Твой пръв приоритет ще бъде да откриеш какво е намислил Драко. Един уплашен юноша е опасност за другите, както и за себе си. Предложи му помощ и напътствие, той би трябвало да приеме, харесва те…

— … доста по-малко, откакто баща му изпадна в немилост. Драко вини мен, смята, че съм узурпирал позицията на Луциус.

— И все пак, опитай. Притеснявам се по-малко за себе си, отколкото за случайни жертви на плановете, каквито и да са те, които хрумнат на това момче. В крайна сметка, разбира се, има само едно нещо, което може да се направи, ако се наложи да го спасим от гнева на Лорд Волдемор.

Снейп повдигна вежди и тонът му беше язвителен, когато попита:

— Нима възнамерявате да го оставите да ви убие?

— Разбира се, че не. ТИ трябва да ме убиеш.

Имаше продължителна тишина, прекъсвана само от един странен потракващ звук. Фениксът Фоукс гризеше кост от парче котлет.

— А бихте ли желали да го направя сега? — попита Снейп с глас, натежал от ирония. — Или бихте искали няколко минути, за да съчините надгробно слово?

— О, все още не! — усмихна се Дъмбълдор. — Смея да твърдя, че моментът ще ни се представи сам в предстоящите събития. Като имаме предвид какво стана тази нощ, — той посочи посърналата си ръка, — можем да бъдем сигурни, че ще се случи в рамките на година.

— Ако умирането не ви притеснява — рече Снейп грубо, — защо не оставите Драко да го направи?

— Душата на това момче все още не е покварена — каза Дъмбълдор. — Не бих позволил тя да бъде съсипана за моя сметка.

— Ами моята душа, Дъмбълдор? Моята?!

— Ти сам би трябвало да знаеш дали ще увреди душата ти това да помогнеш на един старец да избегне болката и унижението — каза Дъмбълдор. — Моля те за тази голяма услуга, Сивиръс, защото смъртта идва за мен така сигурно, както е сигурно, че „Чъдли Кенънс“ ще завършат на последно място в тазгодишната лига. Признавам, че бих предпочел бърз и безболезнен изход, пред удължения и мръсен вариант, който би бил, например, ако Грейбек е замесен… Чувам, че Волдемор го е вербувал? Или пък скъпата Белатрикс, която обича да си играе с храната си, преди да я изяде.

Тонът му беше непринуден, но сините му очи пронизваха Снейп, както често бяха пронизвали Хари, като че душата, за която говореха беше видима за него. Най-сетне Снейп отново кимна лаконично.

Дъмбълдор изглеждаше доволен.

— Благодаря ти, Сивиръс…

Кабинетът изчезна и сега Снейп и Дъмбълдор се скитаха заедно из поляните на опустелия замък по здрач.

— Какво правите с Потър, всички тези вечери, когато се затваряте двамата? — попита Снейп внезапно.

Дъмбълдор изглеждаше уморен.

— Защо? Не се опитваш да му наложиш още задържания след часовете, нали Сивиръс? Момчето скоро ще е прекарало повече време наказано, отколкото навън.

— Той е все едно баща си отново…

— На вид — може би, но дълбоко в същността си е много повече като майка си. Прекарвам време с Хари, защото има неща, които трябва да обсъдя с него, информация, която трябва да му дам, преди да е твърде късно.

— Информация — повтори Снейп. — Вие му се доверявате… а не се доверявате на мен.

— Не става въпрос за доверие. Разполагам с, както и двамата знаем, ограничено време. От съществена необходимост е да дам на момчето достатъчно информация, за да може да направи, каквото е нужно.

— И защо аз да не мога да имам същата информация?

— Предпочитам да не скривам всичките си тайни в една кошница, особено кошница, която прекарва толкова много време под ръка с Лорд Волдемор.

— Което върша по ваша заповед!!

— И се справяш изключително добре. Не мисли, че подценявам непрестанната опасност, в която се поставяш, Сивиръс. Да даваш на Волдемор привидно ценна информация, докато укриваш най-важното, е задача, която не бих поверил на никого другиго, освен на теб.

— И все пак се доверявате много повече на едно момче, неспособно да борави с Оклумантика, чиято магия е посредствена, и което има директна връзка със съзнанието на Тъмниия Лорд.

— Волдемор се страхува от тази връзка! — каза Дъмбълдор. — Не чак толкова отдавна, той вкуси мъничко от това какво наистина означава за него да дели съзнанието си с Хари. Това е била болка, каквато никога преди не е изпитвал. Той няма да се опита да превземе Хари отново, сигурен съм. Поне не по този начин.

— Не разбирам…

— Увредената душа на Лорд Волдемор не би могла да понесе близък контакт с душа като тази на Хари. Като език върху замръзнала стомана, като месо сред пламъци…

— Души? Говорехме за съзнания!

— В случая с Хари и Лорд Волдемор, да говориш за едното означава да говориш и за другото.

Дъмбълдор се огледа наоколо, за да се увери, че са сами. Бяха наблизо до Забранената гора сега, но нищо не показваше да има някой наблизо до тях.

— След като ме убиеш, Сивиръс…

— Вие отказвате да ми кажете всичко и все пак очаквате от мен тази дребна услуга! — изръмжа Снейп и истински гняв се разгоря по слабото му лице. — Приемате нещо твърде сериозно за даденост, Дъмбълдор! Може би съм размислил!

— Ти ми даде дума, Сивиръс. И като говорим за услуги, които ми дължиш, мисля, че се съгласи да следиш внимателно нашия млад слидерински приятел?

Снейп изглеждаше ядосан, изпълнен с несъгласие. Дъмбълдор въздъхна.

— Ела в кабинета ми довечера, Сивиръс, в единайсет, и няма повече да се оплакваш, че ти нямам доверие…

Отново бяха в кабинета на Дъмбълдор, прозорците бяха тъмни, Фоукс беше притихнал, а Снейп седеше неподвижно, докато Дъмбълдор се разхождаше около него, говорейки.

— Хари не бива да знае, не и преди последния момент, не и преди да е наложително, иначе как би могъл да има силата да извърши това, което трябва да бъде направено?

— Но какво трябва да извърши?

— Това е между Хари и мен. Сега слушай внимателно, Сивиръс. Ще дойде един момент… след смъртта ми… не спори, не ме прекъсвай! Ще дойде време, когато ще изглежда, че Лорд Волдемор се страхува за живота на своята змия.

— За Наджини?!… — Снейп изглеждаше учуден.

— Именно. Ако дойде време, когато Лорд Волдемор спре да изпраща тази змия да изпълнява заповедите му и я държи на сигурно място близо до себе си под магическа защита, тогава, мисля, ще бъде безопасно да кажеш на Хари.

— Да му кажа какво?

Дъмбълдор си пое дълбоко дъх и затвори очи.

— Да му кажеш, че през нощта, когато Лорд Волдемор се опита да го убие, когато Лили пожертва живота си да го закрие като с щит, смъртоносното проклятие е отскочило обратно към Лорд Волдемор, и частица от душата на Волдемор е била изтръгната от цялото, и се е затворила в единствената друга жива душа, останала в онази повалена сграда. Част от Лорд Волдемор живее вътре в Хари и това е, което му дава силата да говори със змии, и връзката със съзнанието на Лорд Волдемор, която той никога не можа да разбере. И докато това парченце от душа, отнето от Волдемор, остава свързано и защитено от Хари, Лорд Волдемор не може да умре.

Хари сякаш наблюдаваше двамата мъже от единия край на дълъг тунел, те бяха толкова далеч от него, гласовете им отекваха странно в ушите му.

— Значи момчето… момчето трябва да умре?… — попита Снейп съвсем спокойно.

— Волдемор лично трябва да го направи, Сивиръс. Това е съществено.

Още една дълга пауза. После Снейп каза:

— Мислех… всички тези години… че ние го защитаваме заради нея. Заради Лили.

— Защитавахме го, защото беше от съществено значение да го обучим, да го отгледаме, да го оставим да опита силата си — рече Дъмбълдор, все още със затворени очи. — Междувременно, връзката им се засилва повече от всякога, зловредно нараства. Понякога си мисля, че той самият го подозира. Доколкото го познавам, той би наредил нещата така, че когато излезе да се срещне със смъртта, това наистина да означава края на Волдемор.

Дъмбълдор отвори очите си. Снейп изглеждаше потресен.

— Запазили сте го жив, така че да може да умре в правилния момент?!

— Не бъди толкова изненадан, Сивиръс. Колко мъже и жени си наблюдавал как умират?

— Напоследък, само тези, които не съм можел да спася! — рече Снейп. Той се изправи. — Вие сте ме използвали!

— Тоест?

— Шпионирах за вас и лъгах за вас, поставях се под смъртна заплаха за вас. Всичко се предполагаше да бъде, за да запазим сина на Лили Потър в безопасност. Сега ми казвате, че сте го отглеждали като прасе за клане…

— Но това е трогателно, Сивиръс — каза Дъмбълдор сериозно. — Нима си развил привързаност към момчето, в крайна сметка?

— Към него?! — извика Снейп. — ЕКСПЕКТО ПАТРОНУМ!

От върха на пръчката му изригна сребърна кошута. Тя се приземи на пода на кабинета, подскокна веднъж из помещението и литна през прозореца. Дъмбълдор я наблюдаваше как се отдалечава и как сребърното й сияние се стопява, а после се обърна отново към Снейп и очите му бяха пълни със сълзи.

— След всичкото това време?

— Винаги!… — каза Снейп.

И сцената се смени. Сега Хари видя Снейп да говори с портрета на Дъмбълдор зад бюрото му.

— Ще трябва да дадеш на Волдемор правилната дата за отпътуването на Хари от къщата на леля си и чичо си… — рече Дъмбълдор. — Да не го сториш, би предизвикало подозрение, когато Волдемор вярва, че си така добре информиран. При все това, трябва да им подхвърлиш идеята за примамки; това, мисля, трябва да осигури безопасността на Хари. Опитай да приложиш объркващо заклинание над Мъндънгъс Флечър. И Сивиръс, ако си принуден да вземеш участие в преследването, постарай се да изиграеш ролята си убедително… Разчитам на теб да се задържиш сред добрия списък на Лорд Волдемор възможно най-дълго или „Хогуортс“ ще бъде оставен на милостта на двамата Кароу…

Сега Снейп беше лице в лице с Мъндънгъс в непозната кръчма. Изражението на Мъндънгъс беше празно и изпълнено с любопитство, а Снейп кривеше вежди в концентрация.

— Ще предложиш на Орденът на Феникса — промърмори Снейп, — да използват примамки. Многоликова отвара. Двойници на Потър. Това е единственото нещо, което би могло да проработи. Ще забравиш, че аз съм предложил това. Ще го представиш като своя собствена идея. Разбираш ли?

— Разбирам — смутолеви Мъндънгъс с разфокусиран поглед…

Сега Хари летеше редом със Снейп върху метла през ясната тъмна нощ. Следваше го друг смъртожаден с качулка и пред тях бяха Лупин и един Хари, който всъщност беше Джордж… Един смъртожаден се премести пред Снейп и вдигна пръчка, сочейки право към гърба на Лупин.

— СЕКТУМСЕМПРА! — извика Снейп.

Но заклинанието, предназначено за ръката на смъртожадния, държаща пръчката, пропусна и удари Джордж вместо това…

А после Снейп коленичеше в някогашната спалня на Сириус. Сълзи се струпваха в края на кривия му нос, докато четеше старото писмо от Лили. На втората страница имаше само няколко думи:

Снейп взе страницата, носеща подписа на Лили и нейната обич, и я напъха под дрехите си. После разкъса на две снимката, която също държеше, така че запази парчето, от което Лили се смееше, захвърляйки частта, изобразяваща Джеймс и Хари, обратно на пода, под сандъка с бельо…

И сега отново Снейп стоеше в директорската стая, докато Финиъс Нигелус дойде, нахлувайки в портрета си.

— Господин директор! Те лагеруват в Гората на Дийн! Оня мътнород…

— Не използвайте тази дума!

— … онова момиче Грейнджър, тогава, спомена мястото, докато отваряше торбата си и я чух!

— Добре. Много добре! — извика портретът на Дъмбълдор иззад директорския стол. — Сега, Сивиръс, меча! Не забравяй, че той трябва да бъде взет при условия на нужда и доблест… и той не бива да узнава, че ти му го даваш! Ако Волдемор би се разровил в съзнанието на Хари и би видял, че ти му помагаш…

— Знам! — отсече Снейп. Той се приближи до портрета на Дъмбълдор и го дръпна настрани. Портретът се отвори напред, разкривайки скрита ниша отзад, от която Снейп взе меча на Грифиндор.

— А вие все още не смятате да ми кажете защо е толкова важно да дам меча на Потър? — каза Снейп, докато прехвърляше пътническо наметало над дрехите си.

— Не, не мисля — каза портретът на Дъмбълдор. — Той ще знае какво да прави с него. И Сивиръс, бъди много внимателен, те може да не приемат добродушно появата ти след злополуката с Джордж Уизли…

Снейп се обърна на вратата.

— Не се безпокойте, Дъмбълдор! — каза той студено. — Имам план…

И Снейп напусна стаята. Хари излезе навън от Мислоема и няколко мига по-късно се намери да лежи върху килима на пода на точно същата стая, чиято врата Снейп тъкмо бе затворил…