Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава четиринадесетаКРАДЕЦЪТ

Хари отвори очи и беше заслепен от златна и зелена светлина; нямаше никаква представа какво се беше случило, знаеше само, че лежеше на някакви листа и клончета. Мъчейки се да си поеме дъх, той примигна и осъзна, че ослепителният блясък всъщност беше слънчевата светлина, която се процеждаше през балдахина от листа високо над него. Изведнъж нещо помръдна до лицето му. Хари се повдигна на ръцете и краката си, готов да посрещне някакво малко, свирепо същество, но вместо това видя, че нещото е само кракът на Рон. Оглеждайки се разбра, че те двамата и Хърмаяни лежаха в някаква гора, очевидно сами.

Първата мисъл на Хари беше за Забранената гора, и за момент, макар да осъзнаваше колко глупаво и опасно щеше да бъде да се появят на територията на „Хогуортс“, сърцето му подскочи при мисълта да се промъкнат през дърветата до колибата на Хагрид. Все пак, за няколкото секунди, които бяха нужни на Рон да издаде нисък стон и Хари да започне да пълзи към него, той осъзна, че това не беше Забранената гора: дърветата изглеждаха по-млади, бяха по-нарядко, земята беше по-чиста.

Завари Хърмаяни, също като него, на крака и ръце, над главата на Рон. В мига, в който очите му попаднаха върху Рон, всичките тревоги излязоха от ума му, макар лявата половина от лицето на Рон да беше обляна в кръв, а кожата му — със сивкаво бял цвят до покритата с листа земя. Многоликовата отвара вече губеше ефекта си: Рон беше наполовина себе си, наполовина Катърмол, косата му ставаше все по-червена, докато лицето му губеше малкото цвят, който му беше останал.

— Какво му се случи?

— Разчленен е! — каза Хърмаяни, пръстите й вече се заемаха с ръкава на Рон, където кръвта беше най-много и най-тъмна.

Хари ги гледаше, ужасен, докато тя разкъсваше блузата на Рон. Беше си представял разчленяването като нещо комично, но това… Вътрешностите му се поддигнаха неприятно, докато Хърмаяни откриваше ръката на Рон, където голям къс плът липсваше, сякаш отрязан от нож.

— Хари, бързо, в чантата ми, има малка бутилка с етикет „Есенция от росен“…

— Чантата, ясно…

Хари забърза към мястото, където Хърмаяни беше пристигнала, сграбчи малката мънистена чанта и пъхна ръката си вътре в нея. Изведнъж различни предмети започнаха да минават през ръцете му — той усети кожените корици на книги, вълнени ръкави на плетени пуловери, токове на обувки…

— Бързо!

Той грабна пръчката си от земята и я насочи към дълбините на магическата чанта.

— АКЦИО РОСЕН!

Малка кафява бутилчица изскочи от чантата; той я хвана и се затича към Хърмаяни и Рон, чийто очи вече бяха полузатворени, между клепачите му се виждаха само ивици бяла очна ябълка.

— Много е изтощен! — каза Хърмаяни, която също беше доста бледа; тя вече не изглеждаше като Мафалда, въпреки че косата й още беше сива на места. — Отвори го вместо мен, Хари, ръцете ми треперят.

Хари дръпна капачката на малката бутилка, Хърмаяни я взе и капна три капки от отварата върху кървящата рана. Зеленикав дим се издигна нагоре и когато се изпари, Хари видя, че кървенето вече е спряло. Сега раната изглеждаше няколко дни по-стара; нова кожа покриваше, кървящото досега място.

— Леле-е! — каза Хари.

— Това е всичко, за което съм сигурна, че ще е безопасно!… — каза Хърмаяни треперейки — Има заклинания, които ще го излекуват напълно, но не се осмелявам да ги направя, може да се объркам и само да му навредя… Той вече изгуби толкова много кръв…

— Как се случи? Имам предвид — Хари разтърси глава, опитвайки се да разчисти ума си, да намери логика във всичко, което току-що се беше случило — защо сме тук? Мислех, че се връщаме обратно на площад „Гримолд“ 12?

Хърмаяни въздъхна тежко. Изглеждаше, всякаш щеше да се разплаче.

— Хари, не мисля, че ще можем да се върнем там отново.

— Какво искаш да…?

— Когато се магипортирахме, Яксли ме сграбчи и не можах да се отърва от него, беше прекалено силен, той продължаваше да се държи когато пристигнахме на площада и тогава… ами, мисля, че видя вратата и помисли, че спираме там, затова отпусна ръката си и успях да се махна от него и ни доведох тук вместо там.

— Но тогава къде е той? Чакай малко… нали не мислиш, че е на площад „Гримолд“? Не може да влезе вътре?

Очите й пробляснаха с насъбралите се сълзи когато кимна.

— Хари, мисля, че може. Аз… аз го накарах да се пусне с Освобождаващо заклинание, но вече го бях отвела отвъд защитата на заклинанието Фиделиус. Отакакто Дъмбълдор умря ние сме Пазители на Тайната, а аз му разкрих тайната, нали така?

Нямаше съмнение: Хари беше сигурен, че тя е права. Беше сериозна грешка. Ако сега Яксли можеше да влезе в къщата, нямаше начин да се върнат там отново. Дори можеше сега да води още смъртожадни вътре чрез магипортиране. Макар къщата да беше мрачна и потискаща, тя беше единствения сигурен подслон: особено сега, когато Крийчър беше толкова по-щастлив и мил, беше се превърнала и в дом. С пристъп на съжаление, който нямаше нищо общо с храната, Хари си представи домашното духче да се занимава над пържолата и пая с бъбречета, които Хари, Рон и Хърмаяни никога нямаше да изядат.

— Хари, съжалявам, толкова съжалявам!

— Хайде сега, не ставай глупава, не беше по твоя вина! Ако има някой виновен, то това съм аз…

Хари сложи ръка в джоба си и извади отвътре окото на Лудоокия Муди. Хърмаяни се отдръпна, изглеждаше ужасена.

— Ъмбридж го беше вдълбала в вратата на кабинета й, за да шпионира хората. Не можех да го оставя там… но така са разбрали, че в Министерството има нарушители.

Преди Хърмаяни да може да отговори, Рон нададе стон и отвори очи. Кожата му още беше сива, а лицето му блестеше от пот.

— Как се чувстваш? — прошепна Хърмаяни.

— Много лошо… — отговори Рон с грачещ глас, започвайки да трепери щом усети ранената си ръка. — Къде сме?

— В горите, където се проведе Световното първенство по куидич — каза Хърмаяни — Исках да сме на някое оградено, тайно мясно, и това беше…

— … първото, за което се сети! — довърши вместо нея Хари, хвърляйки бърз поглед върху очевидно пустото място. Той не можеше да не си припомни какво се беше случило последния път, когато се бяха магипортирали на първото място, което беше хрумнало на Хърмаяни; как Смъртожадните ги бяха открили за минути. Дали бяха използвали легилимантика? Знаеше ли Волдемор или последователите му, къде ги беше завела, дори сега?

— Мислиш ли, че трябва да продължим? — попита Рон Хари, и по изражението на лицето му, Хари можеше да разбере, че и той си мислеше същото.

— Не знам.

Рон все още изглеждаше блед и лепкав. Не беше направил никакъв опит да седне, и изглеждаше сякаш беше прекалено слаб, за да го стори. Идеята да го местят беше плашеща.

— Нека останем тук засега. — каза Хари.

Изглеждайки облекчена, Хърмаяни скочи на крака.

— Къде отиваш? — копита я Рон.

— Ако ще оставаме, трябва да направим някои защитни магии наоколо — отговори тя, и издигайки пръчката си, започна да върви в голям кръг около Хари и Рон, мърморейки заклинания. Хари забеляза малки смущения в обкръжаващия ги въздух: сякаш Хърмаяни беше създала гореща мъгла около тяхното сечище.

— САЛВИО ХЕКСИЯ… ПРОТЕГО ТОТАЛУМ… РЕПЕЛО МУГЛЕТУМ… МУФЛИАТО… Можеш да извадиш палатката, Хари…

— Палатка?!

— В чантата!

— В чан… о, да, естествено… — каза Хари.

Този път не си направи труда да бърника вътре, а отново използва Призоваваща магия. Палатката изскочи под формата на купчина от плат и въжета. Хари разпозна, отчасти заради миризмата на котки, че е същата палатка, в която бяха нощували на Световното първенство по куидич.

— Мислех, че това принадлежи на онзи Пъркинс от Министерството? — попита той, като започна да освобождава колчетата на палатката от въжетата.

— Явно той не я иска обратно, лумбагото му е много зле. — отговори Хърмаяни, сега изпълнявайки сложна фигура от осем движения с пръчката си — Затова бащата на Рон каза, че мога да я взема назаем. — ЕРЕКТО! — Добави тя посочвайки купчината, която с едно плавно движение се издигна във въздуха и се настани на земята, напълно сглобена пред Хари, от чиито ръце се изплъзна колчето, за да се забие с финален тъп звук накрая на едно въже.

— КЕЙВ ИНИМИКУМ! — довърши Хърмаяни с размахване към небето. — Това е всичко, което мога да направя. Най-малкото, трябва да знаем, че идват, не мога да гарантирам, че това ще задържи Вол…

— Не казвай името! — прекъсна я Рон, с острота в гласа си.

Хари и Хърмаяни се спогледаха.

— Съжалявам — изстена Рон, докато се опитваше да се изправи, за да ги вижда — Но звучи като… нещо като проклятие. Не можем ли просто да го наричаме Ти-знаеш-кой… моля?

— Дъмбълдор каза, че страха от името… — започна Хари.

— В случай, че не си забелязал, приятелю, назоваваето на Ти-знаеш-кой с истинското му име не послужи много добре на Дъмбълдор накрая — отсече Рон — Просто… просто покажете на Вие-знаете-кого някакво уважение, става ли?

— Уважение?!… — повтори Хари, но Хърмаяни го погледна предупредително; очевидно не трябваше да спори с Рон, когато е в такова състояние.

Хари и Хърмаяни полу-носеха, полу-влачеха Рон през входа на палатката. Интериорът беше точно както Хари го помнеше: малък апартамент, допълнен с баня и малка кухня. Той бутна настрани старо кресло и положи Рон на долната част на двуетажно легло. Дори това кратко пътуване, беше направило Рон още по-блед, и веднага щом го сложиха върху дюшека, той затвори очи и дълго след това не проговори.

— Ще направя малко чай. — каза Хърмаяни, като издърпа голям чайник и чаши от дълбините на чантата й, и отиде към кухнята.

Хари почувства топлата напитка точно толкова приятна и навременна, както беше Огненото уиски в нощта, когато Лудоокия беше загинал; сякаш наистина изгори малко от страха, шаващ в корема му. След минута-две Рон наруши тишината.

— Какво мислите, че е станало с двамата Катърмол?

— Ако имат късмет, може да избягат! — каза Хърмаяни, стискайки здраво своята чаша, за да се успокои — В случай, че господин Катърмол е достатъчно съобразителен, би трябвало да е транспортирал жена си чрез паралелно магипортиране и заедно с децата им сега ще бягат от страната. Хари каза на госпожата да направи точно това!

— По дяволите, дано са успели! — каза Рон, който отново легна на възглавницата си. Явно чаят му действаше добре; лицето му отново започна да придобива цвят. — Не мисля, че Рег Катърмол беше много бързомислещ, като се има предвид начина, по който всички му говореха, докато бях него. Господи, надявам се да са избягали… ако и двамата свършат в „Азкабан“ заради нас…

Хари погледна към Хърмаяни и въпросът, който мислеше да й зададе — дали липсата на пръчка, ще попречи на госпожа Катърмол да се магипортира заедно със съпруга й, замря в гърлото му. Хърмаяни гледаше Рон, притеснена за съдбата на Катърмол, с толкова нежност и загриженост в изражението, че Хари се почувства сякаш я беше хванал да го целува.

— Е, взе ли го? — попита Хари, отчасти, за да напомни, че беше там.

— Дали… дали съм взела какво? — отвърна тя.

— Заради какво преминахме през всичко това? Медальона! Къде е медальона?!

— Взели сте го?? — Изкрещя Рон, надигайки се малко по-нависоко на възглавницата — Никой никога не ми казва нищо! По дяволите, можеше да го споменете!

— Ами, спасявахме си живота от смъртожадните все пак. — каза Хърмаяни — Ето!

Тя издърпа медальона от джоба на мантията си и го подаде на Рон. Беше голям колкото кокоше яйце, богато украсена буква „S“, инкрустирана с много мънички зелени камъчета, бляскаха матово в отразената светлина, която влизаше през платнения таван на палатката.

— Няма ли начин, някой да го е унищожил, откакто е бил у Крийчър? — каза Рон с надежда в гласа. — В смисъл, можем ли да сме сигурни, че все още е Хоркрукс?

— Мисля, че да… — отговори му Хърмаяни, като взе предмета от Рон и го огледа отблизо. — Щеше да има някакъв знак на повреда, ако е бил магически разрушен.

Тя го подаде на Хари, който го завъртя между пръстите си. Изглеждаше идеален, незасегнат. Той си спомни разпокъсаните останки от дневника, и как камъкът на пръстена-Хоркрукс беше разбит, когато Дъмбълдор го беше разрушил.

— Смятам, че Крийчър е прав. — каза Хари — Ще трябва да измислим как да отворим това нещо, преди да го разрушим.

Изведнъж Хари осъзна какво държеше, какво живееше зад златното капаче. Дори след всичко, което направиха, за да се доберат до медальона, той изпита ужасна нужда да го хвърли настрани от него. Овладявайки се отново, той се опита да отвори Хоркрукса с пръсти, след това опита магията, която Хърмаяни беше използвала за отварянето на вратата на Регулус. Нищо не проработи. После подаде медальона на Хърмаяни и Рон, които направиха всичко по силите им да го отворят, но не по-успешно от опитите на Хари.

— Можете ли да го почувствате? — попита Рон с притаен глас, докато го държеше здраво в юмрука си.

— Какво искаш да кажеш?

Рон подаде Хоркрукса на Хари. След момент, Хари разбра какво е имал редвид приятелят му. Беше ли това собствената му кръв, течаща във вените му, или беше нещо вътре в медальона — нещо като миниатюрно метално сърце?

— Какво ще правим с него?… — попита Хърмаяни.

— Ще го пазим внимателно, докато разберем как да го унищожим. — отговори Хари и макар да не искаше, окачи верижката на врата си, пускайки медальона под дрехите си, така че да не може да се вижда; той остана до торбичката, която Хагрид му беше дал.

— Мисля, че трябва да го носим на смени, така че да стоим на пост пред палатката. — Добави той на Хърмаяни, стоейки и протягайки се. — И трябва да помислим за някаква храна също. Ти стой там! — добави той остро на Рон, който беше направил опит да седне и беше придобил зеленикав цвят.

На масата беше настанен Опасноскопът, който Хърмаяни бе подарила на Хари за рождения му ден, и така двамата прекараха остатъка от деня, споделяйки ролята на стража. Обаче Опасноскопът стоя тих и неподвижен на мястото си през цялото време, и било то заради защитните магии и Мъгълоотблъскващото заклинание, които Хърмаяни беше създала около тях, или защото хора рядко минаваха оттук, тяхното парче земя остана непосетено от никого, освен от няколко птици и катерици. До вечерта нямаше промяна. Хари светна с пръчката си, когато в 10 часа с Хърмаяни си размениха местата, за да наглежда пустото място, обитавано от нищо друго освен от прилепите хвърчащи високо над него напречно на единствения къс звездно небе, което можеше да се види от тяхното защитено място.

Той се почувства гладен и малко замаян. Хърмаяни не беше сложила никаква храна в чантата си, тъй като смяташе, че ще се върнат на площад Гримолд тази вечер, затова нямаха какво да ядат, освен някакви диви гъби, които Хърмаяни беше събрала от най-близките дървета и които беше сварила в туристическата й тенджерка. След две напълвания на устата си Рон беше бутнал порцията си настрани, изглеждайки погнусен; Хари беше упорит, само за да не обиди Хърмаяни.

Обкръжаващото ги мълчание беше нарушено от странно шумолене и от както звучеше чупене на съчки: Хари помисли, че тези звуци са причинени по-скоро от животни, отколкото от хора, но въпреки това държеше пръчката си в готовност. Вътрешностите му не се чувстваха много добре след тези гъби, жилави като гума и сякаш шаваха от неудобство.

Хари мислеше, че ще се почувства облекчен, щом вземат Хоркрукса, но не беше така; всичко, което чувстваше сега, докато гледаше в мрака, от който много малка част беше осветена от пръчката му, беше притеснение за това какво ще се случи по-нататък.

Беше очаквал този момент от седмици, месеци, може би дори години, но сега беше стигнал до изненадващ край, беше излязъл извън пътя.

Някъде там имаше още Хоркрукси, но той нямаше никаква идея къде може да са. Дори не знаеше какви бяха някои от тях. Медувременно той беше в недоумение как да унищожи единственият, който бяха намерили, Хоркруксът, който в момента лежеше до голата плът на гърдите му. Любопитно беше, че медальонът не беше поел от топлината на тялото му, а беше толкова студен, сякаш току-що е бил изваден от ледена вода. Отвреме навреме Хари си мислеше, или по-скоро си представяше, че усеща малкото сърце да тупти неравномерно точно до неговото.

Неприятно предчувствие пропълзя по него, докато седеше в мрака: опита се да не му се отдава, да го отблъсне, но то упорито се връщаше в съзнанието му. Докато единият е жив, другият не може да оцелее. Рон и Хърмаяни, които сега си говореха тихо в палатката, можеха да си отидат, ако искат, той не можеше. И на Хари му се стори, че докато седеше там, опитвайки се да овладее страха и проумората си, Хоркрукса до гърдите му отбояваше оставащото му време. Глупава идея… каза си, не си мисли, че…

Белегът му отново започна да го боли. Страхуваше се, че го прави, като си мисли тези неща, и се опита да насочи мислите си в друга посока. Спомни си за бедния Крийчър, който ги очакваше у дома, а вместо това беше получил Яксли. Щеше ли домашното духче да мълчи, или щеше да разкаже на смъртожадните всичко, което знаеше? На Хари му се искаше да повярва, че Кричър е променил отношението си към него през последния един месец, че сега ще бъде верен, но кой знаеше какво щеше да се случи?… Ами ако смъртожадните изтезаваха духчето? Отвратителни картини нахлуха в главата на Хари, който се опита да отблъсне и тях, защото не можеше да направи нищо за Крийчър: двамата с Хърмаяни вече бяха решили, че не могат да го извикат; ами ако там имаше и хора от Министерството? Не можеха да разчитат, че магипортирането на духчето ще бъде освободено от същата грешка, която беше довела Яксли на площад Гримолд, прилепен за подгъва на ръкава на Хърмаяни.

Белегът на Хари вече гореше. Помисли си, че има толкова много неща, които не знаят: Лупин беше прав за магията, с която никога не са се срещали и която никога не са си представяли. Защо Дъмбълдор не беше обяснил повече неща? Беше ли си мислил, че има време, че е щял да живее още дълги години, векове, като приятеля си Николас Фламел? Ако е така, сгрешил е… Снейп се беше погрижил за това… Снейп, спящата змия, която беше нападнала на върха на Високата кула.

А Дъмбълдор беше паднал… паднал…

— Дай ми я, Грегорович!

Гласът на Хари беше висок, ясен и студен, пръчката му беше пред него, обхваната от бяла ръка с много дълги пръсти. Мъжът към когото сочеше беше провесен с главата надолу във въздуха, въпреки, че нямаше въжета, които да го държат; той се люлееше, зловещо и невидимо носещ се, крайниците му беха завързани за тялото, а ужасеното му лице, на нивото на това на Хари, почервеняло от прилива на кръв, нахлула в главата му. Човекът беше с чисто бяла коса и с гъста рошава брада: беше като подобен на прилеп Дядо Коледа.

— Аз го нямам, аз вече го нямам! Преди много години беше откраднато от мен!

— Не лъжи Лорд Волдемор, Грегорович. Той знае… той винаги знае.

Зениците на висящия човек бяха широко отворени, изпълнени със страх, те се уголемяваха все повече докато черният им цвят не погълна изцяло Хари…

Сега Хари тичаше по тъмен коридор непосредствено зад Грегорович, който държеше фенер високо над себе си: Грегорович връхлетя в стаята и фенера му освети, помещение, подобно на работилница: дървени рафтчета и злато пробляскваха на люлеещия се извор на светлина; и там, на перваза на прозореца, беше кацнал, като голяма птица, млад мъж със златна коса. В мигът, в които светлината на фенера го освети, Хари видя насладата върху красивото му лице, след което неканения гост изпрати зашеметяващо заклинание и ловко скочи назад през прозореца с ликуващ смях. И Хари профуча обратно назад през тези широки, подобни на тунел зеници, а лицето на Грегорович беше обзето от ужас.

— Кой беше крадецът, Грегорович? — Каза високият, студен глас.

— Не знам, никога не съм знаел, млад мъж… не… моля Ви… МОЛЯ ВИ!

Писъкът продължаваше и продължаваше и тогава изригна зелена светлина…

— Хари!

Той отвори очите си, задъхан, белегът му туптеше. Беше преминал страната на палатката; беше се плъзнал отстрани надолу по стената и се беше оказал на земята. Погледна нагоре към Хърмаяни, чиято рошава коса закриваше малката частица небе, която можеше да се види между дърветата, високо над тях.

— Сън… — каза той, като седна бързо и се подготви да посрещне намръщеното изражение на Хърмаяни с невинна гримаса. — Просто съм задрямал, извинявайте!

— Знам, че беше белегът ти! Мога да го разбера от вида на лицето ти! Ти гледаше във Вол…

— Не казвай името му! — чу се ядосаният глас на Рон от дълбините на палатката.

— Добре! — изръмжа Хърмаяни. — В знаеш-на-кого-ума тогава!

— Не съм искал това да става! — каза Хари — Беше сън! Ти можеш ли да контролираш това, което сънуваш, Хърмаяни?

— Ако просто беше научил да прилагаш оклумантика…

Но Хари не беше в настроение да му се карат; той искаше да обсъди това, което беше видял.

— Той е открил Грегорович, Хърмаяни, и мисля, че го уби, но преди да го убие влезе в ума му и видях…

— Мисля, че е по-добре аз да поема смяната, ако си толкова уморен, че заспиваш. — Прекъсна го студено Хърмаяни.

— Аз мога да довърша смяната!

— Не, очевидно си много изтощен. Иди да си легнеш.

Тя се смъкна на земята под входа на палатката, изглеждайки непреклонна. Ядосан, но предпочитайки да избегне кавгата, Хари влезе обратно вътре.

Все още бледото лице на Рон се показваше от долното легло; Хари се покатери на това над него, легна по гръб и погледна тъмния платнен таван. След малко, Рон проговори с глас, толкова нисък и тих, че не можеше да се обръща към Хърмаяни, която се беше сгушила на входа.

— Какво правеше Ти-знаеш-кой?

Хари затвори очи в старанието си да си спомни всеки детайл, след което прошепна в тъмнината.

— Намерил е Грегорович. Беше го завързал, измъчваше го.

— Че как може Грегорович да му направи пръчка, ако го е завързал?

— Не знам… странно е, нали?

Хари затвори очи, мислейки за всичко, което беше чул и видял. Колкото повече си спомняше, толкова по-нелогично изглеждаше всичко… Волдемор не беше казал нищо относно пръчката на Хари, нищо за фениксовите пера-близнаци, нищо за това, че Грегорович трябва да изработи нова по-могъща пръчка, която да победи Хари…

— Той искаше нещо от Грегорович — каза Хари, все още със затворени очи. — Каза му да му го даде, но Грегорович отговори, че е било откраднато от него… и тогава… тогава…

Той се сети как той, в тялото на Волдемор, профуча през очите на Грегорович, вътре в спомените му…

— Той прочете мислите на Грегорович, и аз видях едно младо момче, седнало на перваза на прозореца, то изпрати заклинание към Грегорович и изчезна от поглед. Той го е откраднал, той е откраднал онова, което Ти-знаеш-кой търси… И… и аз мисля, че съм виждал този човек някъде…

На Хари му се искаше да може да види още веднъж лицето на смеещото се момче. Обирът е станал много отдавна, съдейки по Грегорович. Защо ли младият крадец му беше познат?

Шумоленето на дърветата около тях беше заглушено от палатката; единственият звук, който Хари чуваше беше дишането на Рон. След малко Рон прошепна: Не можа ли да видиш какво държеше крадецът?

— Не… трябва да е било нещо малко.

— Хари?

Дървените летви на леглото на Рон изскърцаха, той се извърна.

— Хари, мислиш ли, че Ти-знаеш кой търси предмет, който да превърне в Хоркрукс?

— Хм, не знам. — каза Хари бавно. — Може би. Но не е ли опасно за него да направи още един? Хърмаяни не каза ли, че той вече е разкъсал душата си до пределна възможност?

— Да, но може би той не знае това.

— Да… може би. — отговори Хари.

Беше сигурен, че Волдемор търси разрешение на проблема с пръчките-близнаци, че го търсеше при стария производител на пръчки… и въпреки това го беше убил, явно без да го попита нито един въпрос относно това.

Какво се опитваше да намери Волдемор? Защо, при положение, че Министерството на Магията и целият магьоснически свят са в краката му, той беше далече, изцяло отдаден на преследването на предмета, който Грегорович някога е имал и който е бил откраднат от неизвестен крадец?

Хари все още можеше да види лицето на младежа с русата коса, то беше щастливо, диво: притежаваше нещо от израженията на Фред и Джордж, когато триумфираха след някоя пакост. Беше излетял от перваза на прозореца като птица, и Хари го беше виждал и друг път, но не можеше да си спомни къде…

Грегорович беше мъртъв, и сега младежът с щастливото лице беше в опасност и той беше този, към когото мислите на Хари бяха насочени, докато хъркането на Рон започнаха да тътнат от долното легло и самият Хари се унесе бавно и отново заспа.