Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава седмаЗАВЕЩАНИЕТО НА АЛБУС ДЪМБЪЛДОР

Той вървеше по планинска пътечка в студените часове преди зазоряване. Далече надолу, през ивица лека мъгла се виждаше сянката на града. Дали мъжът, който търсеше тук долу, мъжът, който му трябваше толкова много, така че не можеше да мисли за нещо друго, мъжът, който знаеше отговора… отговора на неговия проблем…

— Ехо, събуди се!

Хари отвори очи. Той отново лежеше на подвижното легло в простата тъмна стая на Рон. Слънцето още не бе изгряло и в стаята цареше сумрак. Пигуиджън беше заспал с глава под малкото си крилце. Белегът на Хари отново го пробождаше.

— Ти мърмореше насън.

— Така ли?…

— Да. „Грегорович“? Продължаваше да казваш „Грегорович“.

Хари беше без очила така че лицето на Рон му изглеждаше леко размазано.

— Кой е Грегорович?

— Че отде да знам? Ти беше този, който го казваше!

Хари разтри челото си, мислейки. Май имаше някакъв спомен, че е чувал името и преди, но не можеше да си спомни откъде.

— Мисля, че Волдемор го търси.

— Горкият човечец! — отвърна Рон съжалително.

Хари стана, все още разтърквайки белега си, напълно събуден. Опита се да си спомни, какво точно е видял в съня си, но всичко, което си спомни беше планински хоризонт и очертанието на малко селище, сгушено в дълбока долина.

— Мисля, че е в чужбина.

— Кой? Григорович?

— Волдемор. Мисля, че е някъде в чужбина, търсейки този Григорович. Не ми изглеждаше като нищо във Великобритания.

— Смяташ, че си го видял в съзнанието му, така ли?

Рон изглеждаше притеснен.

— Слушай, направи ми услуга и не казвай на Хърмаяни! — каза Хари. — Особено, след като очаква да престана да сънувам такива неща…

Той се втренчи за миг в кафеза на Пигуиджън, мислейки… защо името Григорович му звучеше така познато?

— Мисля — каза той бавно, — че има нещо общо с куидича. Има някаква връзка, но… но не мога… не мога да се сетя каква е…

— С куидича? — възкликна Рон. — Сигурен ли си, че не говориш за Горгович?

— Кой?…

— Драгомир Горгович, търсач, преместен в „Чъдли Кенънс“ за рекорден хонорар преди две години. Държи рекорда за най-много падания за сезона.

— Не, не… — отвърна Хари. — Определено не мисля, че е Горгович.

— И аз не мисля така. — каза Рон. — Честит рожден ден между другото!

— Ей-й… точно така бе, бях забравил! Вече съм на седемнайсет!

Хари вдигна пръчката си, лежаща до походното му легло, насочи я към неподреденото бюро, където бе оставил очилата си и извика:

— АКЦИО ОЧИЛА!

Въпреки, че бяха едва на няколко крачки, беше нещо необикновено приятно да ги гледаш, как се издигат и се нагласят на носа му.

— Отлично! — изсумтя Рон.

Наслаждавайки се на своята част от стаята, Хари караше вещите на Рон да летят из стаята, което накара Пигуиджън да се събуди и да започне да пляска превъзбудено с криле около кафеза си. Хари също се опита да върже връзките на обувките си с магия (резултатът отне няколко минути развързване на ръка) и с голямо удоволствие превърна оранжевите мантии на плакатите на Рон на „Чъдли Кенънс“ в светло сини.

— На твое място бих завързал връзките с ръка, макар че… — посъветва Рон Хари, разкикотвайки се когато Хари незабавно погледна надолу. — Ето подаръка ти. Отвори го тук, че не е много-много за очите на мама.

— Книга?… — възкликна Хари щом взе в ръце правоъгълния пакет — голямо нарушение на традицията, нали?

— Това не е обикновена книга! — каза Рон. — Тя е чисто злато: „Дванадесет успешни и сигурни начина да омагьосаш вещици“. Обяснява всичко, което трябва да знаеш за момичетата. Ако я имах миналата година, щях да знам как точно да се отърва от Лавендър и щях да знам какво да правя с… е, Фред и Джордж ми дадоха една и научих доста. Ще бъдеш изненадан, не е само за къщна работа.

Когато пристигнаха в кухнята намериха купчина подаръци чакащи на масата. Бил и г-н Делакор тъкмо свършваха закуската си, докато г-жа Уизли им говореше весело край нагорещения тиган.

— Артър ми каза да ти честитя рождения ден, Хари! — каза г-жа Уизли усмихвайки му се.

— Трябваше да тръгне рано за работа, но ще се върне за вечеря. Нашият подарък е най-отгоре!

Хари седна и придърпа квадратната кутия, която тя бе посочила и я разопакова. Вътре имаше часовник, страшно приличащ на този, който бяха дали на Рон когато стана на седемнадесет: беше златен, със звезди, кръжащи наоколо.

— Традиция е да се дава часовник на магьосник, когато стане пълнолетен! — каза г-жа Уизли гледайки го нетърпеливо откъм кухнята. — Опасявам се, че този не е нов като на Рон. Всъщност беше на брат ми Фабиан, а той беше ужасяващо небрежен с вещите си, малко е вдлъбнат на гърба, но…

Другата част от думите й се изгубиха: Хари се изправи и я прегърна. Опита се да вложи много неизказани неща в тази прегръдка и вероятно тя ги разбра, защото потупа бузата му несръчно, когато той я пусна, после махна с пръчката си леко наслуки, така че няколко резенчета бекон изскочиха от тигана и паднаха на земята.

— Честит рожден ден, Хари! — каза Хърмаяни, бързайки към кухнята и поставяйки своя подарък при другите върху купчината. — Не е много, но се надявам да ти хареса! Какво му подари ти? — обърна се тя към Рон, който се правеше, че не я е чул.

— Хайде де, отвори този на Хърмаяни! — каза Рон.

Беше му купила нов опасноскоп. Другите пакети съдържаха вълшебна самобръсначка, от Бил и Фльор (— Ах, да, това ще ти донесе най-гладкото бръснене, което някога ще имаш! — увери го г-н Делакор — Но трябва да й кажеш ясно, какво точно искаш… иначе можеш да разбереш накрая, че си останал с по-малко коса, отколкото искаш), шоколади от семейство Делакор и огромна кутия от най-новите стоки на Уизли — „Магьоснически хитринки“ от Фред и Джордж.

Хари, Рон и Хърмаяни бързо се изнесоха след пристигането на г-жа Делакор, Фльор и Габриел защото кухнята беше станала неудобно претъпкана.

— Ще взема тези вместо теб! — каза Хърмаяни усмихнато, взимайки подаръците от ръцете на Хари, когато тримата чуха, как някой вика отдолу на стълбите.

— Почти съм готова! Само чакам останалите ти долни гащета да се изперат, Рон…

Заекването на Рон беше прекъснато от отварянето на първата врата на първия етаж.

— Хари, би ли дошъл за момент?

Беше Джини. Рон беше готов да й откаже, когато Хърмаяни го хвана за лакътя и задърпа по стълбите. Чувствайки се нервен, Хари последва Джини в стаята й.

Никога не беше влизал вътре преди. Беше малка, но светла. Имаше огромен плакат на някаква магьосническа банда наречена „Фаталните сестри“ на едната стена и снимка на Гуеног Джоунс, капитан на отбора по куидич на „Холихедските Харпии“ на другата. Бюрото беше поставено под отворения прозорец, откъдето се виждаше цялата овощна градина, където той и Джини веднъж бяха играли куидич срещу Рон и Хармаяни; сега там имаше голяма бисернобяла палатка. Златният флаг на върха беше на нивото на прозореца. Джини погледна Хари в лицето и поемайки си дълбоко въздух каза:

— Честити седемнайсет години!…

— Да… благодаря.

Тя беше вперила поглед в него без да помръдва: на него така или иначе му беше трудно да гледа право към нея; беше, като да се втренчиш в ослепителна светлина.

— Приятна гледка… — каза той вяло, гледайки през прозореца.

Тя не обърна внимание на думите му. Той нямаше как да я вини за това.

— Не можех да измисля какво да ти подаря. — каза тя.

— Не е нужно да ми взимаш нищо!

Тя отново не обърна особено внимание на думите му.

— Не знаех какво ще ти бъде полезно. Нищо голямо, защото няма да можеш да го носиш със себе си.

Той я стрелна с поглед. Не изглеждаше тъжна: това беше едно от много прекрасни неща у Джини, рядко плачеше. Понякога си мислеше, че фактът, че има шестима братя сигурно я е направил такава.

Тя пристъпи крачка към него.

— Така, че си помислих, че искам да имаш нещо, което да ти напомня за мен… нали разбираш, ако срещнеш някоя вийла, ако престанеш да правиш това… каквото и да правиш.

— Мисля, че такива възможности ще бъдат доста малко, ако трябва да съм честен.

— Ето я сребърната подплата, която търсех… — прошепна тя и после го целуна, както никога преди и Хари отвърна на целувката й… беше безкрайно приятно да забравят, по-добро даже от Огненото уиски; тя беше единственото истинско нещо в света, Джини, почуства я — едната му ръка на гърба й, а другата на дългата й, сладко ухаеща коса…

Вратата на стаята се отвори и те отскочиха настрана.

— О-о! — каза Рон остро. — Извинявайте!

— Рон! — Хърмаяни изкочи зад него, поемайки си въздух. Настана обтегната тишина, после Джини каза с равен тих глас:

— Е, както и да е, честит рожден ден, Хари!

Ушите на Рон пламнаха; Хармаяни изглеждаше изнервена. Хари искаше да затръшне вратата в лицата им, но се почуства така, сякаш леден вятър беше влязъл в стаята, когато се отвори вратата и прекрасният момент беше спукан, като сапунен мехур. Всички причини за късането му с Джини, да стои далеч от нея се промъкнаха с Рон в стаята и цялото забравено щастие си отиде.

Погледна към Джини, искайки да каже нещо, опитвайки се упорито да измисли нещо, но тя му беше обърнала гръб. Той си помисли, че тя може би за първи път се беше поддала на сълзите. Не можеше да направи нищо за да я успокои пред Рон.

— Ще се видим после… — каза той и последва другите двама извън стаята.

Рон замарширува надолу по стълбите, през все още претъпканата кухня към градината и Хари вървеше крачка след него през цялото време. Хърмаяни подтичваше зад него уплашено.

Когато стигнаха уединението на свежо окосената поляна Рон се обърна грубо към Хари.

— Ти я изостави. Какво правиш сега, защо си играеш с нея?

— Не си играя с нея. — каза Хари, когато Хърмаяни ги настигна.

— Рон…

Но Рон вдигна ръката си, за да я накара да замълчи.

— Беше наистина съкрушена, когато скъсахте…

— Също и аз. Знаеш защо го направих и не беше, защото го желаех!

— Да, но ти правиш така, че надеждите й да се връщат отново…

— Тя не е идиот, знае, че не може да стане, не очаква ние да… да се оженим или…

Докато го казваше ясна картина се формира в съзнанието на Хари — Джини в бяла рокля, омъжвайки се за висок, грозен и неприятен непознат.

За един кратък момент изглеждаше, че ще го удари: нейното бъдеще беше свободно и необременено, докато неговото… той не можеше да види нищо друго, освен Волдемор пред себе си.

— Ако продължаваш да й даваш шансове за…

— Няма да стане отново! — каза Хари остро. Денят не беше облачен, но той се почувства сякаш слънцето е изчезнало. — Ясно?

Рон го изгледа полу-сърдито, полу-смутено: той се заклатушка назад и спирайки за момент каза:

— Добре тогава, е, това е… да…

Джини не търсеше друга среща очи в очи с Хари до края на деня, нито чрез поглед или жест не показа, че са провели нещо повече от любезен разговор в нейната стая. Въпреки това, пристигането на Чарли беше облекчение за Хари. Отвличаше вниманието си, наблюдавайки как г-жа Уизли принуждава Чарли да седне като вдигна ръка заплашително и обяви, че той се нуждае от хубавичка подстрижка.

Заради вечерята по случай рождения ден на Хари, кухнята се напълни до спукване, дори преди пристигането на Чарли. Лупин, Тонкс и Хагрид с няколко маси, бяха преместени в градината. Фред и Джордж измагьосаха няколко пурпурни фенера, всички изрисувани с огромно число 17, да висят малко над гостите. Благодарение на помощта на г-жа Уизли, раната на Джордж беше изчистена, но Хари още не беше свикнал с черната дупка отстрани на главата му, въпреки множеството шеги на близнаците относно нея.

Хърмаяни направи пурпурни и златни знаменца, изригващи от върха на пръчката й и ги провеси по дърветата и храстите.

— Супер! — каза Рон, когато след последното махване на пръчката й, Хармаяни превърна листата на киселеца в златисти. — Определено разбираш от този вид неща!

— Благодаря ти, Рон! — отвърна Хърмаяни, гледайки едновременно доволно и объркано. Хари се извърна, усмихвайки се на себе си. Имаше забавното чувство, че ще намери същите комплименти в книгата „Дванадесет успешни и сигурни начина да омагьосаш вещици“; той срещна погледа на Джини и й се ухили, преди да се усети, че обеща на Рон и бързо започна разговор с г-н Делакор.

— Направете път, направете път! — запя г-жа Уизли, идваща откъм портата с нещо, което трябваше да бъде гигантска, с големината на плажна топка торта с формата на снич. Секунди по-късно осъзна, че това е тортата за рожденния ден, която г-жа Уизли носеше с помощта на пръчката си, отколкото да рискува да я носи, докато върви през неравната земя. Когато тортата най-сетне бе поставена по средата на масата, Хари каза:

— Изглежда страхотно, г-жо Уизли!

— А, не е нищо особено, миличък! — каза тя скромно. Над рамото й Рон вдигна палец и каза само мърдайки устни: „Добро попадение!“

До седем часа всички гости бяха пристигнали, приети в къщата от Фред и Джордж, които ги бяха чакали накрая на охраняваната граница. За случая Хагрид беше си облякъл любимия, ужасяващ, космат, кафяв костюм. Въпреки, че Лупин се усмихваше, докато стискаше ръката на Хагрид, на Хари му се стори, че не изглежда… по-скоро не беше особено щастлив. Беше доста странно; Тонкс, около него, изглеждаше, сякаш сияе.

— Честит рожден ден, Хари! — каза тя прегръщайки го силно.

— Седемнайсет, а? — възкликна Хагрид, докато приемаше огромна чаша с вино от Фред. — Шест години откакто се запозна’ме, Хари, помниш, нали?

— Смътно!… — каза Хари ухилвайки се. — Да не би ти да беше този, който разби входната врата на хижата, подари на Дъдли свинска опашка и ме осведоми, че съм магьосник?

— Бях забра’ил детайлите! — изкиска се той. — Добре ли сте, Рон, Хърмаяни?

— Да, добре сме. — каза Хърмаяни. — Ти как си?

— Ам’че, не съм зле. Малко зает, имаме новородени еднорогчета. Шъ ви ги покажа ’га се върнете…

Хари избегна втренчените погледи на Рон и Хърмаяни, когато Хагрид затършува из джоба си.

— Ето. Хари… не знаех к’во да ти ’зема, но после се сетих за туй. — той издърпа някакъв шнур на малка тънка кесийка с дълъг шнур, здраво завързан около нея. — От магарешка кожа е. Скрий к’вото и да е тука и никой, освен теб не мо’е да го извади. Доста са редки, да знаеш.

— Благодаря ти, Хагрид!

— За нищо! — отвърна Хагрид, махайки леко с ръка. — А, ето го и Чарли! Винаги съм го харесвал… ей, Чарли!

Чарли се обърна, подавайки печално ръката си, заради безмилостно скъсената си прическа. Беше по-нисък от Рон, набит, с множество изгаряния и драскотини по мускулестите ръце.

— Здрасти Хагрид, как я караш?

— Малко ядосан, че не си писал от години. Как е Норбърт?

— Норбърт? — засмя се Чарли — Норвежкия гребеногърбушко? Сега го наричаме Норберта!

— Какво?!… Норбърт е момиче?

— Ами да! — отвърна Чарли.

— Как разбрахте? — попита Хармаяни.

— Беше много по-злобна! — каза Чарли. Погледна през рамо и каза по-тихо:

— Иска ми се татко да се прибере по-скоро. Мама започна да се изнервя.

Всички погледнаха към г-жа Уизли. Тя се опитваше да говори с г-жа Делакор, докато постоянно се извръщаше към портата.

— Мисля, че ще е най-добре да започнем без Артър — каза силно тя след миг-два. — той сигурно и бил задържан в… о-о!

Всички го видяха в един и същи момент: ивица светлина премина право през градината и спря върху масата където се превърна в малка сребърна невестулка, заставайки на задните си крака и обръщайки се към г-жа Уизли.

— Министърът на Магията идва с мен.

Патронусът изчезна, превръщайки се в тънка струйка дим, като остави семейство Делакор да се взират с удивление в мястото, където бе изчезнал внезапно.

— Ние не трябва да сме тук! — съобрази моментално Лупин. — Хари… съжалявам… ще ти обясня някой друг път…

Той сграбчи китката на Тонкс и я затегли навън; стигнаха оградата, прескочиха я и изчезнаха внезапно от погледа им. Г-жа Уизли изглеждаше озадачена.

— Министърът… но защо? Не разбирам…

Но нямаше никакво време да се обсъжда предстоящото: секунда по-късно г-н Уизли се появи сред тънка струя въздух, заедно с Руфъс Скримджър, мигновено разпознат по прошарената си лъвска грива.

Двамата новодошли тръгнаха през двора към градината и фенера, светещ над масата и всички бяха утихнали, гледайки ги как приближават. Когато Скримджър се приближи в обсега на фенера, Хари забеляза, че той изглежда по-стар отколкото миналия път, когато се бяха срещнали, беше мършав и непреклонен.

— Съжалявам за натрапването! — каза Скримджър, докуцвайки до масата. — Особено при условие, че идвам без покана на парти.

Очите му се спря за момент на тортата във формата на снич.

— Желая ти много успехи!

— Благодаря!… — отвърна Хари.

— Иска ми се да разменя няколко думи с теб. — продължи Скримджър. — Също и с г-н Роналд Уизли и г-ца Хърмаяни Грейнджър.

— С нас?!… — попита Рон учудено. — Защо с нас?

— Ще ви кажа, когато отидем някъде на по-спокойно — каза Скримджър. — Има ли такова място? — обърна се той към г-н Уизли.

— Да, разбира се… — отвърна той леко нервно. — Ъъ, дневната, защо не използвате нея?

— Можете да ми покажете пътя. — обърна се той към Рон. — Няма нужда да ни придружавате, Артър.

Хари забеляза притеснения поглед, който прати г-н Уизли на жена си и той, Рон и Хърмаяни се изправиха. Докато стигнаха къщата без да разговарят, Хари знаеше, че другите двама си мислеха абсолютно същото като него; Скримджър, някак си, бе научил, че те тримата плануват да не се връщат в „Хогуортс“.

Скримджър не проговори, докато всички минаваха през разхвърляната кухня към дневната на „Хралупата“. Въпреки, че градината беше пълна с пречупена златиста вечерна светлина, вътре беше почти тъмно. Хари удари с пръчката си по маслената лампа когато влезе и влязоха в старата, но уютна стая. Скримжър се настани в хлътналия фотьойл където обикновено сядаше г-н Уизли, оставяйки Хари, Рон и Хърмаяни да се настанят на канапето. Когато го направиха, Скримджър проговори:

— Имам няколко въпроса към вас тримата и мисля, че ще е най-добре за всички ни ако го направим по отделно. Вие двамата… — той посочи Хари и Хармаяни. — можете да почакате на стълбите, ще започна с Роналд.

— Никъде няма да ходим! — каза Хари, Хърмаяни кимна моментално. — ще говорите с нас заедно, или изобщо няма да говорим.

Скримджър хвърли на Хари студен, преценяващ поглед. Хари имаше чувството, че Министърът се чуди, дали да си сваля картите толкова рано.

— Много добре тогава, заедно… — каза той свивайки рамене. Той прочисти гърлото си. — Тук съм, макар, че съм сигурен че знаете, заради завещанието на Дъмбълдор!

Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха.

— Изненадани сте, очевидно… Значи не ви е ясно, че Дъмбълдор ви е оставил нещо?

— Н-н-на нас? — заекна Рон. — И на мен и Хърмаяни?

— Да, на всички ви…

Но Хари го прекъсна.

— Дъмбълдор почина преди около месец. Защо ви е отнело толкова много време да ни дадете това, което ни е оставил?

— Не е ли очевидно? — каза Хърмаяни преди Скримджър да е успял да отговори. — Искали са да проучат какво ни е оставил. Нямате право да го правите! — каза тя, а гласът й трепереше леко.

— Имам всякакво право! — отвърна Скримджър презрително. — Указът за Оправдано конфискуване дава право на Министерството да конфискува съдържанието на завещанието…

— Законът е създаден, за да попречи на магьосниците да наследяват Тъмни предмети — прекъсна го Хърмаяни — и Министерството е длъжно да има неоспоримо доказателство, че притежанията на починалия са незаконни, преди да ги проучи! Да не би да искате да кажете, че Дъмбълдор е искал да ни остави нещо прокълнато?!…

— Планирате ли да направите кариера с Магическо право, г-це Грейнджър? — попита Скримджър.

— Не, не планирам! — отвърна Хърмаяни. — Надявам се да направя нещо добро за света!

Рон се засмя. Очите на Скримджър се насочи към него и бързо се отместиха към Хари, когато той заговори.

— И как така решихте, че можете да ни позволите да си вземем нещата сега? Можехте под някакъв предтекст да ги задържите?

— Не, не могат, защото са ги задържали вече тридесет и един дена! — отвърна моментално Хърмаяни. — Те не могат да задържат предмети повече от това време, освен, ако не докажат, че са опасни! Нали така?

— Можете ли да кажете, че сте били близък с Дъмбълдор, Роналд? — попита Скримджър без да обръща внимание на Хърмаяни. Рон изглеждаше учуден.

— Аз?… Не… не точно… Винаги Хари беше този, който…

Рон погледна към Хари и Хърмаяни, за да забележи, че Хърмаяни му прави знак веднага да млъкне. Въпреки погледа бедата беше направена; Скримджър ги изгледа сякаш е очаквал да чуе точно това. Той нападна, както хищна птица напада жертвата си, след отговора на Рон.

— Ако не сте много близък с Дъмбълдор, как ще обясните факта, че сте споменат в завещанието му? Той е оставил изключително малко лично наследство. Доста от неговите вещи… неговата частна библиотека, магическите си инструменти, и други лични вещи… са оставени в Хогуортс. Защо мислите ги е оставил на един човек?

— Аз… не знам… — отвърна Рон. — Аз… когато казах, че не сме близки… исках да каже, че той ме харесваше… но…

— Прекалено си скромен, Рон! — обади се Хърмаяни. — Дъмбълдор много държеше на теб.

Това беше много далече от истината: доколкото Хари знаеше, Дъмбълдор и Рон никога не бяха оставали насаме заедно и директният контакт между тях беше незначителен. Както и да е Скримджър изглежда вече не ги слушаше. Той бутна ръката в палтото си и извади една торбичка, малко по-голяма от тази, която Хагрид даде на Хари. От там извади някакъв пергамент, който отвори и зачете:

Скримджър извади от торбата някакъв предмет, който Хари бе виждал преди: изглеждаше като малка сребърна запалка, но имаше силата на изсмуква цялата светлина от мястото и да я връща с едно обикновено щракване. Скримджър се наведе и подаде на Рон Загасителя, който го взе и го заразглежда местейки го през пръстите си смаяно.

— Това е ценен предмет — каза Скримджър, гледайки Рон — може би уникален. Определено е собствено изобретение на Дъмбълдор. Защо би ти оставил толкова необикновен предмет?

Рон поклати глава, гледайки объркано.

— Дъмбълдор сигурно е обучавал хиляди ученици — упорстваше Скримджър. — Но единствените, които е споменал в завещанието, сте вие тримата. Защо така? По какъв случай той мисли, че ще използвате Загасителя, г-н Уизли?

— Да си загасям лампите, предполагам… — изтърси Рон. — Какво друго мога да правя с него?

Със сигурност и Скримджър нямаше други предположения. След като изгледа накриво Рон за момент върна погледа си отново на завещанието на Дъмбълдор.

Този път Скримджър извади малка книжка, която изглеждаше толкова стара, колкото и „Тайните на Черните изкуства“. Подвързията беше зацапана и олющена на места. Хърмаяни я взе от Скримджър без да продума. Остави я в скута си и се взря в нея. Хари забеляза, че заглавието й беше написано с руни; никога не се бе научил да ги разчита. Когато я погледна една сълза падна върху украсяващите заглавието символи.

— Защо мислите, че Дъмбълдор ви е оставил тази книга, г-це Грейнджър?

— Той… той знаеше, че обичам книгите. — каза Хърмаяни с надебелял глас, бършейки очите си с ръкав.

— Но защо точно ТАЗИ книга?

— Не знам. Сигурно си е помислил, че ще ми хареса.

— Измисляли ли сте си кодове, или някакви други начини да си доставяте тайни съобщения, г-це Грейнджър?

— Не, не съм! — отвърна Хърмаяни, все още бършейки очите си с ръкав. — И ако Министерството не е намерило никакви кодове за тридесет и един дена в тази книга, едва ли аз ще успея! Тя подтисна плача си. Бяха толкова близко един до друг, че на Рон му беше малко трудно да издърпа ръката си и да я прегърне през рамената. Скримджър се върна на завещанието.

— На Хари Джеймс Потър — зачете и вътрешностите на Хари се свиха бързо от вълнение. — оставям снича, който той хвана през първия си куидичен мач в „Хогуортс“, като нещо, което да му напомня за наградите за упоритост и умение.

Когато Скримджър извади от торбичката малката, с големината на орех златна топчица, тя отвори сръбристите си крилца и запърха едва-едва, Хари не успя да подтисне разочарованието си.

— Защо Дъмбълдор ти е оставил този снич? — попита Скримджър.

— Нямам идея. — отвърна Хари. — Поради причината, която прочетохте току що предполагам… да ми напомня какво бихме могли ако… упорстваме, или каквото беше там.

— И мислиш, че е чисто символично за спомен, така ли?

— Предполагам… — каза Хари. — Какво друго може да бъде?

— Аз задавам въпросите! — отвърна Скримджър, размърдвайки се на креслото, на което седеше, малко по-близо до дивана. Здрачът беше паднал напълно отвън; голямата палатка оттатък прозореца изглеждаше като призрачна кула над плета.

— Забелязах, че тортата ти е във формата на снич? — каза Скримджър на Хари. — Защо е така?

Хърмаяни се изсмя подигравателно.

— Едва ли никой не ви е споменал факта, че Хари е изключителен търсач; това е прекалено очевидно. — каза тя. — Хари, трябва да има тайно съобщение от Дъмбълдор, скрито в глазурата!

— Не мисля, че има нещо скрито в глазурата. — каза Скирмджър. — Но сничът би било идеално място да скриеш нещо малко! Сигурен съм, че знаете защо, нали?

Хари сви рамене, но Хърмаяни обаче отговори; Хари си помисли, че да отговаря правилно на въпросите е дълбоко вкоренен навик, който дори да искаше, не можеше да подтисне.

— Защото сничовете имат лични спомени. — каза тя.

— Какво?! — възкликнаха Хари и Рон едновременно; и двамата се замислиха дали знанията на Хармаяни относно куидича са толкова нищожни.

— Правилно! — отвърна Скримджър. — Сничът не е докоснат от човешка кожа, нито дори от ръка с ръкавици. Носи магия, с която може да установи самоличността на първия човек, докоснал го, в случай на хващане. Този снич… — той вдигна малката златна топчица — помни твоето докосване, Потър. В главата ми се върти мисълта, че Дъмбълдор, който притежава удивителни магически способности, въпреки неговите недостатъци, може да е омагьосал снича да се отвори само за теб!

Сърцето на Хари започна да препуска бързо. Беше сигурен, че Скримджър е на прав път. Как можеше да избегне докосването на снича с кожата си, в присъствието на Министъра?

— Нищо не казваш — обади се Скримджър — Сигурно вече знаеш какво съдържа снича.

— Не… — каза Хари все още чудейки се как да го вземе без да го докосва. Само ако умееше Легилимантика, наистина да я умее и да прочете мислите на Хърмаяни… практически направо чуваше как мозъкът й работи на бясна скорост до него.

— Вземи го! — каза Скримджър тихо.

Хари срещна жълтите очи на Министъра и разбра, че няма да друга възможност, освен да се подчини. Той протегна ръка, Скримджър слабо се наведе напред и остави снича, бавно и внимателно, в дланта на Хари.

Нищо не стана. Когато пръстите на Хари се затвориха около снича, изморените му крилца продължиха да пърхат. Скримджър, Рон и Хърмаяни продължиха да се взират жадно в сега отчасти скритата топчица, надявайки се, че ще се трансформира по някакъв начин.

— Каква драма! — хладно каза Хари. Рон и Хърмаяни се засмяха.

— Това е всичко, така ли? — попита Хармаяни, приготвяйки се да стане от дивана.

— Не точно — отвърна Скримджър, който явно не беше никак доволен в момента. — Дъмбълдор ти остави още нещо, Потър.

— Какво е то? — попита Хари, развълнувайки се отново.

Скримджър не си направи труда да зачете отново.

— Мечът на Годрик Грифиндор! — отвърна.

Рон и Хърмаяни настръхнаха.

Хари се огледа наоколо търсейки знак от покритата с рубини дръжка, но Скримджър не извади меча от торбичката си, която във всички случаи изглеждаше прекалено малка, за да го побере.

— Е, къде е? — попита Хари подозрително.

— За съжаление — отвърна Скримджър — този меч не беше на Дъмбълдор, за да го оставя на някого. Мечът на Годрик Грифиндор е важен исторически предмет и затова принадлежи…

— Принадлежи на Хари! — прекъсна го Хърмаяни разпалено. — Избра го, той беше този, който го откри, появи се при него от Разпределителната шапка…

— Според сигурни исторически източници, мечът може да се дарява на всеки достоен представител на рода Грифиндор — каза Скримджър. — Но това не го прави лична собственост на г-н Потър, назависимо дали Дъмбълдор е решил така. Скримджър почеса лошо избръснатата си брадичка изучавайки Хари. — Защо мислите…?

— … че Дъмбълдор ми е оставил меча? — довърши Хари, борейки се да овладее гнева си.

— Сигурно си е мислел, че ще изглежда добре на стената ми.

— Това не е шега, Потър! — изръмжа Скримджър. — Не е ли, защото Дъмбълдор си мисли, че единствено мечът на Грифиндор може да победи Наследника на Слидерин? Дали той не е искал да ти остави меча, Потър, защото е вярвал, като много други, че ти си предопределения от съдбата да унищожиш Онзи-който-не-бива-да-се-назовава?

— Интересна теория… — каза Хари. — Дали някой някога се е опитвал да прободе Волдемор с меч? Може би Министерството трябва да сложи няколко души да помислят над това, вместо да си губят времето, разглобявайки Загасители, или прикривайки бягства от „Азкабан“! Значи това било, което правите, г-н Министър, затваряте се в своя кабинет, опитвайки се да отворите снич? Хора загиват, аз почти бях един от тях, Волдемор ме преследваше от три страни, уби и Лудоокия Муди, но нямаше и дума за това в Министерството, нали?… И вие все още очаквате да ви сътрудничим?!…

— Отиде твърде далеч! — извика Скримджър, изправяйки се; Хари скочи на крака също. Скримджър изкуцука до Хари и го мушна силно в корема с пръчката си; изглеждаше сякаш бяха направили дупка с цигара в тениската на Хари.

— Ей! — каза Рон, скачайки на крака и вдигайки собствената си пръчка, но Хари го спря:

— Недей! Искаш да му дадеш предтекст да ни арестува ли?

— Спомняш си, че не си на училище, нали? — каза Скримджър дишайки тежко в лицето Хари. — Спомняш си, че аз не съм Дъмбълдор, който ви прощаваше нахалството и неподчинението? Можеш да носиш белега си като корона, Потър, но няма да позволя на едно седемнайсет годишно момче да ми казва как да си върша работата! Време е да се научите на малко уважение!

— Време е да си го спечелите! — викна Хари.

Подът потрепери. Чуха се забързани стъпки после вратата на дневната се отвори и г-н и г-жа Уизли влетяха вътре.

— Ние… такова… ние си помислихме, че чухме… — започна г-н Уизли гледайки разтревожено към Хари и Министъра, застанали нос до нос.

… викове!… — довърши г-жа Уизли задъхано.

Скримджър остъпи няколко крачки от Хари, стрелкайки с поглед дупката, която бе прогорил в тениската му. Явно съжаляваше, че си е изпуснал нервите.

— Няма… няма нищо… — изръмжа той. — съжалявам за притеснението. — отвърна той поглеждайки Хари в лицето за последно. — Явно мислиш, че Министерството не иска това, което ти искаш — това, което Дъмбълдор искаше. Трябва да работим заедно.

— Не ми харесват методите Ви, г-н Министър! — каза Хари. — Не помните ли?

За втори път той вдигна дясната си ръка в юмрук и показа на Скримджър белега все още забелязаващ се отгоре, където пишеше „Няма да лъжа!“ Изражението на Скримджър стана каменно. Обърна се и без повече приказки напусна стаята. Г-жа Уизли забърза след него; Хари чу как те спряха на задната врата. След минута и нещо той каза „Тръгна си!“

— Какво искаше? — попита г-н Уизли, гледайки Хари, Рон и Хърмаяни, когато г-жа Уизли влезе забързана в стаята.

— Да ни даде това, което ни е завещал Дъмбълдор. — отвърна Хари. — Дадоха ни само това, което те прецениха.

Отвън в градината, над масата, трите предмета, които Скримджър им беше дал се подаваха от ръка на ръка. Всички се възхищаваха на Загасителя и „Разказите на поета Бийдъл“ и се оплакваха от факта, че Скримджър беше отказал да предаде меча, но никой не изказа никакви предположения, защо Дъмбълдор беше оставил на Хари снича. Когато г-н Уизли изследваше Загасителя за трети или четвърти път, г-жа Уизли се обади колебливо:

— Хари, миличък, всички са ужасно гладни, но не искахме да започваме без вас… да сервирам ли вече вечерята?

Всички ядоха доста бързо и след още по-бързото изпяване на „Честит Рожден ден!“ и поглъщането на тортата, партито свърши. Хагрид, който беше поканен на сватбата следващия ден, но беше прекалено огромен да спи в „Хралупата“, отиде да си вдигне палатка в съседната нива.

— Чакай ни горе!… — прошепна Хари в ухото на Хърмаяни, докато помагаха на г-жа Уизли да върне градината в нормалното й състояние. — След като всички си легнат…

Горе в таванската стая Рон изследваше Загасителя си, а Хари пълнеше торбичката от магарешка кожа от Хагрид, не със злато, но с предмети, които му бяха наистина скъпи, както изглежда, като Хитроумната карта, парчето от вълшебното огледало на Сириус, медальона на Р. А. Б. Завърза здраво връвчицата на торбичката около врата си, после седна, държейки стария снич и гледаше как крилцата му пърхат слабо. Най-сетне Хърмаяни потропа на вратата и се шмугна на пръсти вътре.

— МУФЛАТИО! — прошепна тя, махайки с пръчката си по посока на стълбището.

— Нали не одобряваше това заклинание? — възкликна Рон.

— Времената се менят! — иронично отвърна Хърмаяни. — Сега, покажи ни Загасителя.

Рон го извади с готовност. Държейки го пред себе си, го щракна. Самотната лампа, която светеше угасна веднага.

— Това нещо, — прошепна Хърмаяни в тъмното. — можем да извършим и с Перуански незабавен тъмен мрачен прах.

Чу се ново тихо „щрак“ и топчицата светлина от лампата полетя обратно към тавана и стана светло отново.

— Нямам думи, велико е! — каза Рон, леко отбранително — и от това, което каза Министъра, излиза, че Дъмбълдор го е направил сам!

— Знам, но той едва ли щеше да те спомене в наследството си само за да ни помогне да загасяме светлините!

— Да не смяташ, че той е знаел, че Министерството може конфискува завещанието му и ще проучи всичко, което ни е оставил? — попита Хари.

— Много ясно! — отвърна Хърмаяни. — Той не е можел да ни каже защо точно ни оставя тези неща, но това не обяснява…

— … защо не ни е намекнал преди да умре? — предположи Рон.

— Да, точно! — каза Хърмаяни, потупвайки леко „Разказите на поета Бийдъл“ — Ако тези неща са толкова важни да минат под носа на Министерството, ще помислим, че ни ги оставил да разберем защо… освен ако не е мислел, че е очевидно?

— Значи е помислил грешно, така ли? — попита Рон. — Винаги съм казвал, че е побъркан. Блиянтен и така нататък, да, но луд. Да оставя на Хари стар снич — защо по дяволите му е?!

— Нямам никаква идея! — каза Хърмаяни. — когато Скримджър те накара да го вземеш, Хари, бях напълно сигурна, че нещо ще се случи!

— Да, ами… ДА! — каза Хари, пулсът му се ускори, когато взе снича между пръстите си. — Нямаше да опитвам прекалено настоятелно пред Скримджър, нали?

— Какво имаш предвид? — попита Хърмаяни.

— Сничът, който хванах през първия си куидичен мач? — каза Хари. — Не помните ли?!

Хърмаяни изглеждаше просто смаяна. Рон, задъхан местеше поглед от Хари към снича и обратно докато най-сетне не откри гласа си.

— НО… ТОГАВА ТИ ЕДВА НЕ ГО ГЛЪТНА!

— Точно така! — каза Хари и докато сърцето му биеше бързо, докосна устните си до снича.

Не се отвори. Горчиво разочарование бликна в него; той свали златния снич и тогава Хърмаяни извика:

— Надпис! Има нещо написано върху него, виж, бързо!!

Той почти изпусна снича от изненада и вълнение. Хърмаяни беше права. Гравирани върху гладката златна повърхност, където секунди по-рано нямаше нищо, се бяха появили пет думи написани с тънък, наклонен почерк, който Хари разпозна, че е на Дъмбълдор.

Аз се отварям при затваряне

Тъкмо ги беше прочел когато думите изчезнаха внезапно.

— „Аз се отварям…“ какво ли трябва да значи това?

Хърмаяни и Рон поклатиха глави, гледайки безучастно.

— „Аз се отварям при затваряне“, „Аз се отварям при затваряне“

Но без значение, колко пъти повтаряха думите, с много различни варианти, не можаха да измислят повече значения от тях.

— И мечът! — каза Рон накрая, когато вече отхвърляха идеята, че предметите могат да помогнат за разгадаването на надписа на снича.

— Защо е искал Хари да притежава меча?

— И защо просто не ми е казал? — каза тихо Хари. — Аз бях там, той беше точно на стената в кабинета му през всичките ни разговори през година! Защо ако искаше да го притежавам не ми го даде тогава?

Той почуства докато мислеха, че седи в класната стая, пред въпрос върху който е учил, но мозъкът му работеше бавно и неотзивчиво. Имаше ли нещо, което бе пропуснал от дългите си разговори с Дъмбълдор миналата година? Как можеше да знае какво значеше всичко това? Дали Дъмбълдор е очаквал от него да го разбере?

— А колкото до книгата… — обади се Хърмаяни — „Разказите на поета Бийдъл“ — никога не съм чувала за тях!

— Никога не си чела „Разказите на поета Бийдъл“? — възкликна Рон невярващо. — Шегуваш се, нали?

— Не, съвсем не! — отвърна Хърмаяни изненадана. — Ти да не ги знаеш?

— Е, разбира се, че ги знам!

Хари вдигна поглед, забавлявайки се. Обстоятелството, че Рон е чел книга, която Хърмаяни не е, беше чудо невиждано. Рон изгледа смаяно изненаданите им физиономии.

— О-о, хайде де! Всички стари истории за деца се предполага, че са на Бийдъл, нали? „Изворът на справедливото щастие“… „Магьосникът и скачащото гърне“… „Бабити Рабити и нейния кудкудякащ дървен крак“…

— Моля?! — възкликна Хърмаяни, като се разкиска. — Как беше последното?

— О-о, я стига! — каза Рон, гледайки невярващо към Хари и Хармаяни. — Трябва да сте чували за Бабити Рабити…

— Рон, знаеш прекрасно, че Хари и аз сме израснали сред мъгъли! — каза Хърмаяни. — Не сме слушали такива истории, когато сме били малки, слушали сме „Снежанка и седемте джуджета“ и „Пепеляшка“…

— К’во е т’ва, нек’во заболяване?

— Значи това са детски приказки?! — попита Хърмаяни, навеждайки се над руните.

— Ами да! — каза Рон несигурно. — Имам предвид, това което чухте, всички тези стари приказки са написани от Бийдъл. Не знам как изглеждат в оригиналните си варианти.

— Но съм учудена защо Дъмбълдор си е помислил, че трябва да ги прочета?…

Нещо почна да пращи на долния етаж.

— Сигурно е Чарли, сега мама спи и чака да му порасне косата! — каза Рон нервно.

— Все тая, трябва да си лягаме — прошепна Хърмаяни. — Не искам да се успя за утре.

— Не искаме — съгласи се Рон. — Брутално тройно убийство от майката на младоженеца би могло да подейства подтискащо на сватбата. Аз ще загася светлината.

И той щракна със Загасителя, когато Хармаяни напусна стаята.