Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава деветнадесетаСРЕБЪРНАТА КОШУТА

В полунощ Хърмаяни пое смяната, докато навън валеше сняг. Сънищата на Хари бяха объркани и тревожни: Наджини се появяваше и изчезваше, първо през огромен пръстен, а след това — през венец от коледни рози. Хари се будеше няколко пъти, въобразявайки си, че някой го вика в далечината. Вятърът, който вееше около палатката, му приличаше на нечии стъпки или глас.

Накрая Хари се изправи в тъмнината и отиде при Хърмаяни, която се беше свила на входа на палатката и четеше „История на магията“, осветявайки си с магическата пръчка. Снегът валеше обилно и тя приветства идеята на Хари да съберат нещата си рано и да заминат.

— Ще потърсим подслон другаде — съгласи се тя, докато обличаше жилетка върху пижамата си. — Мислех си, че чувам стъпки навън. Дори ми се струва, че видях някого веднъж или два пъти!

Хари спря за момент, докато обличаше пуловера си и загледа тихия, неподвижен врагоглед на масата.

— Сигурна съм, че си въобразявам! — каза изнервено Хърмаяни. — Снегът и тъмнината заблуждават очите… И все пак, защо не се магипортираме под мантията-невидимка за всеки случай?…

Половин час по-късно двамата свиха палатката и бяха готови за магипортиране. Хари носеше Хоркрукса, а Хърмаяни — украсената чантичка. Двамата бяха обзети от напрежение; краката на Хари се издигнаха над земята, след което се спънаха силно в нещо, което приличаше на замръзнала почва, покрита с листа.

— Къде сме?… — попита той, загледан в свежата гора, докато Хърмаяни отваряше чантата и започна да разпъва краищата на палатката.

— В гората на Дийн — отговори тя — Веднъж лагерувахме тук с мама и татко.

Беше ужасно студено и снегът не спираше да вали, но поне двамата бяха защитени от вятъра. Те прекараха по-голямата част от деня в палатката, където свити търсеха топлина около сините пламъчета, които Хърмаяни умееше да прави и които можеха да се скриват и разнасят в буркан. Хари се чувстваше, сякаш се съвзема от някаква кратка, но лоша болест; това чувство беше подсилено и от загрижеността на Хърмаяни. Следобедните снежинки валяха върху тях и не пощадиха дори закътания подслон, който се покри с пухкав сняг.

След две почти безсънни нощи сетивата на Хари се бяха изострили. Бягството им от Годрикс Холоу беше толкова трудно, че Волдемор изглеждаше все по-близо до тях, все по-заплашителен. Щом отново настъпи мракът, Хари отказа на Хърмаяни да го смени на пост и я отпрати да спи.

Хари седна на изхода на палатката на една стара възглавница. Той облече всичките си жилетки и въпреки това трепереше от студ. Тъмнината проникваше с всеки изминал час, докато стана невъзможно да се вижда. Той мислеше да извади Хитроумната карта, за да погледа точката на Джини за малко, но се сети, че в момента „Хогуортс“ е в Коледна ваканция и тя верояно се е върнала в „Хралупата“.

Огромната гора преувеличаваше дори най-малките движения. Хари знаеше, че наоколо е пълно с живи твари, но се надяваше те да останат мирни и тихи, за да може да различава невинното им движение от зловещите шумове. Той си спомняше звука от плъзгащата се по мъртви листа мантия преди много години и му се стори, че я е чул отново, преди да се опомни. Техните защитни заклинания работеха успешно толкова време; защо да се пречупят точно сега? Въпреки това, той не можеше да се освободи от чувството, че нещо не е както трябва тази вечер.

Няколко пъти се изправяше рязко, а вратът го болеше от неудобния ъгъл на стената на палатката, под който беше заспал. Нощта с нейната дълбока, кадифена тъмнина го караше да се чувства, сякаш е прекъснат по средата на магипортиране. Когато Хари вдигна ръка пред лицето, за да различи пръстите си, то се случи.

Ярка сребърна светлина, движеща се между дърветата, се появи точно пред него. Каквото и да беше това, се движеше напълно безшумно. Светлината просто плаваше към него.

Със замръзнал в гърлото глас, той скочи и вдигна пръчката на Хърмаяни. Закри очите си, които бяха ослепени от светлината. Между катранените силуети на дърветата нещото наближаваше към него.

И тогава източникът на светлината се показа зад един дъб. Беше сребристо бяла кошута, ярка и ослепителна като Луната. Тя прокарваше пътя си в снега тихо и без да оставя стъпки. Тя пристъпи към него и го погледна изпод дългите мигли на широките си очи.

Хари се вгледа в създанието, изпълнен с учудване, но не заради странния й вид, а заради необяснимото чувство, че я познава отнякъде. Почувства, че я е очаквал, но е забравил да са си уговаряли среща. Импулсът да повика Хърмаяни вече беше изчезнал. Той знаеше с пълна сигурност, че тя е дошла само и единствено за него.

Те се гледаха известно време, след това тя се обърна и си тръгна.

— Не!… — извика той, а гласът му спря, разбирайки, че няма полза — Върни се!

Тя продължи да стъпва предпазливо между дърветата и яркостта й изчезна между тъмните им дънери. За една кратка секунда той се поколеба. Предпазливостта му шептеше, че това е измама, примамка, капан. Но превъзхождащият инстинкт му казваше, че това не беше Черна магия. Хари тръгна след кошутата.

Снегът скърцаше под краката му, но кошутата не издаваше никакъв звук, докато преминаваше през дърветата, тъй като беше само светлина. Те навлизаха все по-надълбоко в гората и Хари вървеше бързо с надеждата, че щом тя спре, ще му позволи да я доближи. И след това тя щеше да проговори и ще му каже всичко, което трябва да знае.

Накрая кошутата спря. Тя обърна красивата си глава към него още един път и той се затича с желанието да й зададе въпрос. Ала щом отвори устата си, тя изчезна.

Макар и погълната от тъмнината, лъскавият й образ се отразяваше в ретините му; затъмни зрението му, като светеше, докато той мигаше с клепачите си. Сега започна да се страхува: нейното присъствие значеше безопасност.

— ЛУМОС! — прошепна той и краят на пръчката се запали.

С всяко следващо мигване отпечатъкът на кошутата се губеше, докато той стоеше там, слушаше звуците от гората — далечното пукане на клонки и мекото шумолене на снега. Дали щяха да го нападнат? Дали беше хванат в клопка? Дали той си въобразяваше, че някой стои отвъд светлината на пръчката и го наблюдава?

Той вдигна пръчката по-високо. Никой не изскочи пред него, нито блясък от зелена светлина се появи иззад някое дърво. Тогава защо тя го доведе тук? Нещо проблясна в светлината на пръчката и Хари се обърна, но видя единствено малко, замръзнало езеро, чиято черна повърхност искреше, докато той я разглеждаше. Той се приближи внимателно и погледна надолу. Ледът отрази разкривената му сянка и излизащия от пръчката лъч, но дълбоко под дебелата, замъглена повърхност блестеше нещо друго. Голям сребърен кръст…

Сърцето му се качи в гърлото: той падна на колене на ръба на езерото и насочи пръчката, така че да освети максимално дъното. Отблясък на тъмно червено… Това беше МЕЧ с блестящи рубини по дръжката… Мечът на Грифиндор лежеше на дъното на горското езеро!

Едва дишайки, той се втренчи в него. Как беше възможно?! Как можеше да попадне в горското езеро, толкова близо до мястото на техния лагер? Дали някаква неизвестна магия беше довела Хърмаяни до това място или кошутата, която той помисли за Патронус, беше пазач на езерото? Или пък мечът бе сложен в езерото след като пристигнаха и именно заради това? Тогава кой беше човекът, който искаше да го предаде на Хари? Той отново насочи пръчката към заобикалящите го дървета, търсейки човешки силует, проблясване на око, но не видя нищо. Всичко беше същото, освен увеличаващия се страх, когато отново обърна погледа си към лежащия на дъното на езерото меч.

Той посочи с пръчката сребристата форма и прошепна:

— АКЦИО МЕЧ!

Не последва реакция, но Хари и не очакваше. Ако беше толкова лесно, мечът щеше да лежи на земята, а не на дъното на замръзнало езеро. Той започна да обикаля ледения кръг, мислейки за последния път, когато мечът се беше появил при него. Тогава той беше в голяма опасност и беше молил за помощ.

— Помощ!… — прошепна той, но мечът си остана на дъното, безучастен и неподвижен. Ходейки, Хари се запита какво беше това, което Дъмбълдор му беше казал последния път, когато получи меча? „Само истински грифиндорец можеше да извади меча от Шапката“. И какви качества са характерни за грифиндореца? Тъничък глас в главата на Хари му отговори: „смелост и твърдост предпочиташе Грифиндор“. Хари спря да ходи и въздъхна тежко. Димящият му дъх бързо се разпръсна в замръзналия въздух. Той знаеше какво трябва да направи. Всъщност той се сети, още щом видя меча в замръзналото езеро. Той отново се обърна към дърветата, но вече знаеше, че никой няма да го нападне. Беше имал късмет, докато той вървеше сам през гората, а и след това, докато разглеждаше езерото. Единствената причина да отлага досега беше, че незабавното действие не беше особено добра идея…

С треперещи пръсти Хари започна да съблича всичките си дрехи. Не беше уверен дали това е проява на доблест, но поне не викна Хърмаяни да направи това вместо него. Някаква сова се чу, докато се събличаше и той се сети за Хедуиг с тъга… Вече трепереше целият, зъбите му тракаха страховито, но той не спря и се събличаше, докато остана по бельо, бос в снега. Той остави торбичката, съдържаща пръчката, писмото на майка му, късчето от огледалото на Сириус и стария снич на върха на купчината дрехи, след което насочи пръчката на Хърмаяни към леда.

— ДИФИНДО!

Тишината се пропука със звук, като от куршум. Повърхността на езерото се начупи и парчета тъмен лед се завъртяха в развълнуваната вода. Хари разбра, че не е дълбоко, но за да вземе меча, трябваше да се потопи изцяло във водата.

Обмислянето на задачата нямаше да я направи по-лесна, нито пък водата — по-топла. Той стъпи до ръба на езерото и остави светещата пръчка на Хърмаяни на земята. След това скочи без да мисли колко е студено или колко много ще трепери.

Цялото му тяло сякаш изрева от студ. Въздухът в дробовете му като че замръзна и той потъна до рамене в ледената вода. Дишаше трудно и водата се плискаше навън по края на езерото. Искаше да се гмурне само веднъж. Отлагаше с всяка следваща секунда пълното потапяне, пъшкаше и трепереше, докато не се самоубеди напълно. Събра всичката си смелост и се гмурна.

Студът го обзе като огън, беше като агония. Чувстваше, че дори мозъкът му е замръзнал, докато си пробиваше път през мрачната вода до дъното, където напипа меча. Пръстите му хванаха дръжката и той я дръпна нагоре.

Тогава нещо се уви около врата му. Помисли, че това са водни растения, макар че нищо не го беше докоснало като се гмуркаше и вдигна ръка, за да се освободи. Но това не беше растение: верижката на Хоркрукса се беше затегнала и притискаше трахеята му.

Хари риташе бясно, опитвайки се да се изтласка обратно на повърхността, но стигна единствено до каменната стена на басейна. Докато се мяташе и задушаваше, той започна да драска по веригата, но замръзналите му пръсти не можеха да я разхлабят. Малки светлинки пукаха в главата му и той започна да се дави. Нямаше какво да направи и ръцете, които го стискаха, бяха със сигурност ръцете на смъртта. Докато се задавяше и повдигаше, измокрен и студен, както никога през живота си, той дойде на себе си, лежащ по лице в снега. Някъде наблизо друг човек пъшкаше, кашляше и се клатеше наляво и надясно. Хърмаяни отново идваше навреме, както при нападението на змията… И все пак… не звучеше като нея, не и с тази дълбока кашлица и тежки стъпки…

Хари нямаше сили да повдигне глава и да види спасителя си. Всичко, което можа да направи, беше да вдигне трепереща ръка към гърлото си и да опипа мястото, където медальонът се беше впил силно в плътта му. Той беше изчезнал. Някой го беше освободил. След това над главата му се чу задъхан глас:

— Ти… нормален ли си, бе?!

Нищо друго, освен изненадата да чуе този глас, не можеше да накара Хари да стане. Зъзнейки свирепо, той се олюля на краката си. Пред него стоеше Рон, напълно облечен, но мокър и с кичури коса по лицето. Той държеше меча на Грифиндор в едната ръка и Хоркрукса със счупената му верижка в другата.

— Защо по дяволите, — задъхано каза Рон, вдигайки Хоркрукса, който се клатушкаше на скъсената си верижка — не свали това нещо преди да се гмурнеш?

Хари не можа да отговори. Сребърната кошута беше нищо в сравнение с появата на Рон; той не можеше да повярва. Тресейки се от студ, хвана купчината дрехи на ръба на езерото и започна да се облича. Докато слагаше пуловер след пуловер, Хари се втренчи в Рон, наполовина очаквайки го да изчезне всеки момент, докато го губеше от поглед, и все пак той беше истински: току-що се беше гмурнал в езерото и спаси живота на Хари.

— Т-ти ли беше? — накрая каза Хари с тракащи зъби и отслабнал вследствие на душенето глас.

— Ами, да — каза Рон, гледайки леко объркано.

— Т-ти ли измагьоса кошутата?

— Какво?! Не, разбира се, че не! Мислех, че ти я измагьосваш!

— Моят Патронус е елен.

— А, да. Забелязах, че е различен. Нямаше рога.

Хари отново закачи торбичката на Хагрид на врата си, сложи последния пуловер, наведе се да вземе пръчката на Хърмаяни и отново зяпна Рон.

— Как успя да дойдеш?…

Очевидно Рон се надяваше тази част да дойде по-късно, или изобщо да не идва.

— Е, аз… такова… нали се сещаш… Аз се върнах. Ако… — той прочисти гърлото си — Нали знаеш. Ако все още ме искате…

Настъпи пауза, в която причината за заминаването на Рон се издигна като стена между тях. Но той вече беше тук. Върна се и спаси живота на Хари.

Рон погледна надолу към ръцете си. Учуди се искрено, щом видя какво държи в тях.

— О-о, ясно! Схванах… — малко закъсняло каза той, вдигайки меча, за да може Хари да го погледне — Затова скочи, нали?

— Да… — съгласи се Хари — Но не разбирам. Как дойде дотук? Как ни намери?

— Дълга история — отвърна Рон — Търсех ви с часове, това е голяма гора все пак. И щом си помислих, че ще е по-добре да пренощувам под някое дърво и да изчакам до сутринта, видях този елен да се задава, а след него и ти.

— Никой друг ли не видя?

— Не — каза Рон — Аз…

Той се поколеба и погледна към две дървета, израснали едно до друго наблизо.

— Струва ми се, че видях нещо да се движи там, но тогава вече тичах към езерото, защото ти се гмурна и не се появи, така че нямаше да обикалям… Хей!

Хари вече бързаше към мястото, което Рон беше посочил. Двата дъба растяха много близко един до друг; имаше дупка, широка едва няколко инча на нивото на очите, едно идеално място, за да гледаш, без да бъдеш гледан. По земята около корените обаче нямаше сняг и Хари не съумя да види някакви стъпки. Той тръгна обратно към мястото, където Рон го чакаше с меча и Хоркрукса в ръцете си.

— Намери ли нещо? — попита той.

— Не… — отговори Хари.

— Как тогава мечът се е озовал в това езеро?

— Вероятно го е сложил онзи, който измагьоса Патронуса.

И двамата погледнаха към богато украсения сребърен меч, чиято рубинена дръжка присвяткваше на светлината от пръчката на Хърмаяни.

— И ти мислиш, че този е истинският? — попита Рон.

— Има само един начин да разберем, нали? — заяви Хари.

Хоркруксът все още се люлееше от ръката на Рон. Медальонът потрепваше съвсем слабо. Хари знаеше, че нещото в него се беше раздвижило отново. То усещаше присъствието на меча и беше предпочело да опита да убие Хари, отколкото да му позволи да го вземе. Сега не беше времето за дълги разговори; сега беше моментът да разрушат медальона завинаги. Хари се огледа с пръчката на Хърмаяни и видя мястото: гладка скала в сянката на висок чинар.

— Ела — рече той и го заведе дотам, изчисти снега от повърхността на скалата и протегна ръка за хоркрукса. Рон му предложи меча, обаче Хари поклати глава.

— Не, ти ще го направиш…

— Аз?! — изненада се Рон — Но… защо?

— Защото ТИ извади меча от езерото. Мисля, че е по-редно да си ти!

Постъпката на Хари не беше особено благородна. Тъй като беше уверен, че кошутата не може да го нарани, той знаеше, че мечът се полага на Рон. Дъмбълдор беше научил Хари поне на някои неща за определени видове магия, за огромните последствия на някоя постъпка.

— Аз ще го отворя, — започна Хари — а ти го промуши. Веднага, чу ли? Защото каквото и да има вътре, то ще се съпротивлява. Частицата душа в дневника на Риддъл се опитваше да ме убие.

— Как ще го отвориш?! — попита Рон. Изглеждаше ужасен.

— Ще му кажа да се отвори на змийски език — отвърна Хари. Толкова бързо се сети за отговора, че си помисли, че го е знаел винаги, дълбоко в себе си. Може би скорошната му среща с Наджини му беше помогнала да го осъзнае. Той погледна надолу към извитата по змийски „С“, инструктирана с блестящи зелени камъни. Беше лесно да си представи малка змия, извита върху студената скала.

— Не! — спря го Рон — Не, не го отваряй! Сериозно говоря!

— Защо не? — учуди се Хари — Хайде да се отървем от това проклето нещо, вече минаха месеци…

— Не мога, Хари, сериозно — ти го направи…

— Но защо?

— Защото това ми влияе зле! — рече Рон, докато се отдръпваше от медальона — Не мога да се справя! Не се извинявам, но на мен ми се отразява по-зле, отколкото на теб и Хърмаяни, и ме кара да мисля неща, които така или иначе си мисля, но това влошава всичко. Не мога да го обясня и след това го свалям и всичко е наред, но после трябва отново да слагам това ужасяващо нещо. Не мога да го направя, Хари!

Той се дърпаше назад, влачейки меча със себе си и клатейки глава.

— Можеш да го направиш — каза Хари — МОЖЕШ! Току-що извади меча, ЗНАМ, че ТИ трябва да си този, който ще го използва. Моля те, освободи ни от него, Рон.

Звукът от името му сякаш го мотивира. Рон преглътна, после, все още дишайки тежко през дългия си нос, отново се приближи към скалата.

— Кажи ми кога!… — изграчи той.

— На три! — отвърна Хари, поглеждайки пак надолу към медальона и присвивайки очи, докато се концентрираше върху буквата „С“, представяйки си змия. В това време съдържанието на медальона тропаше като хлебарка, хваната в капан. Щеше да бъде лесно да го съжали, но раната по врата на Хари все още гореше.

— Едно… две… ТРИ!… Отвори с-с-се…

Последната дума прозвуча като съскане и ръмжене и златните капаци на медальона се отвориха широко с леко щракване. Зад двете стъклени прозорчета блеснаха нечии очи, тъмни и красиви, като очите на Том Риддъл преди да станат алени и със зеници като резки.

— Промуши го! — нареди Хари, докато държеше медальона върху камъка.

Рон издигна меча в треперещите си ръце: той се извиси над лудо въртящите се очи и Хари хвана медальона още по-здраво и започна да си представя как кръвта пада от празните прозорци.

И тогава някакъв глас изсъска от Хоркрукса:

— Видях сърцето ти и то е мое!

— Не го слушай! — рязко каза Хари — Промуши го!

— Видях мечтите ти, Роналд Уизли, видях и страховете ти. Всичко, което желаеш е възможно, но възможно е и всичко, от което се страхуваш!

— Намушкай го!! — крещеше Хари. Гласът му отекваше из заобикалящите ги дървета, острието на меча се тресеше, а Рон се втренчил в очите на Риддъл.

— Най-малко обичан, винаги, от майката, която копнееше за дъщеря… най-малко обичан, сега, от момичето, което предпочита твоя приятел… Вечно втори, вечно засенчен.

— Рон, намушкай го СЕГА! — викна Хари. Той можеше да усети как медальонът трепери и се плашеше от това, което предстои. Рон вдигна меча още по-високо, и щом го направи, очите на Риддъл започнаха да блестят в алено. От прозорчетата на медальона, от очите, изникнаха, като два разкривени мехура нещо подобно на главите на Хари и Хърмаяни.

Рон изкрещя от изненада и се дръпна назад, когато призрачните фигури тръгнаха да излизат от медальона: първо гърдите, после кръстът и краката, докато не застанаха в медальона, един до друг като дървета с общ корен, накланяйки се над Рон и истинския Хари, който се беше отдръпнал от внезапно нажежилия се медальон.

— Рон! — извика той, но риддълският Хари в момента говореше с гласа на Волдемор и Рон зяпаше, хипнотизиран в лицето му.

— Защо се върна? Ние се справяхме по-добре без теб, бяхме по-щастливи без теб, радвахме се на отсъствието ти… надсмивахме са над глупостта ти, страхливостта ти, надменността ти…

— Надменност! — отекна гласът на риддълската Хърмаяни, която беше по-хубава и въпреки това — по-ужасяваща от истинската. Тя се наклони, кикотейки се, пред Рон, който изглеждаше ужасен и вцепенен, а до него мечът се люлееше наляво-нядясно — Кой би те погледнал, кой би ти обърнал внимание, освен Хари Потър? Какво си направил ти, в сравнение с Избрания? Какво си ти в сравнение с „момчето-което-оцеля“?

— Рон, намушкай го, НАМУШКАЙ ГО!!! — викаше Хари, но Рон не помръдна. Очите му се бяха разширили и отразяваха риддълските Хари и Хърмаяни. Косите им се вееха като пламъци, очите им блестяха в червено, а гласовете им се извисяваха в зловещ дует.

— Майка ти си призна… — подиграваше се риддълският Хари, докато риддълската Хърмаяни се смееше — че би предпочела аз да съм й син, отколкото ти… С радост би ни заменила.

— Коя жена нямаше да предпочете него, коя жена би избрала теб? Ти си НИЩО, нищо, нищо в сравнение с него!… — продължаваше да нарежда риддълската Хърмаяни, протягайки се и целувайки риддълския Хари.

На земята пред тях, лицето на Рон се изпълни със силен гняв. Той вдигна меча високо, докато ръцете му се тресяха.

— Хайде, давай Рон! — заповяда Хари.

Рон погледна към него и на Хари му се стори, че видя алена следа в очите му…

— Рон!…

Мечът проблясна и се заби. Хари се отскочи встрани, когато парчето метал се счупи с протяжен писък. Завъртя се в кръг, хлъзгайки се в снега, с високо вдигната пръчка, готов да се отбранява. Нямаше обаче от какво…

Чудовищните призраци на него и Хърмаяни бяха изчезнали. Там беше само Рон, който стоеше с отпуснатия в ръката си меч и гледаше останките от медальона върху гладката скала.

Хари бавно тръгна към него, без да знае какво да каже или направи. Рон дишаше тежко. Очите му вече не бяха червени, а влажни и в нормалния си син цвят.

Хари се наведе, преструвайки се, че не е видял, и вдигна счупения Хоркрукс. Рон беше разбил стъклата и на двете прозорчета. Очите на Риддъл бяха изчезнали, а изцапаната копринена подплата на медальона димеше леко. Нещото, което беше живяло в медальона, беше изчезнало; изтезаването на Рон се оказа последното му действие. Мечът издрънча, когато Рон го изпусна. Той беше паднал на колене, хванал се с ръце за главата си. Тресеше се, но не от студа, както и Хари разбра. Хари наблъска счупения медальон в джоба си, коленичи до Рон и предпазливо сложи ръка на рамото му. Прие за добър знак това, че Рон не го отхвърли.

— След като си тръгна — започна той тихо, благодарен, че лицето на Рон беше скрито — тя плака цяла седмица. Може и за по-дълго, но не искаше да я виждам. Имаше много нощи, в които дори не си продумвахме. Заради твоето отсъствие…

Той не можа да довърши; чак сега, когато Рон се беше завърнал, Хари осъзна колко много им е струвало отсъствието му.

— Тя ми е като сестра… — продължи той — Обичам я като сестра и смятам, че тя чувства същото към мен. Винаги е било така. Мислех, че знаеш…

Рон не отговори, но извърна лицето си настрани от Хари и шумно избърса носа си с ръкав. Хари се изправи на крака и отиде до мястото, където лежеше огромната раница на Рон, на няколко ярда от тях, изоставена, тъй като Рон се беше хвърлил в езерото да спасява Хари. Той я сложи на собствения си гръб и се върна при Рон, който се изправи, щом Хари се върна към него. Очите му бяха кървясали, но иначе изглеждаше спокоен.

— Съжалявам — тихо прошепна той — Съжалявам, че си тръгнах. Знам, че бях а… а…

Той се огледа наоколо в мрака, с надеждата, че някоя лоша дума ще го връхлети в този момент.

— Ти изкупи всичката си вина тази вечер! — успокои го Хари — Като завладя меча… Като унищожи Хоркрукса… Като спаси живота ми…

— Така звучи много по-героично, отколкото всъщност беше… — промърмори Рон.

— Такива неща винаги звучат много по-героично, отколкото са — каза Хари — Опитвам се да ти го набия в главата от години!…

Едновременно те се втурнаха напред и се прегърнаха, като Хари притисна все още мокрия гръб на якето на Рон.

— И сега… — продължи Хари, щом се пуснаха — Всичко, което трябва да направим, е да намерим палатката отново.

Това не беше трудно. Въпреки, че разходката през тъмната гора с кошутата изглеждаше дълга, с компанията на Рон обратният път му се струваше много по-кратък. Хари нямаше търпение да събуди Хърмаяни и влезе с огромно вълнение в палатката, докато Рон изоставаше малко зад него.

Вътре беше топло след езерото и гората, а единственото осветление бяха сините пламъци, които все още трептяха в паничка на пода. Хърмаяни бързо беше заспала, свита под одеялата си, и не мърдаше, докато Хари не повтори името й няколко пъти.

— Хърмаяни!

Тя се размърда, после бързо седна, махайки падналата пред очите й коса.

— Какво има? Хари? Добре ли си?

— Всичко вече е наред, да! Повече от добре! Чудесно се чувствам! И има още някой тук.

— Какво имаш предвид? Кой…?

Тя видя Рон, който стоеше, хванал меча и от него капеше вода по вехтия килим. Хари се дръпна в един тъмен ъгъл, свали раницата на Рон и опита да се смеси с пейзажа.

Хърмаяни стана от леглото си и се затича като сомнамбул към Рон с очи, впити в бледото му лице. Спря точно пред него, с леко разтворени устни и широко отворени очи. Рон й се усмихна плахо и вдигна ръцете си наполовина.

Хърмаяни се хвърли върху него и започна да го налага по всяко свободно място от тялото му, което виждаше.

— Ох… а-а-у… махай се! Какво, по…? Хърмаяни — ОХ!

— Ти… пълен… глупак… Роналд… Уизли!

Тя придружаваше всяка дума с удар Рон тръгна да отстъпва, защитавайки лицето си, докато Хърмаяни го преследваше.

— Ти… се дотътри… обратно… тук… след… седмици… и… седмици… ох, къде ми е пръчката?

Тя изглеждаше готова да я избие от ръцете на Хари и той реагира по инстинкт.

— ПРОТЕГО!

Появи се невидимият щит между Рон и Хърмаяни. Силата му я изхвърли назад на пода. Докато плюеше коса от устата си, тя се изправи отново.

— Хърмаяни! — викна Хари — Успокой се…

— Няма пък да се успокоя! — крещеше тя. Никога преди той не я беше виждал да губи контрол по този начин; изглеждаше напълно превъртяла.

— Върни ми пръчката! Върни ми я!!

— Хърмаяни, може ли…

— Не ми казвай какво да правя, Хари Потър! — изписка тя — Да не си посмял! Върни ми пръчката! И ТИ!

Тя сочеше Рон с ужасяващо обвинение. Изглеждаше като проклятие и Хари не можеше да вини Рон, задето отстъпи назад.

— Тичах след теб! Виках те! Умолявах те да се върнеш!

— Знам… — каза Рон — Съжалявам, Хърмаяни. Наистина, аз…

— О, ти съжаляваш!

Тя се изсмя с писклив, неконтролируем смях; Рон погледна към Хари за помощ, но Хари само показа безпомощна физиономия.

— Ти се върна след седмици… седмици… и мислиш, че всичко ще се оправи, ако просто се извиниш?

— А какво пък друго мога да кажа? — извика Рон, а Хари беше доволен, че той се съпротивлява.

— О, откъде ли да знам! — отвърна Хърмаяни с ужасен сарказъм — Раздвижи мозъка си, Рон, ще отнеме само няколко секунди…

— Хърмаяни! — прекъсна я Хари, който усети, че думите му няма да имат особен смисъл — Той току-що ми спаси…

— Не ме интересува! — извика тя — Не ме интересува какво е направил! Седмици и седмици, можеше вече да сме мъртви.

— Знаех, че не сте мъртви! — виеше Рон, заглушавайки гласа й за първи път и доближавайки се до нея толкова, колкото щитът му позволяваше — Хари постоянно присъства в „Пророчески вести“, по радиото, търсят ви навсякъде, постоянно пускат слухове и шантави истории около вас. Щях да разбера, ако бяхте мъртви, не знаете какво ми беше…

— К-какво ти е било на теб??!!

Гласът й беше толкова писклив, че скоро само прилепите щяха да я чуват, но покрай възмущението си, гласът й падна и Рон се възползва от момента.

— Исках да се върна в същия миг, когато се магипортирах, но попаднах на банда „ловци“, Хърмаяни, и не можех да се скрия никъде!

— Каква банда?! — попита Хари, а Хърмаяни се хвърли на един стол, с толкова здраво кръстосани ръце и крака, че изглеждаше малко възможно да ги разплете в следващите няколко години.

— „Ловци“ — отново каза Рон — Те са навсякъде, това са банди, които опитват да спечелят злато, залавяйки мътнороди и мъгълокръвни. Министерството е обявило награда за всеки заловен. Понеже бях сам и изглеждах като ученик, те се заинтересуваха от мен и помислиха, че съм мъгълокръвен, който се крие. Трябваше да говоря бързо, за да се спася от залавяне от Министерството.

— Какво им каза?

— Казах им, че съм Стан Шънпайк. Това беше първият човек, за когото се сетих…

— И те ти повярваха?

— Е, не бяха кой знае колко умни. Един от тях определено беше наполовина трол, егати как смърдеше…

Рон погледна за кратко Хърмаяни с надеждата тя да поомекне от тази шегичка, но изражението й остана каменно над здраво кръстосаните й крайници.

— Както и да е, те спориха за това дали съм Стан или някой друг. Беше малко унизително, честно казано, но бяхме петима на един, а и те бяха взели пръчката ми. После двама от тях се сбиха и докато останалите не бяха внимателни, аз успях да ударя този, който ме държеше през корема и сграбчих неговата пръчка, обезоръжих онзи, който държеше моята и се магипортирах. Не се справих особено добре, отново се разчлених — Рон вдигна ръката си, за да покаже двата липсващи нокъта на дясната си ръка. Хърмаяни повдигна студено вежди — И се появих на мили от вас. Щом се върнах обратно при реката, където пренощувахме… вас вече ви нямаше.

— Боже мой, каква увлекателна историйка! — реагира Хърмаяни с високия глас, който използваше, щом искаше да засегне някого — Сигурно си бил просто вцепенен. През това време ние отидохме до Годрикс Холоу и — я да помислим, какво стана там, Хари? О, да, змията на Ти-знаеш-кой се появи отнякъде и едва не ни уби, а след това дойде самият Ти-знаеш-кой и ни изпусна съвсем за малко!

— Какво?!… — вцепени се Рон, зяпайки от нея към Хари, но Хърмаяни не му обърна внимание.

— Представи си да загубиш нокти, Хари! Това наистина омаломаважава страданията ни, нали така?

— Хърмаяни!… — тихо рече Хари — Рон току-що ми спаси живота.

Тя се направи, че не го е чула.

— Все пак ми се ще да разбера нещо… — каза тя, фиксирайки погледа си в една точка около фут над главата на Рон.

— Как точно ни намери тази вечер? Това е важно. Ако разберем, ще знаем със сигурност, че не сме посетени от някого, когото не желаем.

Рон погледна гневно към нея, след което извади малък сребърен предмет от джоба си.

— Това!

Наложи й се да погледне към Рон, за да види какво е извадил.

— Загасителят? — учуди се тя и дори забрави да го погледне свирепо и студено.

— Той не само спира и пуска светлините — поясни Рон. Не знам как работи, нито пък защо се случи именно тогава, а не по някое друго време, защото исках да се върна в същия момент, когато заминах. Но аз слушах магическото радио в ранното коледно утро и чух… и чух теб!

Той гледаше към Хърмаяни.

— Чул си ме по радиото?! — невярващо го попита тя.

— Не, чух гласа ти от джоба ми. Твоят глас — той вдигна Загасителя отново — идваше оттук.

— И какво точно казах? — запита го Хърмаяни, като тонът й беше нещо средно между скептицизъм и любопитство.

— Името ми. „Рон“. И каза… нещо за някаква пръчка…

Хърмаяни се вцепени. Хари се сети: това беше първият път, когато името на Рон беше произнесено на глас от един от двамата, от времето, когато той си тръгна; Хърмаяни го спомена, докато говореха за поправката на пръчката на Хари.

— Така че го извадих от джоба си — продължи Рон, гледайки към Загасителя — И той не изглеждаше по-различен, или нещо подобно, обаче бях сигурен, че съм те чул. Затова го натиснах. И светлината изчезна от стаята ми, но в същото време друга светлина се появи точно пред прозореца ми.

Рон вдигна празната си ръка и посочи пред него, с очите концентрирани в нещо, което нито Хари, нито Хърмаяни можеха да видят.

— Беше топка светлина, пулсираща и синя.

— Да — автоматично казаха Хари и Хърмаяни заедно.

— Знаех, че е това… — рече Рон — Събрах нещата си, сложих ги в раницата, после я взех и отидох в градината. Малката топка светлина се носеше там, чакаше ме, и щом отидох при нея, тя започна да подскача, аз я последвах зад бараката и после… ами, тя се промъкна в мен.

— Моля? — каза Хари, убеден, че не е чул правилно.

— Понесе се към мен, така да кажем — поясни Рон, и посочи движението със свободния си показалец — Право към гърдите ми, и след това — просто мина през мен. Беше тук — той докосна място, близо до сърцето му — Усещах го, беше горещо. И щом беше в мен, вече знаех какво трябва да направя. Знаех, че ще ме заведе там, където трябваше да отида. И ето, че се магипортирах и се появих на склона на някакъв хълм. Снегът беше навсякъде…

— Ние бяхме там — обясни му Хари — Прекарахме две нощи и на втората имах натрапчивото чувство, че някой се движи и ме вика в тъмното.

— Ами да, вероятно това съм бил аз. — продължи Рон — Обаче защитните ви заклинания наистина действат, защото не можах нито да ви видя, нито да ви чуя. Бях сигурен, че сте наоколо, така че накрая легнах в спалния си чувал и изчаквах някой от вас да се появи. Смятах, че ще ви се наложи да се покажете, щом тръгнете да прибирате палатката.

— Всъщност не — каза Хърмаяни — магипортирахме се под невидимата мантия, за всеки случай. И си тръгнахме много рано, защото, както каза Хари, ни се струваше, че чуваме някого наоколо.

— Ама аз стоях на онзи хълм цял ден! — говореше Рон — Надявах се, че ще се появите, но щом взе да се стъмнява, си знаех, че съм ви изпуснал, така че отново натиснах Загасителя, синята светлина се появи и влезе в мен, аз се магипортирах и се появих тук, в тази гора. Така и не можах да ви видя и само се надявах някой от вас да се покаже най-накрая — и Хари го направи. Очевидно видях кошутата първи.

— Какво си видял?? — остро го репликира Хърмаяни.

Те обясниха какво се беше случило и когато историята за сребърната кошута и мечът в езерото се разкри, Хърмаяни започна да се цупи и на двамата, толкова педантично, че дори забрави да държи крайниците си кръстосани.

— Но това трябва да е бил Патронус! — рече тя — Не можахте ли да видите кой го е направил? Никого ли не видяхте? И кошутата ви е завела до меча! Не мога да повярвам! Какво стана след това?

Рон обясни как е наблюдавал Хари, докато скачаше в езерото и го е чакал да се появи на повърхността; след това как разбра, че има проблем, как се гмурна и спаси живота на Хари, а след това се върна за меча. Стигна до отварянето на медальона, където се поколеба, и Хари отсече.

— … и Рон го намушка с меча.

— И… и това нещо си отиде? Просто ей така? — прошепна тя.

— Е, ами то… то изпищя — каза Хари, поглеждайки Рон. — Ето, Виж.

Хвърли медальона в скута й; тя го взе въодушевено и разгледа счупените прозорчета.

Щом прецени, че е безопасно, Хари премахна предпазния щит с едно махане на пръчката на Хърмаяни и се обърна към Рон.

— Не каза ли преди малко, че си избягал от „ловците“ с още една пръчка?

— Какво? — зачуди се Рон, който гледаше как Хърмаяни проучва медальона — А, да. Той отвори един джоб на раницата си и извади една къса и тъмна пръчка — Заповядай. Прецених, че винаги ще е добре да имаме една под ръка.

— Правилно си преценил. — отвърна Хари, докато подаваше ръка — Моята се счупи.

— Шегуваш се, нали?!… — изуми се Рон, но в този момент Хърмаяни скочи на крака и той отново се почувства неспокоен.

Хърмаяни сложи сломения Хоркрукс в украсената чантичка, после се покатери обратно на леглото си и легна без да каже нито дума.

Рон подаде новата пръчка на Хари.

— Това е най-доброто, на което можеше да се надяваш засега… — прошепна Хари.

— Да… — потвърди Рон — Можеше да е по-лошо. Помниш ли онези птички, които тя прати по мен?

— Още не съм го изключила! — чу се заглъхналият глас на Хърмаяни между одеялата, но Хари видя как Рон се усмихва леко, докато вади изоставената си пижама от раницата.