Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава шестнадесетаГОДРИКС ХОЛОУ

Когато Хари се събуди на следващата сутрин, му трябваха няколко секунди преди да си припомни какво се е случило. Наивно се надяваше, че всичко е било само сън, че Рон е все още там и че никога не е напускал. Но когато се завъртя върху възглавницата си, видя празната постеля на Рон. Беше, сякаш на мястото му имаше труп. Хари скочи от леглото си, избягвайки да гледа това на Рон. Хърмаяни, която се занимаваше с нещо в кухнята, не му пожела добро утро, а само бързо извърна лицето си, когато той я подмина. Няма го — помисли си Хари. Няма го. Той продължи да си го повтаря, докато се миеше и обличаше, сякаш това щеше да притъпи удара. Няма го и няма и да се върне. И това бе повече от ясно, знаеше Хари, защото защитните им заклинания щяха да направят невъзможно Рон да ги намери отново, след като веднъж са си тръгнали.

Двамата с Хърмаяни закусиха в тишина. Очите й бяха подути и червени и изглеждаше така сякаш не бе спала цяла нощ. Опаковаха си нещата. Хърмаяни се бавеше. Хари знаеше защо иска да се поспрат на брега на реката още малко. На няколко пъти той я видя да поглежда жадно и бе сигурен, че и се е сторило че чува стъпки през шума на дъжда, но никой с червена коса не се подаваше между дърветата. Всеки път, когато Хари правеше като нея — оглеждайки се (защото сам той не можеше да не се надява малко), но не виждайки нищо, освен напоените от дъжда дървета, мъничко ярост избухваше в него. Можеше да чуе Рон да казва „Мислехме, че знаеш какво правиш“ и той се връщаше обратно към опаковането, с тежест в гърдите си. До тях мътната река се покачваше бързо и скоро щеше да залее бреговете. Постояха поне още час повече от обикновено, когато напускаха лагера си. Накрая, след като бе пренаредила мънистената чантичка три пъти, Хърмаяни не можеше повече да намери друго извинение да се забавят. Тя и Хари се хванаха за ръце и се магипортираха на някакъв брулен от ветровете хълм. В мига, който пристигнаха, Хърмаяни пусна ръката на Хари и се отдалечи, докато накрая седна на една голяма скала, с колена опрени на гърдите си, потрепваща от плач.

Гледаше я, предполагайки, че трябва да отиде и да я успокои, но нещо го задържаше на място. Всичко в него бе студено и сковано. Отново виждаше презрителното изражение на лицето на Рон. Хари крачеше по ниските храсти, вървейки в кръг около Хърмаяни, поставяйки заклинанията, които обикновено тя правеше, за да им осигури защита.

Не говореха за Рон през следващите няколко дни. Хари бе решен да не споменава името му отново, а Хърмаяни изглежда виждаше, че няма смисъл да предизвиква тази тема, въпреки че понякога нощем, когато си мислеше, че той спи, я чуваше да плаче. Междувременно Хари започна да вади Хитроумната карта и да я гледа на светлината на свещите. Чакаше момент, когато точица с името на Рон ще се появи отново по коридорите на „Хогуортс“, доказвайки, че се е върнал в удобния замък, защитен от положението си на чистокръвен. Но Рон не се появи на картата и след време Хари усети, че вади картата просто за да погледа името на Джини в момичешките спални, чудейки се, дали ако гледа достатъчно ще се появи в сънят и и тя щеше да знае, че си мисли за нея и че се надява, че е добре.

През деня се отдаваха на опитите си да определят, къде ли можеше да е мечът на Грифиндор, но колкото повече говореха за местата, където Дъмбълдор може да го е скрил, толкова повече се отчайваха и толкова повече неправдоподобно звучаха предположенията им. Съсредоточавайки се максимално, Хари не можеше да си спомни Дъмбълдор някога да е споменавал къде би скрил нещо. Имаше моменти, когато не знаеше, на кого е по-ядосан — Рон или Дъмбълдор. Мислехме, че знаеш какво правиш… Мислехме, че Дъмбълдор ти е казал какво да правиш… Мислехме си, че имаш истински план!

Не можеше да продължава да се самозаблуждава — Рон беше прав. Дъмбълдор не му бе оставил нищо повече. Бяха намерили един Хоркрукс, но нямаха никакъв начин да го унищожат. Останалите бяха също толкова недостижими както и преди. Отчаянието застрашаваше да го погълне. Бе изумен от самонадеяността си, когато бе приел приятелите му да го придружат по този криволичещ и безсмислен път. Не знаеше нищо, нямаше никакъв план и непрекъснато бдеше болезнено за някакви признаци от Хърмаяни, че и тя не може повече. Че ще го остави.

Прекарваха много вечери почти без да си говорят и Хърмаяни започна да изважда портрета на Финиъс Нигелус и да го подпира на стола сякаш може да запълни празнината от заминаването на Рон. Въпреки, че преди твърдеше, че няма да ги посети отново, Финиъс Нигелус изглежда не можеше да устои на изкушението да разбере с какво се занимаваше Хари и продължаваше да се появява наслуки през няколко дни. Хари бе донякъде доволен да го види, защото им правеше компания, въпреки притвореността си и ироничния му глас. Така получаваха и някакви новини от „Хогуортс“, въпреки че Финиъс Нигелус не бе най-добрият информатор. Той благоговееше пред Снейп, първият директор от Слидерин след него и те трябваше да внимават да не го критикуват много или да задават неуместни въпроси за Снейп иначе Финиъс Нигелус веднага напускаше портрета.

И все пак, той изпускаше някои откъслечни сведения. Изглежда Снейп се сблъскваше със слаба, но непрекъсната съпротива от неподатливите на новия режим ученици. На Джини бяха забранени посещенията в Хогсмийд. Снейп отново бе възстановил стария указ на Ъмбридж, който забраняваше срещите на трима или повече ученици и всички неофициални ученически групи. От всичко това Хари заключи, че Джини, а може би и Невил и Луна заедно с нея, даваха най-доброто от себе си за да продължат с Дъмбълдоровата армия.

Тази малка новина накара Хари да иска да види Джини толкова много, че се чувстваше така сякаш го боли стомахът. Освен това го накара да се замисли за Рон отново, а и за Дъмбълдор и самия „Хогуортс“, който му липсваше почти толкова колкото и бившата му приятелка. Всъщност, докато Финиъс Нигелус говореше за съпротивата над Снейп, за секунда Хари преживя лудост, представяйки си как просто се връща в училището, за да се присъедени към саботажа на режима на Снейп. Да е добре нахранен и да има меко легло и да има други, които да отговарят за всичко, изглеждаше възможно най-доброто нещо на света в момента. Но после си спомни, че бе „Нежелан No 1“ и че за главата му е обявена награда от десет хиляди галеона, и че да отиде в „Хогуортс“ е толкова опасно, колкото влизането в Министерството на Магията. Всъщност Финиъс Нигелус небрежно бе подчертал този факт, задавайки уж невинно въпроси за местонахождението на Хари и Хърмаяни. Хърмаяни го натикваше в мънистената чантичка всеки път щом направеше това и Финиъс Нигелус всеки път отказваше да се появи за няколко дни след подобни безцеремонни сбогувания.

Времето ставаше студено и все по-студено. Не се осмеляваха да останат на едно място за дълго време, затова вместо да останат в Южна Англия, където замръзналата земя щеше да е единственият им проблем, те продължаваха да кръстосват страната нагоре — надолу, изправяйки се срещу планините, където суграшицата пълнеше палатката; голямо плоско мочурище, където ледено студена вода наводни палатката; малък остров по средата на едно шотландско езеро, където сняг зари половината палатка. Вече бяха забелязали коледни елхи да блещукат през прозорците на всекидневните, докато не дойде една вечер, когато Хари реши да предложи да заговори за единствената възможност, която им бе останала. Имаха необикновено добро ядене — Хърмаяни се бе отишла в един мъгълски супермаркет скрита под мантията невидимка (грижливо оставяйки парите в едно отворено чекмедже преди да си тръгне) и Хари си помисли, че може да е по-лесна за убеждаване на пълен стомах със спагети болонезе и круши от консерва. Освен това предвидливо бе предложил да не носят Хоркрукса за няколко часа, който сега висеше от единия ъгъл на постелята му.

— Хърмаяни?

— Да? — беше се свила на един от продънените фотьойли с „Разказите на поета Бийгъл“. Той не можеше да си представи какво още можеше да се открие в тази книга, която в крайна сметка не беше много дълга, но очевидно тя все още дешифрираше нещо в нея, защото книгата „Спелманова сричкова азбука“ стоеше отворена на креслото.

Хари се изкашля. Чувстваше се точно така, както преди няколко години, когато бе помолил професор МакГонагол дали може да посещава Хогсмийд, въпреки че не е успял да убеди Дърсли да подпишат формуляра.

Хърмаяни, аз мислих много и…

Хари, би ли могъл да ми помогнеш с нещо? — очевидно не го слушаше. Наведе се напред и му посочи „Разказите на поета Бийгъл“.

— Погледни този символ! — каза тя, сочейки отгоре на страницата.

Над това, което Хари предполагаше бе заглавието на приказката (след като не можеше да чете руни, не бе много сигурен), имаше малка картинка на нещо, което приличаше на триъгълно око, чиято зеница бе пресечена от вертикална линия.

— Аз не съм учил руни, Хърмаяни.

— Знам, но това не е никаква руна, а не е и в сричковата азбука. Цял ден си мислех, че е картинка на око, но вече не съм сигурна. То е рисувано с мастило, погледни, някой го е нарисувал тук, не е част от книгата. Мислиш ли, че си ги виждал преди?

— Не… не, почакай малко… — Хари погледна от близо. — Не е ли това същият символ като този, който бащата на Луна носеше на врата си?!

— Ами и аз така си помислих!

— Значи това е знакът на Гриндълуолд!

Тя го изгледа с отворена уста.

— Моля?!

— Крум ми каза… — той и разказа историята, която Крум му бе казал на сватбата.

Хърмаяни изглеждаше удивена.

— Знакът на Гриндълуолд?!

Тя премести погледа си от Хари към странния знак и обратно.

— Никога не съм чувала Гриндълуолд да има знак. Нищо такова не е споменато във всичко, което съм изчела за него.

— Ами както казах, Крум знаеше, че този символ е издълбан в стената на „Друмщранг“ и че Гриндълуолд го е направил!

Тя се облегна обратно на креслото намръщена.

— Много странно. Ако това е символ на Черна магия, то тогава какво прави в детска книжка?

— Да, необичайно е… — каза Хари — Мислиш ли, че Скримджър би го разпознал. Той беше Министър, би трябвало да е наясно с Черната материя.

— Знам… Може би просто си е помислил като мен, че е око. Всички други приказки имат малки картинки над заглавието — тя замълча, но продължи да гледа съсредоточено към мистериозния знак. Хари опита отново:

— Хърмаяни?…

— Да?

— Мислех си за нещо. Аз… Иска ми се да отида до Годрикс Холоу.

Тя го гледаше, но погледът и бе отнесен и не бе сигурен дали все още не мисли за странния знак в книгата.

— Да… — каза тя — И аз това се чудех. Мисля си, че наистина ще трябва да отидем там!

— Ти… правилно ли ме чу?! — попита той.

— Разбира се. Искаш да отидеш до Годрикс Холоу. Съгласна съм. Мисля, че ще трябва да го направим. Имам предвид, не мога да си представя къде другаде може да бъде. Ще е опасно, но колкото повече мисля, толкова по-сигурна съм че е там.

— Ъ-ъ-ъ… какво е… там? — попита Хари.

При тези думи, тя изглеждаше така озадачена, както той се чувстваше.

— Ами мечът бе, Хари! Дъмбълдор трябва да е знаел, че ще искаш да се върнеш там и освен това, Годрикс Холоу е родното място на Годрик Грифиндор!

— Наистина?! Грифиндор е от Годрикс Холоу??

— Хари, бе ти въобще отварял ли си „История на магията“?!

— Ами… — каза той, усмихвайки се, което му се стори, че се случва за първи път от месеци — чувстваше странно мускулите по лицето си — Може и да съм я поотворил, когато я купих… само веднъж…

— Ами че селото е именувано на него, мислех си, че си направил връзката! — каза Хърмаяни. Приличаше на себе си повече от всякога, от известно време насам. Хари очакваше тя да каже, че отива в библиотеката.

— Има малко за селото в „История на магията“, почакай…

Тя отвори мънистената чантичка и затършува за момент, докато не извади нейният екземпляр на учебника „История на Магията“ от Батилда Багшот, който запрелиства докато не намери страницата, която й трябваше.

— Ти и родителите ти не сте споменати… — каза Хърмаяни, затваряйки книгата — защото професор Багшот не се занимава с нищо, което е след 19-ти век. Но нали го виждаш? Годрикс Холоу, Гордик Грифиндор, мечът на Грифиндор. Не мислиш ли, че Дъмбълдор е очаквал да направиш връзка?

— Ами да!…

Хари не искаше да си признае, че въобще не е мислел за меча, когато бе предложил да отидат до Годрикс Холоу. За него, селото бе просто мястото, където бяха гробовете на родителите му, къщата, в която на косъм бе избегнал смъртта, и Батилда Багшот.

— Спомняш ли си какво каза Мюриел? — попита той накрая.

— Кой?

— Знаеш… — поколеба се той. Не искаше да споменава името на Рон. — Пралелята на Джини. На сватбата бе! Онази, която каза, че имаш кльощави глезени.

— О… — каза Хърмаяни. Беше неприятен момент — Хари знаеше, че тя е усетила името на Рон в подтекста. Той заговори бързо:

— Тя каза, че Батилда Багшот все още живее в Годрикс Холоу.

— Батилда Багшот — пошепна Хърмаяни, прокарвайки пръст по релефа, с който бе написано името на авторката на „История на магията“. — Ами предполагам…

Тя въздъхна толкова драматично, че вътрешностите на Хари се преобърнаха, той извади пръчката си, погледна входа, почти в очакване да види ръка, която се опитва да премине през входната цепка, но там нямаше нищо.

— Какво стана? — каза той, полу-ядосан, полу-успокоен — Какво беше това? Помислих си, че най-малкото видя някой смъртожаден да отваря ципа на палатката…

— Хари, ами ако мечът е в Батилда? Ако Дъмбълдор й го е поверил?!…

Хари се замисли над възможността. Батилда вече трябваше да е много стара и според Мюриел вече бе изкуфяла. Имаше ли вероятност Дъмбълдор да е скрил меча при нея? На Хари му се струваше, че ако бе така, то тогава Дъмбълдор бе разчитал на късмета твърде много; той никога не му бе казвал, че е заменил меча с фалшификат и не бе споменавал приятелството си с Батилда. Но сега не бе моментът се хвърля съмнения над теорията на Хърмаяни, не и след като изненадващо бе готова да осъществят най-съкровенното желание на Хари.

— Да, възможно е! Значи отиваме в Годрикс Холоу?

— Да, но трябва да го обмислим внимателно, Хари! — тя се изправи и Хари бе сигурен, че възможността за съставянето на нов план бе повдигнало духа й колко и на него — първо, ще се наложи да се упражняваме в магипортиране под мантията невидимка и може би в Обезверяващи заклинания, освен ако не искаш да си спестим това и да вземем от Многоликовата отвара? В този случай се нуждаем някой, от когото да си набавим коса. Мисля, че така ще е най-добре, Хари, колкото по-убедителна е маскировката ни, толкова по-добре…

Хари я остави да говори, кимвайки и съгласявайки се с нея, всеки път щом тя се спираше, но умът му бе далеч от разговора. За първи път откакто разбра, че мечът в „Гринготс“ е фалшификат, той се почувства въодушевен.

Щеше да се прибере удома, да се върне на мястото където бе имал семейство. Ако не беше Волдемор, той щеше да прекарва всяка ваканция в Годрикс Холоу. Щеше да си кани приятели у дома… дори можеше да има братя и сестри… неговата собствена майка щеше да направи тортата за седемнайсетия му рожден ден. Животът, който бе загубил, никога не му бе изглеждал по-близо от сега, когато знаеше, че ще види мястото, където му бе отнет. След като Хърмаяни си легна, той тихичко извади раницата си от мънистената чанта и оттам издърпа албума със снимки, който Хагрид му бе дал толкова отдавна. За първи път от много месеци насам той разглеждаше внимателно старите снимки на родителите си, които му се усмихваха и му махаха от снимките, които бяха всичко останало му от тях.

Хари с удоволствие щеше да отиде до Годрикс Холоу още на следващия ден, но Хърмаяни бе намислила друго. Убедена, че Волдемор ще очаква Хари да се върне на мястото, където са загинали родителите му, тя бе решена да тръгнат само в случай, че са си осигурили възможно най-добрата маскировка. Затова измина цяла седмица, докато най-сетне тайничко отмъкнаха няколко косъма от неподозиращи мъгъли, които пазаруваха за Коледа и след като се упражняваха в магипоритране под мантията невидимка. Тогава най-сетне Хърмаяни бе съгласна да отпътуват. Трябваше да се магипортират под прикритието на нощта и затова изпиха Многоликовата отвара в късния следобед. Хари се превърна в оплешивяващ мъгъл на средна възраст, а Хърмаяни в ниска и плаха съпруга. Мънистената чанта, в която бяха всичките им неща (с изключение на Хоркрукса, който Хари носеше на врата си), бе затъкната във вътрешния джоб на палтото на Хърмаяни. Хари метна мантията невидимка върху тях и за пореден път бяха заобиколени от задушаващ мрак.

Хари отвори очи, докато сърцето му напираше в гърлото. Седяха хванати за ръце на заснежена пътека под тъмно синьото небе, по което първите звезди вече блещукаха слабо. От двете страни на пътя имаше къщурки с коледна украса, която светеше от прозорците им. Златисти светлини сочеха, че центърът на селото е малко по-нататък.

— Всичкият този сняг — пошепна Хърмаяни под мантията — Защо не се сетихме, че може да завали сняг? След всичките предпазни мерки, които взехме, ще оставим следи! Трябва да се отървем от тях. Ти върви отпред, а аз…

Хари не искаше да влиза в селото като кон на театрално представление, опитвайки се да останат незабелязани, докато покриват следите си с магия.

— Да махнем мантията — каза Хари и понеже Хърмаяни го погледна уплашено той каза:

— О хайде де, не изглежда така сякаш има някой наоколо.

Прибра мантията под якето си и двамата закрачиха необезпокоявани, а леденият въздух жилеше лицата им, докато преминаваха покрай къщурките. Всяка една от тях можеше да е тази където бяха живели Джеймс и Лили, или пък тази, в която живееше Батилда. Хари гледаше входните врати с техните затрупани от снега покриви и входни врати, чудейки се дали някоя от тях не му е позната, знаейки, че това е невъзможно. Той е бил на малко повече от годинка, когато бе напуснал това място завинаги. Дори не беше сигурен, че въобще ще може да види къщата — не знаеше какво става след като скритите от магията „Фиделиус“ бяха починали. После малката пътека, по която ходеха, свърши и се озоваха в сърцето на селото. Малък площад се разкри пред погледа им.

По средата имаше нещо, което приличаше на паметна плоча от войната, осветена от цветни светлини и отчасти засенчена от подухваната от вятъра елха. Имаше няколко магазина, поща, кръчма и малка църква, чийто стъклописи светеха като скъпоценни камъни от другата страна на площада. Тук снегът бе отъпкан — там където хората бяха крачили цял ден бе твърдо и хлъзгаво. Жителите на селото пресичаха пред тях, а фигурите им се осветяваха за кратко от уличните лампи. Чуха откъслечен смях и поп музика, когато вратата на кръчмата се отвори и затвори, а после и химните, идващи откъм малката църква.

— Хари, мисля, че е Коледа! — каза Хърмаяни.

— Наистина?

Бе загубил представа за времето — не бяха виждали вестници от седмици.

— Сигурна съм! — каза Хърмаяни, гледайки църквата — те би трябвало да са тук, нали? Майка ти и татко ти? Виждам гробището отзад!

Хари почувства тръпката на нещо далеч повече от възбуда, беше по-скоро страх. Сега, когато бе толкова близо, се чудеше дали наистина иска да ги види. Хърмаяни може би разбираше какво изпитва, защото се протегна и хвана ръката му и поведе за първи път, дърпайки го напред. Но по средата на площада се закова на място.

— Погледни, Хари!

Тя сочеше паметната плоча от войната. Докато преминаваха, тя се промени. Вместо обелиск покрит с имена, се появи статуя на трима души — мъж с рошава коса и очила, жена с дълга коса и мило, красиво лице и бебе, която бе в ръцете на майка си. Главите им бяха покрити със сняг, който им седеше като пухкави бели шапки. Хари се приближи, взирайки се в лицата на родителите си. Никога не си бе представял, че може да има статуя… Беше странно да се види на статуя като щастливо бебенце, без белег на лицето си…

— Хайде! — каза Хари, когато се нагледа и се обърнаха към църквата. Докато пресичаха пътя, той се обърна през рамо; статуята се беше превърнала отново в паметна плоча.

Пеенето ставаше по-шумно, докато се приближаваха към църквата. То накара гърлото на Хари да се свие. Напомняше му толкова много за „Хогуортс“, за Пийвс пеещ неприлични песни скрит в рицарски доспехи, за дванайсетте коледни дървета в голямата зала, за Дъмбълдор носещ шапчица намерена във фойерверк, за Рон с домашен плетен пуловер…

На входа на гробището имаше портичка. Хърмаяни я отвори възможно най-тихо и те се промъкнаха през нея. От двете страни на хлъзгавата пътека снегът бе дълбок и непокътнат. Движеха се сред снега, оставяйки коловози след себе си, докато вървяха покрай сградата в сенките на искрящите прозорци. Зад църквата имаше редове от заснежени надгробни камъни, изникнали от бледо синьо одеало, което бе нашарено с червено, златисто и зелено, там където се открояваше светлината идваща от прозорците. Със здраво стисната пръчка в ръка Хари се приближи до най-близкия гроб.

— Виж, тук има някой си Абът, може да е някой далечен роднина на Хана!

— Говори тихо… — помоли Хърмаяни.

Запробиваха си път навътре и все по-навътре в гробището, оставяйки зад себе си тъмни следи в снега, навеждайки се за да погледнат написаното на надгробните плочи и хвърляйки бегъл поглед от време на време, колкото да се уверят, че са сами.

— Хари, ето тук!

Хърмаяни беше два реда по-назад, над замръзнала и обрасла в мъх плоча. Хари трябваше да се върне обратно докато стигне до нея, а сърцето му биеше лудешки.

— Това ли?…

— Не, но погледни!

Тя посочи тъмния камък. Хари е наведе и видя, на замръзналия и обрасъл гранит думите „Кендра Дъмбълдор“, малко по-долу датите на раждане и смърт и надпис „Дъщеря й Ариана“. Имаше и цитат:

Значи в крайна сметка Рита Скийтър и Мюриел бяха прави за някои неща. Семейството на Дъмбълдор наистина бе живяло тук и част от него бе починала тук също. Да го види бе много по-лошо от това да чуе за него. Хари не можеше да спре да си мисли, че той и Дъмбълдор имат своите дълбоки корени на това гробище и че Дъмбълдор трябваше да му каже, докато всъщност той никога не бе помислял да сподели тази връзка с Хари. Можеше да посетят това място заедно. За момент Хари си представи как идва тук с Дъмбълдор и какво сплотение би било това, колко много би значело за него. Но изглежда за Дъмбълдор, фактът че семействата им лежат едно до друго на гробището бе маловажно съвпадение, без връзка със задачата, която той искаше да свърши Хари.

Хърмаяни гледаше Хари и той бе доволен, че лицето му е скрито в сянка. Прочете думите на надгробния камък отново. „Там, където е съкровището, ще бъде и сърцето ти.“ Не разбираше какво значат тези думи. Сигурно Дъмбълдор ги бе избрал, като най-възрастен в семейството след смъртта на майка му.

— Сигурен ли си, че не го е споменавал…? — започна Хърмаяни.

— Да — отсече Хари — да продължим нататък.

И той се извърна, желаейки никога да не бе виждал надгробния камък. Не искаше възбудата му да бъде помрачена от някаква обида.

— Ето тук! — отново извика Хърмаяни след малко. — О не, извинявай! Мислех, че пише „Потър“… Тя търкаше ронлив и обрасъл с мъх камък, гледайки надолу с леко намръщено лице.

— Хари, ела за момент.

Той не искаше да бъде отклонен отново, но неохотно се върна, крачейки в снега.

— Какво?

— Погледни това! — Надгробната плоча бе много стара и Хари едва разчиташе името. Хърмаяни му посочи символа над нея.

— Хари, това е знакът от книгата!

Той погледна там където тя му сочеше. Камъкът бе толкова стар, че едва си личеше какво бе гравирано на него, но въпреки това изглеждаше сякаш имаше триъгълен знак над почти изтритото име.

— Да… възможно е…

Хърмаяни запали пръчката си и я приближи до името.

— Пише Иг… „Игнациус“ мисля…

— Виж, ще продължа да търся гроба на родителите си — каза Хари с глас на ръба и той отново тръгна, оставяйки я наведена над стария гроб.

От време на време разпознаваше имена като Абът, които бе срещнал в „Хогуортс“. Понякога имаше няколко поколения магьосници. Гледайки датите Хари можеше да разбере дали бяха изчезнали напълно или просто са се преместили от Годрикс Холоу. Докато навлизаше все по-дълбоко, всеки път, щом видеше някой по-нов камък изпитваше известна доза страх и очакване.

Изведнъж тъмнината и тишината заизглеждаха много по-дълбоки. Хари се огледа притеснен, мислейки си за диментори и осъзна, че коледните химни са отшумели и че бъбренето и суматохата на тези, които бяха в църквата също отшумяваха, докато те се придвижваха към площада. Някой в църквата изгаси светлините. Остър и ясен гласът на Хърмаяни дойде от тъмнината за трети път на няколкото крачки от него.

— Хари, те са тук… ето тук.

От тона й той разбра, че бяха неговите родители. Приближи се към нея, а нещо тежко натискаше гърдите му — същото чувство, както когато Дъмбълдор бе умрял, мъка, която тежеше на сърцето и дробовете му. Надгробната плоча бе на два реда зад тази на Кендра и Ариана. Бе направена от бял мрамор също като тази на Дъмбълдор и затова бе лесно да бъде прочетена — сякаш светеше в тъмнината. Хари нямаше нужда да коленичи или дори да се приближава много близко за да прочете написаните думи.

Хари прочете думите бавно, сякаш имаше само една възможност за да разбере значението им и прочете на глас последните.

— „Последният враг, който ще бъде разгромен, е смъртта“… — дойде му страшна мисъл, придружена с паника — това не е ли идеята на някой смъртожаден? Защо това е тук?

— Не е като да победиш смъртта така, както смъртножадните го виждат, Хари — каза Хърмаяни — То е… нали знаеш… живот след смъртта. Да живееш след смъртта…

Но те не бяха живи — помисли си Хари. Бяха си отишли. Празните думи не можеха да променят факта, че тленните останки на родителите му бяха под снега и камъка, безразлични и незнаещи. Топли сълзи наляха очите му преди да може да ги спре, а после веднага замръзнаха на лицето му. И какъв бе смисъл да се преструва? Той ги остави да се ронят със стиснати устни, гледайки към дебелия сняг, който криеше от очите му мястото, където лежаха останките на Лили и Джеймс, навярно превърнали се в кости или прах, без да знаят или да се интересуват, че синът им е толкова близо и сърцето му все още бие, жив заради тяхната саможертва и толкова близо в този момент до желанието да лежеше заспал до тях под снега.

Хърмаяни го бе хванала за ръката и сега я стискаше силно. Той не можеше да я погледне, но отвърна на стискането, дишайки дълбоко нощния въздух, опитвайки се да се да спре да трепери и да си върне самообладанието. Трябваше да им донесе нещо, но не бе помислил затова, а и всяко растенийце на гробището бе голо и замръзнало. Но Хърмаяни вдигна пръчката си, описа кръг във въздуха и венец от коледни рози разцъфна пред тях. Хари го взе и го положи на гроба на родителите си.

Прииска му се да си тръгне веднага щом се изправи: не мислеше, че ще издържи още миг тук. Той сложи ръка около раменете на Хърмаяни, а тя го хвана през кръста и се обърнаха тихо и закрачиха в снега, покрай майката и сестрата на Дъмбълдор през портичката към тъмната църква.