Хари Потър и реликвите на смъртта

Глава петнадесетаОТМЪЩЕНИЕТО НА ТАЛАСЪМА

Рано на другата сутрин, преди другите двама да се събудят, Хари излезе от палатката, за да претърси дърветата около нея за най-старото, загрубяло и жилаво сред тях, което можеше да открие. Там, в сянката му, той зарови окото на Лудоокия и маркира мястото, издълбавайки в кората му малък кръст с пръчката си. Не беше много, но Хари знаеше, че Лудоокият би предпочел това, отколкото да стои забучен за вратата на Долорес Ъмбридж. Тогава се върна в палатката, за да изчака останалите да се събудят и да обсъдят какво да предприемат по-нататък.

Хари и Хърмаяни смятаха, че е най-добре да не се задържат никъде прекалено дълго и Рон се съгласи с единствената уговорка, че следващият им ход ще ги отведе някъде в близост до сандвич с бекон. Затова Хърмаяни премахна заклинанията, които беше поставила около сечището, а Хари и Рон заличиха всички знаци и следи, които биха могли да издадат, че са лагерували на мястото. Тогава се магипортираха край малко пазарско градче.

Веднага щом разпънаха палатката в прикритието на малка горичка и я покриха с чисто нови защитни заклинания, Хари се пъхна под мантията, отправяйки се за провизии. Това обаче не протече както беше очаквал. Едва влязъл в града, когато неестествен студ, спускащата се мъгла и потъмняването на небесата го накараха да се закове на място.

— Но ти можеш да измагьосваш брилянтен Патронус! — запротестира Рон, когато Хари се върна бездиханен и с празни ръце в палатката, изричайки една-единствена дума: „диментори!“.

— Не можах… да го направя… — задъхано изрече той, притискайки пробождащата си страна. — Не се получи.

Смаяните и разочарованите им изражения засрамиха Хари. Беше кошмарно преживяване да види как дименторите се плъзгат от мъглата в далечината, осъзнавайки, че няма да може да се защити, докато парализиращият студ го задавяше, а далечни писъци зазвучаваха в ушите му. Беше му струвало изключително усилие да се откъсне от мястото си и да се затича, оставяйки безоките диментори да се плъзгат между мъгълите, които макар и да не можеха да ги видят, със сигурност усещаха отчаянието, което сееха, където и да минеха.

— Значи все още нямаме храна.

— Млъкни, Рон! — отряза го Хърмаяни. — Хари, какво се случи? Защо мислиш, че не успя да изпълниш Патронус? Вчера се справи прекрасно.

— Не знам!…

Седна ниско в един от фотьойлите на Пъркинс и се почувства още по-унижен. Страхуваше се, че нещо не е наред в него. Вчера сякаш беше много отдавна. Днес сякаш отново беше на тринайсет, единственият припаднал в Експрес Хогуортс.

Рон изрита крака на един стол.

— Какво?! — озъби се той на Хърмаяни. — Умирам от глад! Единственото, което съм ял откакто едва не умрях от загуба на кръв, са няколко гъби!

— Тогава ти иди и си проправяй път през дименторите! — отвърна му като ужилен Хари.

— Бих, но ръката ми е превързана, ако не си забелязал!

— Колко удобно!

— А това какво трябва да…

— Разбира се! — извика Хърмаяни, удряйки ръка в челото си и те млъкнаха изумени. — Хари, дай ми медальона! Хайде! — Нетърпеливо каза тя, шракайки с пръсти към него, тъй като той не реагира. — Хоркрукса, Хари, все още го носиш!

Тя протегна ръце и Хари промуши златната верижка през главата си. В момента, в който загуби контакт с кожата му, той се почувства свободен и странно лек. Дори не беше усетил, че се чувства некомфортно, или че силна тежест притиска корема му и двете усещания се изпариха.

— По-добре ли си?

— Да, много по-добре!

— Хари, — започна тя, свивайки се пред него и използвайки тон, подхождащ за разговор с болник, — не мислиш, че си обсебен нали?

— Какво? Не! — започна да се отбранява той. — Помня всичко, което съм правил, докато съм го носил. Нямаше да знам какво съм правил, ако бях обсебен, нали? Джини ми каза, че е имало случаи, в които не е могла да си спомни нищо.

— Хммм… — промърмори Хърмаяни, поглеждайки към тежкия златен медальон. — Е, може би не трябва да го носим. Може просто да го държим в палатката.

— Няма да оставим този Хоркрукс да се мотае наоколо — твърдо заяви Хари. — Ако го изгубим или го откраднат…

— Страхотно! — прекъсна ги Рон с явна досада — а сега, след като изяснихме това, можем ли да намерим някаква храна?

— Добре, но ще отидем някъде другаде да я търсим — отговори му Хърмаяни, мятайки кос поглед към Хари. — Няма смисъл да оставаме тук, след като знаем, че има диментори наоколо.

Накрая се установиха за нощта в отдалечено поле, принадлежащо на самотна ферма, от която успяха да се сдобият с яйца и хляб.

— Това не е кражба, нали? — притеснено попита Хърмаяни, докато ядяха лакомо бъркани яйца върху филийки хляб. — Не и ако съм оставила малко пари в кокошарника?

Рон завъртя очи и изрече с издути бузи:

— Ър… ма… ни… ’е ’е ’ритеснявай то’кова… ’покойно!

И наистина, беше много по-лесно да бъдат спокойни, след като се бяха нахранили до насита. Тази нощ спорът за дименторите беше загубен сред смеха и Хари се чувстваше весел, дори обнадежден, когато пое една от трите смени.

Това беше първата им среща с факта, че пълният стомах означава висок дух, докато празният — караници и мрачно настроение. Хари беше най-малко изненадан от това, защото със семейство Дърсли беше преживявал времена, близки до гладуване. Хърмаяни понасяше относително добре тези нощи, когато не успяваха да се сдобият с нищо повече от горски плодове или стари бисквити, като все пак беше може би малко по-избухлива от обикновено, а в мълчанието си беше по-скоро намусена. Рон обаче беше свикнал на три вкусни ястия на ден, на вниманието на майка си или на хогуортските домашни духчета и гладът го правеше едновременно и груб и сприхав. Когато липсата на храна съвпадаше с неговия ред да носи Хоркрукса, Рон ставаше направо неприятен.

— А сега накъде? — беше редовният му въпрос. Самият той изглежда нямаше идеи, но очакваше Хари и Хърмаяни да измислят планове, докато той стоеше оплаквайки малкото хранителни провизии. Съответно Хари и Хърмаяни прекарваха безплодни часове в обсъждане на това къде биха могли да открият друг Хоркрукс или как да унищожат този, който вече имаха, като разговорите им ставаха все по-повтарящи се, тъй като не разполагаха с нова информация.

Понеже Дъмбълдор беше казал на Хари, че смята, че Волдемор би скрил Хоркруксите на места, които са важни за него, те продъляваха да изреждат като в някакъв вид монотонна мантра онези места, където знаеха, че Волдемор е живял или е посетил. Сиропиталището, където е роден и израснал; „Хогуортс“, където се е изучил; „Боргин и Бъркс“, където е работил след дипломирането си; и накрая, Албания, където е прекарал годините си на заточение — те формираха основата на техните предположения.

— Е, да, нека отидем в Албания. Не би трябвало да ни отнеме повече от един следобед да претърсим цялата страна — каза саркастично Рон.

— Не може да има нищо там. Той вече е бил направил пет от Хоркруксите си, преди да е отишъл на заточение, а Дъмбълдор е сигурен, че змията е шестият — каза Хърмаяни. — Знаем, че змията не е в Албания, обикновено е с Вол…

— Не ти ли казах да спреш да казваш това?

— Добре — змията обикновено е с Ти-знаеш-кого, сега доволен ли си?

— Не особено.

— Не ми се вярва да е скрил нещо в „Боргин и Бъркс“ — додаде Хари, който вече го беше казвал много пъти, но го повтори само, за да наруши неприятното мълчание. — Боргин и Бъркс са били специалисти по Тъмни предмети, биха разпознали Хоркрукс от пръв поглед.

Рон подчертано се прозя. Потискайки силното си желание да го замери с нещо, Хари продължи да разисква.

— Все още мисля, че може би е скрил нещо в „Хогуортс“.

Хърмаяни въздъхна.

— Но Дъмбълдор би го намерил, Хари!

Хари повтори довода, който винаги употребяваше в полза на теорията си.

— Дъмбълдор сам ми каза, че въобще не смята, че познава всички тайни на „Хогуортс“. Казвам ви, ако има място, което Вол…

— Ох!

— … добре, ВИЕ-ЗНАЕТЕ-КОГО! — извика Хари, изкаран извън нерви. — Ако има място, което да е наистина важно за Вие-знаете-кого, това е „Хогуортс“!

— О, я стига! — Присмя се Рон. — Училището му?

— Да, училището му! Това е бил неговият първи дом, мястото, което е доказвало, че е специален — то е значело всичко за него, дори след като го е напуснал… — каза той на Рон. Той подръпваше верижката, на която Хоркруксът висеше около шията му и Хари изпита желание да я сграбчи и да го удуши.

— Ти каза, че Вие-знаете-кой е поискал от Дъмбълдор да му даде работа след като е напуснал? — каза Хърмаяни.

— Точно така! — отговори Хари.

— И Дъмбълдор е смятал, че той просто иска да се върне, за да опита да намери нещо, вероятно друга реликва от основателите, която да превърне в Хоркрукс?

— Да — отвърна Хари.

— Но той НЕ Е получил работата, нали? — продължи Хърмаяни. — Значи не е получил възможността да намери там предмет от основателите и да го скрие в училището!

— Добре тогава — предаде се Хари. — забравете за „Хогуортс“.

Без други следи, те отпътуваха за Лондон и, скрити под мантията невидимка, потърсиха сиропиталището, където Волдемор е израснал. Хърмаяни се вмъкна в една библиотека и откри от записите им, че сградата е била съборена преди много години. Посетиха мястото и там се натъкнаха на висока бизнес сграда.

— Може би трябва да се опитаме да поровим в основите й? — предложи Хърмаяни със свито сърце.

— Не може да е скрил Хоркрукс там — отговори Хари. Той през цялото време беше знаел — сиропиталището е било мястото, от което Волдемор е бил решен да избяга, никога не би приютил частица от душата си там. Дъмбълдор беше показал на Хари, че Волдемор търси величие, или мистика в своите скривалища; това мрачно кътче от Лондон беше толкова далече от „Хогуортс“ или Министерството или от сграда като „Гринготс“, магьосническата банка, със златните й врати и мраморни стълбища, колкото човек изобщо можеше да си представи.

Дори и без никакви нови идеи, те продължиха да се движат през страната, разпъвайки палатката на различно място всяка нощ за по-голяма сигурност. Всяка сутрин се уверяваха, че са изличили всякакви следи от присъствието си и тогава се отправяха към друго самотно и уединено място, магипортирайки се в нови и нови гори, в сенчестите пукнатини на скали, в лилавеещи се тресавища, в обрасли с растения планински урви, а веднъж и до обсипано с камъчета заслонено заливче. На около всеки дванайсет часа те разменяха Хоркрукса помежду си — сякаш играеха на някаква извратена, забавена игра на топка, ужасени от това какво ще се случи, когато музиката спре, защото наказанието беше дванайсет часа, изпълнени с постоянно увеличаващи се страх и тревога.

Белегът на Хари продължаваше да го пробожда. Забеляза, че се случва най-често, когато носи Хоркрукса. Понякога не успяваше да прикрие болката си.

— Какво? Какво видя? — питаше Рон винаги, когато забележеше, че Хари потрепва от болка.

— Лице… — винаги промърморваше Хари. — Същото лице. Крадецът, който открадна от Грегорович.

И Рон се обръщаше, дори не се и опитвайки да прикрие разочарованието си. Хари знаеше, че Рон се надява да чуе новини от семейството си или от останалите от Ордена на Феникса, но Хари все пак не беше телевизионна антена — можеше да види единствено това, за което Волдемор мисли в момента, а не да се настрои към каквото си поиска. Очевидно Волдемор не спираше да мисли за непознатия младеж с ликуващо лице, чиито име и местонахождение, Хари беше сигурен, не знаеше по-добре от самия него. И докато белегът на Хари продължаваше да гори, а веселото, русо момче изплуваше все така недостижимо в съзнанието му, той се научи да потиска всеки признак на болка или дискомфорт, защото другите двама не показваха нищо повече от нетърпение при споменаването на крадеца; той не можеше да ги вини, при положение, че толкова отчаяно търсеха следа към Хоркруксите.

Когато дните се заразтягаха в седмици, Хари започна да подозира, че Рон и Хърмаяни водят разговори без и за него. Няколко пъти рязко спираха да говорят, когато Хари влизаше в палатката, а на два пъти случайно се натъкна на тях — скрити далече, събрали глави и говорейки бързо; и двата пъти млъкнаха, когато осъзнаха, че Хари приближава и побързаха да се престорят на заети със събиране на дърва или вода.

Хари не можеше да не се чуди дали двамата не са се съгласили да дойдат с него на това, както вече изглеждаше, безсмислено и криволичещо пътуване, само защото мислеха, че той има някакъв таен план, за който щяха да научат в движение. Рон не полагаше усилие да прикрие лошото си настроение, но Хари започваше да се страхува, че и Хърмаяни е разочарована от слабото му представяне като водач. Отчаян, той продължаваше да мисли за други възможни местоположения на Хоркруксите, но тъй като единственото, което му хрумваше, беше Хогуортс, а нито един от двамата не го взимаше на сериозно, той престана да го предлага.

Есента се изтърколи над страната, докато те пътуваха из нея. Сега вече разпъваха палатката върху купчини паднали листа. Естествени мъгли се смесиха с онези, причинени от дименторите, а вятърът и дъждът се прибавиха към тревогите им. Фактът, че Хърмаяни ставаше все по-добра в разпознаването на ядивни гъби, не компенсираше продължителната им изолация, липсата на човешка компания или пълното им неведение относно това какво се случва с войната срещу Волдемор.

— Майка ми, — каза Рон една нощ, когато седяха в палатката, разпъната покрай река в Уелс, — може да накара хубава храна да се появи от въздуха.

Той унило побутна буците овъглена сивкава риба в чинията си. Хари автоматично погледна към врата на Рон и видя, както беше и очаквал, златната верижка на Хоркрукса да проблясва. Той успя да прогони импулса си да обиди Рон, чието отношение, както знаеше, се подобряваше, когато дойдеше време да свали медальона.

— Майка ти не може да създаде храна от въздуха — отвърна Хърмаяни. — Никой не може. Храната е първото от петте изключения в Закона на Гамп за елементарната транс…

— О, защо не говориш на английски, а? — попита я Рон, измъквайки рибна костица измежду зъбите си.

— Невъзможно е да създадеш добра храна от нищото! Можеш да я призовеш, ако знаеш къде е, да я трансформираш, да увеличиш количеството, ако вече имаш от нея…

— Е, не се занимавай да увеличаваш това, отвратително е! — заяде се Рон.

— Хари улови рибата, а аз направих най-доброто, което можах с нея! Забелязвам, че накрая винаги аз съм тази, която се занимава с храната — предполагам, защото съм МОМИЧЕ!

— Не, защото се очаква ти да си най-добра в магиите! — изстреля Рон.

Хърмаяни подскочи и парченца препечена щука се изплъзнаха от ламаринената й чинийка на пода.

— Ти можеш да готвиш утре, Рон, ти можеш да потърсиш съставки и да ги омагьосаш в нещо, което може да се яде, а аз ще стоя тук и ще се мръщя и ще мрънкам и ще видиш как ще…

— Млъкнете! — извика Хари, ставайки на крака и протягайки и двете си ръце. — Млъкнете ВЕДНАГА!

Хърмаяни изглеждаше разярена.

— Как можеш да се застъпваш за него, той никога не готви…

— Хърмаяни, тихо, чувам някого!

Той се вслушваше с все още вдигнати ръце, предупреждавайки ги да не говорят. И тогава, през вълнението и бушуването на тъмната река до тях, той отново чу гласове. Погледна към опасноскопа. Не се помръдваше.

— Нали си поставила заклинанието „Муфлиато“ над нас? — прошепна той на Хърмаяни.

— Направих всичко — прошепна му тя в отговор. — „Муфлиато“, заклинания за отблъскване на мъгъли, объркващи заклинания, всичко. Не би трябвало да могат да ни чуят, които и да са.

Звуци като от тежко тътрене и боричкане, както и шума от откъртването на камъни и клонки им разкриха, че няколко човека слизат по стръмния, обрасал с дървета склон, който отвеждаше до тесния бряг, където бяха разпънали палатката си. Те извадиха пръчки в очакване. Заклинанията, които бяха поставили около себе си, както и почти пълната тъмнина би трябвало да бъдат достатъчни, за да ги предпазят от вниманието на мъгълите и обикновените магьосници. Ако това бяха смъртожадни, то тогава защитите им може би щяха да бъдат тествани срещу черна магия за първи път.

Гласовете станаха по-силни, но не и по-разбираеми, когато групата мъже достигна брега. Хари прецени, че притежателите им бяха на не повече от двайсет фута, но падащата вода правеше невъзможно да бъде сигурен. Хърмаяни сграбчи дамската си чантичка и започна да рови из нея; след секунда извади три Разтегателни уши и подаде две от тях на Хари и Рон, които побързаха да напъхат в ушите си вървите с телесен цвят и да избутат другите краища през изхода на палатката.

След секунда Хари чу изморен мъжки глас.

— Тук би трябвало да има сьомга, нали, или смяташ, че още не им е дошъл сезонът? АКЦИО СЬОМГА!

Чуха се няколко отдалечени плясъка и след това пляскащите звуци на удряща се в плът риба. Някой изсумтя одобрително. Хари притисна разтегателното ухо по-надълбоко в своето собствено — през шумоленето на реката можеше да различи още гласове, но те не говореха на английски или на друг човешки език, който някога беше чувал. Беше груб и немелодичен език, върволица от потракващи, гърлени звуци; изглежда имаше двама говорещи, единият от които с малко по-нисък и бавен глас от другия.

От другата страна на платното затанцува огън; огромни сенки паднаха между пламъците и палатката. Вкусният аромат на печена сьомга се понесе изкусително към тях. Тогава се чу дрънченето на прибори върху чинии и първият човек отново проговори.

— Ето, Грипкук, Горнук!

— Таласъми… — изрече едва-едва Хърмаяни към Хари, който кимна.

— Благодаря! — Едновременно отговориха таласъмите на английски.

— И така, откога бягате вие тримата? — проговори нов, топъл и приятен глас; той беше бегло познат на Хари, в чието съзнание изникна представата за човек със закръглен корем и оживено изражение.

— Шест седмици… седем… забравих — отвърна измореният мъж. — Срещнах Грипкук през първите няколко дни и не след дълго към нас се присъедини и Горнук. Хубаво е да имаш компания. — Последва пауза, по време на която се чуваше звука от стържене на ножове по чинии, а ламаринени чаши бяха повдигнати и поставени на земята. — Какво те накара да потеглиш, Тед? — Продължи мъжът.

— Знаех, че ще дойдат за мен — отвърна Тед — мъжът с мекия глас и Хари изведнъж осъзна кой беше той — бащата на Тонкс! — Дочух, че наоколо се навъртат смъртожадни и реших, че е по-добре да ги изпреваря. Отказах да се регистрирам като мъгълокръвен както е според закона, така че знаех, че е единствено въпрос на време — знаех, че в края на краищата ще ми се наложи да напусна. Жена ми би трябвало да е добре, тя е чистокръвна. И тогава срещнах Дийн, преди няколко дни, нали, синко?

— Да — отговори друг глас и Хари, Рон и Хърмаяни се спогледаха мълчешком, но извън себе си от вълнение, защото бяха разпознали гласа на Дийн Томас — техният приятел от Грифиндор.

— Мъгълокръвен, а? — запита го първият мъж.

— Не съм сигурен — отговори Дийн. — Баща ми изоставил мама, когато съм бил дете. Но нямам доказателство, че е бил магьосник.

Известно време царуваше тишина, с изключение на звуците от дъвчене; след това Тед отново заговори.

— Трябва да кажа, Дирк, че съм изненадан, че се натъкнах на теб. Щастлив, но изненадан. Говореше се, че си заловен.

— Бях! — отвърна Дирк. — Вече бях на половината път за „Азкабан“, когато успях да се изплъзна. Някой зашемети Даулиш и аз му гепих метлата. Беше по-лесно, отколкото би предположил; не мисля, че е особено добре в момента. Може би е със заклинание за заблуждение. Ако е така, бих искал да стисна ръката на магьосника, или вещицата, който го е направил, по всяка вероятност ми спаси живота.

Последва друга пауза, по време на която огънят припукваше, а реката продължаваше да бушува. Тогава Тед каза:

— А вие къде се вмествате? Аз, ъ-ъ, бях останал с впечатлението, че таласъмите са за Вие-знаете-кого?

— Останал сте с грешно впечатление — отвърна този с по-вискоия глас. — Ние не вземаме страни; това е война между магьосниците.

— Тогава защо се криете?

— Сметнах го за благоразумно, — отвърна таласъмът с дълбокия глас. — Отказвайки на искане, което сметнах за безочливо, осъзнах, че личната ми сигурност е в опасност.

— Че какво поискаха от теб да направиш? — попита Тед.

— Подчинение, което омърсява достойнството на расата ми — отговори таласъмът с по-суров и с по-малко човешки глас. — Да не съм домашно духче!

— Ами ти, Грипкук?

— От подобни съображения — отново проговори таласъмът с високия глас. — „Гринготс“ вече не е управляван самостоятелно от моята раса. Не приемам магьосническа намеса. — И си промърмори нещо под носа на таласъмски, а Горнук се разсмя.

— Какъв беше вицът? — запита Дийн.

— Той каза, че има неща, които магьосниците не биха приели.

След кратко мълчание, Дийн каза:

— Пак не схванах.

— Направих своето малко отмъщение, преди да си тръгна — каза Грипкук на английски.

— Човече… таласъме, искам да кажа, — бързо се поправи Тед — да не би да си успял да заключиш смъртожаден в някой от високоохраняваните трезори?

— Ако бях успял, мечът нямаше да му помогне да се измъкне — отговори Грипкук и Горнук се засмя. Дори Дирк се изкикоти хрипливо.

— Дийн и аз май сме изпуснали нещо… — каза Тед.

— Също както и Сивиръс Снейп, макар че още не знае! — заяви Грипкук и двамата таласъма се разтърсиха от злобен смях. В палатката дъхът на Хари секна от вълнение — той и Хърмаяни бяха вперили очи един в друг, вслушвайки се колкото могат по-усилено.

— Не чу ли за това, Дирк? — попита Грипкук. — За хлапетата, които опитали да откраднат меча на Снейп от кабинета му в „Хогуортс“?

Сякаш електрически заряд премина през тялото на Хари, трептейки във всеки негов нерв, докато той стоеше вкоренен на мястото си.

— Нито дума — отвърна Тед. — Не и в „Пророчески вести“, нали?

— Съмнявам се! — изкиска се Дирк. — Грипкук ми каза, чул го е от Бил Уизли, който работи за банката. Сестра му е една от тези, които се опитали да вземат меча.

Хари хвърли поглед към Рон и Хърмаяни, и двамата стиснали здраво разтегателните уши сякаш от това им зависи животът.

— Тя с няколко приятели се промъкнали в кабинета на Снейп и счупили стъклената витрина, където той очевидно държал меча. Снейп ги хванал, докато се опитвали да го изнесат по стълбището.

— Ах, Боже Господи! — каза Тед. — Как са могли да помислят, че ще могат да използват меч серщу Вие-знаете кого? Или срещу самия Снейп?

— Е, каквото и да са замисляли да вършат с него, Снейп очевидно решил, че мечът не е на сигурно място там — каза Дирк. — Няколко дни по-късно, предполагам след като се е чула думата на Волдемор, той го изпратил в Лондон, за да бъде пазен в „Гринготс“.

Таласъмите отново започнаха да се хилят.

— Все още не виждам каква е шегата… — повтори Тед.

— Фалшификат е! — изхриптя Грипкук.

— Мечът на Грифиндор?!

— О, да. Но е дубликат — чудесно копие, направено от магьоснически ръце. Оригиналът е изкован преди векове от таласъми и притежава свойства, каквито единствено таласъмското желязо има. Където и да е истинският меч на Грифиндор, определено не е в трезор в „Гринготс“.

— Разбирам… — изрече Тед. — И предполагам, че не ти се занимаваше да казваш това на смъртожадните?

— Не видях причина да ги тревожа! — каза самодоволно Грипкук и сега вече Тед и Дийн се присъединиха към смеха на Дирк и Горнук.

В палатката Хари затвори очи, молейки се някой да зададе въпроса, от който се нуждаеше, и след минута, сторила му се като десет, Дийн го направи — той беше (спомни си Хари с неприятно усещане) също бивш приятел на Джини.

— А какво се е случило с Джини и останалите? Онези, които опитали да откраднат меча?

— О, били са наказани жестоко! — отговори с безразличие Грипкук.

— Те са добре, нали?… — разтревожи се Тед. — Имам предвид, Уизли не се нуждаят от още едно ранено дете, нали?

— А, не са пострадали сериозно, доколкото ми е известно — отвърна Грипкук.

— Щастливци! — каза Тед. — Предполагам, че съдейки по досието на Снейп, би трябвало да сме доволни, че все още са живи.

— Значи вярваш на тази история, Тед? — попита Дирк. — Вярваш, че Снейп е убил Дъмбълдор?

— Много ясно! — отговори Тед. — Нали няма да седнеш да ми разправяш, че смяташ, че Потър има нещо общо?

— Не знам вече на какво да вярвам вече тези дни — промърмори Дирк.

— Познавам Хари Потър! — намеси се Дийн — и смятам, че той наистина е… Избраният или там както го наричате.

— Да, на много от нас ни се иска да вярваме, че наистина е, синко, — отговори Дирк, — включително и на мен. Но къде е той? Бяга, както изглежда. Човек би си помислил, че ако знаеше нещо, което ние не знаем, или ако имаше нещо специално в него, щеше да бъде там, навън, сражавайки се, организирайки съпротива, вместо да се крие. И, знаеш ли, „Пророчески вести“ написа доста добра статия срещу него…

— „Пророчески вести ли“? — присмя му се Тед. — Заслужаваш да бъдеш лъган, ако все още четеш този парцал, Дирк. Ако ти трябват факти, по-добре вземи „Дрънкало“.

Последва внезапна ексползия от давене и кашляне, както и солидна доза потупвания — съдейки по звуците, Дирк беше глътнал рибна кост. Накрая изпелтечи:

— „Дрънкало“ ли? Онзи безумен боклук на Ксено Лъвгуд ли?

— Май вече не е толкова безумен напоследък… — каза Тед. — По-добре му хвърли един поглед. Ксено отпечатва всичко, което „Пророчески вести“ пренебрегва, като дори не спомена и дума за Нагънаторогите квакльовци в последното издание. Но не знам колко време ще го оставят да му се размине. Ксено твърди, че всеки, който е против Вие-знаете-кого, би трябвало да превърне съдействието си към Хари Потър в свое първо задължение.

— Трудно е да помогнеш на момче, което е изчезнало от лицето на земята — каза Дирк.

— Слушай, това, че още не са го хванали, си е сериозно постижение — продължи Тед. — С удоволствие бих почерпил опит от него; в крайна сметка това се опитваме да постигнем — да останем свободни, нали?

— Ех, да, тук имаш право! — тежко додаде Дирк. — С цялото Министерство и всичките им информатори по петите му бих очаквал да бъде хванат досега. Въпреки че кой може да бъде сигурен, че вече не са го хванали и убили, без да го оповестяват?

— О, не говори така, Дирк!… — промърмори Тед.

Последва още една пауза, изпълнена с потропването на вилици и ножове. Когато заговориха отново, беше, за да обсъдят дали е по-добре да пренощуват на брега или да се върнат нагоре по обраслия с дървета склон. Решавайки, че дърветата ще им дадат по-добро прикритие, те потушиха огъня си и се изкачиха обратно по склона, като гласовете им отмряха постепенно.

Хари, Рон и Хърмаяни навиха обратно разтегателните уши. Хари, на когото му беше все по-трудно да запази мълчание по време на подслушания от тях разговор, сега не успя да каже нищо повече от „Джини… мечът…“

— Знам!… — отвърна Хърмаяни.

Тя се спусна към малката си дамска чантичка, като този път ръката й потъна в нея до рамото.

— Ето… я… — процеди тя през стиснати зъби и задърпа нещо, което очевидно беше в дълбините на чантата й. Постепенно се появи ръба на богато орнаментирана рамка. Хари побърза да й помогне. Когато освободиха празния портрет на Финиъс Нигелус от чантата на Хърмаяни, тя продължи да държи пръчката си насочена към него, готова всеки момент да отправи заклинание.

— Ако някой е разменил меча за фалшив, то това е станало в кабинета на Дъмбълдор — изпъшка тя, докато подпираха портрета на стената на палатката. — Финиъс Нигелус би трябвало да го е видял, той виси точно над витрината!

— Освен ако не е спал! — каза Хари, но все пак затаи дъх, когато Хърмаяни коленичи пред празното платно с насочена към центъра му пръчка, прочисти гърло и каза:

— Ъ-ъ… Финиъс? Финиъс Нигелус?

Нищо не се случи.

— Финиъс Нигелус? — Повтори Хърмаяни. — Професор Блек? Може ли да говорим с вас? Моля?

— „Моля“ винаги помага — изрече студен, подигравателен глас и Финиъс се плъзна в портрета си. Изведнъж Хърмаяни извика:

— ОБСКУРА!

Черна превръзка се появи пред умните, тъмни очи на Финиъс Нигелус, от което той се удари в рамката и извика от болка.

— Какво… как смеете… какво пра…?

— Много съжалявам, професор Блек, — каза Хърмаяни — но това е необходима предпазна мярка!

— Премахнете този отвратителен придатък! Махнете го, казах! Съсипвате изключително произведение на изкуството! Къде съм? Какво се случва?

— Няма значение къде сме — включи се Хари и Финиъс замръзна, изоставяйки опитите си да премахне нарисуваната превръзка.

— Да не би това да е гласът на вечно изплъзващия се г-н Потър?

— Може би — отговори Хари, знаейки, че това ще задържи интереса на Финиъс Нигелус. — Имаме няколко въпроса към вас… относно меча на Грифиндор.

— Ах, — каза Финиъс Нигелус, въртейки главата си опитвайки се да зърне Хари — да. Това момиче действа изключително неразумно…

— Не си отваряй устата рещу сестра ми! — грубо се намеси Рон.

Финиъс Нигелус вдигна презрително вежди.

— Кой друг е там? — попита той, въртейки глава на всички посоки. — Не ми харесва тонът ти! Момичето и приятелите й проявиха крайна дързост. Да крадат от директора!

— Не са крали — каза Хари. — Този меч не принадлежи на Снейп.

— Принадлежи на училището на професор Снейп — каза Финиъс Нигелус. — И каква претенция има момичето Уизли към него? Тя заслужи наказанието си, както и идиотът Лонгботъм и особнячката Лъвгуд.

— Невил не е идиот и Луна не е особнячка! — каза Хърмаяни.

— Къде съм? — повтори Финиъс Нигелус, започвайки да се бори отново с превръзката. — Къде сте ме отнесли? Защо сте ме преместили от къщата на предците ми?

— Няма значение! Как Снейп наказа Джини, Невил и Луна? — нетърпеливо попита Хари.

— Професор Снейп ги изпрати в гората, за да свършат някаква работа за дебелака Хагрид.

— Хагрид не е дебелак! — остро каза Хърмаяни.

— А Снейп може да е сметнал това за наказание, — продължи Хари — но Джини, Невил и Луна сигурно добре са се посмяли с Хагрид. Забранената гора, голяма работа… та те са се изправяли срещу много по-страшни неща от Забранената гора!

Той се почувства облекчен — беше си представял какви ли не ужасии, най-вече проклятието „Круциатус“.

— Това, което наистина искахме да знаем, професор Блек, е дали някои друг, хъм… е вадил въобще меча? Може би е бил изнасян за почистване или нещо подобно?

Финиъс Нигелус отново спря с опитите си да освободи очите си и се изхихика.

— Мъгълокръвни… — каза той. — Изкованото от таласъми желязо не се нуждае от почистване, просто момиче. Таласъмското сребро отблъсква обикновената мръсотия, попивайки единствено това, което го калява.

— Я не наричайте Хърмаяни проста! — каза Хари.

— Започнах да се отегчавам от спорове — обяви Финиъс Нигелус. — Може би е време да се върна в кабинета на директора?

Все още със завързани очи, той започна да опипва стената на рамката си, опитвайки се да усети пътя, извеждащ от картината и водещ в онази в „Хогуортс“. Изведнъж Хари го осени идея.

— Дъмбълдор! Не можете ли да ни доведете Дъмбълдор?

— Моля? — попита Финиъс Нигелус.

— Портрета на професор Дъмбълдор — не можете ли да го доведете тук, във вашия?

Финиъс Нигелус обърна лице в посока към лицето на Хари.

— Очевидно не само не само мъгълокръвните са невежи, Потър. Портретите в „Хогуортс“ може и да могат да общуват помежду си, но не могат да напускат замъка, освен, за да посетят своя картина, висяща някъде другаде. Дъмбълдор не може да дойде тук заедно с мен, а след отношението, което срещнах тук, мога да ви уверя, че и аз няма да се завърна!

Леко унил, Хари се загледа в удвоените опити на Финиъс да напусне рамката си.

— Професор Блек, — започна Хърмаяни — можете ли да ни кажете, моля ви, кога беше последният път, когато мечът беше изваден от витрината си? Преди Джини да го изнесе, имам предвид?

Финиъс изсумтя нетърпеливо.

— Вярвам, че последният път, когато видях мечът на Грифиндор да напуска витрината си, беше когато професор Дъмбълдор го използва, за да разчупи някакъв пръстен.

Хърмаяни се извъртя към Хари. Никой от двамата не смееше да каже нищо повече пред Финиъс Нигелус, който най-сетне беше успял да намери изхода.

— Е, добра ви вечер — пожела им леко язвително той и започна отново да се губи от поглед. Виждаше се единствено ъгълчето от ръба на шапката му, когато Хари внезапно извика:

— Почакайте! Казахте ли на Снейп, че сте видели това?

Финиъс Нигелус върна превързаната си глава обратно в картината.

— Професор Снейп има достатъчно неща на главата си и без многобройните ексцентрични наклонности на Албус Дъмбълдор. Довиждане, Потър!

И с тези думи той изчезна напълно, оставяйки след себе си нищо повече от мрачния си фон.

— Хари! — извика Хърмаяни.

— Знам! — провикна се и Хари. Неспособен да се въздържи, той размаха юмрук във въздуха — това беше повече, отколкото се беше надявал. Той закрачи през палатката, мислейки си, че би могъл да тича с мили; дори не беше гладен вече. Хърмаяни набутваше портрета на Финиъс Нигелус обратно в чантата си, а когато закопча катарамата й я хвърли настрана, вдигна сияещо лице към Хари.

— Значи мечът може да унищожава Хоркрукси! Изработените от таласъми остриета попиват всичко, което ги прави по-силни — Хари, този меч е напоен с отрова от БАЗИЛИСК!!

— А Дъмбълдор не ми го даде, защото все още се е нуждаел от него — искал е да го използва върху медальона…

— … и сигурно е осъзнал, че няма да ти разрешат да го вземеш, ако го напише в завещанието си…

— … така че е направил фалшификат…

— … и е поставил копието във витрината…

— … а истинския е оставил… къде??

Те се спогледаха. Хари усещаше, че отговорът се носи невидим във въздуха около тях, изкусително близо. Защо ли Дъмбълдор не му беше казал? Или всъщност му беше казал, но Хари не беше осъзнал?

— Мисли! — прошепна Хърмаяни — Мисли! Къде ли може да го е оставил?

— Не и в „Хогуортс“ — отвърна Хари, възобновявайки хода си.

— Някъде в Хогсмийд? — предположи Хърмаяни.

— В Къщата на крясъците? — попита Хари — Никой никога не стъпва там.

— Но Снейп знае как да влезе, не би ли било малко рисковано?

— Дъмбълдор вярваше на Снейп — напомни й Хари.

— Не и достатъчно, за да му каже, че е разменил мечовете! — каза Хърмаяни.

— Да, права си! — и Хари се почувства дори още по-радостен от факта, че Дъмбълдор все пак е имал някакви, макар и бегли, резерви относно това дали може да се довери на Снейп. — Е, значи би трябвало да е скрил меча доста далече от Хогсмийд, нали? Какво мислиш ти, Рон? Рон?

Хари се огледа. За един объркан миг си помисли, че Рон е напуснал палатката, но посне забеляза, че Рон беше легнал в сянката на ниска кушетка, гледайки безизразно.

— О, сетихте се за мен, така ли?

— Какво?

Рон изсумтя, когато се отправи към долната страна на най-горната кушетка.

— Вие двамата продължавайте. Не ме оставяйте да ви развалям забавлението.

Изумен, Хари погледна към Хърмаяни, но тя поклати глава, очевидно не по-наясно за какво става дума от него.

— Какъв е проблемът? — попита Хари.

— Проблем ли? Няма проблем — отвърна Рон, все още отказвайки да погледне към Хари. — Не и според теб така или иначе.

Чуха се няколко „кап-кап“ по плата над главите им. Беше започнало да вали.

— Е, очевидно ти имаш проблем — каза Хари. — Изплюй камъчето, става ли?

Рон изпружи крака от леглото си, сядайки. Изглеждаше злобен, не на себе си.

— Добре, ще го изплюя. Не очаквай от мен да подскачам из палатката, само защото има още едно проклето нещо, което трябва да намерим. Просто го прибави към списъка с нещата, които не знаеш, става ли?

— Които не знам ли? — повтори Хари. — Аз не знам?

Кап, кап, кап. Дъждът се сипеше по-силно и тежко; той трополеше по обсипания с листа бряг навсякъде около тях и в ромолящата в мрака река. Ужас удави радостта на Хари. Рон казваше точно това, което Хари подозираше и се страхуваше, че мисли.

— Не е като да не си прекарвам страхотно тук — каза Рон — нали знаеш, с осакатена ръка, без нищо за ядене и всяка нощ със замръзнал задник. Просто се надявах, че, нали знаеш, след като се въртим в кръг вече няколко седмици все пак ще постигнем нещо.

— Рон — повика го Хърмаяни, но толкова тихо, че той можеше да се престори, че не я е чул през силното барабанене на дъжда, който сега се сипваше върху палатката.

— Мислех, че знаеш с какво се заемаш — каза Хари.

— Да, и аз си мислех, че знам.

— И коя част от това не отговаря на очакванията ти? — попита Хари. Гняв се надигаше в негова защита. — Да не би да мислеше, че ще отсядаме в петзвездни хотели? Че всеки ден ще намираме Хоркрукс? Мислеше, че ще се върнеш при мама за Коледа?

— Мислехме, че ЗНАЕШ какво правиш! — извика Рон, изправяйки се, думите му пробождайки Хари като нажежени ножове. — Мислехме, че Дъмбълдор ти е казал какво да правиш, мислехме, че имаш истински план!

— Рон! — повика го отново Хърмаяни, с глас, този път ясно откроявайки се през гърмящия по покрива на палатката дъжд, но, отново, той не й обърна внимание.

— Е, съжалявам, че трябваше да те разочаровам тогава — изрече спокойно Хари, въпреки че се чувстваше празен и кух. — Бях честен с вас от самото начало, казах ви всичко, което Дъмбълдор ми беше казал. И ако не си забелязал, намерихме Хоркрукс…

— Да, и сме толкова близо до това да се отървем от него, колкото до това да намерим останалите — с една дума много далече!

— Свали медальона, Рон! — каза Хърмаяни с необичайно висок глас. — Моля те, махни го. Нямаше да говориш така, ако не го беше носил цял ден.

— Напротив, щеше — рече Хари, който не искаше Рон да бъде оправдаван. — Да не би да мислите, че не забелязах как си шушукате зад гърба ми? Да не би да смятахте, че не предполагам, че си мислите тези неща?

— Хари, не сме…

— Не лъжи! — нахвърли й се сега пък Рон. — Ти също го каза, каза, че си разочарована, каза, че смяташ, че той ще направи повече от…

— Не го казах така… Хари, не съм! — извика тя.

Дъждът трополеше по палатката, сълзи се стичаха по бузите на Хърмаяни, а вълнението от преди няколко минути беше изчезнало, сякаш никога не е било — като краткотраен фойерверк, пробляснал и угаснал, оставяйки всичко тъмно, мокро и студено. Мечът на Грифиндор беше скрит неизвестно къде, а те бяха трима тийнейджъри в палатка, чието постижение е все още да не са мъртви.

— И защо още си тук? — попита Рон Хари.

— Отде да знам! — отвърна той.

— Прибирай се вкъщи тогава! — каза му той.

— Е, може би точно това ще направя! — извика Рон и направи няколко крачки към Хари, който не отстъпи. — Не чу ли какво казаха за сестра ми? Но ти не даваш и пукната пара, нали, за теб това е просто Забранената гора, на „Хари Виждал-Съм-И-По-Лошо-Потър“ не му пука какво може да й се случи там вътре, е, на мен ми пука… тия гигантски паяци и другите страхотии…

— Аз просто казах… тя е била с останалите… те са били с Хагрид…

— Да бе, разбирам, на теб не ти пука! Ами какво ще кажеш за останалите от семейството ми, „Уизли нямат нужда от още едно ранено дете“, чу ли това?

— Да, аз…

— И не ти пука какво може да значи, нали?

— Рон! — извика Хърмаяни, избутвайки се между тях. — Не мисля, че това значи, че нещо ново се е случило, не и нещо, за което да не знаем: помисли, Рон, Бил вече беше ранен, досега доста хора би трябвало да са видели, че Джордж е изгубил ухото си, а ти би трябвало да си на смъртно легло със змейска шарка, сигурна съм, че това имаше предвид…

— О, сигурна си, така ли? Е, добре тогава, няма да се безпокоя за тях тогава. На вас ви е добре, родителите ви са на сигурно място…

— Моите родители са МЪРТВИ!! — извика Хари.

— А с моите може би се случва СЪЩОТО!! — изкрещя му Рон.

— Тогава ТРЪГВАЙ! — изрева Хари. — Тръгвай си, престори се, че си оздравял след шарката и мама може би ще успее да те поохрани и да…

Рон направи рязко движение; Хари реагира, но преди която и да е от пръчките да напусне джоба на собственика си, Хърмаяни беше вдигнала своята.

— ПРОТЕГО! — извика тя и невидим щит се появи между нея и Хари от едната страна и Рон от другата; и тримата бяха отблъснати назад от силата на заклинанието, а Хари и Рон се гледаха от двете страни на прозрачната бариера сякаш се виждаха за първи път. Хари усети разрушителна омраза да се надига към Рон — нещо се беше пречупило между тях двамата.

— Остави Хоркрукса… — каза Хари.

Рон дръпна верижката от врата си и остави медальона на един стол наблизо. Обърна се към Хърмаяни.

— Идваш ли?

— Какво имаш предвид?

— Оставаш ли или какво?

— Аз… — тя погледна измъчено — ДА… да, аз оставам… Рон, казахме, че ще дойдем с Хари, обещахме, че ще помогнем!…

— Разбирам. Значи избираш него.

— Рон, не… моля те… върни се… върни се!

Тя беше отхвърлена от собственото си Защитно заклинание; докато успее го премахне, той вече беше се стопил в нощта. Хари стоеше тихо и неподвижно, слушайки я как плаче и вика името на Рон сред дърветата.

След няколко минути се върна, мократа й коса полепнала по лицето.

— Няма г-г-го! Магипортирал се е!…

Хвърли се върху един стол, сви се и започна да плаче.

Хари се чувстваше зашеметен. Той се приведе, вдигна Хоркрукса и го сложи около собствената си шия. Довлече завивките от кушетката на Рон и ги метна върху Хърмаяни. След това се покатери върху собственото си легло и се загледа в тъмния платнен покрив, вслушвайки се в трополенето на дъжда.